Елизабет Лоуел
Цената на измамата (10)

10.

Хотел „Еврика“, Невада

Тринайсети септември, 15 ч.

Джил паркира на огромния прашен паркинг на хотел „Еврика“. Погледна към чантичката, която слагаше на кръста си, захвърлена сега на предната седалка, претегли сателитния телефон в дланта си и реши да остави скъпото средство за комуникация в колата. Мобилният телефон с вградена карта за еднократна употреба, който си бе купила, щеше да й свърши отлична работа тук. Напъха сателитния телефон под седалката, заключи колата и тръгна през паркинга към рецепцията на хотела.

Пустинният вятър бе покрил с фин слой пясък големите товарни камиони с дълги ремаркета и караваните в задната част на паркинга, както и колите на туристите, които бяха подмамени да се отклонят от магистралата с обещания за вълнуващи преживявания.

Тя не разбираше този тип изкушения. Реката задоволяваше нуждата й от адреналин.

Само на сантиметри отвъд паркинга и хотела се простираше пустинята, недокосната и търпелива, уверена, че вятърът, слънцето и времето в крайна сметка ще разрушат цивилизацията и нейната всепоглъщаща алчност.

Би предпочела да се разходи в пустинята, но не го направи. Отиде в хотела. В мига, в който отвори входната врата, я лъхна застоял и задимен въздух. Въпреки че неоновият надпис отвън рекламираше наличието на зали за непушачи.

Рекламираше също и моментални печалби, големи награди и най-добрия хазарт в Невада.

Живо доказателство, че човек не бива да вярва на всичко, което чете.

— Никак няма вид на място за непушачи — каза Джил на жената на рецепцията.

Служителката бе с грима, който вероятно бе носила като танцьорка в шоупрограмата, когато е била с двайсет години по-млада и с поне двайсет килограма по-слаба.

— В стаите не се пуши — отвърна й тя. — Дори има глоба от петстотин долара за почистване на стаята, ако пушите вътре. Ако ви се пуши, идете в казиното. Там е разрешено.

— А климатичните инсталации на хотела и казиното се захранват от общ централен източник, нали?

— Да. Подпишете тук, отбележете, че сте информирана за забраната за пушене, както и за глобата, ако я престъпите, и посочете колко време ще останете — автоматично продължи жената. — Стаята ви се намира от другата страна на казиното, вземете асансьора до четвъртия етаж. Завийте надясно и просто следвайте номерата на вратите.

Джил прегледа набързо формуляра, подписа, отбеляза нужното и побутна листа към жената.

— Има ли съобщения за мен?

Жената погледна името на регистрационната карта и направи справка в компютъра.

— Няма. Очаквате ли някого?

— Господин Бланчърд може да се обади. Ако звънне, прехвърлете разговора в стаята ми.

— Разбира се. Имате ли нужда от помощ за багажа?

— Не, благодаря. В коя част на казиното са автоматите с жетони?

— В онази част, където не сервират безплатни напитки. Северната страна. По-добри шансове имате на по-големите автомати с долари, а и там напитките са безплатни.

— Благодаря, ще го имам предвид.

Джил мина през казиното, чиито автомати проблясваха и я приканваха да седне. В далечината забеляза неоновия надпис, който гарантираше милиони долари печалба само срещу няколко жетона. Вонята от цигарите, които тлееха забравени в металните пепелници близо до „Най-щедрите игрални автомати в Невада“, почти успяваше да потуши миризмата на трескаво вълнение и алчност.

Тя се намръщи и побърза да напусне казиното. Може и да си имаше проблеми с напълно трезвите и благочестиви старейшини на мормонската църква, но поне въздухът в обществените сгради в Юта бе чист.

Когато влезе в стаята си, миризмата на някакъв „освежител“ за въздух я накара да се почувства все едно минава покрай щанда с парфюмите в евтин магазин. Затвори вратата и пусна резето. Не харесваше особено хотелите, но мястото бе далеч по-анонимно, отколкото Римрок Кафе.

Поръча си голяма салата и хамбургер от румсървиса и се приготви да чака.