Елизабет Лоуел
Цената на измамата (86)

86.

Ранчо Опашката на бобъра

Седемнайсети септември, 18:35 ч.

Скор нахлузи ядно маската върху лицето си и прекоси разстоянието до четвъртото бунгало. Кипеше вътрешно, задето го бе нахокал някакъв си мазен адвокат, два пъти по-млад от него, който смяташе, че един частен детектив е просто момче за вършене на мръсната работа.

Глупакът едва не се подмокри, като видя пистолета ми. Да не би да си мисли, че светът се движи благодарение на големите приказки от лъжливата му уста?

Каза си, че вероятно трябваше да го очисти. Тази мисъл го развесели.

Един милион долара и Южна Америка като дестинация му изглеждаше все по-примамлива перспектива с всяка изминала секунда. Бе понесъл прекалено много от разни малоумници с лъскави костюми.

Дръпна рязко вратата на бунгало номер четири, така че тя се удари в стената. От една страна, се тревожеше, че си изпуска нервите.

От друга страна, просто искаше да излее гнева си.

Край с внимателното пипане с ръкавици. Ако някой ще раздава заповеди оттук нататък, това ще бъда аз.

Джил вдигна поглед от куфарчето, пълно с пачки използвани стодоларови банкноти. Не знаеше колко пари има вътре, но се съмняваше, че са два милиона. Дори и в стотачки, два милиона трябваше да са доста банкноти.

Вероятно бяха двайсет хиляди, ако трябваше да е точна.

— Къде са останалите картини? — попита гневно Скор.

— Къде са останалите пари?

— Ще ги видиш, когато видя и другите картини.

Джил не знаеше дали да се радва, или да се притеснява, че е била права за по-малкото пари.

— Дай ми ключовете за колата си — нареди той.

— Защо?

— По дяволите — изруга той и се обърна с гръб към нея. — Направо ще разбия вратата и ще изгоря каквото е останало.

— Почакай! — Джил посегна към чантичката на кръста си. Усети хладния метал на пистолета с пръстите си като нещо нереално. Ключовете й бяха познати. Хвърли ги към него. — Дръж.

Скор улови подхвърлените ключове с рязко замахване с ръка.

Някъде зад бунгалото се чу как запалиха мотора на кола. След това и втори. После бученето на двигателя на хеликоптера заглуши шума от колите.

Какво става, по дяволите? — помисли си Скор. — Най-напред заместник-шерифът си тръгна, а сега и „Ред Хил“ станаха неспокойни.

Погледна през вратата и забеляза един от черните джипове да набира скорост, след което подмина бунгалата и пое по черния път, който водеше към магистралата. Следваше го и вторият, също толкова черен и нетърпелив да се измъкне. Втората кола спря, за да се качат неколцина мъже, които се появиха от откритата пустош, целите в прахоляк и камуфлажно облекло с преметнати през рамо за пътуването оръжия.

Скор изруга грубо и насочи пистолета си към Джил.

— Продължавай да си броиш парите, кучко. Ако излезеш, с теб е свършено.

Джил замръзна.

Входната врата се затръшна с трясък. Тя грабна джобния компютър и се втурна към прозореца.

— Нещо става — каза тя бързо в микрофона. — Изглежда, че мъжете с джиповете си тръгват. Човекът с маската изхвърча оттук, с маска в едната ръка и пистолет в другата. Мисля, че съвсем си е изпуснал нервите. Крещи на някого в шестото бунгало и размахва оръжието си. Даже и в здрача лицето му изглежда почервеняло. Не мога да различа отделните думи. Сега пък добре облеченият тип изтича насам. Притиснал е мобилния си телефон до ухото и крещи нещо на човека с маската. Хеликоптерът форсира двигателя си. Джиповете се движат към магистралата, без да обръщат внимание на…

Гласът на Джил пресекна изведнъж, когато се чу изстрел от пистолет. Добре облеченият мъж се завъртя настрани, после падна тежко на земята.

— Онзи със ски маската го застреля — вцепенено отрони Джил. — Просто го застреля. Боже мой.

Пистолетът отново се обади. Този път изстрелът бе в главата. Тялото помръдна конвулсивно и после напълно се отпусна.

Мъжът с маската сведе поглед към тялото, изплю се и му обърна гръб.

Джобният компютър падна от вкочанените пръсти на Джил. Нещо се беше объркало тотално.

И сега убиецът бе тръгнал право към нея.

Тя хукна към банята, като пътьом грабна куфарчето с парите и единия железен стол. Щом се озова вътре, заключи вратата, наклони стола само на два крака и го опря под дръжката.

Засега съм в безопасност, помисли си тя, стиснала куфарчето като броня пред гърдите си.

А също и хваната в капан. Споменах ли за капана?

Вратата изпука, когато някой я изрита силно. Следващият ритник разцепи евтината дървесина. Мъжът от другата страна ругаеше яростно и без да си поема дъх.

Джил стъпи върху тоалетната седалка и изтръгна плъзгащия се прозорец от рамката. Не беше сигурна дали ще може да се провре през малкия отвор.

Но знаеше, че трябва да опита.

Грабна пистолета от чантичката на кръста си, удари с него рамката на прозореца, а после го насочи към вратата и дръпна спусъка три пъти. Звукът отекна в тясната баня.

Ако мъжът с маската стоеше пред вратата, значи сега бе ранен тежко или бе мъртъв.

От другата страна прозвучаха ругатни и мъжът отговори на стрелбата. Куршумите преминаха през вратата на нивото на кръста й и рикошираха в порцелана.

Човекът с маската не беше стоял пред вратата. А сега щеше да я разбие и да стреля по Джил, докато тя престане да мърда. Завинаги.