Пени Винченци
Наследниците (42)

Четирийсет и първа глава

Беше трудно да си представи нещо по-лошо. По-унизително, по-объркващо, по-потискащо. Всичко останало — личният неуспех на конференцията, пропадането на бранда „Фаръл“, подмолните действия на лейди Фаръл, дори връзката й с Патрик, която се променяше толкова драстично, но неумолимо пред очите й, — какво значение имаше всичко това, след като беше предала детето си, любимото си първородно дете, подложено на толкова изтънчена жестокост, на толкова зверски мъчения всеки ден. Как бе възможно да не види нищичко?

Как бе възможно да е толкова сляпа, толкова вглъбена единствено в себе си? Как бе възможно да остави всичко в ръцете на едно друго дете, което тя щеше да отпрати (знаеше го), защото не заслужава вниманието й, да осигури вместо нея обич, подкрепа и разбиране? Какъв срам, че не приятел, а служебно лице бе привлякло вниманието й към нещастието на Мили и опасността, в която се намираше.

Денят се оказа дълъг и мъчителен; ужасът беше още по-голям, защото всичко се разкри пред толкова много хора, които изпитваха известно уважение към нея. У дома, след като вече не беше ядосана и баща й се бе върнал, Мили им разказа всичко, с най-малките сърцераздирателни подробности, почти делово с безизразно лице. Когато приключи, тя заяви, че иска да се качи в стаята си, а те нямаха сили да се погледнат, толкова мрачни, потиснати и виновни се чувстваха. Седяха дълго, след като Мили най-сетне си легна, напълно изтощена, и разговаряха, обсъждаха, предлагаха.

Разбраха, че нещата трябва да се променят, опитаха се да намерят изход, но положението бе станало толкова взривоопасно, толкова несигурно от гледна точка на вина и лични амбиции, че се страхуваха да продължат.

Бианка не спираше да се пита има ли изход от това положение, ако Патрик не се върне на работата, която мрази, или ако тя не се откаже от работата, която обича.

— Е — заяви Патрик и доля уиски за трети път след вечеря, — най-малкото трябва да отидем в училище, да поговорим с госпожа Блакман, да й кажем какви гадости са се случвали под високомерния и нос.

— Съгласна съм — кимна Бианка. — Ще й позвъня още утре сутринта. Ще й съобщя, че Мили ще остане у дома известно време.

— А ти… ти ще останеш ли с нея? — Гласът му прозвуча измамно невинен и тя посрещна погледа му.

— Доколкото мога.

Разговорът прекъсна тук.

Срещата бе определена за следващия понеделник; междувременно изпращаха домашните на Мили у дома. Тя си стоеше кротко в стаята и едва в събота излезе, за да се срещне с Джейс. Бианка й предложи да покани Джейс у дома.

— Не, мамо — отвърна Мили, новата, неумолима Мили, — ще се стъписа още на входната врата. Достатъчно й е, че знае къде живея, в кое училище уча и всички други глупости.

Бианка се отказа да спори, макар да беше сигурна, че щом Джейс е приела положението на Мили дотук, ще успее безпроблемно да преглътне и останалото.

В неделя, след чая, Мили заяви, че не иска да ходят при госпожа Блакман.

— Мислих по въпроса — призна тя. — Не искам да ходите. Няма никакъв смисъл. Те пак ще победят. Говоря за Кари и останалите.

— Мили! Трябва да бъдат изключени!

— Няма да стане. Не могат да изключат целия клас. Не забравяйте, че всички до една участваха.

— Могат да изключат поне инициаторите. На първо място Кари.

— Кари е великолепна актриса. Ще лъже и ще маже, ще бъде нейната дума срещу моята. Истината е, че тормозът ще продължи и занапред. Не можете да го спрете. Фейсбук, есемеси… Няма къде да се скрия. Дори да ме преместите в друго училище. Никой не може да накара Кари да се засрами. Тя е отвратителен човек. Не искам да ходите.

— Мили, трябва да се направи нещо по въпроса. Ти трябва да ходиш на училище, налага се, смела си и трябва да се замислиш да се върнеш.

— Може. Само че след седмица или две. Искам да победя. Ако обаче напусна, ще излезе, че те са победили.

— Миличка, виж какво става с живота ти. Не можеш да се справиш с всичко това сама. Не ми е приятно да го кажа, но ти трябва помощта на възрастен човек.

Мили го погледна.

— Знам. Но трябва да бъде правилната помощ.

 

 

— Ти си много специална… — Джонджо погледна Сузи от леглото. Отидоха да вечерят, след това в един момент погледите им настоятелно се срещнаха и това бе достатъчно. Без да си кажат и дума, се разбраха, че си губят времето, въпреки че си говорят приятно и се забавляват чудесно. Джонджо плати за вечерята, остави огромен бакшиш, спряха такси бързо, което бе добре, тъй като и двамата бяха толкова нетърпеливи да са заедно, да притиснат устни, да усетят топлината на кожата си, изглеждаха толкова подходящи един за друг, настроени на една и съща вълна.

Сигурно това е любовта, помисли си объркано Сузи, докато привличаше Джонджо към себе си, не спираше да го целува, сякаш отдавна не го бе правила, и почти го каза, но след това се отказа, а той също мълчеше.

— Е… кажи какво мислиш? — подкани я той, намерил компромис за разговор.

— За кое?

— За нас двамата и поотделно — уточни той. — Мислиш ли, че връзката ни е важна, мислиш ли, че това, което става между нас, е важно?

— Разбира се — потвърди тя, — невероятно важно. И невероятно прекрасно.

Тогава той й каза, че е специална.

Двамата, удобно сгушени един в друг, заспаха бързо и тя се стресна, когато телефонът му звънна и чу гласа му.

— По дяволите! — скочи той от леглото. — Това е вторият ми будилник! Първият не се е включил. Ще ти донеса кафе, след това трябва да взема душ.

И тогава се случи. Тъй като от пет минути се чувстваше в безопасност, мразеше онова, което правеше, но знаеше, че трябва да го направи — то я тормозеше някъде дълбоко, несъзнателно, затова бръкна в чантата си, извади телефона и… Господи, боже мой, имаше поне дванайсет есемеса, всички до един от Хенк, повтаряха се дословно — говорел сериозно, щял да се самоубие, ако тя не се свърже с него през деня, точно това щял да направи, не можел да живее без нея, обичал я и знаел, че и тя го обича, и докато седеше и стомахът и заплашваше да се преобърне, на лицето и се изписа ужас, последван от чувство на вина, и тя трескаво набра номера му.

— Хенк, Хенк, чуваш ли ме? Сузи се обажда, добре ли си?

В същия момент чу гласа на Джонджо.

— Какво става? Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа — отговори тя, обезумяла от връхлетялото я нещастие и от шок. — Наистина не мога. Много се извинявам. Трябва да… трябва да проведа този разговор.

— Давай — каза той и гласът му внезапно прозвуча грубо и гневно, — не ми обръщай внимание. И без това излизам след пет минути. А може ли да те помоля да изчакаш, докато изляза.

— Да… не… да, разбира се, че ще изчакам — отвърна тя и най-голямото й желание беше да му обясни, но как да го направи и какво ли ще си помисли той? Как да му каже, че в известен смисъл го лъже, че в живота й все още има мъж, друг мъж, че го е излъгала, че въпросният мъж я заплашва да се самоубие, ако не се върне при него.

Всичко това щеше да прозвучи празно и грозно на фона на споделеното през изминалите няколко великолепни часа, на близостта, на щастието на ръба на любовта. Какво обяснение да даде, което да е достоверно, да го накара да разбере? Може би истината? Само че как ли ще се отрази това на него, на връзката им?

В апартамента, който сега делеше с приятели, Хенк направи силно кафе, докато чакаше търпеливо следващото й обаждане. Разполагаше с предостатъчно време. Разбра, че я е разтърсил из основи.

 

 

— Не знам колко пъти трябва да ти го кажем, Бианка. Няма повече пари. Ако успехът на „Фаръл“ зависи от това, така, както го описваш, може би трябва да премислиш цялата си стратегия. Може би е малко неубедителна. Сега ни чака друга среща, така че може ли…

Бианка се изправи и посегна към палтото си. Фактът, че нито Майк, нито Хю проявиха готовност да й помогнат, показваше колко са й ядосани.

Излезе в студената февруарска вечер с пълното съзнание, че няма представа как да постъпи. Това усещане напоследък ставаше до болка познато.

Реши да се прибере. Беше едва пет, но тя много се стараеше да е вкъщи при Мили и щеше да се заеме с повечето неща — дори с всичко — по-късно, когато къщата утихне.

Обади се на Патрик, който работеше у дома, и му каза какво предлага.

— Много ми се иска да поговорим и за нещо друго, няма нищо общо с Мили, за един проблем, с който не успявам да се справя…

— Звучи добре — отвърна той, — но всъщност трябва да отида в офиса, защото Сол иска да прегледа едни документи с мен и…

— Патрик, и утре е ден.

— Не става утре — отсече той. — Утре заминавам за Ексетър.

— Ексетър ли! Не си ми казал. Защо?

— Не знам, Бианка. През последните дни си бях почти непрекъснато вкъщи, Сол прояви разбиране и…

— Нима? Трябва да му позвъня и да му благодаря. Наистина не разбирам защо да не можеш от време на време да работиш вкъщи, след като изрично подчерта, че е възможно.

— Да, но на практика не се получава. Сигурен съм, че знаеш. Поне бях вкъщи повече от теб въпреки всичките ти сладки приказки.

— О, хайде стига! — извика Бианка. — Ако знаеш с какъв кошмар трябва да се справя.

— Колко необичайно. Виж, най-добре ще бъде, ако се прибереш по-скоро, защото обещах на Руби да й помогна с един проект, така че ти можеш да го направиш вместо мен. А пък Фърги трябва да прегледа един куп тестове и…

— Да, да, да, добре, идвам — отвърна уморено Бианка. Усещаше как Патрик бързо се измъква от задълженията си в деня на Мили, както го наричаше тя. Той не беше същият Патрик, за когото бе омъжена допреди шест месеца. Не беше сигурна кое чувство преобладава у нея, но със сигурност имаше и страх. Освен това се чувстваше безкрайно самотна.

 

 

Сузи се съгласи да се срещне с Хенк в един бар близо до къщи. В известен смисъл беше опасно, но в същото време се чувстваше по-сигурно, тъй като знаеше, че може да се прибере бързо, ако той започне да се държи гадно.

Прегледа в Гугъл съветите при закани за самоубийство и единственото, което осмисли, беше, че процентът сред младите е станал по-висок и че има телефонна линия за помощ. Господи, трябваше й помощ, за да се справи с тази работа.

Още повече се страхуваше да не изгуби Джонджо, а той мълча цял ден, нямаше есемеси, нито имейли, само отложи срещата им следващата вечер без каквото и да било обяснение.

Съгласи се да се срещне с него в шест и половина и в пет и половина отиде в дамската тоалетна, за да се приготви. Искаше да изглежда точно обратното на сексапилна, затова изтри почти всичкия си грим и си върза косата.

Вратата се отвори. Влезе Джемайма и й се усмихна в огледалото.

— Струваш ми се изморена. Да не би да работиш цяла нощ?

— Ами… нещо такова.

— Голяма си късметлийка. Де да беше и при мен така.

— Не си го и помисляй — отвърна Сузи и под напора на нова вълна страх се разплака.

— Сузи, Сузи, какво става? Напоследък ми се струваше толкова щастлива. Нали не си се върнала при старото си гадже? Говоря за онзи, който те биеше.

Сузи я зяпна.

— Аз… не, не точно. Ти как…

— Стига де! — прекъсна я Джемайма и я прегърна през раменете. — Не съм чак толкова тъпа. Всички се прибраха, освен Бианка. Да отидем в моя офис да си направим кафе.

— Не, не — отказа Сузи. — Трябва да се срещна… с един човек в шест и половина.

— Пусни есемес, че ще закъснееш половин час. Не можеш да излезеш в това състояние. С кого е срещата? С новото гадже ли?

— Не — разплака се отново Сузи. — О, Джемайма, каква ужасна бъркотия.

— Виж — Джемайма я побутна към офиса си, — върви да седнеш, а аз ще донеса кафето.

 

 

След ужасния ден, който прекара в оплакване на щастието, превърнало се в нещастие, наскърбен и шокиран дори повече, отколкото когато откри, че жена му изневерява, Джонджо чакаше пред асансьора, от който слезе Патрик.

— Здрасти — поздрави безжизнено той.

— Здрасти — отвърна Патрик. — Как си?

Джонджо беше твърде нещастен, за да лъже.

— Зле, след като питаш. Идваш или си тръгваш?

— Тъкмо пристигам. Имам среща със Сол. Само че са го задържали, така че ще трябва да почакам два часа.

— Да ти се намира време за едно питие?

— Защо не? Иначе трябва да се занимавам с архитектура от времето на крал Джордж. Руби работи над някакъв проект.

Джонджо се насили да се усмихне.

— Мислех, че Сол те е освободил от новите проекти. Ела, по едно бързо няма да ни се отрази зле.

В бара, след като изпи половината бира, Патрик заговори:

— Всичко наред ли е?

— Да, разбира се.

— Сериозно? Стига, Джонджо, не ме накара да изляза, за да обсъждаме времето.

— Знам. Само че не ми се говори.

— Дай да видим как ще тръгне. После може да си говорим за времето.

 

 

— Това е просто ужасно — каза Джемайма. — Горката. Опитай се да го убедиш да отиде при психиатър или психотерапевт, не просто при психолог, както ти е казал. Предложи да отидеш с него, ако ти позволи. — Тя замълча и погледна Сузи, след това продължи с известно колебание: — Знаеш ли, Сузи, самоубийството е най-агресивният акт. Принуждава всички да мислят за този човек до края на живота. А човекът казва: повече не издържам, сега ти ще трябва да издържиш. Завижда ти, че животът ти върви напред, и насочва агресията си към онова, което го е наранило — в случая ти.

Сузи не откъсваше очи от нея.

— Знаеш много по въпроса.

— Точно така — въздъхна Джемайма. — От години уча за психотерапевт. Все не мога да си взема изпитите — призна тя.

— Не може да бъде! — възкликна Сузи, забравила нещастието си. — Джемайма, това е невероятно. Защо не си споменала досега?

— Не исках хората да знаят. Най-вече Бианка — тя щеше да реши, че не съм отдадена на работата. Нали няма да ме издадеш?

— Разбира се, че няма. Господи, от теб ще стане великолепен специалист. Искам ти да си мой психотерапевт.

— Не бива дори да си играя, защото не съм квалифицирана. Но съм научила много. Знам обаче предостатъчно за самоубийствата — едно от проучванията ми беше на тези тема.

— Радвам се, че мислиш, че съм на прав път.

— Точно така. Мисля обаче, че тази работа е много опасна. Искаш ли да дойда с теб тази вечер?

— Не, той направо ще изперка.

— Позвъни ми в мига, в който прецениш, че не успяваш да се справиш. Той е насилник, Сузи.

— Каза, че ходи на специалист заради тази работа. А от последния път не съм забелязала подобни прояви. Освен че едва не изби вратата ми — добави тя, — когато му казах, че има друг.

— Какво? Трябваше да отидеш в полицията.

— Знам, знам. Но ми се струва… Както и да е, съседите на долния етаж му казали да си тръгне и той ги послушал.

— Много интересно — отвърна Джемайма, — че се е отказал толкова лесно. А кой е другият?

— Вече никой — умърлуши се Сузи и отново се разплака.

 

 

— Мислех си… почти бях убеден, че съм открил подходящата — призна Джонджо. — Страхотно парче, Патрик… всъщност ти я познаваш… беше на партито на Гуиневир. Всичко вървеше толкова добре… Само че тя ми изневерява. Има си друг.

— Откъде знаеш?

— Чух я да разговаря с него. Седеше в леглото ми, за бога, каза, че е истинско облекчение, че чува гласа му.

— Всъщност — заяви Патрик — ти не си чул целия разговор. Попита ли я за какво става въпрос?

— Разбира се, че не я попитах! Не исках да слушам замазани извинения. Просто отидох на работа. Тя ми беше оставила кратка бележка, в която твърдеше, че иска да обясни, но… много е трудно да обясниш подобно нещо!

— Може да е бил баща й. Според мен не бива да я заклеймяваш, преди да получиш доказателство, че наистина е виновна. Признавам, че звучи малко откачено. Само че не се знае. На твое място щях да отида и да разбера какво точно става. Поговори с нея.

— Патрик, просто не мога. Чувствам се като пълен загубеняк.

 

 

Той изглеждаше доста добре, не беше нито с изпито лице, нито с уморени очи, както очакваше.

— Здрасти. — Той стана, целуна я по бузата и й посочи да седне.

— Извинявай, че закъснях. Нали получи есемеса ми?

— Да, да, получих го.

— Просто трябваше да…

— Да работиш до късно. — Той се усмихна широко. — Какво ще пиеш?

— Бяло вино с газирана вода, ако обичаш.

Можеше да отпива от напитката дълго време, без да се напие, и нямаше да изглежда така, сякаш не пие, което би изглеждало малко началнически.

— Как върви?

— Добре, благодаря. Да. Работата върви добре. Ами при теб?

— А, добре. Да, вече имам работа като асистент на един студиен фотограф.

— Така ли? Браво! Как минаха снимките за „Скеч“?

— Помниш значи! Добре. Много добре даже. Искат да направя нови.

— Хенк, много се радвам за теб.

— Благодаря.

— Хенк… Хенк, трябва да поговорим отново.

— За какво?

— Знаеш за какво. За твоите… за есемесите ти. Ужасно е, че ги получавам, просто ужасно. Виж, мислих много и…

— Приключи ли с онзи тип?

— Нямах намерение да кажа подобно нещо! Аз… мисля, Хенк, че имаш нужда от помощ. От професионална помощ, не само от психолог.

— Нищо подобно. Просто ти трябва да се върнеш. Тогава ще се оправя.

Господи, помисли си Сузи, той наистина е луд. Трябваше да бъде особено внимателна.

— Всичко беше толкова хубаво — каза той с почти жален глас. — Беше ни много гот заедно. Наистина не разбирам… честна дума, не разбирам къде се обърка.

Сузи усети, че тук може да изгради стратегия.

— Да, навремето ни беше добре заедно — отвърна предпазливо тя, — но нещата се промениха.

— Но защо? Как стана? Не разбирам.

— Тъкмо затова смятам, че имаш нужда от помощ. Защото не разбираш. Според мен трябва да отидем и да се срещнем с някого, да поговорим по този въпрос. За да разбереш. Аз също ще разбера по-добре.

— Така ли мислиш, сладурче? Мислиш ли, че това ще помогне?

— Да, така мисля. Искаш ли да се опитам да намеря подходящ човек?

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна той, — може би.

 

 

Може би трябваше да послуша Патрик и да даде шанс на Сузи. Поне да й обясни. След това едва ли щеше да стане по-зле, дори той да беше прав и тя наистина да му изневеряваше. Поне щеше да разбере какво става. Да, щеше да го направи. Щеше да вземе такси и да отиде да я види. Щеше да поговори с нея. Нямаше да я предупреди, че отива, защото тя щеше да разполага с време, за да покрие следите му… ако наистина имаше връзка с другия…

— Апартаментът, в който сега живееш, Хенк, как е там?

— Има какво да се желае, но всички много ме подкрепят.

— Теб ли?

— Да. Разбира се. Ти за кого си мислиш?

Неочаквано агресията се опита да изплува отново и тя потръпна вътрешно.

Погледна часовника си.

— Хенк, трябва да вървя. Извинявай.

— Мислех, че ще… мислех, че имаме повече време.

— Не, прекъснах работата си, така че трябва да довърша.

— Добре, добре, значи трябва да съм доволен от мижавото подаяние, така ли?

— Моля те, Хенк. Не съсипвай всичко. Беше ми приятно да те чуя, че говориш за работата си, че изглеждаш по-добре, отколкото очаквах… притеснявах се за теб.

— И това е нещо. Важното е, че те е грижа за мен, дали съм жив или мъртъв.

— Хенк, разбира се, че ме е грижа за теб, стига глупости!

— Добре — отвърна той, — тогава всичко е наред. Какво ще правим?

Неочаквано тя се уплаши и отново остана без дъх. Нито знаеше какво да прави, нито как да постъпи, но трябваше да се отърве от него.

— Е — започна тя и призова цялата си воля, за да заговори нормално, — сега обаче трябва да се прибирам. Извинявай.

— Добре — примири се той с нескрито съжаление. — Нали ще поговорим отново?

— Разбира се.

— Добре. Благодаря ти, че дойде. Ще те изпратя до вас, за да съм сигурен, че си се прибрала, като истински джентълмен. Не се притеснявай, няма да се опитвам да вляза насила. — Усмихна й се искрено, макар и малко мрачно.

Навън беше много студено; тя се сгуши в палтото и си върза шала.

— Да вървим — каза той. Стисна ръката и й тя му позволи. Струваше и се напълно безобидно. Тръгнаха един до друг.

— Какво ще правиш утре? — попита тя.

— А, чакат ме снимки за голямо модно шоу. Много скромна роля е отредена на моя милост. Но пък ще бъде интересно. За списание „Нау“.

— Наистина ли? Впечатлена съм. Нали ще помислиш над онова, което казах. Да започнеш да ходиш при професионалист.

— Ще помисля. Стига да обещаеш да идваш с мен.

— Казах, че ще идвам.

— Благодаря, сладурче. — Бяха пред входа. Тя спря, ужасена, че той ще поиска да се качи, но той се въздържа. Усмихна й се, пусна ръката й, наведе се и я целуна много нежно по устата. Тя се напрегна, постара се да се отпусне и след няколко секунди се отдръпна.

— Лека нощ, Хенк — каза тя, — пази се.

Влезе и затича нагоре, втурна се в апартамента си и врътна ключа два пъти, облегна се на вратата и затвори облекчено очи. Беше успяла и не беше чак толкова зле. Можеше дори да излезе нещо добро от цялата работа.

 

 

Джонджо, чието такси пътуваше съвсем бавно по улицата, докато се опитваше да види коя сграда е номер 82, неочаквано видя Сузи да излиза от един бар с някакъв мъж. Помоли шофьора да спре и остана да наблюдава как мъжът я хвана за ръка и двамата тръгнаха заедно, говореха си и се усмихваха, след това видя как мъжът се наведе и целуна Сузи по устата и тъй като не издържаше повече, почти изкрещя на шофьора да го откара обратно на Канари Уорф.

Хенк тръгна по улицата, доволно усмихнат. Тъпа нещастница. Адски тъпа нещастница.

Беше готов да затича и да не спира.