Пени Винченци
Наследниците (25)

Двайсет и четвърта глава

Знаеше какво бе тласнало нещата напред; знаеше кой бе катализаторът, когато моментът дойде с думите на Атина: „Виж, вземи Флорънс, предполагам, че тя ще ти бъде от полза. Първо, говори френски, нали, Флорънс? А пък аз имам твърде много работа и не мога да дойда.“

Не беше омаловажаването на професионалните й качества, явната убеденост, че не съществува абсолютно никаква опасност да изпрати съпруга си в Париж — ни повече, ни по-малко Париж — заедно с Флорънс, не се страхуваше, че дори за миг той ще си помисли, че тя е привлекателна, че двамата може да се изкушат и да се окажат в компрометираща ситуация.

Тя обаче отблъсна тези мисли и си каза, че трите дена в Париж ще бъдат страхотно преживяване, въпреки че през повечето време щяха да се посветят на работата, и дори успя да скрие надигащото се раздразнение, когато Атина заяви, че Корнилиъс трябва да намери къде да настани Флорънс, някъде близо до неговия хотел. Когато Корнилиъс подхвърли, че Флорънс би трябвало да е в същия хотел, тя усети искрици на опасност, а после се отпусна облекчено, защото Атина заяви:

— Това не е много прилично, Корнилиъс, може би някой малък пансион наблизо ще свърши работа.

Пътуването — да се провери възможността търговска къща „Фаръл“ да открие клон в Париж — бе планирано отдавна, но в последната минута помолиха Атина да поеме работата над някаква промоция в „Хародс“ и тя не можеше да си позволи да пропусне възможността. От друга страна се оказа напълно невъзможно да се сменят датите за пътуване до Париж и ето че в последната седмица на май 1957 г. Корнилиъс и Флорънс се качиха на „Голдън Ароу“ на гара „Виктория“ в посока „Гар Дю Нор“ и Париж през Фолкстоун, а след това на ферибота през Ламанша.

Морето беше бурно, но Флорънс остана на палубата, наслаждаваше се на люшкането на лодката, на вятъра в косата, тя беше сред малцината, които се чувстваха добре.

— Колко си смела, Флорънс — възхити се Корнилиъс. — Страхувах се, че ще те хване mal de mer^[1].

— Няма опасност — отвърна Флорънс. — Много ми е приятно. Дядо имаше яхта, малка, и често ме водеше да плаваме в Солент и колкото по-бурно беше морето, толкова по-добре. Понякога ти се струва, че летиш, особено ако погледнеш небето. Той имаше нещо като седалка от зебло на палубата, която се люшкаше точно над водата, люлка, както я наричаше той, и аз често сядах в нея, представях си, че съм една от чайките, които пискат над нас. „Дръж се, малка Фло! — провикваше се той. — Няма да скоча след теб!“

— Ти си пълна с изненади — призна Корнилиъс, — а прякорът малка Фло много ми харесва.

— Той е много личен и позволявам само на изключително специални хора да го използват.

— Ясно. Да разбирам ли, че аз не съм сред тях.

— Не, Корнилиъс, не си.

В пет същата вечер бяха на „Гар дю Нор“; взеха такси до Рю Жакоб, където се намираше хотел „Англетер“; пансионът на Флорънс, който беше скромен, но приятен, се намираше на Рю дьо Сен, на не повече от минутка от хотела.

— Ще успееш ли да се приготвиш след час? — попита Корнилиъс, след като я настани. — За аперитив преди вечеря.

— Разбира се. Само да не е на някое прекалено изискано място, защото нямам подходяща рокля.

— Нищо изискано, ще отидем в едно кафене, което обаче е доста шикозно. После ще изберем подходящо място за вечеря. Ще дойда в шест.

И дойде в шест, облечен в тъмен костюм, вратовръзка „Гарик“ в розово и зелено, наметнат с шлифер.

— Нямаш грешка — отбеляза той, докато оглеждаше черната й вълнена рокля с деколте тип лодка, разкроена пола и широк червен колан. — Наистина нямаш грешка. Отиваме в много популярното „Кафе дьо Флор“, което, за щастие, се намира съвсем близо.

— Знам, също така знам, че е страхотно известно — отвърна остро Флорънс.

— Скъпа Флорънс, прости ми. Разбира се, трябваше да се сетя, че знаеш.

Обръщението „скъпа“ я накара да му прости, че се отнася към нея като към някоя глупава лондончанка, наета да продава в магазина му, която едва ли има представа кои са елегантните и предпочитани парижки кафенета.

— Кажи какво ще пиеш? — попита той, когато седнаха.

— Ами… не знам. Какво ще ми препоръчаш?

— Според мен… коктейл „Кир“. Не се прави с шампанско, а с бургундско. Така трябва. Аз ще пия същото.

Той запали цигара, предложи и на нея; тя се поколеба, след това посегна, двамата се отпуснаха и останаха да наблюдават как светът минава покрай тях, по булевард „Сен Жермен“, двойките се разхождаха, разговаряха, хванати ръка за ръка, след някои припкаха малки кученца, по-младите спираха, за да се целуват, по-възрастните, за да повикат децата си, някои много стари бяха трогателни, както пристъпваха ръка за ръка, а пък бяха толкова красиви, толкова стилно облечени, чувстваха се толкова добре на мястото, на което се намираха.

— Сама разбираш — каза той, — че се намираме в Париж на Ленард Трентъм. Тук някъде е нашият вътрешен двор. Тук беше първата ни среща.

— Точно така — потвърди тя, — а аз не се сетих.

Тя замълча, стараеше се да не го поглежда, припомни си вечерта в галерията и неочаквано появилата се между тях интимност.

— Утре ще отидем да намерим нашата врата, нашия вътрешен двор. Искаш ли?

— Много — отвърна тя решително, — но нали сме дошли, за да работим, Корнилиъс. Какво ще каже Атина, ако разбере, че обикаляме улиците и се забавляваме?

— Не искам и да мисля — разсмя се той, — но тя няма да разбере, защото никой от нас няма да й каже. Ние, разбира се, ще си свършим работата, но човек не може да посети Париж и да не се наслади на престоя си.

Тя се отпусна и реши да се наслаждава. В последно време, докато бяха в Лондон, се стараеше да го избягва, убедена, че срамната, макар прекрасна случка в таксито ще остане забравена, свидетелство за безразсъдна, неустоима глупост, която няма да се повтори никога вече, защото тя не само че беше с женен мъж, ами с женен мъж, който по една случайност беше съпругът на работодателката й. Само че сега се намираше в Париж заедно със същия женен мъж по предложение на съпругата му, следователно можеше да си позволи да се позабавлява.

— Мисля да вечеряме по-надолу по улицата, в едно малко бистро, типично френско. Там няма да има англичани, храната е семпла, но пък невероятно вкусна. Кажи, искаш ли още един коктейл…

— Не, имам си граница. Не съм свикнала на толкова хубав живот.

— Тогава трябва да свикнеш. Възнамерявам да променя това през следващите дни. Тази вечер обаче ще го даваме по-кротко.

Така и направиха. Вечерята наистина беше семпла, лучена супа, последвана от пиле, накрая невероятно сирене и всичко беше толкова вкусно, така заредено с аромата на Париж; двамата се разделиха с кратка целувка на входа на пансиона й.

Закусиха — ако един кроасан и кафе с мляко могат да бъдат описани като закуска — в „Де Маго“, непосредствено до „Флор“, също толкова известно, и с пълно основание, и планираха деня си.

— Започваме ето оттук — посочи Корнилиъс от другата страна на улицата, — от „Бон Марше“, имаме среща в десет. Така, моят френски не е много добър, но ще използвам добре познатия английски метод да крещя достатъчно високо на родния си език, ако се налага. Твоят френски как е?

— Приличен.

— Bon^[2]. Намислил съм да редуваме работата с удоволствия. През целия ден.

— Корнилиъс…

— А, не, настоявам. Има толкова много неща, които трябва да видиш, че не можем да ги оставим за последните няколко часа. Намираме се в най-красивия град на света, но очевидно се налага да избираме. Трябва да посетиш Лувъра и „Нотр Дам“, на всяка цена трябва да се разходим по Рю дьо Риволи. „Шан-з-Елизе“ е задължителен; никога през живота си няма да видиш по-красива улица, затова мисля да обядваме във „Фуке“, истинска легенда, след това коктейли в „Риц“, разбира се…

— „Риц“! Корнилиъс, нямам подходящи дрехи за „Риц“.

— Глупости. Ти притежаваш класа, Флорънс, не е нужно да се притесняваш за подобни дреболии. Допи ли си кафето?

— Да… благодаря. „Фуке“ ми се струва чудесно място, но е твърде скъпо и…

— Флорънс, мила Флорънс, всичко това е за сметка на фирмата, така че нито един от нас не бива да се тревожи за разходите. А сега на работа. Трябва да отидем до „Галери Лафайет“ и до „Прентам“, също и до „Бон Марше“, а накрая и до „Фуке“. След това „Сакре Кьор“.

Тя поклати глава.

И така денят продължи; ту малко работа, ту повече удоволствие. Флорънс не можеше да се нагледа на елегантните жени, които бяха застанали край щандовете на „Бон Марше“, докосваха и преценяваха цветове, искаха съвети за кожата си, питаше се какво притежават французойките, което им придава тази неповторима привлекателност, която можеше да се опише само с една дума на техния език — шик. Тя забеляза, че притежават самоувереност и самочувствие, които излъчваха сексапил. Англичанките, помисли си тя, рядко излъчват сексапил. Не и толкова очевиден.

Замисли се над светлосивата си вълнена рокля с подчертана талия и богато разкроена пола, внимателно подбраните обувки на ниски токове, бонето, закрепено на буйната й коса, и се сравни с най-близката съседка. Тя беше облечена в тесен черен костюм в дълго сако, което стигаше почти до коленете, косата й беше прибрана в безупречен кок, шапчицата беше малка, дискретна, виненочервена, малко по-различна от барета, поставена точно в средата на главата. Обувките й също бяха виненочервени, както и чантата и тя изглеждаше… просто изглеждаше шикозна.

Флорънс въздъхна.

Отбиха се при закупчика на козметика в „Прентам“ на булевард „Осман“ и имаха известен успех, след това Корнилиъс влезе в отдел „Счетоводство“, изпрати Флорънс на етажа с дрехите и тя го обиколи, на около пет минути спираше и вдигаше поглед към ослепителния витражен купол, който обхващаше целия магазин. Хареса си чифт обувки, лачени, от гущерова кожа с новите тънки токчета и остри носове и тъкмо ги пробваше, когато Корнилиъс я откри.

— Много са красиви, Флорънс. — Произнесе името и с френски акцент. — Tres chic^[3]! Ще ги купиш ли?

— Не — отвърна твърдо Флорънс. — Слушай, Корнилиъс, аз съм бедна продавачка и не мога да си позволя подобни неща.

— Но трябва да ги имаш. Подчертават прекрасно глезените ти. А те са толкова красиви. Не, трябва да си ги купиш. Настоявам.

— Тогава — отвърна Флорънс — трябва да ми увеличиш заплатата. — Каза го небрежно, без дори да предположи, че той ще обърне внимание на забележката, но той извади портфейла си, извади банкнота от петдесет франка и я подаде на продавачката, преди тя да успее да го спре.

— Престани, Корнилиъс! Не искам милостиня.

— Никаква милостиня, купуваш си ги със собствени пари. Това е авансът от новата ти, по-висока заплата.

— Стига, Корнилиъс!

— Точно така, Флорънс. Хайде тръгвай, трябва да ги обуеш на обяда във „Фуке“. Там те ще се чувстват съвсем като у дома си.

— Пристигнахме — каза той, когато таксито им спря пред „Фуке“. — Може би помниш мястото от друга картина…

Наистина го помнеше; помнеше широката, извита фасада, характерната червена тента, миниатюрните дървета пред входа, припомни си ги и му се усмихна, а той отвърна.

— Много ми е приятно, че се насладихме заедно на Париж — призна той. Тя почувства, че е направила още една стъпка, поредната опасна стъпка назад — дали пък не беше напред! — към интимността на вечерта. — Можем да обядваме в ресторант, но terrasse^[4] е по-забавно. Погледни отсреща, дългото заведение, масичките покрай прозорците с изглед към улицата. Харесва ли ти?

— Много — отвърна Флорънс, — но…

— Никакво но, Флорънс.

— Корнилиъс — започна тя, — има но. Става въпрос за Атина и ти много добре го знаеш. Тя какво ще си помисли, ако разбере, че ме черпиш с коктейли, купуваш ми обувки и ме водиш на обяд?

— Сигурно най-лошото — заяви весели той, — но тя не знае и няма да разбере, а и най-лошото няма да се случи, нали така, Флорънс?

— Не — побърза да отвърна тя. Усети, че намекът му за тази възможност, колкото и небрежен, бе твърде провокативен.

Тръгнаха си в три; тя се чувстваше щастлива и леко замаяна, но в същото време напълно и опасно отпусната. Незнайно как, заради някаква странна алхимия между виното и обстановката, слънчевите лъчи, които проблясваха между клоните на кестените, тъмните очи на Корнилиъс, които не се откъсваха от нея, съвестта й, толкова действена допреди два часа, сега дремеше. Или поне мислеше за сиеста, реши тя.

Отиде до дамската тоалетна, погледна се в огледалото и видя жена, леко поруменяла, тъмните очи блестяха и й се усмихна.

— Bonne chance^[5] — пожела си тя на глас и се напръска обилно с парфюм.

Корнилиъс се оказа прав, реши Флорънс; базиликата „Сакре Кьор“ беше невероятна, прелестна, точно както обещаваше картината. Кацнала високо над Монмартр, бяла, ослепителна, искряща под лъчите на късното следобедно слънце, тя приличаше на божествено видение.

— О — ахна тя, докато я наблюдаваше, обзета от страхопочитание, — колко е красива. Не мога да повярвам. Много ти благодаря, Корнилиъс, че ме доведе тук.

— Удоволствието е мое — отвърна той и я погледна замислено. Неочаквано протегна ръка и прибра една от немирните й къдрици зад ухото, след това свали шапката й и отстъпи назад, за да я погледне.

— Така е по-добре, много по-добре. Шапката не е никак лоша, но косата, скрита под нея, е много по-красива. Трябва да я оставяш на свобода винаги когато можеш. Особено когато си с мен. Тези прекрасни къдрици и масури молят да бъдат пуснати на свобода. Защо да ги ограничаваш?

— Добре — разсмя се Флорънс. — Дали пък в църквата не трябва да си сложа шапката?

— В църквата може. Сега със сигурност ще останеш доволна, че се наобядва хубаво, защото догоре има доста път. Ако предпочиташ funiculaire^[6], ще скъсим част от пътя.

— Не — реши тя, — предпочитам да вървя. Изведнъж почувствах прилив на енергия.

— Браво — похвали я той, — но трябва да запазиш тази енергия за по-късно, нали така?

Тя се опита да си обясни какво има предвид, но така и не успя.

— Сега — започна той, заситен от красотата на „Сакре Кьор“, когато се върнаха в познатия им квартал — струва ми се, че трябва да оставим търсенето на нашия вътрешен двор за утре. Тази вечер ще пием коктейли в „Лутеция“, малко по-нататък по улицата — можем да отидем пеша, вечерта е прекрасна, — а ти трябва да си обуеш новите обувки.

— А друго? — попита тя. — Или те са достатъчни?

— За мен са предостатъчни — отвърна той, — но за „Лутеция“ май ще трябва да сложиш още нещичко.

Неочаквано той се наведе и я целуна леко по бузата.

— О, Флорънс, каква прекрасна компания си ти… — След това побърза да се отдръпне и тя забеляза, че това му е струвало огромно усилие и този факт й се стори невероятно вълнуващ. — Така, чакам те след час. Облечи си най-хубавите дрехи.

 

 

— Само още две седмици, Мили. То-о-олкова много се вълнувам. Избра ли си вече дрешки?

— Още не съм — отвърна Мили. — В събота ще отидем на пазар. Ти какво ще вземеш?

— Със сигурност върховен бански в две части. Купища протрити къси панталонки, бели, адски са готини и страхотни роклички. Помисли си само колко снимки ще качим във Фейсбук.

— Да…

Сините очи на Кари пронизваха Мили по начин, от който тя бе започнала да се страхува.

— Не ми се струваш много развълнувана, Мили. Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? Защото Беа направо изгаря от завист. Каза, че била готова да даде всичко, ама всичко на този свят, за да дойде. Ако все пак решиш нещо друго…

— Не — успокои я Мили, — не, разбира се. Много даже съм развълнувана.

Мъничката надежда майка й да не я пусне угасна. Бианка се бе обадили на Ники, както обеща, и, изглежда, нямаше никакви резерви.

— Струва ми се, че ще бъде страхотно, миличка, ще се гмуркате, ще карате водни ски, ще плувате и, да, съкровище, още нещо, тя ме увери, че няма да има коктейли с шампанско! Така че много се радвам, наистина много. И татко ти също.

— Супер — отвърна Мили. Изпита известно успокоение, че баща й също се е съгласил. Обикновено той се притесняваше повече от майка и. А това бе важно.