Пени Винченци
Наследниците (6)

Пета глава

Някои от служителите им бяха силно развълнувани, повечето се разтревожиха, когато чуха новината — по-точно слуха, — че фирма „Фаръл“ преминава в чужди ръце, че ще бъде купена. Семейство Фаръл не казваха и дума по въпроса, така че всички бяха нащрек, не успяваха да се съсредоточат — както развълнуваните, така и уплашените, и не спираха да обсъждат вероятните последствия, събираха се край фонтани, в барове и дори в асансьори и тоалетни.

Слухът, че Бианка Бейли може да постъпи на работа във фирмата, накара Сузи Хардинг да започне трескаво проучване в Гугъл; тя очевидно беше звезда, беше изстреляла напред фирма за тоалетни принадлежности Пи Ди Ен с огромен успех, а преди това беше сторила същото с фирма за вътрешен дизайн. Щеше да е страхотно да работи с нея; със сигурност си струваше да се задържи още малко и да изчака.

 

 

Марджъри Досън бе сред служителите, които очакваха новините с най-голямо нетърпение; в света, в който живееше, свят на красотата в големите универсални магазини, клюките се разнасяха със скоростта на светлината. Тя нямаше добри приятели в „Ролф ъв Гилфорд“, където работеше отскоро, но въпреки това наостряше уши, влезеше ли в столовата на персонала.

Марджъри беше на петдесет и пет и работеше за търговска къща „Фаръл“ от двайсет и втория си рожден ден. Справяше се блестящо още от самото начало, ежеседмичната статистика показваше, че е сред петте най-успешни продавачи; лейди Фаръл я забеляза бързо, оцени неустоимата комбинация от красиво лице с меден глас и стоманена непоколебимост да стигне до върха. Освен това тя бе безценен източник на информация за марката и клиентите й, докладваше на семейство Фаръл по два пъти в месеца; Марджъри можеше да им посочи не само цветовете, които се продават най-добре, и промоцията, допаднала най-много, но и какво мислят клиентите за последната рекламна кампания или карта за отстъпки.

Само че към края на 80-те, когато на пазара нахлуха ярките цветове и парфюмите на химическа основа, консултантите на „Фаръл“ се оказаха на заден план, усмихваха се чаровно, с надежда, чакаха край безупречно подредените щандове, докато жените минаваха покрай тях, без да ги забелязват, привлечени от ярките, сексапилни, популярни стоки от годините, които останаха известни като ерата на подплънките.

Постепенно щандовете в големите магазини бяха закрити; умните момичета, които бележеха успехи, също като Марджъри, бяха преместени в по-малки, не толкова лъскави магазини, а онези без късмет просто освободени от работа. Сега в цялата страна имаше едва двайсет и осем големи магазина, които предлагаха стоките на „Фаръл“, и само шепа от тях, Марджъри го знаеше със сигурност, успяваха да покрият разходите.

В „Ролф“ не вървеше зле; тя разчиташе на вярна клиентела, която открай време използваше продукти на „Фаръл“, но понякога четеше за милионите лири, които се въртяха всяка година в топ магазините, и я завладяваха тревога и безпокойство, защото тя бе тази, която изкарваше прехраната на семейството. Тази сутрин Марджъри излезе от къщи и остави съпруга си, без работа вече петнайсет години; на младини Тери беше строителен работник, красавец, който спечели сърцето на Марджъри и известно време им се струваше, че ги очаква хубав живот. След това падна и си счупи гръбнака и оттогава остана в инвалидна количка. Доходите на Марджъри бяха изключително важни и тя нямаше представа какво ще правят без тях.

 

 

Патрик огледа страхотния бар, в който Джонджо го доведе — бяха заобиколени от стъкло и огледала, от черно и бяло. Поръча си джин с тоник, което се стори изключително забавно на Джонджо, и изслуша внимателно приятеля си, докато му разказваше за работата си. Както обикновено, не разбра съвсем точно какво му казва. Фирмата, в която Джонджо работеше сега, се казваше „Ем Пи Ти“ и предлагаше брокерски услуги, търговски платформи за финансови сделки и други софтуерни продукти, а годишните приходи за 2010 г. бяха 702 милиона долара, което бе горе-долу разбираемо. Джонджо се занимаваше с валутни сделки.

— Напрежението, разбира се, е огромно — обясняваше Джонджо, — но работата е направо гениална, всички момчета са адски готини, супер се работи с тях. Забавлявам се страхотно. А ти?

— Ами… нали знаеш — започна уклончиво Патрик, — все същата работа. Клиентите ми са свестни и може да се каже, че сам определям задачите за вършене. — Как само му се искаше да разкаже нещо по-вълнуващо.

— Сигурно. Фирмата ще бъде твоя един ден.

— Може би — отвърна официално Патрик.

— Стига де, много добре знаеш, че е така — става дума за семейна фирма, а ти си единственият от това поколение. Както и да е, да не забравя, че искам да говоря за нещо с теб. — Той се поколеба малко смутено.

— Хайде, казвай. Да не би да искаш да те покрия пред някоя мадама?

— Патрик! Не бих направил подобно нещо!

— Ами — ухили му се Патрик. — Няма да ти е за пръв път.

— Знам, но вече не съм женен. Господи, това ми напомня, че няма да мога да остана тук дълго. Имам среща с една скулпторка.

— Скулпторка ли? — Патрик едва успя да прикрие изненадата си.

— Да. Мисля да купя една от нейните… ами… как се казват?

— Мога да предложа няколко названия — ухили се Патрик, — но думата, която търсиш, май е творба. Кажи… как са творбите й?

— Господи, нямам представа. Тя май каза, че били от бронз. Добра инвестиция. Искаш ли да дойдеш с мен? Просто ще разгледаме. Ще бъде забавно. На Корк Стрийт е.

— С удоволствие — отвърна Патрик и това беше самата истина: предпочиташе да разгледа творбите с разни привлекателни люде и да слуша претенциозните им приказки, — само че не мога. Имам среща с нетърпящ отлагане доклад по история. Хайде, казвай какво е предложението ти. Не искам да те откъсвам от творбите на гаджето скулптор.

— Добре — каза Джонджо. — Не знам дали ще се замислиш, но работата е следната…

 

 

— Бърти, мислех си, че няма да е зле да се преместим. — Измамно добродушното лице на Присила Фаръл беше придобило най-решителното си изражение. — Къщата вече е прекалено голяма за нас, децата ги няма през повечето време, да не говорим, че никога не съм искала да живеем тук, но нали беше за тяхно добро.

Говореше така, сякаш Ешър се намираше на Западните шотландски острови.

— И мое — вметна предпазливо Бърти. — Тук много ми харесва. Да не говорим, че аз съм този, който трябва да пътува всеки ден.

— Не виждаш ли каква суматоха настъпва всеки път, когато искаме да отидем на театър или концерт. Колата ли ще вземем, къде ще паркираме? Виж хора като Маргарет и Дик, отиват си пеша до „Барбикан“ — много по-лесно е. Освен това поех работата в новото благотворително дружество в Лондон и вечно трябва да се лашкам с влака…

— Присила, нямам никакво желание да се местя — опита се да заяви решително Бърти. — В момента животът ни е доста объркан около преминаването на фирмата в чужди ръце, един господ знае какво ще се случи, да не говорим, че може да остана без работа.

— Та ти си финансов директор! Разбира се, че няма да останеш без работа. Говорих с Атина по този въпрос и тя ме увери, че постовете ви ще си останат непроменени, че все още разчитате на мажоритарните дялове…

— Няма начин всичко да си остане постарому — прекъсна я Бърти. — Подобни сделки не протичат по този начин.

— Готова съм да подкрепя майка ти срещу идеите на човека, който стои зад този рисков капитал — заяви Присила. — Освен това мисля, че един апартамент в „Барбикан“ ще ни бъде много по-удобен, а и все ми се струваше, че идеята ще ти допадне.

— Така ли? Не разбирам защо. Ами децата, те къде ще живеят през ваканциите?

— Ще си намерим апартамент с две или три спални.

— И той ще ни струва повече от тази къща. Присила, тук ми харесва. И градината ми харесва — много добре знаеш какво означава за мен. А какво ще имаме в „Барбикан“? Някое прозорче, ако имаме късмет.

— Ще отглеждаш подправки в сандъчета на прозорците — реши Присила и се хвърли, както обикновено, в атака. — Миналия уикенд четох разни материали в „Сънди Таймс“. Както и да е, помолих някои от местните брокери да направят оценка и би трябвало да вземем поне три милиона за къщата. Бърти, много те моля, помисли сериозно по въпроса.

— Ще помисля — съгласи се Бърти. — Разбира се. Сега излизам навън, за да си изпия джина с тоник на терасата. Вечерта е прекрасна.

Бърти си направи много силен джин с тоник и излезе в приятния мартенски здрач. Пролетта беше невероятна, температурите достигаха рекордни стойности, в градината звучаха птичи песни, туфите нарциси, които бе насадил преди години, сякаш грееха в сумрака. Магнолията бе натежала от стотици розови свещички, камелията бе обсипана с бели звезди и на него му се стори, както винаги в подобни случаи, че градината го обгръща, притъпява тревожността, която не го оставяше дори за миг. Ешър може и да беше предградие за присмех на жителите на метрополията, но за него той бе синоним на спокойствие, място, където всичко в този свят се подрежда прекрасно.

Желанието на Присила да се премести изведнъж му се стори крайно притеснително. Тя умееше да постига своето.

Също като майка му. За тях двете преговорите означаваха едно-единствено нещо — победа.

 

 

— Не, господин Ръсел — отсече с леден глас Атина. — Немислимо е. Няма начин да управляваме търговска къща „Фаръл“ от офис в някакъв мизерен район в южен Лондон. Дори не мога да проумея как е възможно да предлагате подобно нещо. На всяка цена трябва да сме в Уест Енд. „Ревлон“ са на Брук Стрийт, „Лодър“ е на Гроувнър Стрийт. Сериозно ли предлагате търговска къща „Фаръл“ да се премести в Пътни?

— Лейди Фаръл, Пътни не е мизерен район. Той е изключително приятно място. Там са „Бутс“, във…

— „Бутс“! — гласът на Атина прозвуча смразяващо. — Това е доказателство за думите ми.

— Във великолепни офиси край реката — продължи Майк, без да си поема дъх, — вероятно за незначителна част от цената, която плащаме за Кавъндиш Стрийт. Много съжалявам, лейди Фаръл, но трябва да помислите. Търсенето на алтернативни помещения за офиси е посочено в условията на договора, освен това възнамерявам да запиша в договора, че когато договорът ви за наем изтече през януари 2014-та, за подновяване и дума не може да става, защото дотогава наемът сигурно ще бъде четири пъти по-висок. Имали сте невероятния късмет да го задържите на нивото, на което е в момента. Така, също така предлагам да освободите личния си шофьор…

— И дума да не става! Колин Питърсън е наш шофьор вече трийсет години. Няма начин да му съобщя, че остава без работа.

— Това е ваше право, лейди Фаръл, но в такъв случай ще трябва да му плащате лично.

— Правилно ли разбрах, че отсега нататък ще трябва сама да си плащам наема за апартамента? Става въпрос за собственост на фирмата.

— Точно така, лейди Фаръл.

— Според мен това е най-възмутителното от всичките ви предложения.

— Много се извинявам. Държа да подчертая, че това положение противоречи на настоящите закони за данъчно облагане. Освобождавате приходите си от данъци. А това не е редно.

— Бърнард Уитъл казва, че е напълно етично.

— Лейди Фаръл, не за пръв път установявам, че господин Уитъл е останал с погрешно впечатление по един или друг въпрос. Или ще плащате наем за апартамента, или ще го посочите за облагане заедно с останалите си приходи. Или едното, или другото. Много се извинявам, но друг вариант няма.

— И какви са тези приказки за нов председател? Разговарях с Уолтър Пембъртън и останалите от семейството и никой не помни подобен въпрос да е бил повдиган. Аз съм председател на тази фирма и възнамерявам да запазя поста си.

— Лейди Фаръл, председателският пост ще бъде без изпълнителни правомощия. С други думи, председателят няма да има дялове във фирмата, ще присъства само… да кажем два дена от месеца, със сигурност ще бъде човек с опит в този бизнес, така че ще знае за какво става въпрос…

— Да не би да твърдите, че аз нямам?

— Не, разбира се. Никой не познава този бизнес по-добре от вас. Ние обаче имаме нужда от човек, който да ръководи борда, най-вече съвещанията на борда. Нали помните, че те ще се провеждат всеки месец. Той ще следи дневния ред, дебатите на масата и така нататък. На официален език той ще организира провеждането на съвещанията, ще следи за спазването на реда и управлението на борда.

Тя го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Намекът ви, че се нуждаем от подобна… дисциплина, е истинска обида за мен.

Дните се нижеха по същия начин, с безкрайни отстъпки, поне така се струваше на Атина; тя вече се чувстваше изтощена от цялата тази работа, не само от същинските разговори, а и от емоционалното напрежение, на което бе подложена, докато усещаше, че контролът на „Фаръл“ и се изплъзва.

Тези дни бяха болезнени, изпълнени с отчаяние; тя неведнъж се замисляше дали да не ги отпрати тези инквизитори, дали да не избере смъртта пред срама, който щеше да очерни работата, на която бе посветила живота си. В тези моменти, колкото и да бе невероятно, Бърти, не Каро, й помагаше да остане здраво стъпила на крака, той й напомняше какво би искал Корнилиъс, повтаряше, че онова, което имат, си струва, че е безценно, стига търговска къща „Фаръл“ да не рухне.

— Ама, Бърти, това вече няма да е търговска къща „Фаръл“ — заяви тя. — Ще бъде нещо друго, подобно, но не нашето творение с Корнилиъс.

— Няма — успокои я той, — ние ще продължим да държим контрола, освен това ми се струва, че можем да имаме доверие на Бианка. Тя ще успее да изведе и нас, и „Фаръл“ нагоре, към слънцето.

— Мога единствено да кажа, че искрено се надявам да си прав.

— И аз — кимна той.