Пени Винченци
Наследниците (39)

Трийсет и осма глава

Тод Марчънт, по средата на втората бира, беше склонен да остави телефонът да се включи на гласова поща, когато Бианка позвъни. Тя обаче беше твърде важен клиент.

— Здрасти — започна той и веднага забеляза, че гласът й звучи доста странно, затова остави бирата и се поизправи. — Разбира се, че знам кой е Джей Зи. — След това продължи: — Да, спомням си нещо такова, да, но… — Накрая възкликна: — Мамка му! Извинявай, Бианка, но… боже мой, това е страхотна идея! Може ли да дойда? Ами… веднага. Супер. Да, просто… боже мой. След четирийсет и пет минути съм при теб.

Бианка му се стори почти непозната, когато му отвори вратата: това не беше обикновено сдържаната жена, а огнена, развълнувана, тъмните й очи блестяха, бъбреше бързо, думите се лееха, докато обясняваше отново и отново идеята си, какво трябва да направят.

Идеята беше наистина гениална, в това съмнение нямаше. Беше неповторима, зашеметяваща, великолепна и като потенциал, и като дълбочина.

Разговаряха часове наред, първо пиха кафе, след това кола, накрая минаха на вино. Едно момиченце се прибра у дома, посрещнаха го, прегърнаха го, целунаха го, изслушаха го. Той остана впечатлен от умението на Бианка да направи всичко това, макар умът й очевидно да бе на друго място, пренесен в друго време. Предположи, че това е умение на жените или по-скоро на майките, той не би се справил.

Детето се качи на горния етаж с бавачката и Бианка обеща, когато малката си легне, да се качи, за да я гушне; прибра се второ момиче, хем пораснало, хем дете, без придружител, красива, враждебно настроена, която се насили да отправи подобие на усмивка към майка си и него, след което изчезна някъде. Телефонът на Бианка звънна; тя погледна екранчето, след това и него.

— Съпругът ми, извинявай, трябва да се обадя.

— Добре — отвърна той, — аз да…

Тя се разсмя.

— Не, разбира се, стига глупости! — Последва кратък, доста хладен разговор. Всеки път, когато подновяваха разговора, идеята я вълнуваше още повече.

Той за пръв път я видя в подобна обстановка, разбра каква е и кое я прави такава, каквато бе, и тя му се стори невероятно сексапилна.

— Ще ти кажа само — заяви той час по-късно, докато преглъщаше с червено вино хапка пица, която тя приготви, — че не можем да го направим с два или три мижави магазина, Бианка. Трябва да сме представени в глобален мащаб. Дубай, Хонконг, Токио, да не забравяме Ню Йорк и Ел Ей. В противен случай е все едно да пикаем срещу вятъра.

— Знам — кимна тя. — Да, така ще направим. Ще надхвърлим бюджета, но все ще намеря начин да осигуря повече пари…

— Супер — отвърна той. Не се съмняваше, че тя ще успее.

 

 

— Не, Бианка. Няма да се извинявам. В никакъв случай. Това е.

— Но…

— Бианка — изражението на Хю не беше строго като на Майк, но бе очевидно, че двамата са единодушни, — няма повече пари. — И без това вече си надхвърлила бюджета, приходите са зле, предстои ти дълъг път, преди да можеш да кажеш с чиста съвест, че разходите са оправдани.

Тя усети, че няма да постигне нищо повече с тях и се предаде. Разбра, че ги дразни. Усети, че се държи различно от обикновено. Но пък беше попаднала в необичайна ситуация.

Сузи не откъсваше поглед от Бианка; тя също се почувства замаяна от вълнение. Идеята беше великолепна.

— Боже господи — каза тя, — о, боже, Бианка, това… наистина е невероятно.

— Първо. Очевидно трябва да запазим тайната. Това е наистина много оригинално. Ако някоя от другите козметични фирми научи, с нас е свършено. А пък лейди Фаръл не трябва и за миг да се усъмни.

— Разбира се. Разбирам.

— Тод казва, че трябва да работим с блогърите, поне на първо време. И ще действаме в последната минута. И може би с един, не повече от двама много ключови, много топ журналисти.

— Прав е. Трябва ми време, за да помисля, но идеята е великолепна. Ти си великолепна. Има една малка засечка, Бианка — не можем да го направим само с три магазина. Трябва ни верига по цял свят.

— Знам — въздъхна Бианка.

Сузи се върна в офиса; почувства, че трепери и не може да си намери място от вълнение. Отчасти беше така, защото идеята на Бианка беше невероятна, но също защото умът й беше поне петдесет процента фокусиран върху нейните проблеми. А те бяха огромни.

Двамата с Джонджо се видяха отново в събота вечерта и беше прекрасно, но се промъкна сянка.

Ходиха на кино, а след това на вечеря.

— Как само ми се иска да се бяхме срещнали преди — призна той. — Нямам търпение да кажа на Патрик и Бианка. Много ще се зарадват.

— Наистина ли? Защо?

Доста се притесняваше от възможността да се намести в този вълшебен триъгълник, в който участваше шефката й.

— Защото много се забавляваме заедно. Те са изключително щедри приятели. А двамата с Патрик се познаваме от цяла вечност.

— Ти харесваше ли училището, пансиона, де?

— Да. Бях супер в игрите, а това има голямо значение. Не те тормозят, а щом татко се ожени отново, бях повече от доволен да се махна от къщи.

— Толкова ли беше зле?

— Да. Тя е ужасен човек. Много се постара да ни раздели — двамата със сестра ми — с татко. Все още умее да бъде каквато той иска — лъскава мадама, малко флиртаджийка.

— Ясно.

Той се усмихна широко.

— Нищо не ти е ясно, поне докато не се запознаеш с нея. — Поколеба се за момент. — Довечера ще дойдеш ли у нас?

— Нека да не е точно тази вечер.

— Ами… добре.

Това се оказа първият облак; тя веднага усети, че го заболя. Все си мислеше, че момчетата от Сити са непоклатими, сексистки настроени гадняри; оказа се обаче, че много греши.

— Има ли някаква причина? — попита я той.

— Ами… — Какво да му каже? Че е обещала да прекара следващия ден с Хенк, за да му каже, че повече няма да се срещат? Как да обясни това на Джонджо? Не можеше, след като вече му беше казала, че няма друг в живота и.

— Чака ме страшно много работа. Наистина трябва да се заема отрано, да свърша всичко.

— Какво, в неделя ли? Това ми звучи точно толкова подозрително, колкото и ако кажеш, че ще си миеш косата.

— Казвам ти самата истина. А косата може и да я измия, след като приключа с работата. — Гласът й се стори неискрен дори на самата нея. — Заради конференцията е. Бианка подготвя мощна оперативка за понеделник сутринта.

— Добре. — Той и се усмихна, но тя усети отдръпването му. — Бианка си пада малко робовладелец.

— Какво ще кажеш да мина вечерта?

Той веднага се развесели и небето отново се проясни.

— Може би. Стига косата ти да е измита.

— Ще бъде. Обещавам.

Той се усмихна.

— Сузи, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз… виж, приключих с Гуиневир. Не само заради теб, ами защото тя непрекъснато натякваше за нещо. Тя е една разглезена мърла. Казах й, че вече не се получава и искам да прекратим връзката си. Така че вече съм свободен!

Сузи му се усмихна с цялата самоувереност, на която беше способна.

Беше решила да говори с Хенк в апартамента; опасяваше се, че чувствата ще надделеят, че няма да е честно той да се излага пред целия свят, като се разплаче, разяри или и двете.

Той пристигна, както се бяха разбрали, донесе цветя и страхотни кроасани.

Тя направи кафе, изцеди портокалов сок, седна на масата с него; ръката й трепереше, докато посягаше към кроасана и го топваше в кафето. Той забеляза.

— Сладурче, какви са тези нерви?

— А, нищо, просто…

Хайде, Сузи, сега е моментът, говори. Той обаче бе захапал кроасана, така че най-добре да изчака, докато го изяде. Тя изпи на един дъх чашата портокалов сок.

Телефонът й звънна; тя погледна екранчето. Беше Джонджо.

Най-добре да не се обажда. После щеше да му каже, че е била под душа.

— Кой беше?

— А… мама.

— Имам новина — каза той. — Дадоха ми поръчка за снимки за „Скеч“.

— Хенк! Невероятно. Много се радвам. — Тя наистина се зарадва. Щеше да му се отрази добре поне едно нещо в живота му да е наред.

— Да. Какво ще кажеш за още едно кафе? След това може да отидем на разходка. Денят е чудесен. После може да отидем на кино. Или пък… ще измислим нещо друго — предложи Хенк.

Тя потръпна. Не го бяха правили, откакто той напусна, след като я удари, и колкото и да беше странно, той прие това положение на нещата. Всичко бе част от огромното усилие, което полагаше, за да й достави удоволствие, за да й докаже, че се е променил.

— Ще видим — отвърна тя. — Виж, Хенк, трябва да ти кажа нещо.

— Казвай. Какво?

— Ще ти кажа. Първо да пишкам.

Тя влезе в банята, седна на тоалетната чиния и пусна есемес на Джонджо. Неочаквано почувства нужда да се свърже с него, за да придобие кураж. „Извинявай, бях под душа. Ще ти звънна след малко.“

Върна се в хола. Хенк се беше опънал на канапето. Потупа мястото до себе си и тя седна с нежелание, пое си дълбоко дъх, преброи до пет, след това заговори:

— Хенк, ние с теб… аз приключих с всичко това. С нас. Искам да прекратим, Хенк. Просто не се получава.

Последва дълго, наелектризирано мълчание.

— О, не — отвърна най-сетне той. — Не, извинявай. Тази няма да я бъде. Това са тъпи простотии. Нали тъкмо се сдобряваме. Не можеш да сложиш край на всичко точно сега. — Погледна я много странно.

— Мога, Хенк. — Защо не се чувстваше по-силна, по-уверена?

— Не, Сузи, не можеш, защото правя всичко, което искаше. Ходя на психолог, оставил съм те на мира.

— Хенк, това ми е известно. Въпреки това не се получава, между нас не върви, а аз не се чувствам добре с теб. Ти ме плашиш… не мога да ти имам доверие.

— Нали цялата тази работа с психолога е за да не става повече така. Разбира се, че можеш да ми имаш доверие. Това е адски обидно. Просто не разбирам!

Той започна да се ядосва и тя отново се уплаши.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че ми го причиняваш.

— Нищо не ти причинявам — отвърна бавно тя. — Просто се опитвам да обясня. Вината не е твоя, Хенк. Просто не мога да продължавам. Не мога да продължавам с теб.

— Мама му стара — отвърна той и седна отново, зарови глава в ръце. Когато я погледна, в очите му имаше сълзи. Едната се стичаше бавно по бузата. Той си пое въздух, сякаш хлипаше.

От всички реакции, които я плашеха, сълзите бяха най-страшни.

— Сузи… много те моля. Моля те, не го прави. Все още не. Обичам те толкова много. Дай ми още един шанс. Ще измисля нещо, ще ти докажа, че е различно. Трябва да ми позволиш да опитам.

— Не мога, Хенк. Извинявай, но не мога.

Тогава той я погледна и нови сълзи се затъркаляха по бузите му.

— Няма да го понеса — отвърна той. — Нямаш представа какво ми причиняваш. Просто не мога… Значи не ме обичаш?

Последва мъчително мълчание; той посегна към ръката й. С нежелание, с огромно нежелание тя му я подаде.

— Не, Хенк, не те обичам. Много се извинявам.

Тогава той се разхлипа, разтърсиха го ридания, избърса носа си с ръка, погледна я, очевидно безкрайно наранен. Най-сетне той заговори:

— Има ли… има ли друг? Моля те, Сузи, кажи ми. Трябва да знам.

И тя го каза и това беше фаталната й, най-голямата грешка, докато се опитваше да му спести от болката.

— Може би…

Той си тръгна скоро след това, каза, че трябва да помисли, и тя го целуна по бузата, каза му, че много съжалява, но се надява, че той ще се оправи, че никога няма да го забрави, че винаги е бил много специален за нея.

Влезе бавно в спалнята и се отпусна на леглото; чувстваше се напълно изтощена. Погледна часовника си. Беше едва единайсет. Как бе възможно да е преживяла цял един живот, дори няколко, а все още да е сутрин?

Може и да се беше унесла, защото, когато отвори отново очи, минаваше един. Невероятно, след толкова емоции. Най-обикновено бягство, реши тя. Погледна телефона. Нямаше нищо от Джонджо. Пое си дълбоко дъх и му пусна есемес, жадна за нормален контакт. „Върви добре. Може да се освободя по-рано. Става ли?“

Със сигурност щеше да получи отговор. Само че отговор така и не дойде.

Джонджо беше излязъл на разходка. Чувстваше се малко объркан. Беше попаднал на великолепно, сексапилно, забавно, огнено, съвършено момиче, което благосклонната съдба му поднесе, а нещо не беше наред. Наистина не беше наред. Нямаше представа какво, но така или иначе тя не беше напълно откровена с него. Ако имаше нещо, с което Джонджо не умееше да се справя, това бяха лъжите. Сузи му се струваше честна, а в следващия момент долавяше нещо измамно, когато го погледнеше и станеше въпрос за онова, което ще върши. Най-добре беше да приключи, да обърне гръб, колкото и да го болеше, вместо да тича след нея и да се надява на най-доброто. Обади й се днес рано сутринта, а тя не отговори. Странно, каза си той, за момиче, което живее залепено за лаптопа си. По-късно му пусна есемес, че била под душа, което му се стори, че не е вярно. Наложи си да не отговаря. Излезе на разходка, за да си прочисти главата, каза си, че може би допуска грешка заради несъществуващо доказателство; взе телефона си, но така и не забеляза, че батерията е почти на нула, което показваше колко е разтърсен емоционално.

Спря за кафе и кроасан, купи си вестник, а когато се върна, разбра какво става, включи да зарежда телефона и на сърцето му изведнъж му стана по-леко, но отговор така и нямаше.

 

 

Сузи седеше и се опитваше да работи, когато някой заблъска по вратата.

— Сузи! — Беше Хенк. — Сузи, аз съм. Пусни ме, трябва да те видя.

Тя стана, врътна ключа два пъти с надеждата, че Хенк няма да чуе, и седна на канапето, загледана във вратата; ако почакаше достатъчно дълго, той ще реши, че е излязла, и ще се махне. Въпреки това…

— Сузи, трябва да поговорим. Знам, че си вътре. Пусни ме.

Времето минаваше. Блъскането и виковете продължаваха.

Не помнеше някога досега да я е било толкова страх.

Телефонът й звънна. Тя го погледна. По дяволите и пак по дяволите! Обаждаше се Джонджо, а тя не смееше да отговори, да не би Хенк да я чуе. Влезе в банята, затвори вратата, поколеба се дали да не му пусне есемес, след това разбра, че каквото и да напише, няма да е достатъчно смислено.

Разплака се и чу съседите от долния етаж, симпатични хора на средна възраст, да казват на Хенк да престане да вдига шум, че нямат представа къде е Сузи.

Блъскането по вратата спря, също и виковете. Тя зачака, минаха цели петнайсет минути, а сърцето й биеше лудо. Умираше от страх и не смееше да отвори вратата.

Хрумна й да позвъни на двойката на долния етаж — те бяха настояли тя да запише номера им, ако някога се появи проблем или се заключи. Извини се за шума, Хенк бил разстроен, двамата се скарали, но може ли да погледнат дали е все още там, защото тя се страхувала да излезе.

Те се качиха след трийсет секунди и я успокоиха, той бил излязъл, видели го да си отива. Трябвало да им позвъни по-рано, попитаха я дали иска чаша чай, дали да повикат полиция.

Тя им благодари, каза, че засега всичко е наред, че ако той се върне, тогава сама ще повика полиция и си помисли, че така поне ще може да заплаши Хенк.

Всичко това отне половин час, а когато съседите си тръгнаха, тя позвъни на Джонджо и всъщност успя да проведе смислен разговор с него, той се извини, не бил получил есемеса и, а тя, разбира се, трябвало да отиде по-рано при него или, ако предпочита, той да отиде при нея. Предложението му беше изкушаващо, защото тогава нямаше да й се налага да излиза, но какво щеше да стане, ако Хенк се върнеше, докато Джонджо е тук? Затова отказа, реши да излезе и да отиде при него към четири.

Четири беше чудесно за Джонджо и тя напълни ваната, отпусна се в нея, след това си направи косата, облече се спортно — много, много внимателно: дънки, пуловер и яке с качулка в стил Кейт Мос, поръча такси и щом й звъннаха, че колата чака долу, се изстреля навън, заключи два пъти вратата и хукна по стълбите. Беше много уплашена и не спря да поглежда назад през задното стъкло чак до Уотърлу, а докато тичаше надолу по ескалатора към влака на метрото, все чакаше той да се появи отнякъде зад нея и на всяка спирка оглеждаше хората, които се качваха, сякаш Хенк знаеше къде отива, и когато най-сетне стигна Канари Уорф, затича по безкрайно дългия ескалатор към вече падналия мрак навън и видя Джонджо да я чака, както й беше казал, отпусна се разплакана в прегръдката му и обясни, че е имала ужасно преживяване със съсед, а той отговори, че е трябвало да му каже, да позвъни в полицията, искаше да отидат веднага, но тя успя да се измъкне, обеща да отиде утре рано сутринта, а той я поведе към тях, бил приготвил кифлички, чайникът бил готов и ето че всичко по магически начин стана отново прекрасно. Тя бе готова да полети от щастие и облекчение, а по-късно той я накара да остане, тя обясни, че не може, че не си е взела дрехи, а след няколко часа ще бъде понеделник, затова той реши да я изпрати до тях с такси, преди да е станало прекалено късно, защото бил на работа от шест, и след като похапнаха поръчана по телефона храна, се целуваха отново, докато най-сетне, с огромно нежелание, тя трябваше да си тръгне.

Прибра се без проблеми, той не беше там. Изглежда, бе приел истината. Най-лошото беше минало, тя можеше да продължи напред.

Тогава започнаха да пристигат есемесите.