Пени Винченци
Наследниците (7)

Шеста глава

— Така че — да. Интересувам се, разбира се. — Патрик се усмихна на Сол Финлейсън. — Това, струва ми се, е невероятна възможност.

Много добре знаеше, че отговорът му на предложението на Финлейсън е доста посредствен. Вече знаеше от Джонджо, че Финлейсън, една от най-крупните движещи сили в лондонското Сити, управител на изключително успешен нов хедж фонд, си търси човек с уменията и опита на Патрик, за да работи лично за него като инвестиционен анализатор. Възможността беше невероятна.

Джонджо уреди среща на двамата в бар „Блу“ в хотел „Баркли“, близо до офиса на Финлейсън, така че Патрик да се запознае с него и да изслуша предложението лично от него.

— Сигурен съм, че ще го харесаш — бе заявил Джонджо, — но трябва сам да решиш и да прецениш.

Сега седналият срещу него Финлейсън му се усмихна, но толкова кратко, че ако Патрик беше мигнал, нямаше да забележи усмивката. Това бе един от запазените му номера, откри Патрик, тази кратка усмивка, която стряскаше всички, които не го познаваха. Имаше и други стряскащи навици: прекарваше по-голямата част от разговорите притиснал върховете на пръстите си, гледаше в тавана и ядеше и пиеше с неподозирана скорост, привеждаше се напред и изстрелваше въпроси, настояваше за отговори и притежаваше таланта да накара всеки, с когото обядва, да се почувства неловко. За щастие на Патрик двамата не обядваха, просто пиеха по чаша след работа; Финлейсън беше поръчал тоник с лед и го изгълта на един дъх, докато Патрик и Джонджо отпиваха първите глътки мартини.

— Така — отвърна Финлейсън, — не знам дали е чак невероятна, но е важна. Ти си експерт-счетоводител и едно от нещата, които умееш, е да разглеждаш сметките на една фирма в най-големи подробности. Значи дава ти се годишен отчет от двеста страници да го огледаш за два дена, след това да докладваш за неща, които другите няма начин да открият и разберат за месец. Ти си от хората, които могат да огледат, както аз казвам, плевелите на фирмата, които знаят как и къде да открият възможните проблеми, които притежават нещо като инстинкт за нещата, които просто не се връзват. Защото според мен — според нас — оттам изникват истинските идеи. Става въпрос за онова, което би могло да се случи с въпросната фирма и какво точно е станало. Нали?

— Мисля, че да. — Патрик се чувстваше все по-нервен. — Не знам дали съм човекът, който ти трябва, не и ако искаш да ти се подават идеи.

— Не, не — сряза го нетърпеливо Финлейсън, — идеите ще извират от докладите и наблюденията ти, не от теб самия. Повечето хора нямат време за подобно задълбочено разглеждане, а не наемат специалисти, които разполагат с време. За мен обаче това е особено важно. Джонджо те предложи, така че кажи, смяташ ли, че притежаваш подобни способности? Можеш ли да се ровиш до безкрайност в бумагите и да забележиш онова, което би предизвикало въпроси? Все си мисля — добави той, — че добрият счетоводител е трябвало да забележи, че „Енрон“ замазва очите на счетоводителите.

— Мили боже. Държа да подчертая, че материята, с която се занимавам в момента, е съвсем простичка по стандартите на всеки. Не знам дали съм достатъчно енергичен за такава работа.

— Нека аз да преценя — отвърна Финлейсън. — Виж, ако преценя, че си подходящият човек за тази работа, значи по всяка вероятност е точно така и тогава искам да минем на следващото ниво.

Патрик усети как в гърдите му се надига паника.

— Ами… Ами, поласкан съм, но ми се иска да помисля, да поговоря със съпругата си…

— Да, да, добре — прекъсна го Финлейсън. Изглежда, прояви разбиране, макар да пролича, че се дразни. — Трябва да изтъкнеш пред нея, че изискванията към теб ще бъдат много повече, отколкото досега, и ще ти се налага да работиш до късно. Тя дали ще се съгласи?

— Съпругата ми има напълно реалистични представи по този въпрос — отвърна Патрик с надеждата думите му да са истина. — Тя самата работи до доста късно.

— Знам. Проверих я в Гугъл. Умно момиче. Така, помисли, ще си помисля и аз. Струва ми се, че ще работим чудесно заедно, а Джонджо е на същото мнение. Сега трябва да тръгвам — чака ме вечеря с клиент, господ да ми е на помощ.

След тези думи си тръгна. Джонджо се отпусна на стола.

— Струва ми се, че те хареса. Сега вече всичко зависи от теб.

— Така ли?

— Да. Дали ще прецениш става ли за теб, дали ще можеш да работиш с него. Според мен работата ще ти допадне. Само дето ще работиш до късно и няма да можеш чак толкова много да си с децата. Трябва да изясниш това пред Бианка. Тя може и да се стресне.

Патрик толкова бе свикнал с подреденото си ежедневие, че не можеше да си представи да се връща късно и да не изпълнява ролята на домакиня на половин ден. Поради някаква причина — и се стресна, когато осъзна това — тази мисъл му се стори наистина интригуваща.

Луси Фаръл напускаше университета не с фанфари и почести, а по средата на учебния курс.

Ненавиждаше курса. Английска литература — или поне начина, по който и преподаваха, — каква тъпотия. Единственото и желание беше да се разкара. Затова пое дълбоко дъх и го каза на преподавателя. Той я попита любезно, макар да бе очевидно, че отговорът и никак не го интересува, дали има други идеи за бъдещето си.

Тя призна, че няма, не че това бе истина — искаше да стане гримьорка. Беше гледала предаване по модния канал, в който видя как гримьорите работят сред хаоса на парижките колекции. Работата й се стори трудна, но пък много забавна. Освен това обичаше да се гримира, комбинираше какви ли не цветове, когато ходеше на парти, и славата й се носеше, че гримира и приятелките си. Не гореше от желание да работи за „Фаръл“, но пък там имаше предостатъчно хора, които поне можеха да я посъветват как да осъществи плана си. В една статия пишеше, че трябва да отидеш на курс, но и това щеше да е забавно, а ако баща й откажеше да плати, тогава щеше да изкара пари, като работи в барове или нещо подобно.

Надяваше се бабчето да остане доволна. Луси много обичаше баба си. Тя беше къде-къде по-забавна от майка й. Бабчето я водеше на обяд в „Риц“ всяка година за рождения й ден и двете често обикаляха Бонд Стрийт, за да разглеждат витрините.

Обичаше и дядо си и много се разстрои, когато той почина, но това означаваше, че ще може да вижда бабчето по-често, защото тя изведнъж остана съвсем сама през уикендите. Сега вече щеше да има предостатъчно време да се виждат и това щеше да е готино.

Преди това обаче трябваше да съобщи новината на баща си, да му каже, че напуска университета…

Дадоха на Джон Рипли, който работеше за „Пембъртън енд Ръшуърт“ като стажант през лятото, да прочете копие от предварителния договор между търговска къща „Фаръл“ и частни капиталови инвестиции „Портър Бингам“.

— Интересно е, Джон — изтъкна Уолтър Пембъртън, — положихме много усилия над него. Можеш да научиш нещичко.

Рипли го огледа много внимателно и когато приключи, се запита защо никой не бе повдигнал въпроса за правото на гласуване. Помисли си дали да не повдигне въпроса пред господин Ръшуърт, но се поколеба от страх да не си помисли някой, че отправя критика към уменията на правист от ранга на господин Ръшуърт, а той не искаше да го настройва срещу себе си. Надяваше се да подпише договор за обучение с фирмата, а напоследък положението им беше доста поразклатено.

Накрая си каза, че не е възможно да не са обърнали внимание на този въпрос и реши да си мълчи.