Пени Винченци
Наследниците (2)

Първа глава

Беше истинска любов от пръв поглед, замайваща, помитаща, от която сърцето ти спира. Досега й се беше случвало само два пъти, чувството, че е разпознала онова, което й принадлежи, че то е създадено единствено за нея такава, каквато е и каквато би искала да бъде и каквото държи да постигне. Тя не се колеба, не се впусна в глупави игрички, не каза, че ще помисли, просто каза да, разбира се, ама, разбира се, че го иска, при това много, след това погледна часовника си и разбра, че вече закъснява за срещата на борда, и след като се сбогува набързо, си тръгна от ресторанта.

Първото, което направи в таксито, беше да позвъни на съпруга си; винаги го правеше, той трябваше да научи, а и тя държеше той да знае. Та нали той бе неразделна част от всичко, това се отразяваше на живота му не по-малко, отколкото на нейния; и той се зарадва, точно както тя бе сигурна, че ще реагира, отвърна, че няма търпение да обсъдят въпроса на вечеря. Само че тя, както обикновено, щеше да закъснее за вечеря, напомни му го и той въздъхна едва чуто, преди да я успокои, че ще я чака, когато и да се прибере.

Той наистина беше сговорчив и разбран човек, каза си тя. Беше невероятна късметлийка.

 

 

— Е, доста добре. — Хю Брадфорд се отпусна назад и поръча бренди; обикновено не пиеше на обяд, днес, докато се хранеше, предпочете вода и скромна чаша шампанско, за да се чукнат за сделката. Много му се пиеше, но се въздържа, а и не можеше да си представи Бианка Бейли да си позволи дори глътка алкохол — тя отпи няколко глътки шампанско, макар че той усети нежеланието й, — който да замъгли бистрия и ум.

Запита се — защото как иначе, тя беше невероятно привлекателна — дали някога губи самообладание, дали ако я хванат in flagrante^[1], няма да се смути — ала след това се върна към действителността. Подобни отклонения нямаха място във взаимоотношенията му с Бианка.

— Да, превъзходно е — кимна одобрително към бутилката Майк Ръсел, дългогодишен колега. — Сега остава единствено да я представим в благоприятна светлина пред семейството.

— Семейството няма избор — отсече Брадфорд, — но според мен ще я харесат. Ако не друго, то поне идеята за нея. По-добре от някой мъж — поне така ще си помислят. Организирай среща за началото на следващата седмица.

— Или за края на тази? Времето ни притиска.

 

 

— В петък ще се срещна със семейството и борда на „Фаръл“ — съобщи Бианка на съпруга си същата вечер. — Петък следобед. Нямам търпение. Това е фантастично, Патрик, съвсем като в Холивуд.

— Така ли?

— Да. Първо с майката, разбира се — почти винаги в този бизнес има матриархат…

— Така ли? — повтори той.

— Ами, да. Замисли се само. Елизабет Ардън, Ести Лодър, Хелена Рубинщайн…

— По този въпрос не съм особено компетентен — отвърна Патрик. — В момента не знам кой знае колко за парфюмерия и козметика. Струва ми се обаче, че ще науча.

— Може би. Човек трябва да живее и да диша този бизнес, ако иска да го разбира. Както и да е, тя — майката, лейди Фаръл — го е създала през 1953-та заедно със съпруга си, който е починал преди пет години — много тъжно, защото двамата, изглежда, са се обичали много, били са заедно почти шейсет години — в борда участват и дъщеря им, и синът им, но, доколкото разбирам, те не са кой знае какво, има и още една оглупяла баба, казва се Флорънс Хамилтън, която е с тях още от самото начало и също участва в борда, сигурно я държат заради едно време.

— Да знаеш, че това си е семеен бизнес.

— Както и да е, в момента те държат всички дялове и тя няма да се предаде без битка, но й се налага да го направи, защото банката всеки момент ще дръпне шалтера, затънали са в дългове до ушите — та аз, по-точно казано ние с Хю и Майк мислим, че има истинска магия. Нямам търпение да се захвана за работа. Срещата ще бъде дълга, само това мога да кажа със сигурност. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. Ще заведа децата да гледат филма за Тентен. Ти нали каза, че не искаш да дойдеш с нас…

— Не искам — отсече Бианка, — не мога да си представя нищо по-досадно.

— Значи всичко е наред — отвърна небрежно Патрик Бейли.

Бианка Бейли беше истинска рок звезда в бизнеса. Сцената, на която се качваше, не беше нито „О2 арена“, нито „Уембли“, а сцената на крупните финансови операции, където успехът се измерваше със счетоводни баланси и основаване на търговски дружества. На този трийсет и осем годишен Мидас в пола се носеше забележителната слава, че умее да прекроява бизнеси и бе истински дар за всички рекламодатели, с които работеше, тъй като бе изключително привлекателна. Висока (един и седемдесет и осем без обувки), слаба, елегантна, изключително фотогенична и телегенична с гъстата си тъмна коса и големи сиви очи. Освен това бе неочаквано изразителна, чаровна, щастливо омъжена, с три прекрасни деца, живееше в прелестна къща в Хампстед и както можеше да се очаква, семейството имаше много хубава къща в провинцията, в Оксфордшир, която тя държеше да нарича, макар да не бе така, вила. Както бяха подчертали не един и двама от приятелите на семейство Бейли, ако те не бяха толкова мили и приятни, със сигурност щяха да ги мразят.

Бианка се питаше какво да прави оттук нататък, след като бе участвала във всяка успешна продажба на фирмата, на която в момента бе изпълнителен директор — досега незабележимо предприятие за тоалетни принадлежности, чиято продукция бе с ниско качество, предназначена за по-бедните потребители, — когато Майк Ръсел от „Портър Бингам“, фирма за частни капиталови инвестиции, й позвъни и покани да пият кафе и да поговорят. И преди бяха работили заедно, затова бе наясно, че са й подготвили предизвикателство — поредната пропадаща фирма, която има нужда от забележителните и умения.

Предложението, което й отправиха, се оказа стряскащо, а Бианка не отхвърляше нищо, което будеше страх.

— Обърнаха се към нас — обясни Майк Ръсел. — Синът ни потърси, Бъртрам. Прилича на мрачен гарван, но всъщност е симпатичен. В момента губят по пет милиона на година, но потенциалът им е страхотен, особено ако и ти се включиш в борда, може би искат след пет до осем години да продадат фирмата. Огледай нещата й кажи как ти се струва.

Бианка огледа, потръпна, като видя цифрите и състоянието на търговската марка, разбра какво имаха предвид за потенциала и така се стигна до обяда в „Каприс“ и уговорката й с „Портър Бингам“ да докара нещата до инвестиране във „Фаръл“.

— Според мен е възможно в рамките на пет години да се постигне положителен обрат и петте милиона лири загуба да се превърнат в десет милиона лири печалба — обясни тя. — Само че за целта ще бъде необходима инвестиция от около трийсет милиона, да кажем десет още от самото начало и следващ транш от два до три милиона, за да се приключи работата по разработките, но да, според мен може да стане.

Тя им се усмихна с широката си усмивка а ла Джулия Робъртс. Харесваше и двамата, но Хю изглеждаше безупречно според конвенционалните представи на една заможна прослойка. Често се благодареше, че не е неин тип, защото иначе щеше да прибягва до не съвсем професионални решения. Даваше си обаче ясна сметка, че в успешния си живот никога не допускаше, дори за миг, да надделеят личните й съображения. Това бе една от многото причини за успеха й.

— Много се вълнувам — призна тя пред Патрик, когато се прибра у дома след първата среща, — но искам твоето съгласие. Ще бъде още по-трудно, отколкото с Пи Ди Ен. Какво ще кажеш?

Патрик отговори, че ако наистина иска да го направи, тогава на всяка цена трябва да действа. Потисна желанието си да я попита как ще постъпи, ако той не е съгласен, но Бианка и без това правеше каквото реши.

Знаеше какво го очаква — както с всеки нов проект на Бианка му предстояха много самотни вечери, тя щеше да се посвети на новата фирма, да й се отдаде изцяло. Примиряваше се поради две причини: на него му беше интересно да наблюдава безпристрастно отстрани, освен това обичаше Бианка и искаше тя да бъде щастлива.

Не се поддаваше на мъчителни мисли — беше единствено дете и притежаваше характерната самоувереност. „Не сме като другите хора“ — често повтаряше Патрик и това бе самата истина.

Бианка също нямаше братя и сестри и в началото те често обсъждаха този факт и връзката, която той създаваше помежду им. Според данните, които тя му показа, децата без братя и сестри привличат деца, които също нямат братя и сестри, „или най-големите деца, което е горе-долу същото“. Каза още, че самите деца, поне статистически, постигат много успехи и притежават амбиция; Патрик не беше сигурен, че това важи за него, но нямаше никакво желание динамичната госпожица Уд да гледа на него като на добродушен и посредствен човек. Нито пък баща й, известният и високо ценен историк, Джералд Уд, потопил се в света на общественото и политическото устройство и литература на средните векове, много по-близки до него като манталитет, отколкото двайсет и първи век, тенденция, задълбочила се значително след смъртта на Пати, любимата му съпруга, починала, когато Бианка била само на деветнайсет.

— Здравейте, господин Бейли. Как сте?

— Добре, благодаря, Соня. Ами ти? — Нямаше никакво намерение да сподели с икономката, че след като обядва, се почувства толкова отегчен, че задряма в кабинета си.

— Много добре, благодаря. За довечера съм приготвила сос „Болонез“ — нали казахте, че госпожа Бейли няма да е у дома?

— Не, утре й предстои важна среща и ще работи до късно. Аз ще вечерям с децата и ще сваря спагетите, не се притеснявай.

— Добре. Тогава тръгвам. Руби вече си легна, Карън й чете, а след това ще си тръгне.

Руби беше само на осем и бавачката Карън идваше след училище, оставаше, докато детето си легне, а по празниците работеше през целия ден.

— Добре. Благодаря, Соня… а, здрасти, Мили, как мина денят ти?

— Супер.

— Значи всичко е наред.

— А как мина твоят?

— Суперски.

Тя се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Голям си смешник — подхвърли тя с обич.

— Старая се. Написа ли си домашните?

— Разбира се!

— Сигурна ли си?

— Татко! Не ставай лош.

— Написала ги е, господин Бейли — потвърди Соня и се усмихна на Мили. — Започна още щом се върна от училище.

— Чу ли! Благодаря ти, Соня.

— Ами упражненията по кларинет?

— И тях направих.

— Просто не е за вярване. Къде е Фърги?

— Играе на уий.

— Ааа. Забранено е преди седем.

— Тати! Говориш като мама. Доскоро.

Тя излезе от кухнята, насочила цялото си внимание към телефона. Патрик се усмихна снизходително зад гърба й. Емили, на която и казваха Мили още от раждането, беше почти на тринайсет, висока и слаба, с дълга права коса и големи кафяви очи; мила, ведра и чаровна, невероятно популярна — едно от онези момичета, които всички искаха да присъства на партитата им, а след това да остава да преспи. Учеше втора година в „Сейнт Катрин“, Челси, ново и много академично девическо училище. Освен това беше и талантлива музикантка — представяше се отлично на кларинет, — не я биваше само в спорта, където положението беше неспасяемо.

Фъргъс, на единайсет, притежаваше характерния за цялото семейство чар и красота, беше точно толкова добър в спорта, колкото посредствена беше Мили и играеше във всички отбори на началното училище, в което беше записан, и успяваше да запази стипендията си на косъм, тъй като беше умен.

Патрик се качи в стаята му на първия етаж на къщата, огромна, викторианска, с просторна градина. Безобразно високият депозит бе подарък от баща му; хората все разправяха, че тъкмо този факт разкрива истината за семейство Бейли: че са богати, щастливи, близки и щедри.

Ги Бейли беше брокер през златния век на лондонското Сити, натрупа състояние и се пенсионира рано, през 1985 г., „тъкмо преди Големия взрив, слава богу“, както често обичаше да повтаря, а след това се премести в огромна къща в провинцията с голям парцел земя и конюшни, където стана забележително точен стрелец и превърна дългогодишното си хоби — бизнеса с антики — в „работа на половин ден“, както се изразяваше.

Патрик завърши Оксфорд с приличен резултат по философия, политология и икономика и постъпи на работа в счетоводната фирма на чичо си, чието седалище се намираше на Странд. Имаше си много приятен кабинет, изкарваше чудесна заплата, а персоналът и клиентите го харесваха много, справяше се добре, беше чаровен и спокоен, но също така и умен. Вероятно щеше да напусне след година-две и да си намери друга работа, тъй като тази му се виждаше скучна, но тогава се запозна с Бианка Уд, влюби се в нея, а в света на Патрик на момиче не се предлагаше брак, освен ако не можеш да й предложиш къща в хубав квартал и стабилна заплата, с която да се издържате, ако тя прецени, че повече няма да работи или когато роди деца. Не се чувстваше нещастен в „Бейли, Котън и Бейли“; просто работата не го вълнуваше особено. Но това съвсем не го възпря да предложи на госпожица Уд през 1995-а и да се ожени за нея през 1996 година.

Двамата се запознаха на вечеря в Сити и тя го омая; бе великолепна, бъбрива и не скри, че също го намира за интересен. Каза му, че работи като мениджър във фирма за тоалетни принадлежности.

— Пастата за зъби и дезодорантът може и да не ти се струват много вълнуващи — обясни тя, — но миналата година се занимавах единствено с прах за пране, така че скокът е гигантски. Освен това е интересно, защото не продуктът е важен, а онова, което можеш да направиш с него. Ръстът на продажбите е по-важен от всичко друго!

Той я покани на вечеря и двамата бъбриха толкова дълго, че сервитьорите започнаха да вдигат столовете върху масите, когато младите се усетиха колко е часът. Тя го покани да излязат следващия петък.

— Този път аз черпя. Не, аз съм си такава, не обичам използвачите.

На Патрик му беше трудно, докато я наблюдаваше как плаща с кредитната си карта, но неудобството му не трая дълго, защото три месеца по-късно двамата заживяха заедно.

Когато през 1996-а се ожениха, Бианка бе сменила работата си два пъти и продължи да работи до уикенда, преди да роди Мили, а четири месеца по-късно се върна отново на бюрото си; когато Фърги се появи две години по-късно, тя си остана у дома нищо и никакви дванайсет седмици. Това съвсем не означаваше, че е лоша майка — обичаше ги с цялото си сърце и се раздаваше за децата си. Просто бе по-добра майка, когато имаше да върши нещо друго. Когато Руби ги накара да почувстват присъствието й още като ембрион, осемнайсет месеца след Фърги, напълно неочаквано, тя дори не помисли, както биха направили други жени, да сложи край на бременността, а просто приветства решително появата на малката.

Децата съвсем не страдаха, бяха умни, чаровни и самоуверени. Понякога на Патрик му се искаше Бианка да прояви малко повече интерес към него и работата му, но пък, както той често казваше, нямаше кой знае какво, което да я заинтересува. Той бе станал партньор, заплатата му беше прекрасна, работното време се ограничаваше до прилични часове — това съвсем не можеше да се каже за Бианка — и като цяло нямаше нищо против да бъде елементът на постоянство в дома им. Беше невероятно добродушен и благ. После, когато Мили беше на пет, Бианка стана директор по продажбите и маркетинга във фирма за производство на текстил. Едва когато заплатата й скочи над тази на съпруга й, на Патрик му стана неприятно, при това много неприятно. Бианка не спираше да се шегува по този въпрос.

— Миличък! Става въпрос за нашите пари; те са за семейството ни, за нашия живот, какво значение има цифрата?

Веднъж той я попита, след като си беше пийнал порядъчно, дали би напуснала работата си, ако много я помоли, а тя се облегна на масата и каза:

— Миличък! Разбира се, че ще го направя, ако наистина го искаш, но ти не би ме накарал да направя подобно нещо, нали? Ти не си такъв — тъкмо затова те обичам.

А тя наистина го обичаше, при това много. Както Патрик обичаше нея.