Пени Винченци
Наследниците (13)

Дванайсета глава

Ленард Форд си беше поживял добре през осемнайсетте години като маркетинг мениджър на „Фаръл“. Атина все още го уважаваше, той беше изключително разумен и пестелив, караше сравнително добър автомобил, водеше на служебни обеди и вечери търговците, посещаваше винаги събитията, организирани от този или онзи универсален магазин, каквито и да бяха недостатъците му в други отношения, той беше много умен, веднага забелязваше важното ново развитие при другите марки и говореше за тях така, сякаш бяха негова идея. Недостатъците му бяха много, но той си живееше щастливо, без да ги забелязва: нямаше абсолютно никаква представа от света на рекламата, брифингите му за продажбите бяха доста произволни, а целият му вид говореше за човек отпреди две десетилетия — и официалните костюми, и лъснатите до блясък обувки с връзки, и манията всички във фирмата да го наричат господин Форд.

Съпругата му, Ани, беше съвършената съпруга на корпоративен служител, вярна, изпълнена с обожание, винаги спретната и сресана, вечно наплескана с продукти на „Фаръл“. Не бе работила и ден след раждането на сина им — твърдеше, че е задължение на съпругата да подкрепя половинката си във всяко отношение и да превърне това в кариера.

Ленард Форд, за разлика от повечето хора във фирмата не бе никак разтревожен от поглъщането; той много добре знаеше, че стойността му е значителна и нямаше от какво да се страхува.

 

 

Атина не беше сигурна какво да прави. Това бе ново усещане, което я притесняваше и дори плашеше. Цял живот, във всеки един момент, беше заета; непрекъснато някой имаше нужда от нея. Сега обаче най-неочаквано тя се почувства напълно безполезна; традициите й бяха отхвърлени, властта ограничена, талантът й оставаше неизползван.

През първите няколко седмици тя продължи да организира съвещания, да обсъжда продукти, да одобрява реклами и рекламни кампании; постепенно, а след това все по-бързо, тези функции й бяха иззети.

Първоначално чуваше: „Лейди Фаръл, може ли да присъствам на съвещанието ви?“, което след това се промени на: „Лейди Фаръл, според мен трябва да престанем с разработката на нови продукти поне за няколко седмици“, и накрая: „Лейди Фаръл, струва ми се, че бюджетът се преразглежда и не можем да започнем рекламна кампания.“

Всичко бе направено много любезно, научаваше новината винаги от Бианка Бейли, лично, ала крайният резултат беше, че тя нямаше с какво да се занимава и всеки ден се прибираше в апартамента си със съзнанието, че не е постигнала нищо след излизането си сутринта. Имаше съвсем малко приятели, никакви хобита и сега се чувстваше отегчена, самотна и — макар че по-скоро би умряла, отколкото да признае — усещаше напълно непознатото и непонятно усещане за несигурност. Положението ставаше още по-зле, тъй като нямаше представа как да постъпи.

 

 

Патрик последва Джонджо по коридора към борсата. Никога досега не бе влизал в залата, защото Джонджо не позволяваше, но днес, тъй като беше почти част от нея, а пък Джонджо беше наблизо, го пуснаха вътре. Беше вълнуващо.

— Така — каза Джонджо, — последвай ме.

Двамата влязоха в свят, който заприлича на Патрик на паралелна вселена. Шумът беше първият огромен шок, истинска стена, просташки, ожесточен; почувства го физически, също като удар. А светлината, ярка, ослепителна, се излъчваше от екраните по бюрата, както и от огромните екрани по таваните, които осветяваха огромната зала, пълна с редици бюра едно срещу друго, където хората крещяха и жестикулираха, често грубиянски, или пък зяпаха екраните като хипнотизирани, не само по един, ами по шест до осем на бюро. По плотовете бяха наблъскани телефони, хората размахваха юмруци във въздуха, чуваха се викове на възторг и понякога ругатни.

От време на време неистов крясък изпълваше залата; първоначално Патрик реши, че е заради някоя сделка за милиарди, но изведнъж разбра, че огромните екрани не показват последните цифри от продажби или стойност на валути, ами футболен мач и крясъците и псувните бяха от възторг или разочарование от провал.

— Когато идват важни инвеститори, включваме телевизия „Блумбърг“ — обясни Джонджо, — но нещо жизненоважно като този мач очевидно има приоритет.

Приятелството между хората бе почти осезаемо.

— Така — продължи Джонджо, — ела и седни тук. На бюрото до моето. Това е Али — посочи той към съседния стол. Али кимна кратко, след това продължи да крещи гадости на човека, седнал срещу него.

— Как, за бога, успявате да се съсредоточите? — попита изумено Патрик.

— Не успяваме — отвърнаха в един глас Джонджо и Али.

— Сега ще ти кажа — Джонджо посочи екраните на бюрото си — как става. Имаме търговски екрани и телефонни централи, а на телефонните централи имаме спикъри, в които и ние, и клиентите можем да крещим. Прилича на отворена линия. От лявата страна е информацията — кое каква стойност има, от дясната — какво става. Тук идват мейлите, а тези копчета, виж, те ни свързват с клиентите. Просто натискаш съответното копче, свързваш се и започваш да крещиш. Не получаваш отговор, преди да изкрещиш няколко пъти, все по-високо и по-високо, а след това те започват да ти крещят. Чакай, Патрик, някой се опитва да се свърже… — Той се наведе напред и заговори в микрофона на бюрото си. — Имам седмица, за да вдигна на 6.5… В момента съм заложил на 6.0, Мат, продължавай да популяризираш. — Той изчака за момент, заслушал се в шума, седна, след това натисна копчето и погледна отново Патрик. — Разбра ли?

Патрик му се усмихна немощно.

Деветдесет и пет процента от хората бяха мъже, само тук-там се мяркаше по някое красиво момиче.

— Наричат се екранни момичета — обясни Джонджо. — Обикалят клиентите, за да се уверят, че до тях стига цялата нужна информация и че тя се чете на екраните. Очевидно не изглеждат никак зле — добави той. — Всичките ни клиенти са адски недодялани типове, така че се чувстват по-добре, момичетата нямат нищо против, може би просто трябва да са малко по-дебелокожи.

Патрик се опита да не мисли какво биха казали Бианка и приятелките и феминистки за подобни думи.

През цялото време парите, които изпълняваха главната роля в този нелеп театър, бяха надвиснали над залата.

— Четири трилиона долара за един ден — заяви Али, — кеш сделките падаха за наносекунди. — Трилиони долари чакат някой да ги пипне, стига да знаеш как.

Радвам се, че не ми се налага да го правя, помисли си Патрик и го обзе страх от всичко тук. Завладя го и вълнение, и ужас.

— Така — обади се Джонджо, — да вървим да намерим Сол.

 

 

Госпожица Блакман, Главната шефка (както я наричаха вместо директорка), не обичаше да приема момичета по средата на годината, но Кари Мейпълтън беше дъщеря на баща актьор с рицарско звание и „Оскар“ и майка бивша манекенка, а пък сведението от предишното й училище — Международна парижка академия — би накарало всяка директорка да се оближе: пълна отличничка, постигнала значителни успехи в спорта, изявила се в часовете по гимнастика и флейта. Освен всичко това имаше и предложение от сър Андрю да даде своя принос към училищния кръжок по драма, така че Кари не беше ученичка за изпускане.

Разбраха се да постъпи след великденската ваканция в класа на Мили Бейли.

— Те са изключително надарена група — обясни госпожа Блакман. — Струва ми се, че Кари ще се вмести прекрасно.

Сър Андрю и лейди Мейпълтън благодариха тихо и си помислиха, не за пръв път, че не са постъпили никак зле, като са дарили на академията достатъчно средства да се изградят основите на нов театър и да се учреди стипендия за драматично изкуство, като по този начин заличиха страха, че дребните — съвсем незначителни — проблеми с поведението на Кари ще бъдат споменати в сведението…

 

 

— Госпожо Бейли…

— Моля те, Бърти, казвай ми Бианка.

— Извинявай! Бианка, може ли да поговорим набързо?

— Разбира се. — На нея й беше все по-приятно да разговаря с Бърти; той я успокояваше, беше разумен и много приятен. — Заповядай, седни. Джемайма, би ли ни донесла… какво да бъде, Бърти? Кафе или чай?

— Кафе, благодаря.

Джемайма излезе и Бианка се усмихна на Бърти.

— Какво да направя за теб?

— Става въпрос за нещо, което чух. Снощи чух нещо, което може да се окаже полезно. Маркетинговият директор на „Персефона“ си търси нова работа, защото е разочарована от сегашното им ръководство. Приятна жена, не знам дали се познавате.

— Бегло. Как се казваше? Лара някоя.

— Лара Клемънтс. Извинявай, че се намесвам, но останах с впечатление, че ще търсиш нов човек за маркетинга.

— Точно така — потвърди Бианка. — Нов човек за маркетинга е задължителен. Ленард Форд е… не е много в час, както казваше дядо. Така че с удоволствие бих се срещнала с Лара Клемънтс. Но нека всичко остане строго поверително.

— Разбира се. Какво мога да направя… — Джемайма влезе с кафето и Бърти млъкна веднага, погледна я с тревога. Бианка се усмихна.

— Джемайма е синоним на поверителност. За бога, Бърти, нямам представа как щях да се справя, ако не ми я беше препоръчал. Казвам го почти всеки ден, нали така, Джемайма?

Джемайма се усмихна скромно, наля кафе и излезе отново.

— Така, да се върнем на госпожица Клемънтс.

— Инстинктивно усетих, че ще бъде подходяща. Разведена е — добави той, — струва ми се, че наближава четирийсетте. На мен ми допадна… не че това е важно.

— Според мен е много важно — усмихна му се Бианка. — Много ти благодаря, Бърти. Ще се свържа с нея. Едва ли знаеш някакви подробности…

— Каза, че тези дни щяла да отиде до „Мередит Коул“, търсачите на таланти, така че, ако искаш да избегнеш бомбастичната им такса, трябва да действаш първа. Позволих си да поискам имейл адреса й. Дано не съм сгафил нещо.

— Бърти, това е чудесно. Много ти благодаря. Би ли й пуснал имейл, по-добре да излезе от теб, след като вече се познавате и сте разговаряли, и да я попиташ дали иска да дойде да поговорим?

— Разбира се. След като искаш да действаш по този начин.

— Точно така — отвърна Бианка. — Така е най-добре.

Лара Клемънтс дойде на разговор следващата вечер; беше дребна жена, руса, динамична, с лек, въпреки това доловим бирмингамски акцент. Препоръките й бяха великолепни: диплома по бизнес в Манчестър, продължила с магистратура, маркетинг мениджър на две от големите фирми за храни, след това се преместила в „Персефона“, навремето забележително успешна фирма за производство на парфюми, която в момента западаше главоломно, прогонена оттам от некадърния управленски екип, който я бе назначил за маркетинг директор, а след това пренебрегваше всичко, което тя казваше.

— Разбира се, че искам да работя за вас — призна открито тя. — Освен това имам някои идеи за „Фаръл“, за които в момента няма да говоря, защото би било твърде дръзко…

— Бъди колкото искаш дръзка — прикани я Бианка.

— Добре. Бих запазила минимален брой артикули. Искам да кажа, че неразборията е страхотна — купища стари стоки, половината са умряла работа, няма подходящо представяне, въпреки това предлагат и страхотни продукти. Говоря за „Крема“, който е истинско злато.

— Така е.

— Както и да е. Предполагам, че не разполагаш с неограничени средства, за да се изправиш срещу големите. Така че изхвърлянето на ненужното е единственият разумен ход. Честно ти казвам, че ръцете ме сърбят да се захвана с тази работа. Също така много се страхувам, че може да ми се случи същото както досега, никой да не чуе какво казвам. Говоря за семейство Фаръл — те все още са тук, все още контролират положението…

— Повярвай ми — побърза да я прекъсне Бианка, — тук няма да се случи същото. Аз се вслушвам. Другото е загуба на пари и много време. Благодаря ти, че дойде. Моля те, не подписвай с никого през следващите ден или два. Налага се да говоря с борда, освен това има много други неща, които трябва да бъдат уредени.

— Няма. Сигурно шефът на „Човешки ресурси“ не е имал възможност да дойде.

— Не — отвърна Бианка, — което е много жалко. Ще се свържа с теб след двайсет и четири часа.

След като Лара Клемънтс си тръгна, Бианка се загледа през прозореца, замислена за шефа на „Човешки ресурси“. Беше нелепо, разбира се — същевременно напълно разумно. Пасваше на философията и да търси потенциал, независимо от неочакваното място. Щеше да се справи с един проблем, ала това несъмнено щеше да създаде поне още един, при това сериозен. Господи, беше толкова сложно!

 

 

Беше направо ужасно, помисли си Луси. Просто отвратително. Това се оказаха най-дългите четири часа в живота й. Нямаше никаква друга работа, освен да се усмихва и да се постарае да изглежда заинтересована. И да подрежда някои от разместените червила. Ако това беше бъдещето на „Фаръл“, то съвсем не изглеждаше обнадеждаващо — а пък госпожица Досън и каза, че „Ролф“ било едно от местата с най-добри продажби.

Накрая се почувства много неловко, докато се сбогуваше с Марджъри, която я погледна с неприкрито неудобство.

— Съжалявам, че днес беше толкова спокоен ден, мила, обикновено имам повече работа. Най-добре да не споменаваш пред баба си, за да не я тревожиш…

Луси веднага разбра, усмихна й се и обеща в никакъв случай да не споменава, и наистина нямаше да спомене, но горката жена сигурно много се притесняваше.

Както и да е, ако й се налагаше да изтърпи съботите, за да плати за подкрепата и интереса на баба си, то тогава си струваше. Само че животът вкъщи се оказваше нетърпим; майка й се държеше противно с баща й, а пък той отчаяно се стараеше да направи каквото майка й иска; дори мина на тъпата й диета и на Луси започна да й се струва, че той отслабва; като млад беше красив мъж, също като баща си, макар и не чак толкова красив. Дядо Корнилиъс приличаше на филмова звезда и тя много се разстрои, когато той почина. Никога нямаше да забрави погребението; църквата беше препълнена не само с хора от семейството, приятели и хора от фирмата, които Луси познаваше, ами с безброй възрастни люде с достопочтен вид. Известен актьор прочете откъс от Библията, бабчето непрекъснато се стрелкаше ту насам, ту натам, изглеждаше страхотно, блестеше на фона на всички присъстващи.

Тогава Луси за пръв път осъзна, че е част от семейство, което заема по-високо място от повечето други семейства. Сега, когато си спомняше, и стана тъжно, че вече не е така, че всичко това ще потъне и изчезне в нищото.

Така става, когато нещата се объркат и остареят безславно, въпреки че навремето са били подредени и подплатени с пари. Запита се дали тя ще може по някакъв начин да обърне положението. Сигурно беше глупаво, но идеята й допадна.