Пени Винченци
Наследниците (24)

Двайсет и трета глава

Бърти погледна имейла, който тъкмо изскочи на екрана му. Беше от Лара.

„Обади ми се, ако си все още там.“

Той и позвъни.

— Здрасти, аз съм — започна предпазливо той.

Не беше сигурен дали иска да говори с някого. Беше потънал в така наречената си домашна работа над закона за трудовата заетост — материята беше сложна и той предпочиташе да приключи в офиса, още повече че Присила не го оставяше на мира, постоянно го прекъсваше с въпроси за къщата и го питаше дали е премислил. А пък двете с Луси не спираха да се карат.

— Слушай, денят ми беше кошмарен, предполагам и твоят, да не говорим, че е доста късно. Ще ми се да хапна нещо и тъкмо ще прегледаме договорите на двама нови от маркетинга. Хайде. Ще те взема в пет. Много ми се иска да пробвам новото заведение на Мерилебън Хай Стрийт — обикновен бар, но храната ми се стори интересна последния път, когато бях там. До пет.

Бърти затвори папките. Щеше да му е приятно да вечеря с Лара, с човек, който не се отнасяше към него с пълно презрение…

Вечерта беше приятна: тя беше забавна, държеше се приятелски и много го поощряваше. Похвали го, че се справя блестящо, че фирмата вече е различна в сравнение с онази, в която постъпи, че новият маркетингов екип — тя и двамата и помощници — работеха чудесно.

— Оказа се прав за малкия смешник, аз сбърках. Той просто бълва идеи. Бутилка бяло, нали? Ако предпочиташ червено? Я да видим… Обичам морски дявол, а ти?

Бърти каза, че ще поръча паста а ла путанеска.

— Или спагетите на жриците на любовта, нали така им казваха?

— Бърти, това е най-дръзката забележка, която съм чула от теб! — Тя му се усмихна. — Държа да ти кажа, че се справяш страхотно с диетата. Лицето ти се е променило напълно, откакто пристигнах.

— Към по-добро ли? — попита притеснено Бърти.

— Разбира се, че към по-добро. В противен случай нямаше да кажа нищо.

— Това вече е облекчение — отвърна той, без да си проси комплимент, и тя прихна.

— Наистина си невероятен, Бърти. Откъде идва тази твоя ниска самооценка.

— Просто никога не е имало причина да бъде висока. С родители като моите има много да се желае. А пък мама не раздава лесно похвали.

— Ами баща ти?

— Той беше малко по-мил. Но пък беше толкова съвършен, толкова красив, невероятен чаровник и много умен, та мама вечно правеше неблагоприятни сравнения. Сигурно оттам тръгва всичко.

— Бих казала, че заприличваш на баща си все повече с всеки изминал ден. Сравнявам те с портрета, който майка ти настоява да държим в заседателната зала.

Бърти се разкъсваше между недоумение и желание да защити майка си.

— За нея е много важно да остане там — каза той, — за портрета говоря. Както обича да казва, фирмата нямаше да я има без него.

— Да, извинявай. Не трябваше да го казвам.

— Всичко е наред. Както и да е, не мисля, че приличам на него.

— Напротив. Баща ми беше банков мениджър, много красив и чаровен и дамите в Еджбастън го обожаваха. Само че ние се разбирахме прекрасно и той ми казваше, че младостта е невероятно щастие и че светът е все още в краката ми. Много се гордееше с мен. Поощряваше ме да постъпя в университета, защото много съжаляваше, че не е учил.

— Имаш страхотен късмет — потвърди Бърти.

— Знам — отвърна тя.

— Ами съпругът ти? — Той се интересуваше от миналото й изпълнено с любов, с подкрепа, напълно различни от неговото.

— Съпругът ми ли? Той си беше чисто и просто мръсник. Казваше ми, че ми липсва класа — това беше любимата му обида. Беше ходил на пансион, а пък аз бях завършила обикновено училище и той все ми се подиграваше на акцента. Но пък беше много сексапилен.

— Ясно — отвърна Бърти. Че как иначе. Това сигурно има значение за нея. Отпи голяма глътка вино.

— В началото всичко вършеше както трябва, изпращаше ми цветя, купуваше ми шампанско, водеше ме на невероятни места — Париж за уикенда, Южна Франция за рождения ми ден, Малдивите за медения месец. Беше невероятно.

Тя сведе замислено поглед над виното.

— Веднага след като се оженихме, вече му беше все едно. Непрекъснато излизаше да се налива с приятелите си. И двамата работехме за една фирма, той се умилкваше около всички момичета в пъба, а на търговски конференции и на други места, когато му казвах, че не ми е приятно, той отговаряше, че съм просто малко провинциално девойче, а той нямал намерение да се превръща в провинциален съпруг. Обичаше да ме показва, но се държеше така, сякаш току-що сме се запознали и аз съм просто поредното момиче за една вечер.

— Ужасно — обади се Бърти. Беше искрено възмутен заради Лара.

— Когато започнах да се представям по-добре от него, ревнуваше. Реши, че трябва да имаме деца и аз веднага разбрах защо. Искаше да си стоя вкъщи, да не правя друго, освен да се грижа за него. Отказах и той започна да ми изневерява. Само че… Бърти, извинявай, едва ли ти се слуша всичко това.

— Напротив — отвърна той. Не беше сигурен дали наистина е така, но пък научаваше много за Лара.

— Той, разбира се, много съжаляваше и аз реших да пробваме за бебе, забременях, след това направих спонтанен аборт. Беше ужасно — обясни тя, когато забеляза болката и смущението по лицето на Бърти, — но животът не е лек. Просто продължавай напред, това е мотото ми. Намерих си нова работа и той много се ядоса — и всичко започна отначало. Но в много по-застрашителни пропорции. Затова го напуснах. Справях се много добре в работата, след това си намерих приятен човек, с когото да съм щастлива. Щяхме да се женим и тогава неочаквано му поставиха диагноза рак на простатата. Почина след шест месеца.

— О, Лара! — каза Бърти. — Това е кошмарна история. — Изглежда, съдбата бе много по-благосклонна към него.

— Всичко е наред. Честна дума. Оцелях. Сам виждаш.

Телефонът му звънна.

— Извинявай — каза той и го погледна. — Жена ми се обажда, трябва да отговоря.

Обърна се настрани от масата.

— Здравей, Присила. Проблем ли има? Ясно. Много съжалявам, но тази вечер ми се налага да поработя повечко, не съм ли ти казал? Вечерям с колега. Какво? Ясно. Може би утре… не, не ме чакай, трябва да прегледаме едни договори — да, добре. Да, много съжалявам. Вече ти казах няколко пъти. Чао, Присила.

Приключи разговора и погледна засрамено Лара.

— Извинявай. Сега вече сгазих лука. Била ми запазила вечеря.

— О, боже — възкликна Лара. — Какво ще кажеш да прегледаме набързо договорите, преди да сме се напили, а след това ще мислим за други неща? Като например… брака ти. — Погледна го отново, а големите и сини очи танцуваха.

— Не мисли, че има нещо за казване — каза Бърти. — Говорим за един съвсем обикновен, щастлив брак. Има и недостатъци, но няма за какво да говорим.

— Няма ли? — учуди се Лара. — Това е добре.

Беше станало късно, когато си тръгнаха. Изпиха поне половината от втората бутилка вино и Бърти се чувстваше малко объркан. Бяха край вратата и той й помагаше да си облече палтото, когато тя се обърна и му се усмихна.

— Прекарах чудесно. А ти наистина много приличаш на баща си.

Незнайно как — старият Бърти, дори трезвеният Бърти никога не би направил подобно нещо — неочаквано се почувства неземно щастлив, усмихна й се, след това се наведе и я целуна — много нежно — по устата.

— И на мен ми беше много приятно — отвърна той. — Благодаря ти. Идеята беше твоя.

Тя го погледна, донякъде стреснато, след това го прегърна и всичко беше напълно невинно. Как иначе.

И много, ама много приятно.

Замайващо. Можеше да го нарече любовна връзка. Първата му мисъл, щом отвореше очи, и последната, преди да ги затвори вечер. Пропускаше обяд, беше твърде развълнуван, за да спи, не успяваше да се съсредоточи, освен над обекта на желание; сам не можеше да се познае.

И всичко това заради една работа. Направо нелепо. Но не можеше да отрече, че е точно така. А колко щастлив го правеше.

 

 

— Здрасти, приятел. Ще дойдеш ли за по едно?

Патрик се усмихна гузно на Джонджо.

— Не мога. Чака ме твърде много работа. Трябва да приключа тази вечер.

— Леле! Ама ти наистина си се запалил по тази работа.

— Така си е — отвърна сериозно Патрик. Просто не е за вярване. Достатъчно е да видя думите „извънредна печалба“ и се отнасям. Направо потъвам и не знам ден ли е, нощ ли е.

— Браво. Ами родителските ти задължения?

— Виж какво — каза Патрик и този път усмивката му не беше гузна. — Известно време ги дундурках аз. Сега вече не е мой ред.

Имаше няколко — не точно скандали, но разправии — с Бианка по този въпрос. Последния път беше разговор в училището на Мили, отбелязан с „Приоритетно събитие“ в мейла; Бианка бе категорична, че не може да отиде, значи трябваше да е той; Патрик каза, че и той няма как да отиде, така че никой от двамата не отиде; последва нов случай — гала състезанието на Фърги. Подобно нещо не се беше случвало нито веднъж, откакто бяха родители. Мили остана шокирана и дори Руби се разстрои също и плака през всичкото време, докато слушаше приказката си за лека нощ. Фърги се върна с медал за свободен стил под дванайсет години и го изхвърли в кофата за боклук, затвори се разплакан в стаята си, което бе напълно необичайно за него. Когато Бианка се прибра и се качи при него, той отказа да разговаря с нея. Тя се върна на долния етаж, разстроена, и започна да вдига масата след вечерята на децата. Там я откри Мили, след като беше извадила медала от боклука.

— Трябваше да отидеш заради него! — каза тя и изфуча от кухнята. Патрик се прибра малко по-късно и откри Бианка разплакана, нещо, което бе твърде необичайно.

— Просто… не е редно да е така — заяви тя, избърса очи с опакото на ръката си и размаза спиралата. — Те не са виновни, имат нужда от нещо по-добро.

— Съгласен съм — кимна Патрик.

— И какво ще правим?

— Извинявай, Бианка, но аз го правех през изминалите дванайсет години. Бях навсякъде, където имаха нужда от нас.

— Не е честно. Аз също давах приноса си, всеки път, когато можех.

— Точно така, а пък когато не можеше, не се замисляше дори за секунда. Патрик ще отиде, мислеше си ти, значи всичко е наред и хайде, заминаваш за Ню Йорк, за Единбург или Манчестър. Много ти беше лесно.

— Как може да си толкова несправедлив! Бяхме се разбрали как ще действаме. Аз ли бях виновна, че ти имаше работа с гъвкаво работно време, а аз нямах?

— А защо нямаше? Защото така те устройваше много добре.

— Патрик, този разговор е нелеп. Структурата на семейството ни се държеше на това.

— Не ти ли е минавало през ум понякога, че за тези неща трябва да се проявява гъвкавост? В последно време не бях щастлив на работното си място. Бях нещастен…

— Я не ми пробутвай тези приказки! Не си бил много нещастен.

— Ти пък откъде знаеш? Докато прескачаше от една важна работа на друга, не ти ли мина през ум: „Няма да е зле първо да попитам Патрик дали няма нещо против?“

— Всъщност минавало ми е — отвърна обидено тя. — Преди да поема „Фаръл“, те попитах, казах ти, че ще бъде по-зле, отколкото в Пи Ди Ен, казах, че искам одобрението ти, а ти отвърна, че ако искам да поема работата, да действам.

— Мили боже, ти си напълно безцеремонна, а, Бианка? Радвам се, че не работя за теб.

— Стига глупости! — сряза го тя.

— Знаеш ли — продължи той и очите му срещнаха нейните по-враждебно, отколкото тя си бе представяла, че е възможно, — понякога усещането е точно такова. Че си ми началник, а аз част от екипа ти.

— Майната ти, Патрик Бейли — повиши глас тя, — това, което каза, е чудовищно.

— Нима? И то, при положение че всичко, което правя, трябва да бъде първо одобрено от теб, просто за всеки случай.

— Какво?

— Точно така е. Освен това, много добре помня, че проведохме приблизително същия разговор с теб, когато се съгласи да работя с Финлейсън. А ти каза — за съжаление не притежавам дарбата ти да повтарям дословно — да действам.

— Да, защото ти каза, че си бил нещастен, че ще умреш на бюрото си и никой нямало да забележи. Не стана и дума, че може би няма да имаш възможност да се занимаваш с децата.

Патрик мълчеше. Това бе неоспорим факт. И двете страни бяха прави: той отстъпваше от сделката с Бианка, а тя се възползваше от него по най-противния начин, често оставаше в офиса или работеше, когато можеше напълно безпроблемно да отиде в училището или на часа при лекаря, а след това продължаваше със заниманията си у дома.

— Очевидно е, че нещо трябва да се направи — заяви той, — не можем да продължаваме по този начин. И двамата трябва да направим компромиси, ти ще трябва да си малко по-…

— По-… какво? — попита тя, гласът и натежал от подозрение.

— По-гъвкава — довърши той, — а аз ще се постарая винаги, когато имам възможност, да си нося работата вкъщи. Сол каза, че няма нищо против. Само че, Бианка, току-що започнах нова работа. Толкова много ми се иска да започна добре. Тъкмо ти би трябвало да ме разбереш.

— Разбирам те — каза неочаквано тя и веднага стана ясно, че е по-склонна да отстъпи. — Разбирам те и още как. Патрик, виж… много се извинявам. Знам, че имах невероятен късмет. Оценявам го. Едва сега започвам да виждам цялата картина и ще се постарая да се държа по-добре. — Усмихна му се мрачно, почти засрамено.

— Добре — отвърна Патрик и пое маслиновата клонка с известна студенина. — Радвам се да го чуя. Изглежда, стигнахме до някакво подобие на разрешение, поне на теория.

— Точно така.

Усмихна му се и й се прииска да повярва в половинчатите решения. Теорията беше лесната част, прилагането на практика щеше да се окаже трудно.