Елизабет Лоуел
Цената на измамата (67)

67.

Лас Вегас

Шестнайсети септември, 17:13 ч.

В самото начало на залата ги очакваха две платна на Дънстан в позлатени рамки, които бяха закрепени на големи и здрави стативи.

Зак спря на около шест метра и внимателно заоглежда картините в продължение на две минути. Първата бе пейзаж от Големия басейн, който грееше със собствена вътрешна светлина, уловил завинаги в маслените бои вълшебните мигове на късния слънчев следобед. Другата картина бе много по-сурова и изобразяваше зимна буря, развилняла се над пресъхнало езеро, което можеше да е някъде в Невада или на изток от планините Сиера в Калифорния.

— Забележителни са, нали? — обади се Джейс. — Никой не може да улови косите лъчи на слънцето като Дънстан.

Джил само издаде приглушен звук, с който показваше, че е прекалено заета да се възхищава на картините, за да си губи времето с човек, който просто повтаря очевидното.

Зак се приближи до двете картини и ги разгледа от около метър разстояние, като умишлено обърна по-голямо внимание на четирите ъгъла и ръбовете. После се обърна към Джейс.

— Ъглите ми изглеждат увредени — каза Зак.

Джил се включи в играта и също се приближи, за да разгледа ъглите на всяка картина.

— Много се съмнявам — каза Джейс. — Това са едни от най-добрите платна на Дънстан в света. Идват направо от семейната колекция. Никога досега не са били представяни пред публика.

— Така ли? — възкликна Зак. Тонът му говореше, че изобщо не вярва на приказките на Джейс. — Значи членовете на рода разпродават наследството си или просто „редактират“ семейната колекция?

Джил прикри усмивката си. „Редактирам“ бе евфемизъм, използван в артистичните среди за изчистването на по-слабите творби от музейна или частна колекционерска сбирка.

— Съвсем не — моментално възрази Джейс. — Просто в живота настъпва момент, когато такова изкуство става прекалено ценно, за да остане скрито в дома на един човек. Дори само застраховките са убийствено високи. Лий Дънстан е обикновен човек с обикновени нужди.

— При цена от четири милиона за всяка тези картини биха могли да се погрижат за доста голяма част от обикновените му нужди — отбеляза Джил.

Джейс не й обърна внимание.

— Лий иска творбите на баща му да бъдат изложени на място, където да получат възможно най-добрата грижа. Новият музей в Карсън Сити е точно такова място. Лий ще дари две от четирите платна на музея. Това са картините, които още не са извадени от транспортните контейнери, защото, технически погледнато, те не са част от търга.

— Няма ли да бъдат продадени? — попита Джил.

— Не. Както казах, господин Дънстан ще ги дари след края на търга.

— И какво чака? — попита тя.

Джейс продължи да я пренебрегва и да говори на Зак.

— Вашият клиент трябва да знае, че четири милиона е долната граница, от която ще започне наддаването. Очакваме картините да достигнат цена от десет милиона, че дори и повече. Лично Талбърт Крофърд ще присъства на търга. Той е най-изтъкнатият колекционер на Томас Дънстан, макар че има поне още трима други, които ще се надяват да го надскочат. Изключително рядко се случва творби на Дънстан да се предлагат на публичен търг.

— Крофърд попълнил ли е финансова декларация? — попита Джил.

— Разбира се — отвърна Джейс. — Всеки участник е длъжен да го направи. Без изключение.

— Ако все още се интересуваме, личният банкер на клиента ни ще ви се обади утре сутринта — небрежно подхвърли Зак. — Тя ще отговори на всичките ви въпроси.

— Какви произведения на изкуството притежава вашият клиент? — попита Джейс.

— Каквито пожелае. Нов е в средите на западното изкуство. Иска да започне от върха. Така си спестява доста излишни разправии.

Джейс примигна.

— Е, едно голямо платно на Дънстан определено би било страхотно начало.

— Зависи от платното — каза Зак. — Преди да одобря участието на клиента си, искам да разгледам тези на черна светлина. Имате ли място, където мога да го направя?

— Разбира се — отвърна служителят. Това бе нещо, което всеки сериозен колекционер би пожелал да направи със скъпа картина, преди да започне наддаването. Фактът, че Зак бе толкова взискателен, бе успокоителен, подчертаваше сериозните намерения на клиента му. — Ще накарам момчетата да занесат картините в задната стая.

— Без рамките — обади се Зак.

Джил затаи дъх.

— Моят клиент никога не купува картина, докато не я види без рамката — спокойно поясни Зак. — Все едно да се ожениш за жена, която не си виждал без грим и дизайнерски тоалет.

Джейс леко се усмихна. Оглеждането на картината „гола“, както казваха, бе друго често срещано изискване, особено когато потенциалният купувач се притесняваше за състоянието на платното върху летвичките на рамката. Голямата рамка можеше — и често го правеше — да скрие или намали дефектите.

Двама младежи дотичаха веднага щом Джейс щракна с пръсти. Под зоркия му поглед те извадиха платната от рамките и застанаха встрани, чакайки нови заповеди.

— Последвайте ме — нареди Джейс.

Зак и Джил тръгнаха след младежите с картините. Минаха по друг тесен коридор, който водеше до малка задна стаичка, където картините се разопаковаха и почистваха, поправяха се и дори им сменяха рамките, ако се налагаше. Както при недвижимите имоти и използваните коли, представянето бе изключително важно за продажбата на една картина.

Ако изглеждаше мизерно и цената й бе мизерна.

Един въоръжен служител на охраната седеше на сгъваем стол точно до вратата. Кимна за поздрав на Джейс и не обърна никакво внимание на останалите.

Из цялата стая имаше стативи. Двама други посетители разглеждаха различни картини без рамки. Жената използваше захранвана с батерия черна лампа. Когато я остави и си тръгна заедно с придружителя си, Джейс взе лампата и я подаде на Зак.

— Извинете ни за полевите условия — каза той на Зак.

— Както вече казах, свикнали сме с художнически студиа.

Джейс кимна на двамата си помощници. Всеки от тях постави картината, която носеше, на празен статив и остана наблизо, ако отново има нужда от него.

— Или затворете вратата, или угасете лампите в коридора — помоли Зак.

Единият от помощниците веднага отиде до ключа за намаляване на осветлението, който се намираше на стената зад пазача. Настана изкуствен полумрак.

Зак включи черната лампа и я прокара пред едната от картините.

На пръв поглед повърхността бе еднородна, с постоянна структура, както когато цялата боя се нанася едновременно.

— Върни насам — обади се Джил.

Зак отново мина пред картината с черната светлина, за да могат двамата с Джил да огледат внимателно няколко места, където художникът бе подсилил земните форми с допълнителни слоеве маслена боя, смесвайки синьо, черно и зелено, за да постигне наситените и богати земни цветове на западния пейзаж.

— Изглежда ми чисто — каза Джил. — Няма вариации в стила, само в напластяването.

— Подписът е нормален, сложен е след изсъхването на платното — коментира Зак.

— След като художникът се е отказал да гони съвършенството — тихо се обади Джил — и е продължил към следващото предизвикателство.

— Познато ли ти е?

— Случваше се всеки път, когато хванех четката.

Зак се усмихна и продължи с огледа на горния и страничните ръбове на всяко платно. Имаше известно износване по ъглите и леко разхлабване на самото платно върху летвичките на рамката. Нищо фатално, просто естествен процес на остаряване, който започваше в мига, в който художникът завършеше картината.

— Обърнете всяко платно, така че да мога да видя и долния ръб на завитото платно — помоли Зак.

Двамата младежи сръчно обърнаха всяко платно.

Зак бавно прокара лампата покрай долния ръб. Веднъж. Втори път. Трети. Погледна Джил.

Нямаше отпечатък от палец.