Пени Винченци
Наследниците (11)

Десета глава

Вечерята, за която Джонджо настоя да плати, щеше да бъде следващата събота. Скулпторката щеше да дойде, а Сол Финлейсън щеше да се отбие за аперитива.

— Той не ходи по вечери през уикендите — обясни Джонджо по телефона на Бианка, — държи да прекарва времето със сина си. Момчето било с бившата му през седмицата, така че уикендите били свещени за него. Имаш късмет, този уикенд щели да са в Лондон, защото малкият…

— Как се казва?

— Дикън.

— Хубаво име!

— Да. Както и да е, много държал да отиде на някакъв рожден ден. След това Сол щял да ходи да го вземе, така че разполагал само с половин час. Поне ще можеш да го видиш какво представлява. Нямам търпение да ми кажеш какво мислиш за него, много жени разправят, че бил невероятно сексапилен.

— Джонджо, интересува ме единствено дали ще се държи мило и любезно с Патрик.

— Не знам дали изобщо знае какво е мило и любезно — отвърна Джонджо. — Ако плаща на твоя човек добре и не гледа да го накисва в помия, това ще е повече от достатъчно.

— Има различни начини да накиснеш някого в помията — отвърна Бианка — и съм пределно наясно с това.

— Така и трябва, миличка.

— Разкажи ми бързо за твоята скулпторка. След това трябва да затварям.

— Тя е… ами, страхотна е — отвърна Джонджо. — Невероятно сексапилна, страхотни крака…

— Джонджо, физическите й атрибути изобщо не ме интересуват! На колко години е, как се казва, какви са творбите и?

— Работи с бронз — обясни той, — абстрактни скулптури. Продават се за луди пари. Честно си признавам, че не разбирам защо, но както и да е… казва се Гуиневир Блок. Много, ама много умна мадама, освен това е постигнала много успехи.

— Господи, чувала съм за нея — призна Бианка. — В „Стандард“ от миналата седмица имаше материал за новите лица на сцената на изкуството. Пишеха и за нея. Нямаше снимка. Тя на колко е — приблизително?

— Ами… около трийсет и пет. Ще ти изпратя нейна снимка. Трябва да затварям, миличка, ще се видим в събота, във „Фино“, до Шарлот Стрийт, страхотно местенце — испанска храна, има тапа колкото искаш, Гуиневир е луда по тези неща.

— В такъв случай на всяка цена ще дойда — обеща Бианка. — Чао, Джонджо.

Шейсет секунди по-късно по мейла пристигна снимка на Гуиневир Блок. Тя се бе нацупила пред обектива, малко в стила на Пош, имаше бухнала грива от изкусно накъдрена руса коса, беше облечена в ниско изрязан черен топ, който подчертаваше внушително деколте и доста прилични златни бижута. Бианка беше готова да се обзаложи, че наближава четирийсет, а след това като всеки ден се захвана с досадното обобщаване на резултата от продажбите.

На вратата се почука.

— Извинявай. Аз съм… — Зарадва се, когато видя Бърти. Той бе най-некадърният финансов директор, когато познаваше, но също така бе от малкото хора, които харесваше във фирма „Фаръл“. Най-важното беше, че и всички останали го харесваха, а пък той много се стараеше да върши онова, което тя искаше.

— Здрасти, Бърти. Влизай. Опитвам се да хвана цаката на КПИ-тата и да ги изпратя на Майк.

Той я погледна с недоумение.

— КПИ-та ли?

— Ключови показатели за ефективност. — Как бе успяла тази фирма да просъществува? — Най-общо казано, това са цифрите от продажбите. Трябва да ги преглеждам всеки ден. Не са много весело четиво, но както и да е, заповядай, Бърти.

— Ами… Сузи каза, че си търсиш лична секретарка, а един приятел на сина ми — по-точно казано, сестрата на въпросния приятел снощи дойде на вечеря. В момента няма работа, много е впечатляваща, много висока — не че това има нещо общо, — дала ми е сивито си, ако нямаш нищо против, да го прегледаш, освен това е омъжена за сериозен човек.

Бианка се усмихна леко при тези думи. Напълно в стила на Бърти, без всякаква връзка, но след това се замисли и си каза, че лична секретарка, омъжена за несериозен човек, би й създавала проблеми.

— Дотук звучи добре — заяви предпазливо тя.

— Струва ми се, че двете ще си допаднете. Освен това е невероятно спокойна, което е добре.

— Разбира се — усмихна се любезно тя и пое сивито. Смяташе, че е малко вероятно въпросното високо момиче да е подходящо, но не искаше да го обезкуражава. — Благодаря ти, Бърти, много ти благодаря, че си се сетил.

Погледна сивито, след това се облегна и зачете внимателно. Накрая вдигна поглед към Бърти.

— Кога мислиш, че може да дойде за среща?

 

 

Джемайма Пендълтън влезе в кабинета на Бианка три дни по-късно. Наистина беше много висока, метър и осемдесет и три, забележително спокойна и експедитивна, красива по един ненатрапчив начин, с дълга кестенява коса и големи сиви очи, глас, който бе в състояние да потуши и ураган, нисък, нежен, а пък усмивката й накара Бианка да се почувства по-добре само докато я наблюдаваше.

Беше точно на трийсет, работила във Форин офис, в адвокатска кантора и в IT фирма, където била секретарка на изпълнителния директор. Можеше да набере по осемдесет думи в минута и да стенографира по сто и четирийсет, ако се наложеше, а пък техническите й умения бяха впечатляващи. Можеше, както обясни на Бианка със срамежливата си усмивка, да се справя със счетоводни таблици, с цифрите на продажбите (в края на седмицата се зае с КПИ-тата), поемаше информация сякаш чрез осмоза и можеше да се похвали с почти фотографска памет. Нямаше нищо против да разрешава неочаквано възникнали домашни кризи, поддържаше връзка със Соня, държа се много спокойно и компетентно, когато Фърги беше ударен по главата с топка за крикет и бе отведен в болница със съмнение за сътресение, а никой не можа да се свърже нито с Бианка, нито с Патрик поне час.

Обясни на Бианка с прелестната си спокойна усмивка, че й харесва да работи като лична секретарка и няма желание да се занимава с нищо по-амбициозно. Когато Бианка я попита защо, тя обясни, че се занимавала с проект, който заемал почти всичките й вечери и уикенди и обичала да съхранява енергията си за тези часове. Не каза нищо повече и Бианка не настоя с въпроси. Просто благодареше на господ почти всеки час, че и я е изпратил, а също и на Бърти всеки път, когато го видеше.

 

 

— Лейди Фаръл?

— Аз съм.

— Лейди Фаръл, обажда се Марджъри, Марджъри Досън. Простете, че ви звъня, но съм доста… доста съм притеснена и се питам дали бихте намерили време за… един разговор.

— Разбира се, Марджъри. — Атина много обичаше Марджъри Досън. — Ела да се видим, можеш ли?

— Ами… да… много ми е приятно, но съм на пълен работен ден в „Ролф“, така че вечерите ми е невъзможно заради Тери — съпруга ми, — нали трябва да се грижа за него.

— А, да, горкият човечец. — В гласа на Атина не прозвуча кой знае какво съчувствие. — Той как е?

— Не е много добре. Тъкмо ни съобщиха, че заради съкращаване на бюджета лечението му няма да е вече толкова добро.

— Много ми е мъчно. Само че това е необходимо за страната, за съкращенията в бюджета говоря; май никой не разбира, че друга възможност няма, че няма пари в хазната… — Ако Бианка бе чула този разговор, щеше да й се стори необяснимо, че лейди Фаръл не успява да пренесе тази проява на здрав разум за финансовото състояние на страната върху своето положение и това на фирма „Фаръл“. — На всички ни е трудно. Както казва господин Камерън, всички сме в кюпа. Както и да е, Марджъри, вземи си свободна сутрин. Какво ще кажеш за петък? Нека да е в единайсет. Заповядай в офиса ми.

— Благодаря ви много, лейди Фаръл. Ами… има и още нещо. То е… поверително, за него искам да поговорим. Става въпрос за някои от… правилата.

— Марджъри — прекъсна я Атина, — няма да спомена пред никого за срещата ни. Най-малко пред новото ръководство. Ние все още владеем положението. Всичко, което те правят, трябва да е с нашето одобрение. Така че, ако нещо те притеснява, аз трябва първа да разбера.

— Благодаря ви, лейди Фаръл. До петък.

 

 

— Джемайма…

— Да, Бианка?

— В петък сутринта искам да огледам някои от магазините. Мислех си за „Кингстън“ и може би „Ролф ъв Гилфорд“.

— Добре. Ще уредя кола.

 

 

— Миличка, идеята е прекрасна. Дядо ти щеше да остане очарован. Много по-разумно от другата идея, и без това в днешно време се навъдиха прекалено много висшисти.

Луси и се усмихна.

— Знам. И аз много се вълнувам. Открих невероятен съкратен курс, много по-евтин от известните, организиран от школа, която се казва „В лицето“. Продължава само три месеца, а след като завършиш, те ти стават агенти.

— Прекрасно, миличка. Колко струва курсът, Луси?

— Ами… две хиляди лири.

— Мили боже! Прекалено много пари за два месеца. Повечето неща можеш да научиш от някоя от продавачките ни, така че си помисли.

— Чудесна идея — отвърна тактично Луси, — но курсът включва и театрален грим — иска ми се един ден да работя в киното, и аранжиране на прически, такива работи, което означава, че ще имам повече възможности за работа.

— Да, разбирам. Все пак една от най-добрите ни продавачки, Марджъри Досън, ще дойде да се видим в петък и ще поговоря с нея.

— Би било чудесно. — Нямаше как да откаже, може би щеше да понаучи нещо. — Питах се дали… — Очите им се срещнаха с разбиране.

— Дали няма да платя за курса ли? — довърши остро Атина.

— Да ми дадеш парите назаем. Ще ти ги върна на части по банков път, всичко ще бъде както си му е редът.

Последва дълго мълчание.

— Добре, Луси. Радвам се, че не поиска аз да платя за курса.

— Не бих и помислила! Благодаря ти, бабче. Много ти благодаря.

— Няма защо. Друго, над което трябва да се замислиш, нещо, което ще ти осигури малко джобни пари, е да започнеш работа на някой от щандовете на „Фаръл“ в съботите. Така ще научиш много. Какво ще кажеш?

— Би било чудесно! — отвърна Луси с пресметнат ентусиазъм.

— Добре. Ще го уредя. Чудесно е, че представител на младото поколение ще бъде свързан с фирмата. Всичко ще бъде от помощ, докато се борим с тези хора.

— Да, сигурно. А те… те какво представляват?

— Главната, Бианка Бейли, не е неприятна, но все още не съм видяла доказателства, че ще направи нещо. Кажи, миличка, би ли искала да дойдеш отново някой ден и да пиеш чай със старата си баба? Казват, че „Улзли“ бил истински разкош.

— С удоволствие. — Колко ли баби знаеха за „Улзли“, в момента най-готиното местенце за чай в целия град?

— Добре. Разбрахме се. Какво ще кажеш за четвъртък?

 

 

— Заповядайте, госпожо.

Бианка погледна мрачно продуктите на „Фаръл“ в „Ролф“. Бяха спретнато подредени, скучни и с нищо не привличаха погледа. Не че това бе по вина на продавачката: промоционалните материали се изпращаха от главния офис. Самият щанд изглеждаше ужасно демодиран, но това беше стилът на „Фаръл“. Монтирането и поддръжката му, а след това и наемът на магазина — всичко това поглъщаше огромни суми.

Освен това тук очевидно нямаше човек, който да отговаря за щанда. Тя поиска да се види с мениджъра. Казаха й, че Марджъри била извикана в централата на среща…

— Извикала я е самата лейди Фаръл — тя все още ръководи цялата фирма. Аз мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря. Много ви благодаря.

 

 

— Марджъри, мила, заповядай, седни. Искаш ли чай или кафе? Как върви в „Ролф“? Много приятен магазин.

— Доста слабо. Истината е, че на никой не му е лесно заради рецесията…

Марджъри замълча, докато се опитваше да потисне образа на тълпата пред щанда на „Брандън“ предишната вечер, когато хората пазаруваха, преди да се приберат.

— Да, разбира се. Няма да продължава вечно. Кажи ми сега какво те притеснява.

— Рецесия или не, седмичните ни постъпления са доста… ами сериозно са намелели. През последните дванайсет месеца с около четирийсет процента.

— Така. Това е наистина сериозен проблем. Не съм виждала цифрите от последните две седмици…

— Сега вече ги предаваме всеки ден.

— Кой е наредил?

— Трябва да ги изпращаме на господин Форд.

— Не съм чувала по-нелепо нареждане. Пълна загуба на време. Незабавно ще сложа край на тази работа. Кристин…

— Да, лейди Фаръл?

— Кажи, ако обичаш, на господин Форд да се качи веднага.

Ленард Форд влезе колкото разтревожен, толкова и раболепен.

— Господин Форд, какви се тези глупости, че продавачите трябва да предават отчети всеки ден?

— Да, точно така. Иска се и друга информация за продажбите. И от продавачите, и от склада.

— Кой е наредил?

— Госпожа Бейли, лейди Фаръл.

— Пълна загуба на време и усилия. По пощата ли се изпращат?

— Не, по имейла. Доста е досадно, защото трябва да ги събирам и подреждам, а промяната от ден за ден е много малка. Сигурен съм обаче, че когато инсталират новата IT система, ще стане съвсем простичко и те ще пристигат автоматично.

— Нова IT система ли? А, да. Добре, благодаря, господин Форд. Смятам, че дотогава тази нелепа нова система ще отпадне. Ще поговоря с госпожа Бейли.

Той излезе, като направи нещо като поклон.

— Както и да е, Марджъри — каза Атина, — цифрите не са никак добри.

— Не са. Знам, че има някакво ниво, което прави концесията надеждна в даден магазин. За съжаление в „Ролф“ не достигам границата, а пък чувам, че ще има значителни промени и ако изгубя работата си… да, ще си намеря друга, разбира се, но при сегашната обстановка може да отнеме време, така че е най-добре да знам отрано… — Тя беше силно пребледняла и долната и устна потреперваше.

Атина я погледна с почти непоколебимо изражение.

— Слушай внимателно, Марджъри. Консултантите са жизненоважни за нас най-малкото за информация за цялата гама продукти и клиенти. Не мога да си представя ситуация, в която „Фаръл“ ще те освободи от работа. Днес ще се срещна с госпожа Бейли и ще поговоря с нея, за да се уверя, че това няма да се промени; междувременно ти престани да се тревожиш и се съсредоточи в работата, а тя е да продаваш продуктите на търговска къща „Фаръл“.

— Добре, лейди Фаръл.

— Трябва да те помоля за още една услуга. Внучката ми Луси много би искала да идва и да работи на щанда в събота. Има желание да работи за фирмата, но преди това иска да се пробва като гримьорка и според мен това ще й бъде от помощ. А и тя ще помага на теб. Записала се е в някакъв колеж, но ми се струва, че може да ти помага да обслужваш дамите в събота…

 

 

Бианка влезе в заседателната зала за ранен обяд със семейство Фаръл. Държеше да е предварително подготвена, затова отвори лаптопа и когато те влязоха, тя бе насочила вниманието си в екрана. А те влязоха заедно, както винаги.

— Здравейте. — Тя се изправи. — Да ви поръчам ли нещо, сок, сироп от бъз? Ще донесат сандвичите след малко. А, да… лейди Фаръл, преди да започнем, искам да ви попитам дали консултантката Марджъри Досън е била при вас тази сутрин?

— Да, при мен беше — отвърна Атина, — по моя покана.

— Бихте ли ми казали защо?

— Имаше нещо, което я притесняваше. Знаех, че мога да й вдъхна кураж. И стана точно така.

— Разбирам. Въпросът личен ли беше?

— Не съвсем. Въпреки че положението и го превръща в личен.

— Значи сте уредили с мениджъра в „Ролф“ да отсъства сутринта.

— Точно така.

— И кой според вас трябваше да върши работата й, докато нея я нямаше?

— Някой от колегите й. Госпожо Бейли, наистина не…

— Защото днес сутринта бях там, в „Ролф“, за да проверя някои неща. На щанда на фирма „Фаръл“ нямаше никого. Не беше много впечатляващо. Нямаше да е зле, ако бях уведомена.

— Госпожо Бейли — продължи Атина, — ако реша да повикам някого от персонала, правя го. Госпожа Досън беше наета лично от съпруга ми, както и повечето продавачи, и ако някой от тях е притеснен по даден въпрос, мисля, че е моя работа да го успокоя. Нарича се управление на персонала — добави тя. Неизреченото „в случай че не знаете“ увисна във въздуха.

— За съжаление вече не е ваша работа да привиквате което и да било момиче и да го откъсвате от работата му, без да кажете и дума. Ако момичето има професионален проблем, тогава въпросът е моя отговорност.

— А пък аз си мислех, че отговорностите ви са по-важни — засече я Атина.

— Лейди Фаръл, всичко е моя отговорност. Докато не преценя, че отчетите са задоволителни…

— Задоволителни отчети ли? А, да. Може би трябва да ми кажете какви са тези глупости всеки да представя отчети за изминалия ден.

— Не са глупости, лейди Фаръл. Тези ежедневни отчети са ключът, който ми помага да преценя как върви бизнесът. Всяка съвременна компания изисква подобна информация. Никога ли не сте чували за ключови показатели за ефективност?

— Не съм. Знам обаче, че събирането и сортирането им товари с допълнителна работа няколко отдела.

— Когато назначим нов директор по IT въпросите — информационни технологии, — той или тя ще инсталира система за отчет на продажбите, освен всичко останало. Така събирането и сортирането на информацията ще става по-бързо и по-лесно.

— Ясно. А аз защо не съм информирана по този въпрос?

— Включен е в днешния дневен ред. Предлагам да се обърнем към агенция да потърси подходящ човек.

— Защо пък агенция? — попита Каро. — Аз се занимавам с назначаването на персонал.

— Каро, казвам го с огромно уважение, но не мисля, че знаеш какъв тип човек търсим, още по-малко къде да търсиш. Междувременно, лейди Фаръл, държа да изразя разочарованието си, че изтегляте хора от работните им места, без да благоволите да уведомите когото и да било…

— Госпожо Бейли, госпожа Досън ми е приятелка. Съпругът й е инвалид и тя се страхува, че заради новия режим работата й е застрашена и искаше да разбере дали наистина е така. Затова й казах, че работата й е сигурна, че няма защо да се тревожи. Тя беше изключително благодарна за тези думи.

Изражението на Бианка се промени.

— Лейди Фаръл, нямате абсолютно никакво право да давате подобни уверения. Никой не може да даде подобно уверение на госпожа Досън. Нито вие, нито аз, нито някой друг. Както и всички останали в момента, продавачите, техните разходи и ефективност се преценяват. Те представляват изключително скъпоструващ отдел и трябва сами да покриват заплатите си. В момента това не се получава. Нямам какво друго да кажа.

— Доколкото разбирам, има сериозна вероятност всички тези изключително мили жени, лоялни на „Фаръл“ от години, да бъдат изхвърлени на боклука.

— Преувеличавате онова, което мога да направя. Отказвам да заявя, че работата на която и да е от тях е гарантирана. Не е възможно. Фирмата не покрива разходите си, а аз съм тук, за да открия начин да я направя платежоспособна.

— И какво да кажа на горката Марджъри Досън?

— В момента нищо. Надявам се да продължи да работи за нас, по възможност на друга длъжност. Кога ще разговаряте отново с нея?

Атина се поколеба.

— Следващата събота. Уредих внучката ми да работи на щанда на госпожа Досън, за да придобие известни умения в продажбите. Ще я заведа лично, за да я представя.

— Какво означава това, мамо?

Бърти слушаше разговора, а на лицето му беше изписана искрена мъка.

— Луси дойде да ме види, разказа ми за плановете си да стане гримьорка. Според мен идеята е страхотна, поощрих я.

— Мамо, не трябваше да го правиш! Двамата с Присила сме против идеята й да напусне университета.

— Тя ми каза. Огромна грешка според мен. Съгласих се да й дам назаем парите за таксата за курса, на който иска да ходи.

— Мамо! — Каро, колкото и да беше необичайно, застана на страната на брат си. — Струва ми се, че си постъпила несправедливо към Бърти и Присила. Луси е тяхна дъщеря.

— И моя внучка, така че искам да й помогна. Ще изкара малко пари и ще спечели в много други отношения.

— И кой ще й плаща тези пари? — попита Бианка.

— Фирма „Фаръл“ е в състояние да й плаща. Нали ще работи, няма да стои там по цял ден.

— Не, лейди Фаръл, фирма „Фаръл“ няма да й плаща. В момента не наемаме абсолютно никакъв персонал, както ви е много добре известно — заяви спокойно Бианка.

— Та тя е част от семейството!

— Тогава предлагам семейството да й плаща. А, ето ги и сандвичите! Чудесно. Подготвила съм дневния ред за останалата част от срещата, така че бихте ли го прегледали, преди да започнем с обяда.

Атина се изправи.

— Извинявам се. Не мога да остана на тази среща. Шокирана съм от вас, госпожо Бейли, мислех, че притежавате някаква човечност. Очевидно съм допуснала грешка. Бърти, Каро, ако искате, останете. Аз си тръгвам.

 

 

— И си тръгна — разказваше Бианка на Патрик, докато вечеряха. — Каро и Бърти обаче останаха. Сякаш прецениха, че се налага да останат, в противен случай щеше да изглежда, че тя ги върти на малкия си пръст, което е точно така. Тя — Каро — е кръгла нула, докато той ми харесва все повече и повече. Много ми се иска да намеря нещо, което той да върши, но засега… господи, Патрик, трудна работа! Нито имат свестни хора, нито системи, няма на какво да се опра. Направо върхът.

— Все трябва да има свестни хора.

— Да, Сузи и Джемайма, разбира се, но аз взех Джемайма на работа. Лейди Фаръл е ценна или поне би могла да бъде, но е кошмарна личност, а сега вече между нас избухна открита война, така че ще бъде още по-трудно, отколкото преди…

— Все трябва да има нещо, което да е наред във фирмата — отвърна Патрик. — Нали каза, че притежавали магията.

— Така беше. Предполагам, че се подведох от потенциала, името и легендата. За продуктите не може и дума да става, те са отвратителни, като изключим „Крема“. Той е късче самородно злато, както и магазинът в Баркли Аркейд, но просто не мога да измисля как да ги съчетая. Рових из цифрите, докато не позеленях, но така и не намерих за какво да се хвана. Имам чувството, че на врата ми виси канара. Не намирам нищичко, дори качествен гаф. Това вече е сериозна работа! Гадост! Извинявай, спирам. Нямам търпение за вечерята утре, тъкмо ще се поразсея…