Пени Винченци
Наследниците (59)

Петдесет и осма глава

Денят настъпи. Денят на представянето. Тя все още не знаеше как да действа. Не беше решила. Беше й доставило — и все още и доставяше — огромно удоволствие, да се държи настрани, да се въздържа от съвети, да ги наблюдава как се стараят да не я питат, същевременно искаха отчаяно да знаят. Все се питаше дали щеше да им каже, ако знаеше. Вероятно нямаше. Така беше много по-забавно.

Бианка Бейли искаше да се изправи редом с нея на сцената, когато правеше първата си презентация, и да каже няколко думи. Това не й допадна особено; знаеше какво ще каже, защото Бианка й беше казала нещичко, предпазливо и небрежно.

— Например че ви е доставило удоволствие да работите с нов екип и колко се радвате на представянето. Може би нещо за раждането на фирмата в годината на коронацията, спомените ви.

Очевидно се надяваше на нещо по-подробно, да опише радостта си от цялата кампания, колко много й е допаднала работата с Бианка, че е убедена в успешното бъдеще на търговска къща «Фаръл». Е, нямаше да й достави подобно удоволствие.

Имаше доверие на Бианка след обяда с лорд Фиърън (когато убеди Бианка в абсолютната си дискретност и, разбира се, подкрепа от неговите вестници, когато настъпи моментът) и не спомена за представянето онлайн дори пред Каро и Флорънс. В никакъв случай пред Флорънс. Все още й беше много сърдита; не само защото не беше споделила наученото с нея, но и защото я приемаха за много по-достойна за доверие от нея. Подмазваше се на Бианка още откакто пристигна, а това бе недостойна гледка. Е, тя си беше получила наградата, ако можеше така да се изрази. Стана част от вътрешния кръг на приближените на Бианка Бейли. И загуби едно дългогодишно приятелство. Може би най-хубавото, със сигурност най-важното приятелство, което някога бе имала. Горката Флорънс. Е, Бианка Бейли щеше да си продължи по пътя, а Флорънс щеше да остане на сухо, мислеше си Атина; това бе повече от ясно.

Както и да е, междувременно какво можеше да свърши днес? Присъства на финалната репетиция в дома на семейство Браунли и се оказа, че за нея няма много работа. Може би да изнесе блудкавата реч, която Бианка Бейли се надяваше? Самата Бианка имаше три речи, вместени в програмата. Подобна възможност не й беше никак по вкуса. Да я направи ли по-напудрена и да си припише заслугата за представянето в глобален мащаб? Така й допадаше повече, но все още не беше напълно уверена в техническите подробности; ами ако й зададат неудобни въпроси?

Много й се искаше да повтори представлението от конференцията, всички прожектори да бъдат насочени към нея, да остане на сцената… това вече щеше да е забавно, може би щеше да направи нещо подобно, но така и не успяваше да измисли какво точно. Все нещо щеше да й хрумне. Кратка, въздействаща реч в подходящия момент щеше да свърши работа, макар да предпочиташе нещо по-драматично. Разполагаше с още няколко часа; и моментът, и методът щяха да се разкрият, когато му дойдеше времето.

Щеше да се облече в червено. Червеното стоеше божествено по телевизията, великолепна, опасно червена крепонена рокля от «Валентино», която имаше от поне двайсет години, щеше да си сложи всичките диаманти, дори фибите в косата и щяха да са обсипани с диаманти, така щеше да каже на фризьорката, която чакаше да дойде скоро. Погледна часовника; разполагаше само с един час. Бърти — той, разбира се, беше поканен — каза по обичайния си съвършено любезен начин, че с удоволствие ще я придружи на приема и ще я вземе в десет и трийсет. Така че трябваше да измисли нещо, защото не разполагаше с кой знае колко време.

И ето че се сети. Откри отговора, съвършения отговор. Това щеше да свърши работа. Щеше да преобърне цялото събитие, да осуети съвършено подредените им планове. Така щеше по изключително елегантен начин да остави Бианка Бейли на заден план.

Седна пред тоалетката с молив и лист; налагаше се да импровизира с речта, но няколко бележки щяха да й бъдат от полза…

 

 

Флорънс ставаше все по-нервна заради ролята си по време на официалното представяне; щеше да бъде онлайн и да я наблюдават хора по цял свят, докато е на вратата на Магазина, нещо, което бе правила цели шейсет години. Ужасно страшно. Ами ако се препъне, ами ако кихне или пък й прилошее? Последното беше най-вероятно, напоследък се чувстваше ужасно. Попита Бианка какво да облече и Бианка бе категорична: «Шанел». Синия. И бялата камелия. Така ще предадеш точното послание, дори хората да не го приемат по този начин, но ти ще бъдеш олицетворението на класическия стил, нали разбираш? Един господ знае какво ще облече Атина“, добави тя и въздъхна. „Сигурно ще си сложи корона.“

— Не бих разчитала на нея — предупреди Флорънс. — Тя съгласи ли се да каже каквото поиска и да прави каквото трябва?

— Още не е. Добре че не е много. Флорънс, моля те, не се притеснявай. Знаеш, че трябва да останеш там само пет минутки, след това се прехвърляме на виртуалния шопинг и искам да дойдеш тук, за да се насладиш на партито и да чуеш финалната ми реч. В края на аркадата ще те чака автомобил, пътят е само пет минутки, най-много десет.

— Държа да ти кажа, че нямам търпение да седна в автомобила — призна Флорънс.

Сузи пристигна в дома на семейство Браунли и влезе в балната зала; момчетата бяха вече там, поставяха огромните екрани и гласяха озвучителната система; друг мъж и едно момиче — „техниците“, поясни Тод с широка усмивка — работеха с тях. Стените на балната зала бяха покрити със снимки на Магазина от всяко едно от изминалите десетилетия; започваше със снимка в цял ръст на Атина и Корнилиъс, които прерязваха панделката на официалното откриване — Корнилиъс забележително красив, Атина ослепителна, и двамата засмени към обективите. В далечния край беше вдигнат подиум с катедра и въртяща се стойка, от едната страна с часовника, а от другата Джес.

Хората от кетъринга подреждаха платата в съседна стая; цветарите аранжираха вазите… всичко, изглежда, се вършеше в последния момент. Сузи стоеше там, поемаше си дълбоко дъх, питаше се какво ще прави, ако нещо се обърка. Ще се самоубие, какво друго: нямаше да има никакъв друг изход.

— Изключително вълнуващо, нали? — обади се застаналият зад нея лорд Браунли. Тя събра сили и му се усмихна. Той е душичка, помисли си тя, дребничък човек — лейди Браунли стърчеше поне една глава над него, — пък и красив, с пронизващи сини очи и нос, който можеше да определи единствено като патрициански.

— Извинявай за неугледния ми вид — добави той. — След малко ще се преоблека, не искам да те разочаровам.

— Това е напълно невъзможно — усмихна му се тя. Вече бе забелязала, че неугледният вид включва безупречен блейзър и съвършено изгладени сиви панталони. — Освен това, лорд Браунли, ако не бяхте вие, щяхме да правим всичко това някъде на тротоара.

— Стига, глупости, мила моя. Доставихте ми огромно удоволствие, очарован съм. Жена ми е на фризьор, но мога да ви кажа, че и тя е във възторг. Не спря да се пита какво да облече, пробва дори тиарата си, но й казах, че тази работа няма да я бъде.

— Боже — възкликна Сузи. — Май е малко…

Донякъде се надяваше лейди Браунли да си сложи тиарата, защото по този начин щеше да засенчи диамантите на лейди Фаръл.

Последните няколко нощи почти не можа да спи, имаше същите кошмари като Бианка за празните екрани, празните магазини, журналистите, които ги нямаше никакви — въпреки че вероятността за това бе много малка, когато звънна вчера, отговорите им бяха обещаващи, почти всички я увериха, че ще дойдат, дори филмовите екипи, на които бе обещано да снимат известната актриса от часовника, бяха силно заинтригувани и се надяваха да изпратят човек. Освен това не валеше. Все още поне.

Малко се поскара с Бианка за списъка с поканените; според Бианка трябва да се ограничат до директорите.

— Така няма да има празни приказки, да не говорим, че ненавиждам подобни фирмени сбирки, при които домакините са повече от гостите.

Сузи обаче отвърна, че тази работа не е достатъчно практична.

— Очевидно е, че трябва да поканим Тамзин, не можем да оставим Хати, защото тя е създала цялата серия, Каро и Бърти ще дойдат, а нито един от тях не е директор вече…

— Да, но те са част от семейството — отвърна Бианка.

— Добре. Лейди Фаръл заяви, че няма да дойде без Кристин. Един господ знае защо не. А пък Майк и Хю…

— О, добре — каза раздразнено Бианка. — Така поне, ако никой не дойде, ще има кой да изпие шампанското.

Джес пристигна в рокля, обсипана с пайети, скрита под наметка; Луси щеше да я гримира.

— Колко вълнуващо — призна тя, — изглежда невероятно. Фреди искаше да дойде, но й казах, че не може.

— Мисля, че съм влюбена в Джес Кохрейн — призна Сузи пред Луси тъкмо когато Джес забеляза лорд Браунли и отиде да го поздрави. Двамата се бяха харесали по време на обяда в „Риц“ и се бяха разбрали да организират томбола по време на благотворителен бал у семейство Браунли след няколко седмици.

— Здравей, мамо, изглеждаш чудесно — похвали я Бърти.

— Благодаря ти, Бърти. Не искам да разочаровам Бианка. За нея денят е изключително важен.

Бърти я погледна остро. Откога майка му мислеше доброто на Бианка?

— Имаме ли време да изпием по едно кафе? — попита той. — Много ми се пие нещо. Пътуването от Бирмингам ми се стори безкрайно.

— Имаме време. Две кафета с мляко — обърна се тя към чистачката полякиня, сякаш седеше в ресторант. — Всъщност Бърти, не съм съвсем готова. Трябва да доизгладя речта си. А ти дойде по-рано. Трябваше да ме предупредиш.

— Извинявай — отвърна притеснено той. — Мислех да вземем такси дотам. Иначе няма да намерим къде да паркираме в Найтсбридж.

— Наистина няма. Да не говорим, че никак не ми се иска да сляза от твоя автомобил. Ще решат, че сме от персонала.

— Разбира се — съгласи се Бърти. — Така. Значи да поръчам такси.

— Прави каквото искаш, моля те само за няколко минутки спокойствие.

— Добре.

Не за пръв път през изминалите няколко седмици той остана доволен, че е напуснал фирмата. Въпреки че…

Въпреки че блясъкът му липсваше, едва сега си даде сметка, когато влезе в балната зала малко след единайсет. „Гардънс 4U“ беше приятно, тихо и спокойно място и работата там му доставяше удоволствие, но всеки ден беше съвсем същият като предишния, а на хората, с които работеше, им липсваше изтънченост. Определено не се срещаше с хора като Сузи, Джемайма или Бианка, очевидно и с такива като Лара. Лара беше пребледняла, прегърна го бързо и каза, че ще се видят по-късно.

— Бърти! Много се радвам да те видя. Да знаеш само колко ни липсваш — възкликна Бианка и го целуна. — Лейди Фаръл, много сте красива. Роклята ви е невероятна. Какво да ви предложа? Кафе, коктейл с шампанско? Малко е рано, но аз бих изпила един, ако искам да опазя здравия си разум през идващия час.

— Не знам защо си мислите, че не бих — отвърна Атина. — Ще пия… най-добре чаша вода.

Това не беше типично за нея. Бианка я погледна. Личеше й, че е пребледняла, макар гримът й да беше съвършен.

— Добре ли сте, лейди Фаръл?

— Разбира се. Защо да не съм?

— Не знам. Извинете. Решихте ли кога искате да говорите? Преди да покажем Джес или веднага след това?

— Все още не знам — отвърна Атина. — Не съм довършила кратката си реч. Но това няма значение, нали? И без това никой няма да ме слуша.

— Разбира се, че ще ви слушат, лейди Фаръл. Повече откогато и да било досега. Стига да ми кажете, преди аз да се кача на сцената. Сега трябва да отида при Джес да видя дали е готова, защото много скоро ще започнат да пристигат.

— Наред ли е всичко, мила? — Лорд Браунли се беше преоблякъл в костюм с безупречна кройка, а съпругата му, ослепителна в смарагдова коприна, си беше сложила прословутата тиара. И двамата имаха изискан вид на аристократи. Бианка се почувства като замаяна.

— Да, благодаря.

Не се чувстваше съвсем добре. Че как иначе? Почти трепереше от ужас. Не можеше да повярва, че най-сетне се случва, че вече не става въпрос за възхитителна идея, за великолепен план, за нещо прекрасно, което ще се случи в неопределен момент в бъдеще, ами вече е действителност, действителност с неизвестен край, която след час щеше да отбележи невероятен успех или съсипващ провал и това щеше да стане известно на хората, буквално на милиони, а за това не можеше да не мисли, нито пък за критично настроената публика, която щеше да стане свидетел на нещо ужасно — или велико, — какъвто и да беше изходът. Не за пръв път й се прииска да бе друг човек, на друго място, в друго време.

Въпреки това се усмихна и кимна, отвърна, че много се радва да го види, зарадва се, че вече си е взел питие, и се извини. Тръгна към подиума и Джес.

Всичко стана ясно — дошлите по-рано, хората от вторите редици, както ги наричаше Сузи, редакторите на не дотам известните списания и блогърите (въпреки че и те бяха звезди), започнаха да пристигат, притесняваха се да не закъснеят, последвани от редакторите на лъскавите списания, всички щастливи и доволни, не че държаха да са навреме…

— Господи, това е Елиз Джордан! — изсъска Сузи. — Изобщо не вярвах, че ще дойде. — Изглежда, всички щяха да дойдат, и редакторите на големите списания, и известните блогъри, включително, разбира се, Фей Банкс, която поздрави шумно Бианка и побърза да попита за Мили. Нашумелите журналисти прииждаха също, Джейн Мур от „Сън“, Кристина Одоун от „Телеграф“ и опасно забавната Каръл Миджли от „Таймс“. Тук бяха и двете водещи журналистки от вестниците на лорд Фиърън, Ратбоун от „Нюз“ и Кати Йорк от „Скеч“.

— Господи — прошепна Бианка на Сузи, докато те прииждаха, подготвили телефоните си.

— На това му се казва туитвай и поздравявай — обясни с известно презрение Сузи.

— Поне един от страховете ни се оказа неоснователен, Сузи.

— И още два, които тепърва ще разберем какво означават — отвърна Сузи. — Господи, „Скай Нюз“ и прелестната Кей Бърли! Трябва да отида да я поздравя… Добре, Бианка, ти си наред.

Атина наблюдаваше Бианка, докато тя се качваше на сцената и се усмихваше на публиката, олицетворение на спокойствието и самоувереността. Спомни си първата им среща преди почти две години и си каза, че е малко по-благоразположена към нея, отколкото тогава, въпреки че увереността на Бианка, че вече не са врагове, след разговора в „Риц“ я дразнеше и забавляваше. Обличаше се добре, това не можеше да го отрече, винаги казваше по нещо хубаво за хората, а днес не беше изключение. Облякла бе копринена рокля „прегърни ме“, сигурно купена от „Фон Фюрстенберг“ в синьо и червено, изключително високи червени обувки на „Лоботен“, гъстата й тъмна коса, както винаги, се стелеше по раменете. Беше привлекателна жена, но арогантна, помисли си Атина, прекалено сигурна в способностите си; заслужаваше да бъде малко смачкана. С малко късмет щеше да си го получи. Нарочно избегна погледа на Бианка, докато вървеше към подиума и очевидно я търсеше. Сузи я попита тихо и предпазливо:

— Лейди Фаръл, искате ли…

Тя поклати глава и ясно им показа, че не иска. Сама щеше да избере времето.

А като стана въпрос за време, надяваше се да не отнеме дълго; да стои права на тази възраст се оказа по-трудно, отколкото очакваше.

Сякаш прочела мислите й, Джемайма й донесе позлатен стол.

Господи, прекрасна е, помисли си Лара, докато наблюдаваше как Бианка говори, първо благодари на семейство Браунли, че са позволили да използват дома им, след това изрази радостта си, че са тук.

— За мен беше изключително щастие, че успях да работя над нова гама продукти във „Фаръл“, които ще откриете днес.

Тя говори за историята на Фаръл, за бранда, който беше намерила, когато постъпи на работа тук, за новата гама, която щеше да бъде представена днес. Лара си каза, че ако тя изнасяше тази реч, всичко щеше да прозвучи преувеличено, дори нахално, но Бианка запази спокойствие и същевременно прояви увереност в преценката си. Разказа накратко историята на „Фаръл“ и заяви, че най-голямото й желание е било да опази и съхрани английския стил и традиция и просто да ги тласне напред в бъдещето, с по-съвременно лице.

— Ние сме щастливи, не само днес, бяхме щастливи и в процеса на работа всеки ден, всяка седмица, в присъствието на лейди Фаръл, която е създала бранда заедно със съпруга си сър Корнилиъс Фаръл в годината на коронацията; тя е най-голямото ни вдъхновение, наш ментор, който ни насочваше в правилната посока. Лейди Фаръл, моля ви, кажете няколко думи.

В отговор на милата усмивка и любезна покана, на окуражителното ръкопляскане на публиката лейди Фаръл се надигна от стола си и поклати глава.

— Не, не точно сега. Аз съм миналото, а вие бъдещето.

След тези думи седна, отпусна се тежко.

— Днес обаче — продължи Бианка — миналото е бъдеще, лейди Фаръл, така че бих искала да ви благодаря. А сега напред към бъдещето. Някои от вас отдавна са забелязали тиктакащия часовник, на който се изписваше лицето на една забележително красива жена, новото лице на „Фаръл“; преди да разкрием коя е тя, бих искала да благодаря на Луси Фаръл, внучката на лейди Атина, която е поела семейната традиция, толкова важна за всички нас и с която се гордеят всички, които работят за „Фаръл“. Тя е създателката на новия ни имидж. Луси, поклони се.

Докато наблюдаваше любимата си дъщеря, застанала на подиума, усмихната сред вълната от аплодисменти, Бърти изпита две чувства — огромна гордост и задоволство и странно чувство на загуба, че така решително бе загърбил всичко това, и семейството, и фирмата, че няма представител от неговото поколение, че единствената от семейството, която бе останала във фирмата, е Луси. Може пък майка му да беше права. Всичко, което го заобикаляше, беше в кръвта му, буквално — и блясъкът, и наследството, и затова не биваше да бъде захвърляно с лека ръка. Само че…

Бианка заговори отново:

— А сега настъпи моментът, в който ще ви разкрием на кого е лицето. Няма да останете разочаровани.

Докато часовникът продължаваше безмилостно да тиктака и да оформя красивото лице, екранът се завъртя и пред публиката застана Джес, засмяна, прекрасна, раздаваща въздушни целувки — всички скочиха на крака, ръкопляскаха, свиреха с уста. Тя пристъпи напред и целуна Бианка, след това скочи от подиума леко, поне доколкото позволяваха високите токчета и тясна рокля, и продължи да целува гостите — изглежда се познаваха, — камерите не спираха, десетки глави на влиятелни люде се навеждаха, пръстите не спираха работата си по клавиатурите.

След това Бианка отново застана в средата на сцената.

— Много се извинявам, но това не е краят на днешния ден. Едва започваме — нали така ви обещахме. Сега предстои нещо много специално, нещо, което не сте виждали досега — поне така си мисля, — и ви моля да гледате внимателно. Магазинът ни в Баркли Аркейд винаги е бил нашето лице, перлата в короната, а сега като част от представянето открихме още много магазини, същите като него, в повечето големи центрове по света, още перли на „Фаръл“, които ни представят по цялата планета и не мога да ви опиша колко ме е страх в този момент, защото това е забележителна новаторска стъпка и смятам да предам щафетата на Тод Марчънт и Джак Флин, двамата гении, които управляват нашата рекламна агенция — Тод, Джак, ваш ред е.

Тод й се усмихна и пое микрофона от нея, след това се обърна към публиката.

— Ако нещо се обърка, винете нея. Идеята беше нейна и невероятно оригинална; тя е геният, не ние. За нас беше огромна привилегия да работим с нея. И така, ако се съсредоточите в екрана — това е магазинът в Лондон, този е в Париж, този в Ню Йорк, следва Сидни и… този кой беше, Джак?

— Милано — уточни Джак. — Сега ще наблюдаваме как отварят и ще видите всичко на живо. Кой нормален човек би отворил магазин в единайсет вечерта като нас? Знаем обаче със сигурност, че има клиенти, които чакат пред всеки от магазините. Добре, да се върнем към обратното броене… — Зазвуча темата от „Космическа одисея“ и Джак отново заговори: — Десет… девет… осем… — И така до нула, когато натисна копче на контролния панел. Екраните станаха бели за ужасно дълго.

„По дяволите“, помисли си Бианка.

„Мамка му“, помисли си Тод.

„Мили боже“, помисли си Лара.

„Мама му стара“, помисли си Сузи.

„Жалко“, помисли си Атина.

В балната зала цареше пълна тишина, всички чакаха, нетърпеливи нещо да се случи. Накрая, най-неочаквано, картината дойде на фокус и всички видяха Флорънс, усмихната пред Баркли Аркейд 62, после видяха магазина в Сен Жермен, в Милано, вратите се отваряха и в повечето случаи хората отвън чакаха някой да ги посрещне.

„Прекалено хубаво е, за да е истина — помисли си Бианка. — Не може да остане чак толкова хубаво“.

Само че остана, защото на екрана видяха Сохо и тя си позволи само за миг да го погледне с усмивка, след това видяха прелестната Странд Аркейд в Сидни и Ан Сианг Хил в Сингапур, а шумът в залата ставаше все по-силен, чуваха се аплодисменти, викове. Хора, които бяха видели всичко, изпаднаха във възторг, тя усети, че не успява да се сдържи и се разплака. Беше успяла. Всички усилия дотук си струваха. Сузи също плачеше, прегръщаше я, след това и Лара, и Джес, и Тамзин заскачаха, а лорд Браунли се провикна и вдигна юмрук във въздуха.

Дори Атина не се сдържа и се усмихна. Усети, че на всяка цена трябва да отиде до тоалетната. Чувстваше се малко странно, дори объркана; сигурно беше от напрежението, което се трупаше у нея, тъй като моментът й бе почти настъпил, освен това имаше нужда да погледне бележките си, да си напомни най-пикантните точки от онова, което възнамеряваше да каже. Мина през тълпата и както можеше да се предполага, привлече вниманието, хората и се усмихваха, стискаха ръката й.

— Браво!

— Какъв небивал успех!

Само за миг тя усети колебание, запита се дали трябва да прави онова, което възнамеряваше… но, да, разбира се, че трябваше. Това бе единствената правилна постъпка. Корнилиъс също би го одобрил. След като няколко минути поседя на тихо и прегледа бележките си, се почувства по-добре, излезе и се отправи към залата. Бианка тъкмо бе започнала да говори отново, но щом я видя, се усмихна.

— Заповядайте, лейди Фаръл, елате при нас, това е вашият ден.

Сузи й помогна да се качи на подиума и тя пристъпи към Бианка в средата на сцената, а Джес възкликна от първия ред, където седеше сред гостите:

— Боже мой, невероятна е!

Тя се изправи пред гостите, доволна, че както винаги е избрала съвършения момент, зачака да настъпи пълна тишина, всички да се успокоят, да овладее присъстващите и й се прииска да не е толкова горещо и… и…

Бърти я наблюдаваше и забеляза, частица от секундата преди останалите, тъй като я познаваше изключително добре, че както се бе изправила, безкрайно красива в червената си рокля, с блестящите диаманти, докато вдигаше ръка за тишина, последва почти незабележимо движение, тя се поотпусна, сякаш омекна, а в следващия миг се строполи, краката й се подгънаха, тя падна на сцената и остана да лежи напълно безпомощна, сърцето й, това сърце на лъвица, което се беше борило толкова смело и устремено за всичко, което искаше, за всичко, в което вярваше през живота си, и отблъскваше онова, което мрази, първо бе забавило ритъма си, а след това бе спряло.

Неуморимата Атина Фаръл бе победена, сърцето й бе спряло да бие и тя издъхна точно както би искала, под светлините на прожекторите, облечена в червено, което наистина изглеждаше великолепно на телевизионните екрани, диамантите й продължаваха да блестят. Бърти, синът, когато тя презираше и потискаше цял живот, се качи на подиума и я покри нежно със сакото си, затвори очите й и сълзите му закапаха върху нея.