Пени Винченци
Наследниците (40)

Трийсет и девета глава

Предложи й да се омъжи за него. Направи го както си му е редът, отпусна се на коляно, усмихна се на собствената си глупост, докато го правеше, пръстенът беше в джоба му, в очите му се таеше тревога.

Тя бе силно изкушена. Не беше влюбена в него, разбира се, но го харесваше много и двамата имаха много общо: музика, книги, обичаха разходките. Сексът не беше включен в уравнението — той бе твърде изтънчен джентълмен, за да предложи дори, но пък беше приятен и сърдечен, обичаше тя да го хваща за ръката, когато ходеха на кино или на концерт, той стискаше пръстите и, на раздяла я целуваше нежно. Беше сигурна, че всичко ще бъде наред. А и всичко това беше много важно на нейната възраст?

Помоли го да й даде време, за да помисли. Искаше й се да продължи с кариерата си, така му каза. Попита го дали има нещо против. Той беше пенсионер, може би си търсеше човек, който да му прави компания постоянно. Той обаче отвърна, че всичко е наред, че това е едно от нещата, които най-много харесва в нея, професионалния й опит; имаше си любимия голф, участваше в най-различни клубове и нямаше желание да я лишава от нещо толкова важно.

Тимъти Бенинг беше вдовец; съпругата му беше починала преди пет години.

— Бракът ни беше щастлив — призна той — и знам, че тя би искала да открия отново щастие, стига да успея.

Беше юрист, висок, доста представителен, на шейсет и пет, с две приятни пораснали деца, които очевидно го обичаха и приветстваха Флорънс с добре дошла в семейството.

Запозна се с Тимъти на вечеря, а след това той поиска телефонния й номер и призна, че иска да я покани на концерт — в „Уигмор Хол“ имало програма, която със сигурност щяла да й допадне.

„Уигмор“ щеше да остане завинаги свързан с първата й сериозна среща с Корнилиъс, затова не й се стори най-подходящото място и тя деликатно предложи да отидат във „Фестивал Хол“.

— Дано нямаш нищо против, но предпочитам оркестрова музика пред камерна. — Тимъти призна, че и той я предпочита, и ето как се роди едно чудесно, щастливо приятелство.

Защо не си остана така, помисли си Флорънс. Но връзката им процъфтя, прекрасна, нежна и след три месеца концерти, разходки и художествени галерии една вечер Тимъти я заведе на ресторант — малък, непретенциозен, във Виктория, — пое ръката и с известно неудобство, докато чакаха десерта, и заяви, че тя сигурно вече е разбрала, че той я е обикнал и изпитва чувства, които са много по-силни от приятелството. Поласкана и очарована, Флорънс се наведе напред, за да го целуне нежно по бузата и да му благодари, след което помоли да забавят темпото, а той прие с радост. След още няколко седмици и направи предложението и тя лежа будна почти през цялата нощ, изправена пред огромно изкушение.

Да, обичаше Корнилиъс, знаеше, че винаги ще го обича, но й беше омръзнало да бъде любовница, да е винаги добра, противопоставена на лошата Атина, да се държи мило и уравновесено, да проявява съчувствие, да е забавна и сексапилна. Самотните уикенди, ваканции, Коледа и рождени дни и бяха омръзнали. Семейство Фаръл вече не бяха звездната двойка: влачеха се след блясъка на други, по-нови и желани имена; дори „Ревлон“ беше изостанал зад „Лодър“ и „Л’Ореал“ и „Клиник“, както и много от другите славни доскоро имена като „Ардън“, „Рубинщайн“ и „Коти“. „Ярдли“ все още се бореше, а „Гоя“ умираше.

Лодър властваше, блестящо самоуверена, изобретателна, с огромни ресурси; госпожа Лодър бе жива легенда, ослепителна, очарователна, изискана — освен това бе продавачка до мозъка на костите си.

Атина не можеше да я понася, възприемаше я като олицетворение на онова, което тя самата би могла да бъде; същевременно я заклеймяваше като вулгарна.

Сега вече големите брандове бяха до един насочени към грижа за кожата, козметични фирми като „Кларенс“ с на пръв поглед недокоснатия образ на качество и чистота, говореше се непрекъснато за холистичен подход, при който здравето и фитнесът са много по-важни от цвета на сенките за очи — всички ходеха в спортни зали и правеха упражнения в стил Джейн Фонда. Грижите за кожата и косата бяха водеща тема в научните изследвания и се говореше, че в началото на осемдесетте „Л’Ореал“ са назначили хиляда химици.

При парфюмите вече не ставаше въпрос за ухание, а за нещо тайнствено, наречено начин на живот, чийто инициатор стана Чарлс Ревлон, който стартира кампания с прелестната Шели Хак от „Ангелите на Чарли“ като неговата сексапилна, обута в панталони Чарли и целият пазар последва примера му. Самите парфюми бяха много интересни, на химическа основа, много силни и дълготрайни и единственото им преимущество, поне за Атина, беше, че „Ют Дю“ на Лодър изглеждаше старомоден на техния фон. Любимият на Флорънс беше „Рив Гош“ с великолепното си послание „n’est pas un parfum pur les femmes efacees“ — „този парфюм не е за жени без индивидуалност“.

Това беше ерата на принцеса Даяна, чието прекрасно лице с лъскави до блясък устни и наплескани с аркансил мигли се усмихваше лъчезарно, понякога дори малко тъжно от всяка корица на списание, от всяка първа страница на вестник, във всички страни на всички континенти.

Все още имаше козметични фирми, които успяха да се наложат; водеше „Мери Куонт“, следвана от някои тийнейджърски брандове, „Бутс“, „Севънтийн“, „Римел“, „Мейбълин“, но с изключение на „Куонт“ тях ги възприемаха като леко вулгарни, а Атина Фаръл направо ги презираше. Годините минаваха, тя изпитваше все повече и повече презрение и все по-малко възхищение; много опасно състояние на творческия ум.

— Страхувам се, че потъваме — призна на няколко пъти Корнилиъс пред Флорънс. — Имаме нужда от нова посока, но няма да я открием, докато Атина е в такова настроение.

— Може пък ти да я откриеш — предложи Флорънс.

— Мила моя, творчеството никога не е било силата ми. Аз мога да позная нещо, когато го видя. А в момента не го виждам.

Най-накрая Атина измисли нещо по-скоро хитроумно, отколкото гениално, което бе уловило настроението в момента. Тя създаде колекцията за дишаща кожа: „Всеки продукт е толкова лек, че кожата ви диша денонощно!“

Това беше неточно от научна гледна точка — „Че кой продукт би попречил на въздуха да стигне до кожата ти?“, отбеляза грубо Франсин пред Флорънс. Независимо от всичко им се размина, защото за редакторите на модните списания сезонът беше слаб, така че консултантите имаха какво да рекламират и публиката се хвана. Рекламната кампания показа момиче на велосипед на провинциален път с развяна косата и привлече погледите. Флорънс доста се огорчи от откритото възхищение на Корнилиъс и от флирта, който подхвана с тъмноокото, тъмнокосо момиче Гили Гулд. Той настоя да присъства на снимките, а на партито по случай пускането на продуктите обърна неправомерно голямо внимание на момичето и красотата й, подари й огромен букет рози и я заведе на вечеря в „Риц“ заедно с Атина, която бе не по-малко подразнена, но поне имаше пълното право да го покаже. Флорънс трябваше да се преструва, че й е все едно, но когато седмица по-късно, след промоцията в „Селфриджес“, където Гили Гулд работеше като манекен за колекцията, Корнилиъс не бе в състояние да говори почти за нищо друго, тя му каза, че разговорът става скучен и е най-добре да си тръгне.

— Но, скъпа, мислех, че всички ще ходим да пийнем по чашка в „Коно“.

— Вие ще ходите. Аз си имам по-смислени занимания.

— Може да се приеме за доста невъзпитано.

— От кого?

— От Гили, от Атина. Също и от мен.

— Корнилиъс, на Атина и е все едно дали присъствам на подобни събития или не. За госпожица Гулд съм просто наемна работна ръка, да не говорим, че двете с нея не сме разменили и две думи. Освен това мисля, че съм си извоювала правото да се държа невъзпитано с теб.

Той разбра на мига.

— Много се извинявам, любима, бях изключително нетактичен. Може ли да мина по-късно? Атина ще вечеря с Каро и Мартин, а аз се извиних, че съм уморен.

— Щом искаш… заповядай.

— Не сте много ентусиазирана, госпожице Хамилтън. Позволете ми, моля ви, да ви посетя.

— Добре.

Пристигна с огромен букет бели рози и се извини.

— Аз съм просто един стар човек, заслепен от младостта и красотата. Случва се, любов моя. Ние, старците, не умеем да се въздържаме.

— Не, разбира се. — Тя му се усмихна, изпиха две чаши шампанско, тя каза, че разбира, след това даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да се качат на горния етаж.

— Уморена съм, Корнилиъс, денят беше дълъг. А ние, възрастните дами, имаме нужда от малко повече почивка, отколкото преди.

Доскоро не би и помислила да каже подобно нещо, да намекне, че той вече не я привлича толкова страстно, както едно време, ала днес прецени, че има право. Това е то, помисли си тя: той има пълното право да признава, че е бил привлечен от млада красавица и да напомпа сексуалното си мъжество, и тя трябва да признае, че това е негово право. Нямаше проблем, ако беше твой съпруг, докато за дългогодишен любовник…

Докато седеше и мислеше за Корнилиъс, раздразнена повече от всякога, тя реши да приеме предложението за брак на Тимъти. Корнилиъс щеше да беснее и фучи, може би щеше дори да се разплаче, но накрая щеше да се наложи да приеме. Крайно време беше и тя да се прояви като егоистка.

— Така — започна той и се изправи. — Трябва да вървя. Надявам се, че нямаш нищо против, но ще взема Трентъм.

— Какво?

— Само назаем — усмихна се той. — Мислех, че нямаш нищо против, а на Ленард му трябва картината.

— Не може! — отсече тя и усети как я обхваща паника. Корнилиъс не бе забелязал, че картината е фалшива, но Ленард веднага щеше да разбере.

— Миличка, става въпрос за няколко седмици.

— Няма значение. Защо я иска?

— Малко е закъсал, ще прави изложба и има нужда от картините си, колкото е възможно повече от тях, за да ги покаже. Няма да я продаде, ще ти я върне. Е, ако някой направи предложение, на което той не може да откаже…

— Стига глупости — сопна се тя, тъй като страхът я правеше раздразнителна. — Тази картина е безценна за мен и ти много добре го знаеш!

— Много се радвам, но както вече ти казах, ще си я получиш.

— Корнилиъс, не искам да му я давам.

— Държиш се глупаво — отвърна той и свали картината. Тя не беше много голяма: четирийсет и шест сантиметра на трийсет както беше в рамка. Тя го погледна ужасено, но не продължи да спори. Нямаше смисъл. Налагаше се да издържи.

Тимъти позвъни по-късно, за да попита дали иска да прекара съботата с него. Щели да отидат на разходка, а след това той щял да сготви вечеря и да й покаже страхотната си хайфай уредба, която тъкмо си бил купил.

— След това, разбира се, трябва да останеш през нощта, а на другия ден може да опитаме чудесата на селската кръчма. Аз трябва да отида на църква сутринта, тъй като заради греховете си съм църковен настоятел, но след това съм напълно свободен.

Всичко това й се стори изключително приятно и тя прие с удоволствие. Само че в събота сутринта, докато си събираше багажа, съвсем не се почувства спокойна, защото се страхуваше, че Корнилиъс ще й позвъни всеки момент за картината.

Той не се обади и тя тръгна към Уотърлу, за да се качи на влака за Гилдфорд, много по-оптимистично настроена. Може би Ленард Трентъм щеше просто да закачи картината — в оригиналната рамка, — без да й обърне много внимание.

Уикендът премина щастливо и весело. Тимъти говореше с обич, дори с усмивка за съпругата си Барбара.

— Беше прекрасен човек, щеше да ти хареса. Много мила и благородна. А колко смела беше. Дълго време не можех да си представя живота без нея. Всичко ми се струваше напълно безсмислено. Но после нещата се пооправиха. И още нещо, Флорънс, казват, че хората, които са познали една щастлива, стабилна връзка, са способни по-лесно да създадат друга. Ти съгласна ли си?

— Не знам — отвърна предпазливо тя. Възможно ли бе връзката и с Корнилиъс, с всичките си усложнения и измами, с прекрасните моменти и жалките, самотни моменти, да бъде описана като щастлива и стабилна?

— Сигурно. Бракът ти е бил толкова кратък, че едва ли си познала истинско удовлетворение. Много ми е мъчно, че е станало така.

Тя се запита какво ли би казал той, ако знаеше за Корнилиъс — със сигурност щеше да го шокира, но въпросът бе дали ще може да приеме факта, да разбере? Но тя все едно никога нямаше да му каже, така че нямаше никакво значение. Само че… имаше. Този неин втори таен живот владееше толкова голяма част от нея, че всеки момент можеше да бъде разкрит. Това беше голям риск. Може ли, трябва ли да се поддаде на това сладко, простичко изкушение?

Вечерята на масата в кухнята беше много вкусна — чудесен котидж пай, последван от крем за десерт.

— Храна за бебета — оказа той, — много е вкусна след дълга разходка.

След това седнаха пред камината и слушаха Хендел, а тревогите й нахлуха отново, когато се запита какво ли става в Лондон, какво ли гневно или презрително съобщение ще намери на телефонния си секретар, дали Корнилиъс или Ленард Трентъм, или и двамата не я търсят, вбесени, готови за отмъщение или пък учудени къде се намира.

Концертът приключи.

— По едно питие преди лягане? — попита Тимъти.

— С удоволствие бих изпила чаша какао — отвърна тя.

— Имах предвид нещо по-екзотично. Но получаваш какао.

Донесе две големи чаши и ги постави на ниската масичка между тях.

След това я погледна.

— Много държа на теб, Флорънс — каза той. — Искрено се надявам да ми дадеш отговора, който очаквам.

— Тимъти…

— Нямам намерение да те притискам. Разбирам, че имаш нужда от време. Трябва много неща да премислиш, не на последно място, че ще споделяш живота си с друг. Нещо, което не се е случвало досега.

Флорънс му се усмихна.

— Благодаря ти за разбирането, Тимъти — отвърна тя.

— Просто си мислех — всъщност сигурен съм, — че двамата с теб ще бъдем много щастливи заедно. Знам, че и децата са на същото мнение. Те много те харесват.

— И аз ги харесвам.

— Днес Лора ми каза тайна. Чака бебе.

— Тимъти, това е прекрасно.

— Нали. Много се вълнувам. Жалко, разбира се, защото това бе едно от нещата, които Барбара най-много искаше, а така и не дочака внучето си. Но аз съм много щастлив.

Господи, помисли си Флорънс, ще бъда доведена баба. Невероятно, след като цял живот съм била сама като стара мома. Дали сега вече няма да страда за бебето, което така и не забрави? Или ще стане още по-лошо?

— Най-добре е — усмихна се той — подобни вести да се споделят. Мисля, че ще бъдеш чудесна доведена баба. Само че… много зле постъпвам, мила Флорънс, като те притискам по този начин. Твърдо съм решил да не го правя. Сега… време е за сън. Лека нощ, мила моя. До утре.

Тя стана, целуна го по бузата и протегна ръка към вратата.

— Не мисли, че не копнея да те отведа в леглото си, Флорънс, но не би било редно, преди да решиш. Не чакам благословията на църквата, а твоята.

— Разбира се — отвърна тихо тя.

— Освен това — продължи той със странна, малко смутена усмивка — чувствам се твърде нервен само като си помисля за тази работа. Нямам представа, разбира се, дали си имала връзки, всъщност сигурен съм, че си имала. Не искам да ми казваш, освен ако ти не решиш. Но всичко това ще бъде едно предизвикателство. Аз съм се любил само с една жена и може да се окаже, че не съм достатъчно добър за теб, просто не знам.

— О, Тимъти — каза Флорънс, пристъпи обратно към него и го целуна отново. — Убедена съм, че ще бъдеш чудесен. Според мен си прав. Трябва да изчакаме още малко, въпреки че те харесвам и много ми се иска да го направим.

— Наистина ли — отвърна той и усмивката му грейна. — Това е чудесно.

На сутринта отиде с него в църквата, след това двамата седнаха в селската кръчма да пийнат нещо и се подлъгаха да си поръчат обяд, който никак не им хареса. След кратка разходка тя най-сетне си тръгна за Лондон, макар и с искрено нежелание.

На телефонния секретар я чакаха осем обаждания: три от Ленард Трентъм, който и се стори много разстроен и я молеше да му позвъни, и пет от Корнилиъс, който я молеше за същото.

Не се обади нито на единия, нито на другия. Трябваше да позвъни на Тимъти, за да му каже, че се е прибрала, както я беше помолил, след това седна да гледа телевизия, някакъв глупав неделен сериал.

Спа зле, сънищата и бяха трескави. На следващия ден, малко след два, Корнилиъс пристигна в магазина.

— Сама ли си?

Тя кимна.

— Добре. — Гласът му беше хладен, той излъчваше враждебност. Заключи вратата и обърна табелата на „Затворено“.

— Какво става, Флорънс? Ленард казва, че картината е фалшива.

Тя, разбира се, не му каза истинската причина. Не можеше. Затова пък му каза, че е имала спешна нужда от пари.

— Но защо? И защо не ми каза?

— Корнилиъс, унизително е да завися от теб. Аз… имах финансови проблеми и наистина ми трябваха пари.

— Защо?

Остана удивена как потекоха лъжите.

— Бях поела таксите за старческия дом на майката на Дънкан… е, не всички, само помагах, когато семейството имаше трудности.

— Флорънс, как може, след като ти самата нямаш почти нищо? Много мило, много благородно, но… необмислено.

— Знам. Както и да е, исках да го направя. Тя е много възрастна и немощна. Затова реших… реших да продам картината.

— Нашата картина.

— Не, Корнилиъс, картината. Моята картина, ако трябва да сме точни. Ти ми я подари.

— А онзи ден имаше наглостта да ми кажеш, че е безценна за теб.

— Знам, извинявай. Само че… може някой ден да си я върна.

— Кой я купи?

— Галерията на Стюарт.

— Онзи гадняр! Знаеш ли къде е отишла?

— Сигурно от другата страна на океана. Корнилиъс, няма смисъл. Никога няма да си я върнем. Много се извинявам, наистина много.

— Стореното — сторено. Разбирам мотивите ти. Искаш ли другата картина?

— Разбира се, че я искам! Тя е много ценна за мен. Независимо дали е истинска или фалшива. Корнилиъс — продължи тя и усети, че болката води отчаяние, — моля те, много те моля, опитай се да разбереш какво е да си на мое място. Аз съм винаги победената. Втора цигулка съм на Атина…

— Това е нелепо!

— Това е самата истина. Тя ти е съпруга, има обществено положение, сигурност, докато аз нямам нищо…

— Имаш мен и моята любов.

— Не, Корнилиъс, нямам теб. Досега бях скрита, заметена под килима в продължение на трийсет години. Беше прекрасно, започнах тази връзка с отворени очи, но понякога, само понякога, копнея за сигурност, за нормален живот. През повечето време ми се налага да се справям сама. — Сега вече беше пребледняла, но болезнено откровена. — И ми се налага да съм сама през повечето време. — Не е лесно, още повече докато търпя високомерното и презрително отношение на Атина. Нямам сигурност…

— Напротив, имаш — отвърна той. — Имаш огромна сигурност, както ти е добре известно. Когато решиш да я потърсиш.

— Да, разбира се, и съм много благодарна за нея. Въпреки че ми е много трудно да си представя, че някога ще я използвам. Както и да е, трябва да се справям с всичко, да се справям с целия свят, при това съвсем сама. Трябва да разбереш колко е трудно всичко това.

Последва дълго мълчание, след това той заговори:

— Ела, малка Фло. — Привлече я към себе си. — Обичам те. Обичам те много. Имам невероятен късмет, че си в живота ми. Не те заслужавам.

— Не — усмихна се неочаквано тя, — наистина не ме заслужаваш. Само че…

— Знам. Не мога да си представя живота без теб. Не бих издържал. Разбирам, че някой ден ще се появи някой свестен човек и ще поиска да се ожени за теб. Тогава ще имаш пълното право да ме оставиш заради него. Наистина ще бъдеш в правото си.

В този момент тя осъзна, че Тимъти Бенинг не е за нея. Беше твърде добър. Тя бе прелюбодейка, беше измамила жената, на която дължеше всичко, беше я лъгала безобразно, без капка съжаление. Нима съжалението щеше да оправи нещата? Може би малко, но тя не бе изпитала подобно чувство. Дори намираше утеха в мисълта, че владее сърцето на съпруга й, докато Атина вилнееше и я омаловажаваше. Владееше и тялото му, при това доста често.

Такава като нея нямаше работа с човек като Тимъти Бенинг. Сега се появяваха нови лъжи, трупаха се. Беше излъгала с удивителна лекота любовника си, беше скрила от него, че е направила аборт, беше измислила разумна причина за стореното. За Тимъти подобно нещо би било непростимо. Тя бе направила аборт, без дори да помисли за други възможности, и го бе сторила, като бе скрила съществуването на детето от баща му.

Но от Тимъти нямаше да може да скрие всичко това. Бракът с човек, добър и открит като него, трябваше да се гради на истини, на доверие, не можеше да се крепи на лъжи и подозрения. Постепенно тя щеше да съсипе Тимъти Бенинг, да стъпче добротата му. Той щеше да я наблюдава с усмихнатите си, изпълнени с обич очи и постепенно, неизбежно, същите тези очи щяха да видят истината: че тя е способна да лъже, без да се замисля. Нямаше да направи такова нещо, нямаше да го съсипе и него, и щастливия му, прекрасен живот. Това щеше да е най-голямото злодеяние, много по-тежко от лъжите пред Атина. А в края на краищата самата Атина беше едно голямо зло.

И така, обляна в сълзи, тя написа писмо на Тимъти. Знаеше, че емоционалните причини няма да са достатъчни, затова просто изтъкна, че животът им е различен, че двамата трудно ще намерят златната среда, че тя не може да се вмести в живота му, колкото и очарователен и приятен да е той, че се страхува, че двамата ще бъдат нещастни, тъй като са много различни като хора.

„Не трябва да се виждаме отново, тъй като една нова среща би ме разколебала. Благодаря ти за най-щастливите три месеца в живота, а сега и за най-щастливите два дена през тези месеци. Копнея да приема, жадувам да съм с теб. Ти си много специален, много добър и много, много скъп за мен човек и аз държа на теб изключително много. Тъкмо затова не бива да те наранявам, а знам, че точно така ще стане.

Благодаря ти за всичко и те моля да ми простиш. Опитай се с течение на времето да ме запомниш с толкова обич, колкото изпитвам аз към теб.

Флорънс“

Написа адреса на писмото, прочете написаното още три пъти и плака през всичкото време, след това отиде до пощенската кутия и го пусна с огромно усилие на волята, стискаше го с върховете на пръстите, а след това тръгна по тъмните, студени улици към малката си къщичка и самотния си, понякога труден, понякога мрачен живот, от който си бе въобразила, че ще избяга и ще се озове сред светлина, топлина и щастие, докато сега вече бе наясно, че това няма да се случи никога.