Пени Винченци
Наследниците (36)

Трийсет и пета глава

Защо каза, че няма друг важен човек в живота й? Тя много добре знаеше защо. Искаше да представи нещата по най-благоприятния начин. В известен смисъл беше истина. Много лесно можеше да стане истина. Ами…

Беше отвърнала, че няма такъв човек, и той я погледна с огромно удоволствие. Той, разбира се, не живееше с Гуиневир, но животът заедно имаше различни измерения, а и те двамата с Хенк не живееха заедно, не и непрекъснато, вече не. Тя не позволи това да се случи, обясни, че й трябва време, но през повечето нощи той оставаше, а през останалото време спеше на канапето на приятел, така че при нея беше различно. Защо обаче го каза?

— Не точно. Всъщност изхвърлих го, защото си позволи да ми посегне, но сега го приех отново, въпреки че вече не живеем заедно, нито пък спим заедно.

Това беше самата истина и тя усети, че след подобен отговор Джонджо ще излезе от „Айви“ бързо и никога повече няма да й позвъни. Тя обаче предполагаше, че той спи с Гуиневир, така че…

— О, господи — възкликна тя, докато помагаше на майка си да вдигнат масата.

— Какво има, миличка?

— Извинявай, нищо. Просто си спомних, че не съм звъннала на един човек. Ще се обадя по-късно.

— Добре, миличка. Довечера ще дойдеш ли да пийнем по чашка със семейство Ричмънд? Те много ще се зарадват да те видят.

Тъй като се чувстваше виновна заради държанието си, Сузи се съгласи, защото знаеше, че така ще достави удоволствие на родителите си и ще се покае. Чу телефона си — беше го оставила на шкафа — и го погледна.

„Весела Коледа!“, гласеше есемесът. „Как е при теб? Иска ми се да беше с мен. Джонджо.“ Следваше целувка. Господи. Имаше чувството, че усети целувката само докато я гледаше на екрана. Той се целуваше великолепно. Беше й дал поредната забележителна мостра вечерта след „Айви“, както тя я наричаше. Седяха в заведението часове наред, усещаха, че се напиват все повече, а накрая той предложи да похапнат.

— За компенсация на вечерята, която пропуснахме.

Затова седнаха, той неочаквано погледна часовника си и възкликна:

— Господи, станало е един! Виж, много се извинявам, но трябва да те закарам до вас. В пет трябва да съм в офиса.

— Джонджо — отвърна тя, — не е нужно да ме изпращаш. Ще си взема такси.

— Наистина ли? Ще ти повикам. Много ми е неудобно, но…

— Няма нищо — отвърна тя. Говореше искрено, въпреки че беше малко разочарована, но когато таксито пристигна, тя се качи в него, след като лепна кратка целувка върху устните му.

— Мама му стара — прошепна той и се качи до нея.

— Извинявай — започна той, привлече я към себе си и притисна устни към косата й, — но не мога да се лиша от половин час с теб в таксито.

Този половин час бе истинско вълшебство от целувки, ласки, копнеж, желание и сексуална възбуда в най-чист вид, толкова завладяваща, че когато най-сетне пристигнаха на нейната улица, тя почти нямаше сили да слезе.

— Господи — въздъхна той, — Сузи, невероятна си. Изумителна. Не мога да ти опиша колко много искам… е, ти сигурно и сама си се сетила. Само че сега трябва да се прибера.

Още по-добре, помисли си тя, тъй като в апартамента й със сигурност имаше издайнически следи от Хенк.

— Следващия път трябва да дойдеш у нас — предложи Джонджо. — Ужасен готвач съм, но имам няколко добри попадения за храна за вкъщи. Ще ти позвъня. Лека нощ. Благодаря ти за тази прекрасна вечер.

Той почука на преградното стъкло на таксито и шофьорът подкара.

Само че времето минаваше, Коледа дойде и двамата трябваше да заминат от Лондон, така че остана време колкото за бързо питие и също толкова бърза целувка.

— Доскоро. Вече имам ангажимент за Нова година, сигурно и ти.

Тя отвърна, че има, как иначе. Това, разбира се, не беше вярно, освен че Хенк я уговаряше за нещо, без да казва за какво става въпрос, а тя бе готова да му откаже, без каквото и да било съжаление, но може би това бе подходящият случай, за да приключат веднъж и завинаги…

— Кафе, миличка? — предложи майка й.

 

 

— Татко! Току-що чух телефона ти. Получи есемес. Леле, че си готин. — Луси се наведе напред по средата на пускането на пиратки и целуна баща си.

— Есемес ли? — обади се Присила. — Кой, за бога, би ти изпратил подобно нещо посред коледния обяд?

— Нямам представа — отвърна Бърти, доволен, че телефонът му е все още в джоба вместо на масичката в коридора. — Сигурно става въпрос за нещо благотворително. Или пък е от „Ориндж“. Все ми обясняват, че мога да проверявам сметката си онлайн и разни подобни глупости.

— Няма ли да погледнеш?

— Не, разбира се. Защо ми е да гледам?

— Повечето нормални хора поглеждат. Странен момент е за подобни неща.

— Мамо — намеси се Роб. — Остави го на мира.

Роб пристигна у дома прекалено късно на Бъдни вечер, за да отиде на службата в полунощ, което бе една от задължителните традиции на Присила. Той поне се радваше на благосклонното й отношение и затова му беше простено, а намесата му спаси Бърти. Присила въздъхна, след това се зае отново да сервира платото със зеленчуци, което бе големият специалитет: пащърнак и брюкселско зеле, моркови, тънкостеблени броколи, бейби тиквички и ряпа. В друга купа имаше салата от червено зеле, а в трета — пюре от картофи с едрозърнеста горчица. Имаше и топъл ордьовър от стриди, запечени в бекон, печени картофи, а Бърти, който винаги страдаше от проблеми с храносмилането, се извини и отиде в тоалетната, за да прочете есемеса. Беше от Лара.

„Честита Коледа, Бърти. Дано се забавляваш. Усмивка от Лара“, а след това се мъдреше цял ред целувки. Той предположи, че тя е пияна, че всички пускат усмивки и целувки, затова се усмихна, изпълнен с топлота, която нямаше нищо общо с коледния дух, по-скоро с някакво щастие и надежда за обещания и бе далече от надменността на Присила и поруменялото й от изтощение лице. Той така и не можа да определи какво точно е това щастие.

 

 

Коледата мина добре, поне така си каза Бианка. Беше по-добре, отколкото се опасяваше. Запита се дали опияняващото, вълшебно очарование от едно време си е отишло завинаги и се постара да се държи зряло.

Мили се държа хладно и беше нацупена, докато не отвори най-големия си подарък, айпад, при което изведнъж много се развълнува. Бианка остана малко разочарована от скромните подаръци, които Мили беше купила за тях двамата с Патрик, „Имението Даунтън“ на дивиди за нея и „Убийството“ на дивиди за Патрик; затова пък за другите бе избрала чудесни неща — нов камшик за езда за Руби и две нови компютърни игри за Фърги.

Сол звънна само два пъти на Коледа, единия път, за да се разберат къде да се срещнат за Кемптън, а двамата с Патрик сключиха примирие и правиха доста приятен секс вечерта на Коледа, след като децата си легнаха, което бе стара тяхна традиция. Беше за пръв път от седмици и по-късно, след като тя се наплака, Патрик й каза колко много я обича и й даде още един подарък — също част от традицията — много красив шал от „Алегзандър Макуин“ в чудесни убити цветове.

Дори вторият ден на Коледа беше приятен. Сол, Патрик, Фърги и Дикън пристигнаха малко след пет, Сол много се стараеше да се държи общително и говори доста по време на вечерята.

Донесе две бутилки превъзходно кларе за Патрик и винтидж „Боланже“ за нея, а Дикън беше голям сладур, не се отделяше от Фърги, който остана доволен от подобно обожание, и вечерта играха на сричкови ребуси с децата.

Когато гостите си тръгнаха, той я целуна по бузата и заяви, че това била най-прекрасната Коледа в живота му, а тя си помисли, че това е тъжно. После й каза, че не бил забравил за проблема й с магазините и попита как върви.

Тя отвърна, че всичко е наред, и той полюбопитства дали е успяла да убеди инвеститорите да отпуснат още пари за магазините, а тя отговори, че няма да дадат, и той ги обяви за глупаци.

Патрик й благодари, че е организирала толкова приятна вечер за Сол и Дикън, отидоха и седнаха на канапето хванати за ръце и гледаха „Имението Даунтън“ на дивиди. Фърги и Мили влязоха и Мили поиска да й направят място, седна при тях и се сгуши до баща си, след това протегна ръка към майка си. Това беше най-прекрасният момент за Бианка през последните два дена.

Може би, помисли си тя, може би всичко ще се оправи.

 

 

Атина прекара Коледа с Каро и Мартин в къщата им в Найтсбридж.

Каро подари на майка си нотен лист с „Да се влюбим“, подписан от самия Коул Портър, а Мартин се представи доста добре и й подари рамкирана корица на „Вог“ от юни 1953 г., която не беше годината на коронацията, а годината, в която „Фаръл“ излезе на пазара и в списанието имаше блестящи отзиви за новия бранд. Атина едва не се разплака при мисълта за тези внимателно подбрани подаръци и Каро, щом забеляза колко се е разчувствала, прегърна майка си през раменете — нещо нечувано — и заяви колко смела и прекрасна е била Атина, когато фирмата е преминала в чужди ръце, и бе убедена, че брандът ще се окаже едно нищо без стила и инстинкта на майка й. Мартин задряма, а Каро и Атина извадиха някои от старите изрезки и прекараха два щастливи часа в спомени.

Имаше прекрасна снимка на Атина и Корнилиъс, докато връзваха огромна червена коледна панделка на вратата на магазина на Баркли Аркейд и още една, на която Корнилиъс, облечен като Дядо Коледа в самия магазин, беше прегърнал седналата на коляното му Флорънс, която го целуваше дръзко по бузата.

— Много мило! — отбеляза Каро.

— Винаги съм си мислила, че тя беше малко увлечена по него — отбеляза Атина.

— Тя беше изключително красива, нали? — отвърна замислено Каро. — Не си ли се притеснявала, че може да се опита да го отмъкне?

— Боже, не! — отсече Атина. — И да беше опитала, тя изобщо не беше негов тип. Той я приемаше точно каквато беше — малката продавачка. Горката Флорънс, колко тъжен и празен живот водеше.

 

 

Не биваше дори за миг да допуска, че всичко е наред. Това беше фатално.

Но тя провери няколко пъти, репетира своята част, репетира и участието на другите, предвиди проблемите, измисли как да ги заобиколи и дори Атина й се стори мила и разбрана. Бианка погледна часовника си: оставаха четирийсет и осем часа до началото на конференцията, до посрещането на гостите. Всичко й се стори подредено както трябва. Само че… проблемът бе, че все още не беше получила мострите от парфюма. Опита се да не се притеснява; всичко щеше да е наред, разбира се, как иначе.

Хотелът, преустроен от стара викторианска къща с очарователна градина, бе подготвен за пристигането им, балната зала беше превърната в конферентна зала, а вратата (срещу огромна сума) бе преобразена като входа на магазина на Баркли Аркейд. Джемайма беше там и следеше всичко заедно с Джонатан Тъкър.

Вечерята първия ден щеше да е шведска маса, на която да присъстват всички, от най-висшия състав до най-незначителните служители, и колкото и да беше нелепо, поне така се струваше на Бианка, тя нямаше друг избор, освен да се съгласи да включи и личния шофьор на семейството, Колин Питърсън, и съпругата му, за които Атина плати лично, макар и с огромно неудоволствие.

— Госпожо Бейли, те ще ме докарат; как мога да ги отпратя? — Щеше да присъства цялото семейство Фаръл, пак по настояване на Атина. — Фирмата си остава семейна и е много важно всички новопостъпили да се уверят сами.

Имаше много нови лица, амбициозни продавачи, нахакани млади консултанти по въпросите на красотата, умни представители на IT отдела и това бе първото им запознанство с цялата фирма, следователно трябваше да бъдат впечатлени. Начинът щеше да е различен — в стил „Бейли“ или в стил „Фаръл“ — въпреки това те трябваше да бъдат впечатлени.

Съпругът на Каро, Мартин, който разбираше от добри търговски конференции, каза, че всичко е чудесно, но Присила заяви, че не може да отдели цели два дена от натоварената си програма и се канеше да си тръгне след закуска на следващия ден.

Бианка щеше да открие конференцията набързо рано сутринта, след това с помощта на Бърти да предаде щафетата на различните отдели.

Сузи, разбира се, щеше да направи кратко представяне.

— Налага се малко да плагиатствам — каза тя, — но пиарът винаги е фантазия, а хората обичат да слушат за модните редактори и блогърите, така че, докато говоря, ще им покажа безброй корици и страници.

Усмихна се лъчезарно на Бианка, която реши, че пред нея е коренно различно същество в сравнение с онова отпреди няколко седмици. Тя грееше със сексапилна самоувереност и бе очевидно, поне за мъжете, че ще се превърне в една от ключовите фигури на конференцията. Бианка реши, че има ново гадже. Прииска й се решението наистина да е толкова просто, но в момента не се чувстваше нито сексапилна, нито самоуверена и това никак не й хареса.

Тод Марчънт и Джак Флинт също щяха да присъстват и да направят презентация, разбира се, да говорят за кампанията, като обърнат специално внимание на пускането на парфюма.

Лара беше много уплашена, че Ралф Гудуин още не е осигурил мостри от парфюма. Трябваше да им покаже поне няколко, за да опитат, но той донесе само една, а тя все още беше далеч от желаното. Макар несъвършена, каза си тя, той щеше да се справи чудесно. А шишенцето, което бе създадено по модел на „Арпеж“ от 50-те, напомняше много за оригинала.

Лара влезе в кабинета на Бианка поруменяла и задъхана.

— Картичките пристигнаха и ми се струват добре! Имаш ли време да ги погледнеш?

Наистина бяха красиви: лъскави, с класа, прекрасното лице на манекенката се отразяваше в огледало, а продуктите бяха поставени отпред. Огледалото беше поставено на плот, който намекваше за Баркли Аркейд; беше трудно за изпълнение, но агенцията беше направила страхотна снимка, така че безбожната сума, която поискаха, бе напълно оправдана.

— Страхотно — отбеляза Бианка, — браво, Лара. Сега трябва да се появи единствено Ралф Гудуин с мострите и ще бъда напълно щастлива. Парфюмът е изключително важен.

Гудуин пристигна след обяда. Беше поруменял, нервен и значителна част от чара му на конте се беше стопила.

— Много се извинявам, че стана толкова късно. Поне съм готов.

— Надявам се — отвърна остро Бианка.

— Бианка, много ще ти хареса. В това шишенце е Били Холидей, опушен нощен клуб, точно както си му е редът.

Той извади едно от многото флакончета.

— Не забравяйте, че трябва да му дадете време да попие, преди да се произнесете. Парфюмът е наситен и му трябва малко време.

Отвори едното флаконче и докосна леко китката й. Тя подуши. Подуши отново. След това трети път. Прилоша й. Стана и горещо. Стана и студено. Обзе я паника.

— Какво? Какво мислиш? — усмихна се Гудуин с широка, празна усмивка.

— Мисля — започна Бианка и едва успя да изрече думите, — че е отвратителен. Повече от отвратителен. Мирише на кенеф, на проститутки, а не на Били Холидей в клуб. Невероятно противен е!

Тя го отпрати, неспособна дори да изслуша извиненията му, обясненията, недоумението му, настояванията, че трябва да му даде малко време.

— Не желая да му давам време! Искам да го залича от лицето на вселената! Толкова е лепкав и… просто е отвратителен. Никога досега не съм се чувствала толкова прецакана.

Седеше отпуснала глава в ръце и се опитваше да измисли какво да прави с огромната черна дупка, зейнала в личната и вселена, когато Лара влезе.

— Добре ли си?

— Не, не, изобщо не съм добре. Парфюмът е просто отвратителен, Лара. Натрапчива миризма на най-изтънченото от евтинията на „Улуърт“ с подчертан аромат на котешка пикня. Господи, какво да правя?

— Може ли да го помириша?

Бианка протегна китка.

— Господи, Бианка. Много съжалявам.

— Лара, колкото и да съжаляваме, нищо няма да постигнем. Това е положението. Нямаме парфюм за утре. Сега, ако нямаш нищо против, искам да остана сама. Трябва да помисля.

— Госпожо Клемънтс, трябва да се видя с госпожа Бейли. Знаете ли къде е?

— За съжаление нямам никаква представа — отвърна Лара и се насили да се усмихна на Атина. — Излязла е.

— Къде е госпожа Пендълтън?

— Джемайма е в хотела, в който ще се проведе конференцията, лейди Фаръл. Вижте, освен ако не става въпрос за нещо спешно, утре ще е най-добре. Тази вечер Бианка може и да не се върне…

— Нямало да се върне ли? Едва пет часът е. Уверявам ви, че едно време, когато аз отговарях за фирмата, не си тръгвах преди седем.

Лара влезе в кабинета на Бърти; той ровеше трескаво някакви книжа по бюрото си и изглеждаше доста изнервен.

— Да не би да си изгубил нещо?

— Само бележките си. Направо съм полудял.

— О, Бърти, аз също.

— Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа… О, по дяволите, какво пък толкова. Имаме страхотен проблем. Парфюмът е страшно гаден и оставя огромна дупка в утрешната презентация на Бианка. Никога досега не съм я виждала толкова разстроена. Излезе, един господ знае къде тръгна. Не съм я виждала толкова близо до паника. А аз не успях да намеря парфюмерист, затова тя прие предложението на Морис Фулд и сега се чувствам отговорна за провала.

— Няма причина да се чувстваш отговорна — успокои я Бърти. — Тя се е срещнала с човека, преценила е сама положението. Не можеш да се обвиняваш. Наистина няма смисъл. Защо се усмихваш?

— Просто си помислих, че сме си разменили ролите — обясни Лара. — Обикновено аз казвам на теб да не се виниш. Вече се чувствам по-добре!

— Добре че направих поне едно нещо както трябва — усмихна се Бърти. — Ако ми помогнеш да си открия бележките…

— Не са ли в компютъра?

Той я погледна и се усмихна — искрено, слънчево, усмивка, каквато тя рядко виждаше.

— Разбира се! Направо съм полудял. Благодаря ти, Лара.

— Няма защо. — Тя го погледна, запита се как е възможно да е толкова непрактичен, същевременно толкова добър в работата си. Дори беше успял да намери манекенка, която да замества тяхната на следващия ден, тъй като вече ангажираната се беше разболяла от грип. В агенциите нямаха подходящо момиче, но едно обаждане на Луси осигури приятелката и Фенела, с която бяха учили заедно в курса за гримьорки.

— Едва ли имаш желание да пийнем набързо нещо след работа — каза тя.

— С удоволствие, Лара, но наистина не мога. — В гласа му прозвуча съжаление. Трябва да свърша толкова много неща преди утре. А и трябва да се прибера навреме. Присила иска да говорим за тъпата къща, преди да замина за конференцията.

— Мислех, че и тя ще дойде.

— Само за вечерята. Тръгва си рано на следващата сутрин.

Лара неочаквано се развесели.

— Жалко — отвърна доволно тя.

— Случайно да знаеш къде е Бианка?

— Не — отвърна убедено тя.

— Мама искаше да говори с нея.

— Наистина ли? Жалко, не мога да ти помогна. Лека нощ, Бърти, до утре.

Той се заслуша с усмивка в чаткането на високите й токчета по коридора. Започваше да се пристрастява към този звук.

 

 

По същото време Бианка плачеше беззвучно в дамската тоалетна в „Джон Луис“ на Оксфорд Стрийт. Без да знае защо, тя се озова сред щандовете с козметика, красиво оформени като бутици за всеки бранд, и взе да пробва парфюми — колко много парфюми, — заслушана в подробните обяснения на консултантите, докато трескаво търсеше разрешение на проблема и не успяваше да го открие.

Беше шокирана от себе си, също от паниката, която я завладя. Не помнеше някога да е била толкова отчаяна, че да се лута в недоумение и да се страхува от тази очевидна проява на глупост.

Бързаше да представи проекта с парфюма като свой, да спечели овации, защото Атина с нейните игрички на надмощие я бе направила неуверена. Ето че сега не разполагаше с нищо: нямаше дори игра на надмощие, която да спечели. Колкото и да си струваха продуктите от „Колекцията“, колкото и красиви да бяха опаковките, колкото и изкусно да беше създадена рекламата, те имаха нужда от Парфюма, за да завърши серията. Сега той просто не съществуваше и вината бе единствено и само нейна. Тя се беше издънила. Стопроцентова издънка. Все едно да поставиш на сцената балет без танцьори…

Атина чакаше асансьора, когато чу гласа на Джемайма. Чу и името „Бианка“. Върна се много бавно по коридора и застана пред открехнатата врата на Джемайма.

— Здрасти, Бианка. Така по-добре ли е? Сега чуваш ли ме? Добре. Върнах се в офиса. Ти добре ли си? Какво? Какво? Парфюмът ли? О, не, Бианка, това е ужасно. Много съжалявам. Какъв кошмар. Мога ли да помогна с нещо? Не, май не. Да, празнина в представянията, ясно… Всичко изглеждаше толкова обещаващо. Виж, разполагаме с шишенцето, не можеш ли да опишеш аромата, да кажеш… не, добре. Разбирам. Какво? Мострите ли? В един от шкафовете в лабораторията. Сигурно си много ядосана. За бога, нали са парфюмеристи, да могат да създадат нещо прилично, ако не друго. Разбира се, че ще ги донеса. Няма нужда да се връщаш сега, всички си тръгнаха. Да, тя със сигурност си отиде. Кристин каза, че отива на фризьор. М-м-м. Добре, Бианка. Просто ще намерим друг парфюмерист. Добре. До утре в хотела. Около десет, десет и трийсет. Да. Опитай се да не се тревожиш много.

Джемайма затвори мобилния, поклати съчувствено глава, след това слезе в лабораторията. Беше заключена. Странно. Очевидно Хати държеше на сигурността. Тя обаче щеше да дойде рано сутринта и да вземе мострите тогава. Един господ знаеше какво ще сложи Бианка в тях. Пусна на Хати есемес, но тя не отговори, затова се върна в офиса си.

Докато седеше в автомобила, Атина погали огромния подплатен плик с малки мостри в скута, обърна се към прозореца и се усмихна.