Пени Винченци
Наследниците (44)

Четирийсет и трета глава

— Можеш да продадеш къщата — заяви Бърти. Очите му, леденостудени и неприветливи, срещнаха очите на Присила. Тя седеше на канапето, около нея бяха пръснати вестници, и работеше над новата си благотворителна изява. Изгледа го внимателно.

— Съгласен ли си?

— Съгласен съм, да.

— Това е… това е чудесна новина. Можем да действаме бързо, американците, които искаха да купят къщата, са още тук. Утре сутринта ще съобщя на агента.

— Радвам се. Колко предлагат?

— Три милиона. Така ще можем да си купим хубав апартамент в града и ще остане достатъчно за нашия пенсионен фонд.

— Ще трябва да си правиш сметката с половината от сумата, Присила — предупреди я Бърти.

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Имам предвид, че те напускам. Искам развод, Присила. Намерил съм си нова работа, много хубава работа, която няма абсолютно нищо общо с „Фаръл“.

Тя се изсмя насила.

— Стига глупости, Бърти. Не можеш да напуснеш „Фаръл“.

— Мога да напусна „Фаръл“. Договорът ми беше за три месеца, но се надявам Бианка да ме освободи веднага щом ми намери заместник. След това се местя.

— Къде се местиш? — За пръв път в гласа и прозвуча неувереност. Тя дори пребледня.

— Физически в Мидландс. Открай време харесвам Мидландс. Според мен хората подценяват района. Провинцията е прекрасна, а и там ще мога да си купя изключително хубава къща.

— И с какво се занимава фирмата?

— Градински центрове. Просторни разсадници, градински центрове. Управителят е страхотен човек, двамата си паснахме много. Веригата е много голяма, имат двайсет обекта, ако не и повече. Имат един близо до Бейсингстоук, може дори да си ходила там. Нарича се „Gardens 4U“^[1].

— Нелепо име! — Тя отново се опита да омаловажи всичко, свързано с него. — Да не говорим, че нямаш понятие от градински центрове.

— Прекарвам предостатъчно време в тях, Присила. Ако беше обърнала поне малко внимание какво правя в свободното си време, щеше да си наясно. Обичам градините, знам много за градините и защо хората обичат градинарството. Ще бъда част от Отдел „Кадри“, за тази работа съм много добър, както забеляза Бианка, разбира се. Тя много ще ми липсва.

— Не можеш да се преместиш там сам. Ще трябва да се грижиш за себе си за пръв път в живота.

— Напротив, Присила, никой не се е грижил за мен. Най-малко ти, ако ме разбираш. Както и да е, това вече няма никакво значение. Бракът ни приключи.

— Бърти… — Тревогата започваше да й личи. — Не е редно да напускаш „Фаръл“, ти си част от фирмата и…

— Не съм истинска част от фирмата — прекъсна я Бърти. — Майка ми и сестра ми винаги са давали да се разбере, че съм там по милост. Новата ми роля ми харесваше и ще бъда вечно благодарен на Бианка, задето забеляза потенциала ми. Затова пък вие трите продължихте безмилостно да ме унижавате и критикувате. Искам да се махна от цялата тази работа, да поема по свой път. Всичко е много просто. Що се отнася до брака ни, нещата са необратими. От много време забелязвам всички недостатъци, но на търговската конференция, когато се прояви като крайно невъзпитана и към мен, и към колегите ми, и…

— Да не би да говориш за онази натруфена жена? Веднага забелязах, че е впила нокти в теб! Тя те е докарала дотук, нали? Сигурно си добра партия за нея. Очевидно има добър пост във фирмата и й се плаща добре, но какво ли ще каже, когато научи за новата ти работа. Тя няма да е толкова престижна, а за сигурност и дума не може да става.

— Присила — каза пребледнелият Бърти, — никога, абсолютно никога не споменавай Лара Клемънтс отново с подобен тон. Тя се държа безупречно с мен, помогна ми да възвърна самоувереността си, а господ ми е свидетел, че не беше никак лесно. Тя няма представа за бъдещите ми планове, но остана шокирана от всичко, което се случи на търговската конференция, най-вече от поведението на мама, и за съжаление това оказа влияние върху отношението й към мен. Сега отивам в кабинета си, за да оправя документите; предлагам да намерим адвокат за развода, според мен ни трябва специалист. Ако предпочиташ, аз ще съобщя на Луси и Роб.

— Нищо подобно — каза Присила. — Освен това трябва да обсъдим много неща, преди да вземем подобно решение.

— Няма за какво да говорим — каза Бърти — освен за финанси, а по този въпрос ще се разберем с адвокат. Сега би ли ме извинила…

— Бърти, това е лудост! Женени сме почти двайсет и пет години и сме били много щастливи.

— За двайсетте и пет години съм съгласен — отвърна той. — Само че щастието ни заедно, дори най-незначителното, е продукт на въображението ти.

 

 

Тя беше страхотна. Невероятно сексапилна и си го просеше. Падаше си по него. Много по-добро попадение от онази истерична тъпачка.

Дойде на кастинг и, изглежда, реши, че той е едва ли не някакъв голям началник, така че цялата работа си беше готова свалка. Покани я да пийнат и още първата вечер се озоваха в леглото. Тя беше невероятна, правеше всичко, което той искаше, дори повече. На сутринта остана да лежи и да я наблюдава, докато тя се обличаше, за да хукне на друг кастинг, и за пръв път в живота си каза, че е готов на всичко, което следваше оттук нататък. Можеше да й се наслаждава и да продължи да тормози Сузи. На това му се казваше щастливо стечение на обстоятелствата…

 

 

— Бианка? Обажда се Луси Фаръл.

— Здравей, Луси, слушам те.

— Става въпрос за Мили.

— Така ли? Какво за Мили?

— Онзи ден говорихме много, когато я заведох в „Старбъкс“. Тя ми разказа за училището, за тормоза и всичко останало и ми се стори ужасно. Така че… ами, аз… мен също ме тормозеха в училище. Това е най-ужасното, което ми се е случвало, и много ми се иска да помогна на Мили. Тя е толкова сладка, толкова смела. Така че, моля те, не ми се сърди, че се намесвам, но ми хрумна една идея. Може пък да помогне.

— Наистина ли?

— Да. Виж, единственото е да победиш онези, които те тормозят, в собствената им игра. Колкото и да се преструваш, че не ти пука, просто не се получава. Мили трябва да постигне нещо сама, за което да говори в училище, за което другите да й завиждат.

— Просто не знам…

— Бианка, Сузи ме помоли да разработя различен образ за представянето на новата гама, която да използваме в промоциите. Много е трудно, ако нямаш манекенка. Повечето хора не са съгласни някой да ги плеска с грим по цели вечери и уикенди. Само че аз знам, че на Мили ще и бъде приятно. Непрекъснато повтаря, че работата ми била страхотна, че искала да се занимава с нещо подобно. Има и приятелка, Джейс…

— Луси, не знам дали си виждала Джейс, но тя не ми се струва подходяща за манекенка.

— Виж какво, това няма никакво значение. На мен ми трябва лице, не лице на манекенка. Представи си едно бяло платно…

— Доколкото знам, Джейс има пъпки — прекъсна я студено Бианка. Ама че съм глупава, помисли си тя, защо се държа така?

— Дори това няма значение. Важното е, че изглежда доста престижно. А Мили ще може да го спомене небрежно в училище. Може и да греша, но ми се струва, че след това онези момичета ще я възприемат по различен начин. Всички искат да станат манекенки…

— Разбира се, че искат. Само че… не мисли, че не съм ти благодарна, просто Мили е, поне доколкото знам, Мили няма никакви приятелки. Никой не разговаря с нея. Няма пред кого да го спомене.

— Те редовно проверяват фейсбук страницата й, това го знаем със сигурност. Правят го, за да пишат гадости. Може да спомене там. Мога дори да я снимам и тя ще качи снимките.

— Няма да стане — побърза да я отреже Бианка. — Това само може да създаде нови проблеми.

— Наистина ли?

— Да. Ще започнат да критикуват начина, по който изглежда.

— Може и така да е, но според мен е малко вероятно.

— Луси, планът ти ми се струва много рискован. Мили има много домашни, а ти искаш да я гримираш през уикендите.

— Да…

Тя усети, че Луси се отдръпва, че се е засрамила.

— Извинявай. Мислех, че можем да го направим заедно. Дори да не й помогне в училище, аз наистина имам нужда от манекенка и щеше да е забавно за нея, да я развесели. След като мислиш, че ще причини повече вреда, отколкото…

— За съжаление точно това мисля. Въпреки това ти благодаря. Луси, моля те да ме извиниш, но закъснявам за среща.

— Разбирам те напълно. Дочуване, Бианка.

Ти, помисли си Бианка, забола поглед в телефона, след като разговорът прекъсна, си толкова тъпа и глупава. Едно безкрайно мило момиче, което го е грижа за Мили и иска да й помогне, ти предлага разрешение, а ти какво направи? Разкара я. А това наистина можеше да помогне. Идеята е страхотна. Дори да не се получи в училище, на Мили щеше да й се отрази добре, да й осигури нещо друго, за което да мисли. Защо тогава отказа?

Знаеше много добре защо. Това бе част от чувството за вина. И част от страха й, че се проваля като майка. Трябваше да може да помогне на Мили, да разреши проблемите й. Не искаше непознат човек да се намесва. Особено — тя бе наясно, че това е истинската причина — не и непознато момиче с фамилия Фаръл, внучката на врага. Представи си как Луси разказва на Атина, а Атина й намира нови недостатъци, представи си как двете й се присмиват.

— Тя не само че проваля фирмата — ще каже Атина, — ами не е в състояние да се справи със собственото си семейство. — Със сигурност ще повдигне въпроса, уж напълно небрежно, по своя язвителен начин, ще пита за Мили, ще твърди, че е разтревожена, ще повтаря, че на Луси й е жал за момичето. Ще бъде ужасно. Не, повече от ужасно.

А това има ли значение, Бианка Бейли, запита се тя. Последва и отговорът. Ни най-малко. Единственото важно в случая беше Мили, която нощем продължаваше да си изплаква очите в стаята, Мили, чието весело личице вече бе изпито и нещастно, която нямаше никакви сили да оправи нещата сама, Мили, която, както Патрик каза, имаше нужда от помощта на възрастен човек.

Ето, помощта от възрастен беше налице, а тя какво направи? Отказа. Поведението й беше ужасно. Предаваше Мили за втори път, но сега щеше да е още по-зле от първия, защото го правеше напълно съзнателно. Как да се върне назад? А и тя сигурно вече си търсеше нови манекенки…

— Бианка, срещата започва след пет минути. Имаш ли всичко необходимо?

— Да, Джемайма. След пет минути ще бъда в заседателната зала.

— Добре. Хариет току-що донесе някои от новите цветове за палитрите. Страхотни са. Мислех, щом ги одобриш, да ги дадем на Луси, за да започне да работи над новия имидж. Тя е страхотна, Бианка, според мен ще стане една от големите гримьорки, ще стигне до „Гучи“. Едно от списанията готви материал за нея, а Сузи направо не е на себе си от радост.

— Наистина ли? Толкова ли е добра?

— Дори повече.

— Ясно. Ами… — Хайде, Бианка, направи го, направи го веднага, преди да те хване страх. Хайде, важна е Мили, не ти и тъпата ти гордост. Нямаш право на нея, не и точно сега. Хайде, действай…

— Джемайма, би ли ме свързала с Луси, ако обичаш. Веднага, да. Съобщи в заседателната зала, че ще закъснея пет минути. Да. Благодаря ти…

 

 

Днес нямаше ни вест, ни кост от Хенк. Нямаше обаждания цели три дена. Може би ще приеме каквото му бе казала, може би тя най-сетне ще си позволи да отдъхне.

— Лара, имаш ли пет минутки?

— Може би — усмихна се широко Лара. — Ти си шефът.

— Да бе, за малко да ти повярвам. Както и да е, да не започваме тази тема. Става въпрос за Бърти. Ти знаеш ли, че той се кани да напусне?

— Да напусне ли? Не може да бъде! — Усети студенина и й прилоша. — Къде ще ходи? Какво е станало?

— Цялата работа ми се стори малко странна. Постъпва във фирма, която се занимава с градински центрове.

— Не е никак странно… той обича градинарството.

— Да, знам, но… Искам да кажа, че той напуска „Фаръл“, напуска семейството, напуска този бизнес и поема напред сам — това е колосално решение, като се замислиш.

Лара сви рамене.

— Така ли?

— Разбира се, че е така, Лара. Стига глупости. Той каза, че причините отчасти били лични и предпочитал да не ги обсъжда, че това било сфера на дейност, в която се чувствал в свои води, щяло да му бъде по-спокойно, отколкото в света на козметиката. Освен това се мести да живее в Мидландс. Както и да е, ти си мълчи, обещах му да не казвам на никого, но теб не броя, ти си част от семейството. Та в тази връзка чувам, че… възможно ли е… да… добър ден, лейди Фаръл. — Сценарият вече беше познат и Джемайма се изправи на вратата смутено и почтително, а лейди Фаръл застана пред нея.

— Госпожо Бейли, трябва да поговорим.

— По какъв въпрос? — попита мило и любезно Бианка, както винаги.

— За пускането на парфюма. При това насаме, ако обичате.

— Лейди Фаръл, двете с госпожа Клемънтс провеждаме среща. Стига тя да няма нищо против, можем да прекъснем, но за кратко. Ако се налага, двете с вас ще поговорим по-късно. Кажете, разбира се, какво ви тревожи. Лара, имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Лара.

— Добре. — Понякога Атина бе готова да приеме поражението. — Става въпрос за рекламната кампания на парфюма. Досега не съм видяла абсолютно нищо, никакви предварителни материали и предложения. И без това е прекалено късно, трябва да ни включат в юлските издания, може би не сте наясно с този факт.

— Напротив — отвърна Бианка, все още търпеливо усмихната, макар и с огромно усилие.

— Това на свой ред означава завършено и одобрено предложение, което да се изпрати в списанията до края на април. Сега е средата на февруари, а нищо не ни е представено. Държа да подчертая, че Лангланд Денис и Колбърн щяха да са ни представили какво ли не до момента — освен, разбира се, ако вашите хора, онези твърде небрежни младежи, не са свършили някаква работа, а никой не е благоволил да ми я покаже. Нали сте съгласна, че парфюмът е мой проект. Без мен нямаше да съществува. Забравихте ли вече?

— Лейди Фаръл, аз… — Бианка замълча. — Напълно права сте, малко са бавни. Трябваше да ги потърся по-рано. Аз… много съм ви благодарна, че насочихте вниманието ми в тази посока и ще се погрижа да ви покажат нещо до следващата седмица. Ще проверя преди това дали датата е удобна за вас.

След като Атина излезе, Лара заговори:

— Тя е права. Струваше ми се, че протакат.

— Знам, но сега са се задействали. Преглеждат всичко. Включително и бюджета.

— Ясно. Заради твоята идея?

— Заради нея. Тя е виновна за всичко.

Така. Започваше да се отпуска, да мисли, че той вече не е част от живота й. Или поне да се успокоява.

Какво ли ще каже този път? Нещо различно, пак плашещо, за да я извади от измамното чувство за сигурност. Когато я изтръгне от това състояние, шокът ще бъде още по-голям. Господи, какво удоволствие му доставяше това. Но тя си го заслужаваше, защото си мислеше, че може да го зареже просто така.

Докато минаваше покрай кабинета на Бърти, Лара го видя да води доста оживен разговор. Отправи й вяла усмивка, след това стана и затвори вратата. Това нарани Лара повече от всеки друг жест. Бърти, когото приемаше за приятел, когото в един момент чувстваше безкрайно близък, дори харесваше, бе взел това важно решение, без дори да намекне. Освен това се местеше поради лични причини. Това пък какво означаваше?

Означаваше само едно, поне така мислеше Лара: сигурно си имаше приятелка и искаше да се премести да живее по-близо до нея. Господи, колко я заболя. Колко пъти само ходиха на обяд, колко шеги си разказваха, а близостта, която се породи помежду им… беше се подвела…

 

 

Сузи спеше, когато телефонът звънна. Тя го грабна и погледна екрана с недоумение.

— Ало?

— Сузи, обажда се Хенк. Чувствам се зле, много ми е зле. Сузи, помогни ми!

— Хенк, Хенк, моля те! — Все още не бе в състояние да мисли трезво. — Два след полунощ е. Какво искаш?

— Знаеш какво искам. Теб. Утре трябва да се видим, става ли?

— Да, да, става, добре. Къде и кога, само кажи.

След това звънна отново, малко след четири сутринта, за да се увери, че ще се видят.

Тя беше будна, разбира се, ужасена, а шокът беше ужасен. После той позвъни и в пет. Какво да прави, какво?