Пени Винченци
Наследниците (34)

Трийсет и трета глава

Леле! Той беше просто страхотен. Стряскащо готин, върховни дрехи — черна риза, тъмносини панталони с невероятна кройка и късо подстригана тъмна коса, а пък очите бяха божествено кафяви. Готиният вървеше право срещу нея.

— Здрасти! Аз съм Джонджо Бартлет. А ти си…

— Сузи Хардинг. — Жалко, този беше вече зает. — Работя за Бианка.

— А, ти си директорът на рекламата. Супер. Много се радвам, че дойде. Чаша шампанско? — Той грабна една от поднос.

— Благодаря. Истината е, че това беше по-добрата възможност пред „Момчетата от Мадисън авеню“ на дивиди.

— Радвам се, че тази възможност ти е допаднала повече.

Съвсем малко повече. Парти, на което щеше да се лее шампанско, в пентхаус в Челси, край реката, където единственото й задължение беше да се усмихва през всичкото време и да разглежда скулптури.

Преглеждаше имейлите си, когато Бианка влезе в офиса й и я попита какво ще прави вечерта.

— Нищо, което да не мога да отложа.

— Какво ще кажеш да дойдеш на една изложба? Патрик има един стар съученик, Джонджо Бартлет. Момче от Сити, доста лъскав, пълен с мангизи, ще ти хареса. — Сузи не знаеше как да приеме тези думи. Наистина ли беше толкова плиткоумна? — Както и да е, гаджето на Джонджо е скулптор и изложбата е нейна. Оказало се, че някакъв друг човек на изкуството имал изложба тази вечер и повечето критици, поне половината от качествените клиенти и доста от не чак толкова качествените щели да ходят на нея. Тя едва не припаднала и заявила, че я чака нечувано унижение. Инструктирала Джонджо да намери статисти, за да не е празно. Той звънна и попита дали мога да доведа подходящ човек. Веднага се сетих за теб.

— Бианка, аз не съм от качествените клиенти. Не съм сигурна дали мога да се причисля и към некачествените.

— И аз съм така, но ти знаеш доста за журналисти и разни подобни, така че ще можеш да проведеш сносен разговор. Попитах Джонджо и той много се зарадва. Ще взема и Джемайма, защото е много красива, а и защото баща й е известен експерт на прерафаелитите, така че тя ще може да говори за него. Ако гаджето скулптор те заговори, достатъчно е да кажеш, че творбите й са невероятни и тя ще свърши останалото. Да не решиш, че е някоя срамежлива кака? Не си длъжна да идваш, но ще ти бъда много благодарна.

— Ще дойда с удоволствие — отвърна Сузи и затова сега отпиваше шампанско и оглеждаше присъстващите. Гуиневир Блок бе застанала до нещо с подчертано фалическа форма, поне метър и двайсет, изработено от мрамор. Беше облечена с мрежеста балетна поличка, стегната там, където се предполагаше, че е талията и, ако имаше такава. Гуиневир се смееше неудържимо, а огромните и сини очи не спираха да се стрелкат из стаята.

Публиката демонстрираше най-разнообразни облекла: от изключително елегантни — една жена беше с черна права рокля, чиято яка влизаше в косата и се превръщаше в златна корона до доста причудливи дрешки. Нейният бледорозов строг костюм изглеждаше прекалено скучен.

Бианка пристигна. Изглеждаше чудесно в дълга черна копринена рокля. Сузи реши да отиде да я поздрави и тъкмо се запромъква през тълпата, когато Джонджо застана до нея.

— Здрасти. Гуиневир ме изпрати да те заведа при нея.

Тя последва Джонджо.

— Гуиневир, това е Сузи. Работи с Бианка. Сузи е пиар, така че познава всички от пресата, критиците…

— Великолепно — каза Гуиневир. — Питам се дали ще можеш да ми уредиш интервю тази вечер. Моментът е изключително подходящ, а материалът ще бъде забележителен, още повече че това е моят апартамент. Можем дори да направим снимки. Аз… Джонджо, погледни, страхотно послание от Греъм, казва, че с удоволствие би дошъл, но трябва да се добере до студиото. Както и да е, Сузи, какво мислиш, идеята си я бива, нали?

— Ами… да, много — отвърна Сузи и се запита дали Греъм не е Греъм Нортън, — но няма да стане тази вечер. Ще ти бъде прекалено трудно — а пък журналистът трябва да се съсредоточи над онова, което казваш. Всички тези хора…

— Глупости. Мога да говоря за работата си независимо къде се намирам. Познаваш ли някой от присъстващите?

— Ами… — Сузи огледа отчаяно стаята — … никой от гостите. Може би все още не са пристигнали. Работата ти много ми харесва. Страхотни творби.

— Нали? — Това беше гласът на Бианка. — Здравей, Сузи. Здравей, Гуиневир, колко много хора са дошли. Много вълнуващо. Патрик е тръгнал насам.

— Чудесно… да. Джонджо, погледни. Тези хора ми се струват объркани, върви да се погрижиш за тях. Господи, Маркъс! Нямаш представа колко се радвам, че дойде.

Пренебрегнати напълно, Сузи и Бианка се усмихнаха една на друга и се измъкнаха към другия край на помещението.

— Извинявай — започна Бианка. — Трябваше да те предупредя.

— Беше ме предупредила — успокои я Сузи, — а аз се забавлявам. Честна дума. Страхотно е. Господи, ето и човек, когото познавам! Много вълнуващо.

— Кого познаваш?

— Кейтлин Мередит. Тя е модният редактор на „Ин Фашън“. Много ще се зарадва да се запознае с теб и е много приятен човек.

— Стига да не поиска интервю от Атина Фаръл, всичко е наред — разсмя се Бианка.

На Кейтлин й беше приятно да се запознае с Бианка; каза, че новата серия е страхотна идея, и добави, че не може без „Крема“. Дори Сузи да я беше инструктирала предварително какво да говори, тя едва ли щеше да се справи по-добре.

— Трябва да се опитам да поговоря с дамата скулптор — каза тя, — да ми каже две приказки. Опитвам се да понапиша нещичко за клюкарската колонка на „Скеч“. Вие познавате ли я?

Сузи и Бианка се спогледаха с разбиране.

— Сузи я познава — отвърна Бианка, — тя ще ви представи.

— Беше направо невероятно — заяви Сузи на следващия ден. — Погледни, Бианка, ето. Най-изпъкващата снимка. А ето и какво е казала Гуиневир за ключовата си творба: „Фалосът приема haute couture^[1]. Това е смисълът на живота, дрехите и секса. Обожавам и двете.“ Нужен е талант, за да измислиш подобно изречение.

— Самата истина — разсмя се Бианка. — Както и да е, Джонджо току-що изпрати есемес. Поканени сме да пийнем по чашка с тях утре вечер в Шордич Хаус, за да ти благодари. Аз не мога да отида, но ако ти прецениш, че ще издържиш…

Сузи се замисли за невероятния Джонджо Бартлет и свалката, която може да заформи, ако отиде по-рано, и отвърна, че ще издържи.

 

 

— Нали ще дойдете на конференцията? — попита Бианка. Беше седнала с Майк и Хю да пийнат нещо по случай Коледа. — Ще бъде много интересно.

— Няма начин да не дойдем — каза Майк.

Надяваше се, че ще е много интересно. Трябваше да бъде. Не щяха да смогнат всичко да уредят в последния момент.

Не чакаше с нетърпение Коледа. Тази година щяха да нарушат традицията и да останат в Лондон. Това отчасти се дължеше на Патрик — тъкмо той го предложи. Обикновено обичаше да ходят в провинцията. Загадката се изясни, когато той подхвърли, че бил поканил Сол и Дикън в деня след Коледа.

— Нали нямаш нищо против, скъпа? Коледата е много мрачна за него, защото Дикън я прекарва с майка си, а след това ходят до Кемптън парк, а нали знаеш, че на мен винаги ми е мъчно, че не мога да отида, и затова той предложи да отидем заедно.

— Патрик — заяви Бианка, — няма да прекарам втория ден на Коледа на конни надбягвания, ясно ли е? На Мили и Руби няма никак да им хареса!

— Може и да не им хареса, но Фърги много се развълнува и…

— Какво? Говорил си с Фърги, преди да обсъдиш с мен?

— Двамата с Дикън са говорили след часа по джудо. Както и да е, нали миналата година Мили каза, че иска да прекара Коледа в Лондон и да се види с приятелките си.

— Струва ми се, че в момента Мили няма приятелки — сопна се Бианка. — Казах ти сто пъти! Не е получила нито една коледна картичка от училище. Престори се, че ги е оставила там, но знам, че не е вярно.

— Не си ми казала.

— Когато ти казвах, сигурно си мислил за приятеля си Сол.

— Стига глупости — отговори Патрик. — Щях да чуя подобно нещо. Освен ако не си го лепнала в края на дълга тирада за това как инвеститорите не ти отпускат повече пари. След половин час подобни приказки заспивам, така че…

— О, майната ти, я млъквай! — извика Бианка.

Патрик излезе от стаята и затвори вратата съвсем тихо. Тя я погледна изненадано. Никога не ругаеше, не и пред Патрик. Какво им ставаше на всички?

— Обаждам се, за да благодаря за поканата. — Беше Сол. — Дикън не може да си намери място от радост.

— Много ще ни бъде приятно.

— Надявам се. — Последва дълго мълчание.

— Аз сигурно няма да дойда на конните надбягвания — предупреди тя, — а и момичетата едва ли ще искат.

— О, жалко.

Той затвори внезапно, както винаги. Бианка въздъхна; този човек едва ли щеше да допринесе за доброто настроение на масата.

Качи се на горния етаж. На вратата на Мили беше поставен надпис да не я безпокоят, но тя чу гласа й и й се стори, че от време навреме долита кикот. Поне не лежеше и не плачеше.

Надникна при Руби; нейната врата беше отворена, но тя бе погълната от последната книга за Хари Потър.

— Мамо! Сега не мога да говоря.

Вратата на Фърги беше затворена; тя почука.

— Кой е?

— Мама.

— Какво искаш? Зает съм.

Значи натам водеха всичките години на изтощение, грижи, тревоги, бъркотии и любов, която беше безрезервна — до затворени врати и нареждане да се разкара. Доплака й се.

Отново слезе долу, много бавно, замислена над кашата, която бе забъркала от всичко: семейството си, брака си и фирмата, която бе поела с толкова радост и надежда, а тя се опитваше да я сломи все повече и повече с всеки изминал ден. В момента търговска къща „Фаръл“ й се струваше почти жива, не просто сбор от продукти, офиси, лаборатории, не просто маркетингова тактика, отчети, бизнес планове, ами поредното своенравно дете, което те изтощава, защото напълно зависи от теб.

Само че тя трябваше да я спаси, да я накара да заработи отново. Ако се провалеше, щеше да бъде изгубено безкрайно много, не само милиони лири, ами животът и прехраната на много хора. Тъкмо тези хора бяха важните, подмамени от визията и обещанията й, така че те не трябваше да бъдат запокитени в бездната от безработица, ако тя се провалеше.

Значи не можеше да си го позволи. Налагаше се да победи.

Хората определено бяха започнали да забелязват. Нямаше нищо по-лошо от това, помисли си тя, да ти вържат тенекия на обществено място. Особено на място, където е много важно как изглеждаш във всяко отношение.

Тя пристигна рано и се настани на меко канапе в бар „Скуеър“ на Шордич Хаус. Дотук добре, не беше много пълно и единствените други хора, които бяха сами, очевидно чакаха приятели. Тя извади телефона си и започна да проверява имейлите, а след това се прехвърли в Туитър.

Поръча си коктейл „Апъл Кулър“ и отпиваше бавно, поне доколкото можеше, като се стараеше да си придаде съвсем спокоен вид. Беше подбрала дрехите си много внимателно; изглеждаше шик, но в никакъв случай предизвикателно — кремава пола („Зара“), кафяви ботуши до коленете („Офис“) и много бледорозова копринена блуза („Хюго Бос“) с набрани ръкави и широка яка. Купи си я на обяд, очевидно не за тази вечер, ами просто защото щеше да й свърши работа на Коледа. След това забеляза, че бледосивият й пуловер е малко поизносен, а тя искаше да изглежда супер тази вечер, затова реши да облече блузата, която обявяваше на целия свят, че притежателката й знае чудесно какво иска, при това без много да се старае. Сега просто и трябваше човек, който да седне на канапето до нея…

Заведението започваше да се пълни. Повечето посетители бяха вестникарски журналисти от „Рапинг“.

Получи есемес от Джонджо. Много важно. „Ще закъснея малко след 18. Поръчай си напитка.“ Тя отговори веднага „Добре“ и посегна към „Ивнинг Стандард“, който някой бе оставил.

— Здравей, Сузи, много се радвам да те видя. — Беше Фло Браун, симпатичната редакторка на „Нюз“; тя седна при нея за пет минути, разбъбри се, попита как върви. Сузи беше готова да я разцелува. И наистина я целуна. Гаджето на Фло, актьор, седна за малко при тях, а след това още двама приятели. Джонджо, моля те, ела сега, точно в този момент, за да видиш колко съм готина и популярна. Само че той не дойде. Станаха и се качиха на горния етаж, за да похапнат. Моля те, Джонджо, много те моля, не пристигай точно сега, когато на всички ще им стане ясно, че съм сама. Той не пристигна.

Беше почти седем. Тъпата Гуиневир. Сигурно тя беше виновна. Че как иначе.

Дали да не отиде до тоалетната? Така щяха да минат пет минути. Пъхна телефона си в чантата, стана и в същия момент чу, че получава есемес. Сигурно е съобщение, че закъснението ще бъде голямо. Тъкмо се опитваше да извади телефона, когато чу гласа му.

— Сузи! Много се извинявам. Попаднах в кошмарен трафик и тичах последния километър.

Наистина изглеждаше доста поруменял и дишаше тежко.

— Гуиневир се отказа, трябвало да се срещне с критик, много се извинява. Боже, нямаш представа колко неудобно се чувствам, изключително невъзпитано — какво пиеш?

Днес изглеждаше още по-готин. Той наистина беше… невероятен. Каква късметлийка беше тъпата Гуиневир.

— Не се притеснявай — отвърна тя и го целуна небрежно по бузата, питайки се кой ли благосклонен бог е изритал Гуиневир от пътя й, макар и само за една вечер. — Беше ми много приятно да си побъбря с едни хора.

— Не, беше ужасно — каза той, — особено след онова, което направи за Гуиневир. Какво пиеш?

— Беше „Апъл Кулър“, но ми омръзна.

— Какво ще кажеш за коктейли с шампанско?

— Обожавам коктейли с шампанско — разсмя се Сузи.

— И аз. Сядай на онези двете места, аз ще ги донеса.

— Кажи сега как върви при Бианка? — попита Джонджо, когато седнаха. — Двамата с Патрик са най-добрите ми приятели. Много я харесвам.

— Страхотна е. А и с нея се работи прекрасно. Как иначе.

— Не разбирам много от козметика — призна Джонджо, — освен когато става въпрос за движението на пазара. А той е огромен.

— Да, по-обширен от автомобилната индустрия, струва ми се. Хората, по-точно жените са готови да платят какво ли не за мечтите си. За мечти и обещания. А ти с какво точно се занимаваш? Знам, че си брокер, но…

— Аз съм валутен брокер. Спекулираме с флуктуациите на валутите — нещо като залагане на едро. Обожавам работата си. През деня много се забавляваме, голям смях пада, малко момчешка му работа, което е напълно некоректно по отношение на политиката на фирмата. Ти феминистка ли си?

— Да, разбира се — отвърна строго Сузи.

— Не приличаш на феминистка — отсече Джонджо.

— Това комплимент ли е?

— Разбира се — ухили се той.

— Благодаря.

— Гуиневир е феминистка. Поне така си мисли. Говори като отракана жена, но не съм сигурен, че е наясно за какво става въпрос. Искаш ли още едно питие?

Чашата на Сузи бе все още наполовина пълна, а главата й вече се въртеше — не бе хапвала нищичко, освен една бисквита на път към офиса.

— Не, благодаря — отвърна тя, — но ако искаш, поръчай нещо дребно за ядене — солети, ядки, нещо друго.

— Разбира се. Боже! — Той погледна телефона си. — Гуиневир. Изглежда, е трябвало да отида някъде — а, да, — иска да ми каже, че критикът ще я води на вечеря. Мен не ме допускат до такива събития.

— Защо?

— Защото съм пълен кретен, когато става въпрос за изкуство. Онази вечер страхотно се накиснах, защото всички започнаха да говорят за Прадо, а аз заявих, че имам страхотни спортни обувки от тях, обясних, че били невероятни, „Америка Къп“, лачени, и те ме зяпнаха.

— Боже мой — изкиска се Сузи, — сигурно си помислил, че говорят за „Прада“! — Това й се стори невероятно смешно.

— Точно така. Човек би казал, че съм убил кученце, така злобно ме гледаха. Нито един от тях не ми проговори до края на вечерта.

— Това е тъпа проява на снобизъм — отбеляза Сузи. — И в моя бизнес е същата работа, момичетата от лъскавите списания не могат и дума да кажат пред журналист от някой ежедневник, а между журналистите в списанията и блогърите зее огромна пропаст. Никой от тях не лекува рак, какво толкова?

— Радвам се, че не остана шокирана. Гуиневир беше потресена. За малко да ме изключи от гостите на партито, забранила ми беше да споменавам каквото и да било, с изключение на шампанско или къде да се оставят палтата. Радвам се, че ти го намери за смешно. — След тези думи я погледна, усмихна се и в ъгълчетата на тъмните му очи се появиха бръчици също като на Джордж Клуни — всъщност той имаше известна прилика с Джордж Клуни, младия Джордж Клуни… Стегни се, Сузи, какво ти става?

— Държа да ти призная, че съм много гладен — заяви неочаквано той. — Какво ще кажеш да похапнем? Заради мен стана късно.

Тя понечи да каже, че ще й бъде приятно, след това замълча. Нямаше ли да му се стори странно, че няма никакъв друг ангажимент, че е изцяло на негово разположение цялата вечер, при това една седмица преди Коледа?

— Може, стига да не се бавим много — отвърна предпазливо тя. Така винаги се получаваше добре. Късните срещи винаги изглеждаха интригуващи.

— Супер. Можем да вечеряме тук. Или пък да вземе такси и да отидем в Уест. Къде трябва да отидеш по-късно?

— А, в посока Челси.

— Добре. Най-добре да отидем там. Хайде, ще ги накарам да повикат такси.

Докато чакаха, тя отиде до тоалетната, провери телефона си. „Остава ли за 8?“ Не точно. Сега беше почти осем. Пусна есемес. „Извинявай. Срещата се проточи. Може би 9:30–10.“

След това щеше да пусне нов есемес… ако се налагаше…

Сам в един бар, Хенк отиде в мъжката тоалетна и удари вратата с юмрук.

Тя се върна, усмихна се на Джонджо и забеляза, че той се е навел над телефона си.

— Всичко е наред, тя е в „Блубърд“ с онези кретени. Леле, наистина ли го казах?

— Наистина.

Той я погледна стреснато.

— Добре, исках да кажа с онези критици. Готово, таксито ни е тук. Заповядай.

Тя наметна палтото си и то се смъкна в мига, в който тя се отпусна на седалката. Той се опита да го нагласи, ала не успя; незнайно как ръката му се задържа на раменете й. Съвсем небрежно. Тя му се усмихна. Съвсем небрежно…

Сузи, мисли какви ги вършиш. Той не е за теб, собственост е на известна и властна личност, да не говорим, че съпругът на шефката ти му е най-добрият приятел.

Неочаквано той я погледна, усмихна се широко и я целуна по бузата.

— Тази вечер ще бъде наистина приятна.

— Да — потвърди тя. — Точно така.

Той огледа лицето й, спря се на устните, после на очите, накрая на косата.

— Знаеш ли — отбеляза той, — ти си наистина страхотна. Аз…

В същия момент телефонът му звънна и той бръкна в джоба.

— Извинявай. Гуиневир! Здрасти. Да. Да, разбирам. Аха, но вече имам ангажимент за вечерта… Какво? А, просто… просто…

Просто аз, помисли си Сузи, просто аз, пиарът, който е от полза на гаджето му.

— Няма проблем — изрече тя само с устни.

— Ами, добре. Да, добре, идвам веднага. В „Блубърд“. Може да се позабавя. Добре. Добре. Чао.

Той затвори и я погледна със съжаление.

— Много се извинявам, но…

— Честна дума, Джонджо — отвърна тя, — всичко е наред. И без това по-късно имах среща.

— Да, знам. Въпреки това очаквам с нетърпение нашата вечеря. Къде да те оставя? Ти къде живееш?

Тя погледна навън; вече летяха по Холбърн Вайадъкт. По дяволите. Беше прекалено бързо.

— Във Фулам. Само че не ми се ходи чак дотам. Защо не ме оставиш на Слоун Скуеър, нали си в тази посока?

— Разбира се.

Седяха мълчаливо, вече не можеха да кажат, че им е приятно, старата тъга се появи отново, несъразмерна с причината за раздялата им.

— Така — каза Джонджо, докато пътуваха по Итън Плейс. — Още веднъж се извинявам. И още веднъж ти благодаря. Беше много приятно. Аз… — И тогава го направи. Наведе се и я целуна, силно, по устата. Беше изненадващо. И прекрасно. И много, ама много сексапилно. Имаше и още нещо, което не беше свързано със секса; усещането, че се е доближила до мястото, на което копнееше да бъде, на топло, спокойно място, което й отиваше, което бе истинско и нямаше нищо общо с хладната личност, която се опитваше да се представи като флиртаджийка.

След това той се отдръпна и заговори много тихо:

— Може би стана добре, че няма да вечеряме заедно. Щеше да бъде твърде… опасно. — Целуна я отново, само че този път по-чувствено, проучи устата й, вплете пръсти в косата й, подръпна я, езикът му не спираше да се движи — другата му ръка се плъзна по крака й, под полата, погали я, притисна я и тя усети как я изпълва желание за секс. Не можеше да го опише по друг начин, освен като тръпнещ, прекрасен, задъхан секс. Усети, че в този момент е готова да направи всичко, да си свали дрехите още в таксито, насред Слоун Скуеър. Не помнеше някога през живота си да е желала повече някой друг.

— Прелестна си — прошепна той. — Наистина си прелестна. Най-красивото нещо, което ми се е случвало от много време насам. Аз… о, боже!

— Слоун Скуеър, приятел — обади се таксиметровият шофьор и спусна разделителното стъкло със садистично удоволствие.

Сузи приглади надолу полата си, дръпна палтото си от пода, където се беше свлякло, разтърси коса, а след това слезе от таксито съвсем бавно.

— Чао, Джонджо, благодаря ти…

— За мен беше… — Започна той, но тя се наведе и го целуна, хладно, като познат, след това блъсна вратата и потегли с уверена крачка към гарата.