Пени Винченци
Наследниците (58)

Петдесет и седма глава

— Флорънс, тя все още ли е при теб? — гласът на Бианка прозвуча властно.

— Не, тръгна към «Риц». Бианка, много се извинявам…

— Флорънс, вината не е твоя; аз я подцених, както обикновено.

— Да, но ми се струва, че аз влоших нещата още повече. Трябваше да се престоря, че и аз не знам. Тя много се ядоса.

— Може и така да е. Но погледът назад към миналото е прекрасно нещо, както и разните там други клишета. Сигурна ли си, че ще му каже?

— За кампанията ли? Убедена съм. Единственото, което може да ни спаси, е, че не разбира напълно какво ще се прави.

— Сега вече ти я подценяваш.

— Може. Но със сигурност ще подчертае колко зле си се отнесла ти към нея, ще те обвини, че я пренебрегваш, при положение че фирмата е създадена от нея, че търговска къща «Фаръл» едва ли е щяла да просъществува без нея и… не е нужно да продължавам, нали?

— Да, ясно, няма да излезем от това положение обвити в ароматен облак от рози. Това е чудесна история за някой от журналистите на Фиърън. А тя ще представи нещата по възможно най-драматичния начин. Господи. Трябва да се опитам да поговоря с нея. По щастливо стечение на обстоятелствата — или може би нещастно, аз ще обядвам в същия ресторант със семейство Браунли. Тя сигурно ще се възползва и от този факт.

— Предполагам, че ще отиде рано — предупреди Флорънс. — Излезе оттук бясна и изфуча в онази посока. Каза, че ще отиде пеша — пътят е точно три минути — и едва ли ще отиде на пазар или в «Старбъкс» да пие кафе. Готова съм да се обзаложа, че е в «Палм Корт» или в тоалетната. Ще се цупи известно време там и ще обмисля какво да каже.

— Това, Флорънс, е безценна информация. Не се тревожи, че си й казала, че знаеш. Би била истински ангел, ако се беше въздържала. Сигурно си изпитала огромно удовлетворение.

Флорънс знаеше, че ще помни изражението на Атина, докато е жива, но отрече да се е поддала на подобни чувства.

— Лъжкиня — каза Бианка.

 

 

На страничния вход на «Риц» се беше събрала малка група фотографи. Вероятно бяха разбрали, че Джес ще бъде там. Славата й полетя, откакто съобщиха за новия филм. Господи. Атина сигурно щеше да се опита да се възползва от присъствието им. Трябваше да я намери по най-бързия начин…

Не беше в «Палм Корт», нито в ресторанта. Оставаше дамската тоалетна. Бианка си пое дълбоко дъх и слезе по стълбите, а след това отвори предпазливо вратата. Атина се беше настанила пред едно от огледалата и се гримираше. Личеше и че е плакала…

— О — възкликна Бианка, — лейди Фаръл. Как сте?

— Не желая да разговарям с вас — отвърна Атина.

— Много се извинявам…

— Затова пък има предостатъчно да споделя с лорд Фиърън.

— За какво?

— О, за бога! За отвратителния начин, по който се отнасят с мен. За вашата арогантност. За това колко отритната ме карате да се чувствам. Как сте предпочели да пренебрегнете знанията и опита ми, да ме изместите от поста ми, да ме направите на пълна глупачка…

— Лейди Фаръл, съвсем не съм имала подобно намерение.

— Не мога да повярвам. Допуснахте огромна грешка, госпожо Бейли, като се опитахте да се възползвате от миналото, от наследството на Фаръл и като пренебрегнахте единствения човек, отговорен за всичко това. Ами нелепата рекламна кампания — сигурна съм, че лорд Фиърън ще прояви огромен интерес към нея. Искам читателите му първи да научат. Не че това е удачен избор за представянето на козметични продукти, макар да разбирам, че е много новаторски.

— Лейди Фаръл — заговори Бианка. Никога досега не бе подбирала думите си толкова внимателно, — много се извинявам, че се чувствате по този начин, наистина много се извинявам.

— А как очаквате да се почувствам? Когато си помисля как щеше да се почувства съпругът ми, колко щеше да се ядоса заради отношението към мен — да ме види принизена до… — Тя се поколеба, очевидно несигурна до какво точно е била принизена. — До такава степен. Той не би търпял подобно отношение, повярвайте ми. Когато лорд Фиърън научи, а той е голям приятел и на двамата, знам, че ще остане не по-малко шокиран. Моля ви, не си въобразявайте, че ще ме разубедите.

Тя се обърна към огледалото и започна да си слага руж. Изглеждаше великолепно, каза си Бианка, цялата облечена в бяло, сребърната и коса безупречно сресана, диамантите искряха. По нищо не приличаше на изпълнена с мъка жена, която е била отхвърлена по някаква причина. Помисли си, че когато остарее, би искала да изглежда точно като нея, елегантна, красива, самоуверена. Това беше много по-удобна роля. Бианка се досети какво трябва да направи.

— Лейди Фаръл, простете ми, но…

В този момент гардеробиерката излезе от стаичката в дъното, където имаше кабинки; прочисти гърлото си, усмихна им се и взе от чинийката оставените монети.

— Какъв прекрасен ден, нали, дами? — обади се тя.

— Наистина — усмихна се Бианка, докато Атина я стрелна толкова злобно, че щеше да настъпи мълчание дори на абитуриентски бал, след което се обърна отново към огледалото. Бианка погледна часовника си. Един без двайсет. Не разполагаше с много време.

Влязоха две жени с кожени палта и обилно полети с лак коси, погледнаха ги и влязоха в кабинките.

— Аз не бих търпяла подобно нещо — провикна се едната.

— Знам — отвърна другата, — но имам нужда от него. Много е важно.

Кой ли е той, запита се Бианка. Готвач? Шофьор? Съпруг? Както и да е, нямаше време за губене…

— Лейди Фаръл — заговори отново тя. — Опитайте се да видите нещата от моя гледна точка. Стараех се да работя с вас, благодарна съм ви за «Страстно» и… за рекламната кампания за парфюма. Копнеех да сте моя приятелка.

Атина я стрелна с изпепеляващ поглед.

— Приятелка ли? — каза тя. — Приятелка? С вас?

— Да. Защото искрено ви се възхищавам. И на стила, и на таланта ви, и на… та вие сте легенда. Когато разбрах, че ще работя с вас, бях толкова развълнувана, че нямах търпение да се срещнем. Никога няма да забравя първия път, когато се видяхме, вие изглеждахте великолепно в червеното сако… — Господи, дано наистина да е било червено, тя едва ли помнеше! — И си мислех, че един ден искам да съм като вас, на вашето място.

— Много малко вероятно — каза Атина.

— Сигурно. Убедена съм, че се радвате, че сте такъв пример.

Двете жени излязоха, погледнаха многозначително седналите Бианка и Атина и разбраха, че нито една от тях няма да помръдне от мястото си. Очевидно се налагаше да си разделят мястото пред последния умивалник и да се навеждат напред, за да си сложат червило. На излизане оставиха две монети от по петдесет пенса в чинийката и жената ги прибра. Сигурно си помисли, че ще кажат на другите да оставят съвсем малък бакшиш.

Тя седна отново и извади плетка.

— За внучката ми — обясни тя, — първата, тя…

Атина я погледна.

— Бихте ли ни оставили — попита тя.

Жената не помръдна. Беше много трудно човек да сдържи смеха си. Бианка сведе поглед към ноктите си, огледа обувките и се запита какво да прави.

— Помолих ви да ни оставите — настоя Атина. — Имаме да обсъждаме важен въпрос.

— Но, госпожо…

— За бога. Трябва ли да повикам шефа ви? Помолих за пет минути тишина и спокойствие.

Жената я зяпна, след това излезе послушно. Атина остана да гледа след нея, накрая премести очи към Бианка.

— Продължете, ако обичате?

Значи бе успяла да привлече вниманието й. Това бе важно.

— Ако бях на ваше място, не бих искала хората да ме възприемат като човек, чието време е изтекло, като човек, който съвсем не е в крак с времето.

— Моля?

— Не ме разбирайте погрешно, лейди Фаръл. Вие не сте такава. Помните ли как всички ви слушаха с отворена уста на конференцията, как си казваха, че сте невероятна. Да предположим обаче, че статията на лорд Фиърън или на някой от редакторите му, с когото ще разговаряте, представи нещата от своя гледна точка. Хората може да решат, че са се отнесли зле към вас, но с основателна причина. Това все пак е реална възможност. Вместо да ви приемат като движещата сила във фирмата и в света на козметиката, някой незапознат с нещата може да си помисли, че една от движещите сили на фирма «Фаръл» — не, единствената движеща сила, която буди възхищение и завист у хората — е достойна за съжаление.

Последва дълго мълчание; Атина срещна погледа й и в него се появи изражението, което Бианка помнеше от първата среща във «Фаръл», осъзнаването, че две влиятелни жени имат нужда една от друга. Последва дълго мълчание.

— Какви глупости! — възкликна накрая Атина.

Едва когато тръгна към масата си в два и половина, последвана от лорд Фиърън и всички в ресторанта се обърнаха след нея, Атина заговори:

— Лорд, Фиърън, това е Бианка Бейли, изпълнителният ни директор. Работим в много близко сътрудничество в кампанията, за която ви разказвах…

Бианка разбра, че е спечелила.

 

 

Патрик се беше прибрал. Децата му липсваха, беше му дошло до гуша от хотели, от петзвездния разкош с изглед към пристанището на Сидни, а да се върне в «Травълодж» близо до Тауър Бридж му се струваше истинска лудост.

И двата хотела бяха безлични; сякаш нарочно обзаведени монотонно, независимо дали са луксозни или обикновени, непрекъснато караха човек да се чуди защо е избрал подобно място. Нямаше начин да отвориш прозореца за глътка чист въздух, а обслужването, макар и безупречно, действаше дразнещо и неприятно.

Беше му писнало да е сам. Извън времето, прекарано със Сол, което, меко казано, си имаше недостатъци, и с Дъг Дъглас, той бе съвсем сам в продължение на седмица. Първата вечер, когато си поръча румсървис, беше приятна, истинска глезотия (че какво по-хубаво от сандвич, половин бутилка кларе и всички епизоди на «Момчетата от Мадисън авеню» или датския политически сериал «Берген»?), но този режим започна да го отегчава на четвъртия ден и му напомни колко е самотен, а пък пътуването със самолет си беше чисто и просто замаскиран румсървис. Последваха други филми, още кларе, нови любезност и прозорци на различни места, които не се отваряха.

За пръв път Патрик се замисли, че самотата на новата му работа е проблем…

Прибра се вкъщи малко преди дванайсет на обед. Соня бе така любезна да не се изненада, че го вижда, и предложи да му направи омлет. Децата бяха на училище, Мили и Руби щели да спят у приятелки, Фърги се канел да ходи на кино с приятел, а Бианка щяла много да закъснее. Очевидно за компания не можеше и дума да става!

Патрик отказа омлета, направи си чаша кафе, след това отиде в кабинета, отвори широко прозорците и се отпусна на канапето. Не биваше да го прави, след като беше слязъл от дълъг полет, по-добре беше да излезе и да се разходи с бърза крачка, но нямаше причини, за да остане буден. Можеше да почете и… да погледа телевизия и… Заспа пет минути по-късно.

 

 

— Работата е там, че повече не мога да го държа на работа — обясняваше Сол, докато смачкваше кутията от сандвича, купен от «Маркс енд Спенсър». Беше я отворил преди по-малко от минута и вече насочваше вниманието си към кен с кола. Двамата седяха на пейка на южния бряг, над тях се издигаше огромното туловище на националния театър. Беше й казал, че има нужда да поговорят, и се разбраха, че това е най-анонимното място, което могат да изберат.

— Въпреки че не мога да си обясня защо ни трябва анонимност — отвърна гневно Бианка. — Ние нямаме любовна връзка.

— Така е. Понякога ми се иска да имахме.

— Сол!

— Ти не искаш ли?

— Честно ли? Не.

— Много ласкателно.

— Беше самата истина. А и много добре знаеш, че нямаме време.

— Това е моя реплика — ухили си той.

— Да, но е добра.

— Съгласен съм.

— И е истина. Само че не разбирам защо да не можеш да работиш с него. Той обожава да работи за теб, ти казваш, че е най-добрият аналитик, който си имал…

— Да, но съм спал с жена му, а след това го излъгах, че не съм.

— Така е. Да, така е.

А пък тя беше спала с шефа на Патрик. Не че това я измъчваше. Сигурно беше кофти човек — студена, невярна, лицемерна. Това вече я правеше лош човек. Може би защото се случи в Ню Йорк, може би защото беше потънала в работа — това потвърждаваше думите на Сол, — случката остана далече от истинския й живот. Беше просто час извън действителността, все едно бе гледала завладяващ филм, все едно бе прочела интересна книга и макар да не бе обвързана емоционално, се оказа плашещо лесно да следват плана, за който се бяха разбрали, да теглят чертата и да продължат напред. Не че Сол не означаваше нищо за нея, напротив. Той се беше превърнал в безценен приятел и съюзник, почти колега, част от живота и в офиса; тя държеше на него, при това много, наслаждаваше се на компанията му, възхищаваше се на изключителния му ум. Но не беше подходящ за любовник; за един невероятен следобед беше супер, ала след това книгата бе затворена, екранът потъмня и тя си тръгна — буквално и емоционално.

Не се беше виждала със Сол, а с Патрик почти не бе разговаряла през изминалите седмици. Най-сетне Патрик се бе научил да не споменава Сол, освен ако не се налагаше. Беше лесно да тегли чертата. Сол обаче го виждаше почти всеки ден. Със сигурност двамата разговаряха почти всеки ден.

— Просто не премислих — заяви с раздразнение Сол. — Това е напълно нетипично за мен.

Бианка зачака, без каквато и да било надежда, да й каже, че е била неустоима, че не е могъл да издържи на привличането, че не съжалява за нищо…

— Допуснахме огромна грешка — натърти той.

— Много ти благодаря! — каза Бианка.

— Не мога да го уволня. Не мога да му кажа да намери човек, който да му помага…

— Защо?

— Защото няма да изтърпя друг човек там. Както и да е, ще ме вземе за пълен грубиян и ще се обиди.

А по друг начин ли ще се чувства, ако му кажеш, че си спал с жена му, помисли си Бианка.

— Както и да е, трябва да се направи нещо.

— Освен ако Патрик не те напусне.

— Мислих по този въпрос. Да, това ще разреши проблема. Ако измислиш нещо, нали ще ми кажеш?

— Разбира се, Сол — увери го бързо тя. — Сигурно искаш да ускоря нещата. С развода.

— Не, не, това не е честно — отвърна той, както винаги пропуснал иронията. — Той трябва сам да го пожелае.

— Да, разбира се. Трябва да вървя. Освен ако не искаш да говорим за друго. А, да, кажи, имаш ли новини за Дикън?

— Не, тя си играе на изчакване.

— Дикън говори ли по този въпрос?

— Понякога — отвърна остро той. — Какво мислиш за представянето?

— Ужасена съм. Тресе ме. Не мога да спя, не мога да се храня, непрекъснато ми е лошо. Знам, абсолютно сигурна съм, че ще се сгромолясаме с гръм и трясък.

— Нищо подобно. Ще постигнете невероятен успех. Земята ще потрепери под краката ви — твоите и на търговска къща «Фаръл». Почти буквално. Как вървят отношенията ви с Патрик?

— Ами, не знам — въздъхна Бианка. — Не знам нито какво да направя, нито какво да мисля. Дори не знам какво изпитвам към него в момента.

— Аз обаче знам — отвърна Сол и я погледна по различен начин. В този поглед прозираше обич и нещо подобно на съжаление. — Обичаш го.

— Не съм сигурна, Сол.

— Напротив, сигурна си. Повярвай. Сега трябва да си тръгвам.

 

 

Патрик се събуди с убийствено главоболие и погледна часовника. Беше седем. Господи, чувстваше се отвратително.

Слезе в кухнята. Къщата беше тиха, Соня беше оставила бележка.

«Опитах се да те събудя, не успях. И Фърги ще се върне утре. Ще остане у Джайлс след киното. На сутринта отиват заедно на тренировка по футбол, а бащата на Джайлс ще го докара. До понеделник.»

Патрик въздъхна и си приготви супа. Изпи една бира, а след това, понеже му се пиеше още, отвори нова. Главата не спря да го боли.

Реши да излезе и да се поразходи, след това усети, че се чувства странно, и се върна в къщата, отпусна се на канапето в кабинета, решен да не си ляга, и около час гледа глупав филм. Замисли се дали да не позвъни на Бианка, но се отказа; не му се слушаха извиненията й защо няма да се прибере навреме.

От филма главата го заболя още повече. Сега вече се чувстваше кошмарно. Трябваше да изпие нещо, след това може би щеше да успее да остане буден… или дори да заспи.

Качи се на горния етаж и бръкна в сака. Точно така. Парацетамол. Трябваше му кодеин, но се стараеше да не го пие, защото хапчетата бяха силни и човек се пристрастявал към тях. Не вярваше на подобни твърдения, но Бианка се отнасяше много строго към подобни неща и му се караше, ако ги пие. Не че сега беше тук, за да му се скара, може би изобщо нямаше да се прибере. Изпи два парацетамола, а десет минути по-късно, тъй като болката се усили — приличаше на мигрена — изпи още два. Нямаше да му навредят. И без това нямаше никакви други лекарства. Малкото кафяво шишенце — винаги прехвърляше хапчетата в тях, когато пътуваше, защото заемаха значително по-малко място от огромните блистери в картонени кутии (да се добере до съдържанието бе истинско изпитание) — беше празно. Почувства се наистина много странно. Дали да не си легне отново? Излезе неуверено от банята и влезе в спалнята. Поколеба се дали да не се премести в празната стая, но там щеше да се почувства като на хотел. Стаята плуваше пред погледа му и той не беше сигурен дали ще успее да се добере до леглото. Хвърли се отгоре, все още стиснал в ръка шишенцето с парацетамол, и се замисли дали все пак да не позвъни на Бианка. Най-малкото можеше да я предупреди, че се е прибрал и е в леглото им. Тяхното легло. Не точно. Нейното легло. Господи, колко тъжно. Стана му много мъчно.

— Здравейте, това е телефонът на Бианка Бейли. Моля ви, оставете съобщение след сигнала.

Патрик прочисти гърлото си.

— Бианка, аз съм. У дома съм. Просто исках да ти кажа…

След тези думи очите му се затвориха, сякаш някой му беше сложил упойка, и той се спусна в огромната черна дупка на съня.

Бианка беше с Тод и Джак и работеше над презентацията за представянето. Решиха тя да говори за цялостната концепция, за малките магазинчета по света, за малките перлички в короната на «Фаръл», след това те щяха да поемат, първо Тод, след него Джак и да обяснят какво ще видят всички (всички ли? един, може би двама журналисти…), защото това е уникална идея, след което Бианка щеше отново да вземе думата, за да каже няколко финални изречения — тогава сигурно сайтът щеше да се срине или щеше да спре токът, или двамата журналисти щяха да решат да си тръгнат, или…

Така и не чу телефона.

След три опита, след като объркваше непрекъснато репликите си, тя заяви, че музиката, която е избрала, не й харесва и реши, че магазинът в Сингапур е ужасен.

— Изобщо не прилича на аркадата!

Тод й каза да си върви вкъщи.

— Изтощена си и не стигаме доникъде. Ще продължим на сутринта. Бианка, вече няма начин да промениш магазините, нито музиката, нали? Бианка, добре ли си?

Тя прослушваше гласовата си поща, когато по лицето и се изписа ужас.

— Не, не съм. Става дума за Патрик. Чуй, той не може да говори. Трябва да се прибера веднага.

Тод прослуша съобщението.

— Говори малко странно, но сигурно е заради часовата разлика. Да, върви, разбира се. Да повикам ли такси?

— Не, с кола съм. Дори не знаех, че се е прибрал. Аз…

— Искаш ли един от нас да дойде с теб?

— Не, разбира се. Ще ви… ще се обадя, ако има нещо… ако ми трябвате. Колко е часът? Господи! Това е отпреди два часа. По дяволите! Тръгвам, нали? Чао, благодаря.

— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш?

— Да, добре съм.

Знаеше, че шофира с висока скорост, безобразно бързо. Стрелката отскочи към осемдесет, деветдесет, сто и… каква беше тази светлина отзад? По дяволите, полиция, по дяволите и пак по дяволите!

Тя отби и едно ченге, което и се стори съвсем малко по-голям от Фърги, надникна през прозореца, а другият застана от другата страна на автомобила.

— Добър вечер, госпожо. Имате ли представа с каква скорост шофирахте?

— Да, знам.

— Бихте ли ми казали с колко?

Садист.

— Със сто.

— А наясно ли сте, че сте в града?

— Да, знам, но…

— Пила ли сте, госпожо?

— Не съм. Освен ако не броите кафето. Вижте, трябва на всяка цена да се прибера. Спешно е. Съпругът ми е… той е… — Какво? Какво да каже, за да не се бави повече? — Току-що се е върнал от командировка — довърши тя.

— Очевидно нямате търпение да го видите — отбеляза ченгето. Погледна другия. Тя знаеше какво означава това. Сигурно си мислеха, че е била с гадже…

— Може ли да тръгвам? Много се извинявам, че карах с превишена скорост, ще ви дам данните си, разбира се…

— За съжаление трябва да ви проверим за алкохол — реши първото ченге.

— Но аз съм пила единствено кафе.

— Длъжни сме, госпожо. Бихте ли слезли от автомобила?

Тя се подчини и слезе. Така беше по-лесно.

Най-сетне, в два и половина, се прибра, отключи, влезе, повика го и се втурна от стая в стая. В кабинета имаше празна чаша от бира, на плота в кухнята — картонена кутия от супа. Той правеше точно така, когато знаеше, че тя не гледа, загряваше супата в микровълновата и ядеше направо от кутията.

Хукна на горния етаж, затича по коридора, първо надникна в стаята за гости, след това влетя в стаята им. Той лежеше проснат на леглото, в безсъзнание.

Пристъпи към него, разтърси го, опита се да го събуди, но така и не успя; той беше, тя потръпна при тази мисъл, като мъртъв…

— Патрик, Патрик, моля те, събуди се, много те моля!

Тогава забеляза, че държи нещо в ръка; малко шишенце с… О, боже, не! На белия етикет на шишенцето пишеше «Приспивателни» с почерка на Патрик. Вътре нямаше нищо. Абсолютно нищо.

В ума й се зароиха какви ли не въпроси. Защо? Наистина ли е бил чак толкова нещастен? Защо в тяхното легло? Защо облечен? Колко беше изпил? Шишенцето беше съвсем празно. Какво да направи? Да се обади на 999 или на лекаря? Опита отново, разтърси го силно, удари го през лицето, изкрещя името му.

Обзе я чувство на вина. И вина, и паника. Наистина ли го е наранила чак толкова, че е решил да се самоубие? Сигурно бе разбила сърцето му, когато отказа да напусне «Фаръл» заради него. Да не би да е решил, че по този начин се отказва от брака им? Как е възможно да не го разбере, как е възможно да е толкова студена и арогантна? Как можа да постави себе си и кариерата си, някаква тъпа фирма пред него, пред щастието им и пред щастието на децата? Що за студено, пресметливо създание би направило подобно нещо? Такова като нея, помисли си тя, от вида Бианка Бейли, кучка, която се интересува единствено от себе си. Погледна го през сълзи, както се беше проснал на леглото им, същото легло, в което бяха преживели толкова щастие, близост, в което се бяха заливали от смях, а тя бе проливала безброй сълзи след секс. Тя го беше прогонила от това легло, от брака им и го бе накарала да сложи край на живота си.

Разплака се и посегна към телефона, за да набере 999. Беше прекалено лесно да се обвинява, времето бе от съществено значение, може и да беше вече късно… Натискаше втората деветка, когато забеляза — истинско чудо, — че той се размърда, отвори очи и захърка. Тя хвърли телефона, повдигна го на възглавниците, грабна чашата вода от нощното шкафче и го накара да пие насила.

— Патрик, Патрик, моля те, не заспивай отново! Пий, хайде, хайде!

— Остави ме… на мира — изрече завалено той. — Остави ме… върви да спиш…

— Патрик, колко изпи?

— Ааа?

— Колко приспивателни изпи? Само това ми кажи. Много е важно. Колко?

— Не… не… — Той отвори отново очи, опита се да насочи поглед към нея, след това се насили да заговори отново. — Не са приспивателни.

— Тогава какво? Патрик, не заспивай. Какво изпи?

— Пара… пара…

Тя се отдръпна и го погледна, както бе отпуснат на възглавниците. Парацетамол ли? Това ли беше изпил? Това по-добре ли беше или по-зле? Знаеше, че парацетамолът причинява ужасна вреда на черния дроб, ако остане в тялото. Можеше да умре от него също както от приспивателните…

— Сигурен ли си, Патрик? Сигурен ли си, че беше парацетамол?

— Парацетамол. Да. Вече казах. В шишенцето. Бианка… — След това заспа отново.

— Колко? Колко взе?

— Четири. Ужасно… кошмарно главоболие.

В този момент тя се досети какво се беше случило. Той пътуваше с най-различни лекарства, прехвърлени в малките кафяви шишенца, които надписваше сам. Взел е грешното шишенце и е решил, че е парацетамол. Изпил е две бири, часовата разлика го е притиснала, той винаги пие много по време на полет, бил е изтощен и сигурно объркан. Огледа се; сакът от пътуването беше на пода на банята. Тя го пребърка бързо, изхвърли нещата навън. Не намери нищо. Провери и в тоалетната чантичка, след това джобовете на сака и го откри! Там имаше още едно кафяво шишенце с етикет — да, слава богу, на него пишеше «Парацетамол». Беше права. Той беше объркал шишенцата. Седна на леглото до него и го разтърси отново; този път той отвори очи по-лесно.

— Патрик. Сигурен ли си, съвсем сигурен ли си, че си взел само четири от хапчетата? Важно е, Патрик, много е важно.

— Да, четири. Главата ми беше ужасна. Извинявай. Знаех, че ще се ядосаш.

— О, Патрик, любими мой, мили Патрик! — Тя го прегърна, отпусна го на възглавницата. Смееше се и плачеше едновременно. — О, Патрик, не съм ядосана, обичам те, много те обичам.

— Аз… — Той отново се унесе, а тя остана загледана в него, приглади назад косата му, целуна лицето му, косата, ръцете, сълзите й капеха върху него, а тя усети, че отмалява от облекчение и трябва да седне.

Телефонът й звънна; само дано не са от полицията, моля те, господи, да не са от полицията. Оказа се, че е Тод.

— Бианка, добре ли си? Патрик добре ли е?

— О, Тод, да, да, благодаря ти, и двамата сме добре — отвърна тя с разтреперан глас. Просто глупава грешка. — След това се сети за нещо. — Тод, имаш ли представа дали четири приспивателни ще създадат проблеми? Взети са заедно, дали ще навредят?

Бащата на Тод беше лекар, така че Тод беше истинска съкровищница от информация.

— Четири ли? Не-е-е, не би трябвало. Но ако искаш, ще попитам татко. Може да е важно.

— Баща ти ли? Тод, почти четири сутринта е.

— А, той е свикнал да го будят посред нощ. Той е джипи от старата школа. Ще излезе по пижама под палтото, с лекарската чанта, ако не внимаваме.

— Ама…

— Ще ти звънна след малко.

Обади се отново пет минути по-късно.

— Не, четирите няма да създадат проблеми. Каза, че утре сутринта Патрик ще го цепи главата, но нищо по-лошо. Накарай го да пие много вода. Стига да си сигурна, че са само четири.

— Сигурна съм. Ще го попитам отново за всеки случай, но съм почти сигурна. Благодаря ти, Тод, много ти благодаря. Ти си най-добрият рекламен агент в света.

— Да, по този въпрос съм съгласен с теб — отвърна той. — Лека нощ, Бианка.

— Лека нощ, Тод.

Тя разтърси отново Патрик, попита го отново дали е сигурен, че е изпил само четири.

— Да, сигурен съм — отвърна той и този път в гласа му прозвуча раздразнение. — Взех две, след това още две. Сега може ли да ме оставиш да поспя?

— Спи, любими Патрик — каза тя и слезе на долния етаж, напълни каната с вода, след това легна много внимателно до него, погледна го и не посмя да откъсне очи от него. Ето че любимият й съпруг отново бе до нея, същият Патрик, когото обичаше толкова много, когото едва не изгуби, и си припомни минали моменти, повечето щастливи, най-важните спомени — първия път, когато се любиха и тя се разплака, вечерта, когато й предложи да се оженят, не че беше нещо романтично, просто се обърна към нея, докато вървяха заедно по «Имбанкмънт» един неделен следобед: «Защото си ми толкова скъпа, че не мога да си представя живота без теб.» След това сватбата, когато каза пред всички в тентата колко много я обича, а баща й по-късно го предупреди тихо да се грижи за нея и да приеме живота с нея като привилегия; раждането на Мили, първото им дете, тяхното безсмъртие — всички великолепни, блестящи моменти, вплетени в тъканта на истинския живот, по-ежедневните въпроси, които имаха не по-малко значение.

Мислеше си за две неща: че той сигурно ще бъде в отвратително настроение на сутринта и тя трябва да е много търпелива, да прояви разбиране и че трябва да е била напълно полудяла, след като е решила, че фирма «Фаръл» е по-важна от него, че сигурно го убеди, че е допуснала грешка, и да си подаде оставката на следващия ден.

Е, в деня след представянето, разбира се…