Пени Винченци
Наследниците (33)

Трийсет и втора глава

Изглежда беше попаднала в някакъв водовъртеж, който я завличаше все по-надолу. Всичко започна с името, измисляно от Атина за новата гама продукти — хората ги одобриха и сега Атина, изглежда, превземаше щандовете за козметика на всички големи магазини в страната с нелепите си обиколки. Формулите за новия бранд бяха страхотни, но тя все още не бе одобрила опаковката и усещаше нетърпението на Хю и Майк. Патрик подхвърли разсеяно, че винаги ставало така, когато била по средата на задачата, но Бианка знаеше, че не е вярно. Беше имала моменти на съмнение, но не и безкрайни седмици на колебания и несигурност. Освен това непрекъснато се притесняваше за Мили, на която й личеше, че е нещастна, но категорично отказваше да й каже защо.

А пък Патрик — е, Патрик, изглежда, беше влюбен в Сол Финлейсън. Не бяха правили секс от седмици; главно заради факта, че Патрик или работеше до много късно, или се ровеше в купища документи дори през уикендите и не обръщаше внимание на намеците й, които зачестяваха. Това разбиваше допълнително самочувствието й и тя нямаше намерение да рискува отново.

Въпреки че откри магазина в Париж, Майк и Хю отказаха дори да помислят над други аутлети.

В едно мрачно декемврийско утро седеше на бюрото си и се опитваше да призове поне малко ентусиазъм и да поработи над търговската конференция в края на януари, когато телефонът й звънна.

— Госпожо Бейли? Обажда се лейди Фаръл. Госпожо Бейли, искам да говоря на търговската конференция. Много от хората там ще очакват да чуят мнението ми, а новите попълнения трябва да са наясно до каква степен все още съм свързана с фирмата и, разбира се, с пускането на новите продукти.

— Сигурна съм, че те са наясно по този въпрос, лейди Фаръл — отвърна остро Бианка, — но вие, разбира се, сте права, хората с удоволствие ще ви изслушат. За какво мислите да говорите?

— Вече ви казах — заяви Атина, — за участието си в пускането на новите продукти и…

— Да, но това е основата на моята презентация, така че не е редно темите да се припокриват.

— Не — съгласи се Атина, — но аз ще избегна това. Ще разкажа за важни неща като наследството на „Фаръл“, миналото, нали разбирате.

— Ще бъде много интересно.

— Разбира се. Много по-интересно, отколкото приказките за продукти.

Гаднярка, помисли си Бианка и затвори телефона. Гаднярка.

И тогава…

— Сузи?

Сузи вдигна поглед. Бианка бе застанала на прага.

— Да, Бианка?

— Видя ли днешния „Нюз“?

— Още не съм.

— Слушай тогава: „Атина Фаръл, все още сред великите доайени в козметичната индустрия, разговаря днес с мен за завръщането си и за златните дни на търговска къща «Фаръл» през 1950-те“.

— Какво? — Сузи посегна към вестника, но Бианка не й го даде; изражението й не беше никак приятелско.

— Става още по-зле. „Докато седеше в изискания си хол с мебели в стил ар деко, тя говореше с огромен ентусиазъм за работата си. — Все още мога да предложа много — призна тя, — въпреки че във фирмата има много нови, млади хора. Всеки път, когато присъствам на срещи, давам предложения, предлагам кампании, които винаги се приемат. Чувствам се невероятно щастлива, че на моята възраст все още мога да бъда живителна част от фирмата.“ Кога е дала тъпото интервю, кога е било уговорено?

— Не знам, Бианка.

— А би трябвало. Ти отговаряш за рекламата. Не можем да приемем този анархистичен подход.

— Да, но…

— Чуй следното. „Навремето, когато двамата със съпруга ми управлявахме фирмата, се забавлявахме славно и постигахме невероятни успехи, ала след като той почина, ми е трудно да работя и затова брандът страда. Сега обаче чувствам нов прилив на сили. Онзи ден разреших проблем, с който дори динамичният ни председател, Бианка Бейли, не успяваше да се справи. Следващата година ще пуснем новия бранд и ми е изключително приятно, че аз съм сърцето на новото представяне.“ Сериозно, Сузи, просто не разбирам защо този журналист не се е свързал с теб!

— Бианка, лорд Фиърън, председателят на тази група вестници, е стар приятел на лейди Фаръл. Сигурно му е позвънила и е поискала услуга.

— О, господи! — Бианка изглежда много уморена, помисли си Сузи, няма я обичайната жизненост. — Тази стара вещица! Идва ми да я убия. Цял куп глупости за едно време, за Корнилиъс, точно онова, за което я молех, а тя отказваше. Сега ме е притиснала в ъгъла. Не мога да отрека абсолютно нищо, защото ще заприлича на война. Господи, откраднала е всичко, и времето, и историята… наистина мога да я убия! Това трябва да престане. Има ли начин да предотвратиш всичко това, Сузи, да изкараш нещо в Туитър или на фейсбук страницата ни?

— Разбира се, че ще го направя. Заемам се веднага. Само че…

— Какво?

— Освен ако не кажа, че тя е лъжкиня, няма почти нищо за казване. Нали наистина ще пуснем нови продукти, ние…

— Сузи — прекъсна я Бианка, — трябва да се направи нещо, разбра ли?

След тези думи излезе и блъсна вратата след себе си.

Сузи усети как я сграбчва паника. Тъкмо когато си мислеше, че възвръща доверието в очите на Бианка, като идваше рано на работа и оставаше до късно, като даваше идеи за новото представяне, се случи това. Ако не направеше нещо, щеше да изгуби работата си.

По дяволите, по дяволите! Животът беше адски труден. Получаваше имейли от Хенк ден след ден, той все се извиняваше, разправяше колко много тя му липсвала и…

Телефонът й звънна. Беше Сади Бишъп, асистентката на Елиз Джордан, легендарната редакторка на страниците за красота на „Тумороу“, най-страхотното лайфстайл списание.

— Здрасти, Сузи. Как си? Отдавна не сме се чували.

И по чия вина, помисли си Сузи, като си припомни месеците, в които никой не отговаряше на имейлите й и не се обаждаше, когато тя звънеше.

— Добре съм, благодаря. Много ми е приятно да те чуя. Как си?

— Добре. Виж, Елиз е прочела материала в „Нюз“ днес сутринта за шефката ти.

— Шефката ли? А, сигурно имаш предвид лейди Фаръл. Тя не ми е шеф, доста далече е от работата. Бианка Бейли ми е шеф.

— От статията излиза друго. Лейди Ф. изглежда държи юздите. При това доста стегнато. Както и да е, Елиз иска да говори с нея за ексклузивен материал във връзка с новите продукти и пита дали ще приеме обяд с нея следващата седмица, в „Риц“.

— Ами… още е малко рано, не сме готови да говорим за представянето на новите продукти.

— Никога не е прекалено рано да се определи време за ексклузивно интервю, Сузи. Като казвам ексклузивно, имам предвид предварителен разговор, разбира се. И сериозно представяне, на две страници…

Гарантирано ексклузивно представяне в списание „Тумороу“ — невероятно! Светият граал на пиарите. Само че останалите щяха да са крайно недоволни. „Вог“, „Татлър“, „Ел“, „Ред“, „Стайл“ на „Сънди Таймс“, „Ю“, както и големите списания „Грация“, „Уманс Уей“; тя имаше нужда от всички. Тази работа ставаше все по-ужасна.

— Звучи супер, Сади, но наистина е още рано, все още има много за обсъждане. Лейди Фаръл малко избърза.

— Наистина ли? Значи не искаш Елиз да се срещне с лейди Фаръл.

— Все още не. А и трябва да попитам Бианка.

— Бианка ли?

— Бианка Бейли, изпълнителния директор на фирмата.

— Ясно. — Гласът на Сади стана студен. — Елиз ще остане много разочарована. Според мен не постъпваш никак добре, като отказваш този разговор. Особено за обяда, на който с лейди Фаръл може да обсъдят всичко.

— Да, разбира се. Разбира се. Много се вълнувам, разбира се, че Елиз проявява интерес. Сади, ще ти звънна. Обещавам да не се бавя.

Бавно, с огромно нежелание Сузи тръгна по коридора и попита Джемайма дали може да се види с Бианка.

 

 

— Здрасти, Бърти. Имаш ли минутка?

Беше Лара, на лицето й бе изписана решителност. Този път не каза „Ще пийнем ли нещо“. Жалко, бяха минали няколко седмици от последния път. А той не се чувстваше достатъчно уверен, за да я покани.

Каза, че е свободен, и я покани да седне.

— Искам да поговорим за търговската конференция. Остават нищо и никакви два месеца и искам да чуя мнението ти по някои въпроси. Ти, разбира се, трябва да подготвиш презентация.

— Аз ли! — погледна я ужасено той. — Лара, никак не ме бива. Да не говорим, че мама няма да позволи.

— Бърти — заговори шокираната Лара, — майка ти няма да определя кой ще говори на търговската конференция.

— Сигурна ли си?

— Извинявай, Бърти, но искам да го направиш и искам да започнеш да мислиш още отсега.

Той остана загледан в затворената врата, след като тя излезе. Беше невероятно привлекателна. Прекалено привлекателна за него, дори да не беше женен, а той си знаеше мястото. Освен това беше поне петнайсет години по-голям от Лара, в нейните очи сигурно е стар човек. Или пък в доста напреднала възраст. Но пък тя нямаше нищо против, когато я целуна, след като вечеряха заедно. Това бе малко прибързано и не беше сигурен какво го прихвана тогава. Тя обаче не откликна, а той бе сигурен, че ще го направи, ако беше неин тип.

Лара се върна в офиса си и се загледа през прозореца, замислена за Бърти. Той беше такъв сладур, чаровен, истински джентълмен. Стана й много приятно, когато я целуна; толкова й се искаше и тя да го целуне, но той щеше да се уплаши. А и сигурно това бе най-обикновена проява на приятелско отношение.

Освен това не беше свободен, а и тя беше сигурна, че няма как да е привлекателна за него. Глупава работа.

Поканата я накара да осъзнае, че не може да продължи, че е дори по-зле, отколкото преди, или поне също толкова зле.

Тези покани бяха истински кошмар. Не само че ти казваха, че си загубенячка, ами че не си подредила живота си и всички го знаят. Седеше на стола и я гледаше. „Сузи плюс партньор“. Избухна в сълзи.

Не беше вярно, че това няма значение, че животът предлага по-важни неща от мъжете и от някого до теб: имаше значение и още как.

Това наистина беше краят на един прекрасен ден; проведе се съвещание по въпросите на рекламата, на което тя не беше поканена, а Сади Бишъп й пусна имейл, в който се извиняваше, защото Елиз била преценила, че не може да чака още няколко седмици, за да планира пролетното си издание, и отказа обяда с Бианка Бейли. Беше наясно, че тя няма да се срещне с Бианка по никакъв начин. Беше много обидена от отговора, който бе приела като отказ. А никой, абсолютно никой не си позволяваше да отказва на Елиз Джордан.

— Здрасти, Сузи! Добре ли си? — Джемайма й отправи прекрасната си усмивка. Господи, колко беше мила, помисли си Сузи. Как стават хората такива? — Тъкмо си тръгвах. Видях, че при теб свети. Не работи до много късно.

— Как мина срещата за рекламата?

— Добре, струва ми се. Не беше върхът. Накрая ще стигнат до някакво решение, така каза Бианка.

— Браво. — На Сузи и се струваше, че закъсняват, ако искат да пуснат реклама в пресата, а според нея трябваше да се направи.

— Тръгвам — подхвърли Джемайма след кратко мълчание, — тази вечер ще имаме гости.

Сузи започна да си събира нещата; видя поканата и се разплака отново. Беше много мил жест, но тя се чувстваше нещастна. Щеше да се прибере, да се изкъпе, да се отпусне, а после… после какво? Щеше да е девет. Поредното дивиди ли да пусне? Отново ли да си легне рано?

Телефонът завибрира. Есемес. От Хенк.

„Здравей, сладурче. Какво ще кажеш да пийнем набързо по едно? Само по чашка. Трябва да поговоря с теб. Много те моля!“

Не биваше да го прави. В никакъв случай. Така щеше да изгуби позиция. Беше оцеляла дотук. Трябваше да опази решителността си. И…

Все едно гледаше телефона на друг и четеше думите на екрана.

 

 

Майка й очевидно беше притеснена, непрекъснато се опитваше да разбере какво става, но ако разбереше, щеше да отиде в училището, да настоява мъчителите на Мили да отговарят, а това щеше да е милион пъти по-зле. Когато нейната майка е ходела на училище, грубияните ги изключвали и никой нито ги чувал, нито ги виждал повече. Сега обаче можеха да те погнат онлайн, през Фейсбук и ask.fm, а Кари щеше да качи снимката й, наистина щеше да го направи. Значи трябваше да си мълчи и да изкара до края на срока, след което щеше да има ваканция.

Кари заминаваше на ски веднага след Коледа и щеше да заведе Сараджейн и Анабел. Говореха за заминаването непрекъснато, при това на висок глас. Кари пристигна с цяла купчина покани за ледената пързалка в Хамптън Корт, а след това за чай в едно кафене.

— За да се реванширам, че не мога да ви заведа всички на ски. Извинявам се! Съжалявам, че не мога.

Само един човек не получи покана. Мили.

Тогава отвориха пощенската кутия на класа; всички бяха получили купища картички. С изключение на Мили. За нея нямаше нито една. Нито една.

Тя седеше с наведена глава, стиснала юмруци, ококорена, забола поглед в бюрото, за да не позволи на сълзите да рукнат, неспособна да повярва; как бе успяла Кари да го постигне? Ето че беше успяла.

По-късно получи есемеси: до един с почти същото съдържание.

„Жалко, че нямаше картички за теб. Много жалко. Все тая.“

След това имаше и други. „Много жалко, че не успя да дойдеш на партито с кънки.“

Тя седеше в стаята си, гледаше телефона и сега вече си позволи да се разплаче. Не помнеше някога досега да се е чувствала толкова самотна. Какво да направи, накъде да поеме?

Нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Реши, че трябва да излезе. Задушаваше се в тази къща. Отиде до „О2 Сентър“ в Суис Котидж, седна на открито и отново се разплака, сълзите се затъркаляха тихо по лицето и.

— Добре ли си?

Беше момиче, приблизително на нейната възраст, не беше красавица, всъщност беше… не беше слаба (Мили бе възпитана да не коментира теглото на хората), с много мазна коса и пъпки. Само че по лицето й беше изписана загриженост и очите й бяха мили. Мили събра сили да й се усмихне.

— Да, благодаря.

— Не изглежда да е точно така.

— А, лоши оценки — излъга тя. — Родителите ми са много ядосани.

— Ужасно. Сама ли си?

— Да. — Това й напомни, че е непрекъснато сама. Разплака се отново.

— Виж, не може да е чак толкова зле. Ще го преживеят. Заповядай, искаш ли донат?

Тя й подаде кутия с шест доната с пъстри глазури. От всички храни, които не биваше да вкусва, това нещастно пъпчиво момиче трябваше да се пази от поничките като от чума, помисли си Мили. И поклати глава.

— Не, благодаря.

— А искаш ли нещо друго?

— Не. Да, благодаря. Може би чаша чай.

— Добре. Да отскочим до „Макдоналдс“. Ще дойда с теб. И без това нямам работа.

Когато се озова сред познатата обстановка и след като вече не беше сама, Мили се почувства по-добре.

— Много си мила. Искаш ли един чай?

— Не, предпочитам кола. И чипс.

— Добре, ще взема. Ти върви да намериш маса.

Купи напитките и чипса, след това седна при момичето.

— Благодаря. Да ти дам ли пари?

— Не, разбира се, ти беше толкова мила… Как се казваш?

— Джасинта — отвърна момичето. — Всички обаче ми казват Джейс. Ами ти?

— Емили. Всички ми казват Мили.

— Наздраве — отвърна Джейс. Вдигна напитката си към Мили. — Искаш ли картофче?

— Не, благодаря. — Само че те изглеждаха страхотни. — Може, но само едно.

— Къде учиш?

— Не е в квартала. В „Сейнт Катрин“.

— Това пък къде е? Да не би да е частно училище?

— Да — призна с нежелание Мили.

— И на мен ми се стори, че си богаташка. Харесва ли ти там?

— Не, ужасно е — отвърна Мили.

— И аз ненавиждам моето. Често ли има женски бой в твоето?

— Ами… — Мили беше чувала за бой на игрището, за плюене, драскане, ритане, дърпане на коса. Само че онова, което тя търпеше, беше не по-малко лошо. Може би дори по-лошо.

С ужас откри, че не може да спре сълзите. Джейс я погледна замислено и пълничкото й лице омекна от съчувствие.

— Тормозят ли те?

— Да — отвърна простичко Мили. — Да. Но не и по този начин.

— А по телефона ли?

— Да — кимна Мили. — Да.

— Това е ужасно. Знам как е. Миналата година стана много зле, после дойде друга, с кофти пъпки, която говореше малко замазано — като теб — и те се прехвърлиха на нея. Беше и дебела — добави момичето. — Ужасна работа. Нямаше да ми е никак приятно, ако бях дебела.

Мили осъзна, че Джейс не се възприема като дебела. Не че беше дебела. Просто изглеждаше… едра.

— Ами ти… ти каза ли на някого? — полюбопитства Мили. — Докато те тормозеха.

— Не! — сопна се ужасено Джейс. — Не, разбира се. Те ще си отмъстят. Накрая момичето, което ги издаде, изпи белина. Не колкото да я убие, но се наложи да я откарат спешно в болница.

— Какво стана после?

— Стана още по-зле. Разказа какво е станало и момичетата ги направиха на нищо. Не че положението се оправи. Една от тях й пусна есемес: „Следващия път събери повече срещу нас.“

— Господи! — въздъхна Мили.

— Да. Момичета ги отстраниха от училище за седмица. А тя се премести в друго училище.

— Не се бях замисляла за този вариант — призна Мили.

— Пак ще я намерят и ако имат приятелки в новото училище, те ще се заемат.

Неочаквано прозвуча вик.

— Мили! Здрасти. Я, имаш си нова приятелка. Няма ли да ни запознаеш?

Бяха Кари, Анабел и момиче, което Мили не познаваше. Изправиха се до нея, кискаха се и шушукаха. Мили остана загледана в тях, също като заек, уловен в капан. Тогава Кари извади телефона си.

— Трябва да ти снимам. Усмихнете се, момичета! — Тя щракна. — Прекрасно. Още една, за всеки случай. — След тези думи се отдалечиха, без да спират да се кискат.

По-късно, разтреперана, тя разгледа страницата на Кари във Фейсбук. Снимката на двете с Джейс беше качена. Джейс изглеждаше огромна, а тя ужасена.

„Мили си има нова приятелка — пишеше там. — Браво! Похапват заедно донати. Не яж много, Мили! Весела Коледа и на двете.“

Мили си легна, зави се през глава и отново се разплака.