Пени Винченци
Наследниците (16)

Петнайсета глава

Мили не можеше да откъсне очи, нямаше сили да премести поглед. Поканата беше пристигнала по пощата, невероятно представителна покана, твърда бяла картичка с малка златна коронка, думите изписани в черно и бяло, ръкописни. „Заповядайте на сватбата на принц Уилям от Уелс и госпожица Катрин Мидълтън на 29 април 2011 г.“, а след това плъзна поглед надолу и видя по-дребния шрифт. По лична покана на госпожица Кари Мейпълтън, Болтънс, Лондон SW3 в 10,30 часа. Тържественият обяд ще бъде сервиран след церемонията, последван от прожекция на ключови моменти от събитието, а след това дискотека. Облекло: официално. RSVP^[1].

Тя пристигна в училище грейнала от вълнение и откри половината клас в същото състояние, обсъждаха какво да облекат и дали майките им ще се съгласят да им купят нещо ново, и какви гаднярки са, ако откажат; другата половина мълчаха и се преструваха, че се занимават с нещо по-интересно.

Макар да се чувстваше горда, че е в облагодетелстваната половина, малка частица от Мили си казваше, че ако тя беше новото момиче в положението на Кари, щеше да покани целия клас или само две-три истински приятелки. Струваше й се, че сега Кари е действала на случаен принцип.

 

 

Сузи имаше намерение да изглежда великолепно, безкрайно издокарана този ден. Бианка й беше казала — и тя бе страхотно поласкана, — че иска да участва в подбора на нова агенция.

— За мен е ненормално пиарът и рекламните кампании да не са в тандем. Лара Клемънтс също ще дойде.

Това амбицира Сузи още повече да се представи блестящо. Въпреки че Лара не беше лъскава мадама, не си падаше по дизайнерски дрешки, беше шикозна и излъчваше самоувереност, така че бе много важно да впечатли и нея.

Това бе първата среща с агенциите от списъка на Бианка, среща, пълна с неизвестни. „Флин Марчънт“ бяха млада група, за тях работеха едва двайсет човека, но бяха организирали незабравима, единствена кампания за продукти за коса, която Бианка бе харесала много, а те останаха поласкани, когато получиха имейла й и потвърдиха, че с удоволствие ще дойдат да се срещнат, признавайки с очарователна прямота, че портфолиото им е доста ограничено, но въпреки това бяха убедени, че ще хареса онова, което ще й покажат. Офисът им бил „на края на света, в Мерилебън, по-точно Падингтън“, което допадна на Бианка.

— Никак не одобрявам пилеенето на пари за високи наеми, след като тези пари могат да отидат за нещо по-добро, например за персонала — обясни тя, когато Тод Марчънт се извини за не особено изискания адрес. — На нас също ни предстои да се преместим, стига да намерим нещо изгодно.

Тод Марчънт веднага се почувства по-оптимистично настроен за изхода на срещата, която нарече среща за химията: „Най-важното е всички да почувстваме, че можем да работим заедно, че химията помежду ни се получава, в противен случай не правим нищо.“

На Бианка много и допадна идеята за такава среща.

В деня на срещата Сузи стана много рано сутринта, първо, за да има предостатъчно време за косата и грима, но също и за да послуша радио — Бианка много се интересуваше от текущите събития, най-вече от политика, казваше, че е не по-малко важно от модата, когато се предлага продукт.

Опита се да се измъкне от леглото колкото е възможно по-тихо, но Хенк протегна ръка и се опита да я привлече обратно.

— Сладурче! Какви ги вършиш? Майната му, шест часът е!

— Не, шест и половина — поправи го Сузи — и имам ранна среща.

— Майната му. Мразя да съм сам в леглото. Виж какво, ако се понапъна, ще се надървя…

— Хенк, много се радвам да го чуя — сряза го Сузи, — но трябва да почакаш.

— Същото каза и снощи — оплака се жално той.

— Много се извинявам и за това. Само че в живота има и други неща, а днес е работен ден. Чака ме работа, трябва да изкарам пари, нали се сещаш?

— Знаех си аз, че ще стане така. Не спираш да ми напомняш, че ти си тази, която печели, а аз просто си вися и не върша нищо.

— Дали пък няма да е зле да ти напомням по-честичко? През последния месец отказа три предложения за работа, защото били пълен боклук. Изненадана съм, че агентът ти продължава да се занимава с теб. Аз не бих. Да не би да си въобразяваш, че на мен ми харесва всичко, което правя? Или си легни, или ставай, но ме остави на мира. Разбрахме ли се?

Той обаче седна в леглото и я изгледа злобно.

— Минавала ли ти е някога мисълта през тъпия ти мозък, че през повечето дни се трепя като роб, опитвам се да открия съвършената снимка, да уловя красив момент, да усъвършенствам уменията си и да обогатявам портфолиото си? И каква подкрепа получавам за тази работа? Абсолютно никаква, майната му, само ми опяваш, че съм могъл да ида на пазар или да оправя леглото…

— Хенк, казах, че нямам време за подобни разправии.

Но добре познатата паника започна да нахлува в нея. Винаги ставаше така; ядосваше се на Хенк, негодуваше срещу поведението му, а после, когато усетеше, че има опасност да го изгуби, я обхващаше ужас, който не можеше да си обясни откъде идва. Не беше влюбена в него, дори не беше сигурна, че го харесва. Може би защото бе живяла без партньор твърде дълго и знаеше какво означава безрадостната самота. Нелепо беше, че той си позволява да я тормози по този начин. А това си беше тормоз, нямаше никакво съмнение.

— Извинявай, Хенк — каза тя и се дръпна от протегнатата към нея ръка, която си проправяше път под халата, за да погали гърдите и. — Нямам абсолютно никакво време за това. До довечера.

— Фригидна нещастница — каза той и я зяпна с такава омраза, че тя остана поразена. — Не мога да продължавам по този начин. Това не е никаква връзка, Сузи, абсолютно никаква.

— Моля те, Хенк! Моля те, прояви разбиране…

— Не — отсече той. — Не разбирам. Извинявай. Крайно време е да подредиш приоритетите си…

— Хенк, ако само…

Опита отново, неубедително, да се отдръпне, но той усети колебанието й, забеляза съмнението в очите и.

— Така вече е по-добре — каза той и неочаквано се усмихна, натисна я, за да се отпусне на колене край леглото, и я насили да го поеме в уста. — Така може. Хайде, сладурче, давай, давай, давай…

Джемайма беше сама в офиса, когато Сузи влетя с разрошена коса, гримът и размазан, защото се бе опитала да се разкраси в автобуса.

— Извинявам се, много се извинявам, Джемайма, аз…

— Няма страшно, току-що влязоха. Ще кажа на Бианка, че си тук. — Тя стана, надникна в кабинета на Бианка, след това се обърна: — Да, каза, че можеш да влезеш.

Бианка и кимна хладно.

— Здравей, Сузи. Извинявай, че не те изчакахме. Това е Сузи Хардинг, рекламният ни директор — представи я тя на двамата мъже, седнали край масичката за кафе. — Сузи, това са Тод Марчънт и Джак Флин. Тъкмо обясняваха как работят. Ще трябва да наваксаш оттук.

— Да, разбира се, извинявай, Бианка, аз много се извинявам…

Бианка се обърна, очевидно нямаше никакво желание да я окуражи.

— Продължавай, Тод.

Тод Марчънт беше много готин, с черно кожено яке и черен панталон, Джак Флин почти старомоден в дънки „Ливайс 501“ и семпла бяла риза; и двамата се усмихнаха на Сузи, почти притеснени от ситуацията, а след това Тод заговори отново.

— Както казвах, Сузи, двамата с Джак работим заедно вече десет години, запознахме се в голяма агенция и се отделихме — като дует — преди пет години.

Той беше чаровник, забавен, приятен, измамно спокоен.

— Установихме, че клиентите обичат да участват в представянето и разработката на идеите, обсъждаме всичко заедно. Така взаимоотношенията ни стават по-продуктивни, но за целта трябва да има химия, затова и провеждаме тази среща. Наричаме я среща за определяне на химията.

— Страхотно — обади се Лара, нетърпелива да даде своя принос. Записа си нещо в бележника, който носеше. Сузи нямаше бележник; извади телефона си и използва него.

— Добре. Значи това няма да е еднократен разговор. Нали така, Джак?

— Точно така. Целта ни е да постигнем алхимия с клиентите, за да бъдат двете страни наясно с ограниченията си.

Бианка се усмихна.

— Харесвам алхимията — кимна тя. — Ние имаме нужда точно от алхимия. Да кажем — макар че това е съвсем предварителна среща, — да кажем, че решим да работим с вас, какъв ще бъде процесът на работа?

— Така — продължи Тод, — първото, което искаме, е да научим всичко за „Фаръл“. Ще обиколим аутлетите, ще се запознаем с продуктите…

— Те обаче — уточни Бианка — ще са доста различни от онези, които ще рекламираме.

— Това ми е ясно, но нали отнякъде трябва да започнем. Ще има много срещи, ще идваме в офиса ви, във фабриката, в лабораторията, за да се потопим в марката.

— Точно така — потвърди Джак, — искаме да разберем не само онова, което вършите, ами и онова, което имате намерение да правите с марката, а също и къде се намирате в момента.

— Именно — добави Тод. — След това се оттегляме и започваме работа — това е жаргон, с който искаме да кажем, че разбираме какво ще накара хората да купят ваш продукт. Това е основа за творческа работа. Ще работим, разбира се, с вас. След това възлагаме творческата работа на екип, а после… после се връщаме при вас с онова, което смятаме, че ще даде резултат. Ще проведем нови разговори.

— Това са много разговори — усмихна им се Бианка.

За бога, Сузи, измисли какво да кажеш…

— Ами… медиите? — успя да изрече тя. Не беше най-умното, но по-добре от нищо.

— Очевидно — обясни Джак — ще разгледаме всичко.

Очевидно. Това се стовари като балон, пълен с олово.

— Ние обаче нямаме бюджет за телевизията — уточни Бианка.

— Разбирам. Винаги има начини да се изцедят пари от една кампания. Със сигурност ще има предостатъчно онлайн материали, защото дигиталното е сърцето на всичко, което се върши в днешно време. Може би рекламата ще стане част от пиар история, а не обратното.

— Това е наистина супер — обади се Сузи и за пореден път се почувства като глупачка. По дяволите. Не се представи никак добре. Дяволите да го вземат Хенк.

Последва мълчание.

— И така — заяви Бианка, — ще се свържем с вас. Освен ако Лара не иска да попита нещо.

— Засега не — отвърна Лара. — Благодаря ви. Беше ми приятно да се запознаем.

— И на мен — каза Тод и стана, след това протегна ръка на всяка една от жените. Джак го последва.

— Сузи, би ли ги изпратила? — помоли Бианка. — Лара, ще ми отделиш ли пет минути? Просто исках да ти обърна внимание на нещо…

Никога преди Сузи не се бе чувствала толкова отритната.

 

 

Атина се приготвяше с нескрито неудоволствие за обяда с Бианка Бейли. Джемайма Пендълтън и беше казала вчера, че имат резервация в „Кларидж“ — „в ресторанта на Гордън Рамзи“.

— За съжаление не харесвам Гордън Рамзи — отказа Атина. — Не понасям езика му, още по-малко храната му.

— Ще предам на Бианка — отвърна Джемайма, гласът й бе любезен, както винаги.

Половин час по-късно тя позвъни отново.

— Бианка пита дали грилът в „Дорчестър“ ви допада повече?

— Много повече — благоволи да се съгласи Атина. — Благодаря.

Бианка я чакаше на масата.

— Цялата сутрин бях навън, иначе можехме да дойдем заедно с такси. Права сте, тук наистина е чудесно.

— Така е — потвърди Атина. — Разбира се, не е както едно време, беше много по-елегантно, повече се обръщаше внимание на обстановката, не толкова на храната.

— Аз си мислех, че храната винаги е била най-важното.

— Да, но човек приемаше това за даденост, нямаше нужда главните готвачи да лепят нелепите си имена по всички менюта.

Бианка се разсмя.

— Дано одобрите храната. Съпругът ви беше ли bon viveur^[2]?

— Разбира се — отвърна Атина, — всички добре възпитани хора се наслаждаваха на храната и виното и ги познаваха добре. Само че тогава това не се превръщаше в мания, както сега. Но човек трябва да се съобразява с времето, в което живее. Другата възможност е да те отпишат напълно.

— Дано не се чувствате по този начин — въздъхна Бианка.

— Не, разбира се — отрече Атина.

— Чудесно. Готова ли сте да поръчате? Искате ли вино? Може би нещо друго за начало? Аз не мога да пия на обяд, но вие трябва да си поръчате, ако искате.

— Малко вино — реши Атина, — може би и едно сухо шери.

— Разбира се.

Атина седеше безмълвно, докато Бианка поръчваше храната, виното и вода, което я развесели неимоверно много. От всички съвременни тенденции навикът да се пилеят пари за бутилирана вода беше най-неразбираем. Каро и беше казала, че в Ню Йорк няколко от най-известните ресторанти имат сомелиери за водата, за да посъветват клиентите коя вода най-много ще отива на поръчаното ястие.

— Така — заговори Бианка и вдигна чашата си със „Сан Пелегрино“ към Атина, — имам причина да ви помоля да разговаряме на обяд на място, където сме сами. И така, първият ми въпрос е какво мислите за назначението на Бърти?

— Огромна грешка. Струва ми се странно да го сложите на пост, за който той не знае почти нищо.

— Според мен Бърти притежава невероятен усет към хората и умее да забелязва потенциала им. Има и непогрешим инстинкт кой ще работи най-добре с кого и как.

— Имате право на мнение — изви вежди Атина.

— Така е. Надявам се, че одобрявате плановете за представяне.

— Някои от тях — каза Атина.

— Чудесно. За кое имате резерви?

— Не одобрявам предложението ви да се изтеглим от големите вериги магазини. По една случайност казах на Бърти, че трябва да намерим някакво място за Мърджъри Досън. Това вече влиза в задълженията му.

— Точно така — потвърди Бианка, — въпреки че той ще се занимава с много по-големи проблеми. Както и да е, съзнавам колко е важно да намерим място за Марджъри Досън, запозната съм с личните и проблеми и ви уверявам, че ще направя всичко по силите си. Само че…

— Госпожо Бейли, Марджъри иска да е сигурна, а пък аз искам да й дам гаранция.

— Лейди Фаръл, вече ви казах, че ще направя всичко по силите си. Ако се налага, ще го подложим на гласуване на следващата среща на борда. Заедно с новите назначения. Какво ще кажете?

— Приемливо разрешение — отвърна благосклонно Атина. Все пак семейството държеше мажоритарните дялове, следователно можеха да определят изхода на вота, така че бъдещето на Марджъри бе сигурно. Щеше да й го каже днес следобед. Обядът продължи бавно.

— И така — заговори Бианка, когато бяха на десерта, — времето е от съществено значение и ще ни бъде трудно, но заради значението на наследството на бранда и историята, която е прекрасна — появата ви в лятото на коронацията, а този път новото представяне в годината на диамантения юбилей, — съм твърдо решена да успеем. Налага се да успеем. Имам огромно желание да работим заедно — в близко сътрудничество — в някои сфери.

— Изненадана съм — каза Атина, — тъй като вие променихте всичко, което сме правили.

— Лейди Фаръл, не променяме всичко. Просто осъвременяваме, пускаме нова серия, но подчертаваме старата слава на „Фаръл“. Търговска къща „Фаръл“ все още носи магия у себе си; просто трябва да я модернизираме, без да съсипем хубавото в бранда.

— Да, разбирам. Радвам се да го чуя. — Атина усети как гласът й потреперва и прочисти гърлото си.

— Това да, ли означава? Ще работите ли с мен… с нас?

— Да, разбира се. Не мога да гарантирам, че винаги ще съм съгласна с онова, което правите…

— Сигурно — отвърна Бианка. — Както и да е, несъгласието е здравословно — усмихна се тя на Атина.

— Предполагам, че искате да кажете, че ще участвам в развитието на продукта. Това е силата ми открай време. И промоциите на цветовете, разбира се.

— Ами — Бианка си пое дискретно дъх, — вижте, лейди Фаръл, може би няма да участвате пряко в развитието на продуктите.

Зелените очи на Атина станаха блестящи и студени като диаманти.

— Бихте ли ми казали защо не?

— Защото… — Бианка си пое дълбоко дъх, — защото разработката и развитието на продукта е нещо, с което предпочитам да се занимавам сама, заедно с маркетинговия отдел. По този начин концепциите за продуктите, кампаниите, промоциите ще бъдат рационализирани. Ние, разбира се, ще работим с лабораторията.

— Вие нямате опит в козметиката! Абсолютно никакъв опит.

— Мога да споря по този въпрос.

Възцари се мълчание. Най-сетне Атина заговори.

— И над какво искате да работя?

— Над рекламата — каза Бианка. — Ние, разбира се, няма да можем да говорим пред пресата за новите си продукти още месеци наред, нито дори за плановете за нови магазини, но искаме да поддържаме името „Фаръл“ живо, така че ще следваме предложението на Сузи Хардинг, което според мен е чудесно, и ще направим малко лична реклама. Много ми се иска да публикуват истории в по-четените списания — „Вог“ например и която и да било лъскава вестникарска притурка — за историята на „Фаръл“, как вие и съпругът ви сте започнали всичко, първите препятствия, с които сте се преборили, последвалия успех, Баркли Аркейд и каква роля има в историята, може би известни клиенти.

— Но това е изключително вулгарно. В магазина на Баркли Аркейд са идвали кралски особи, както много добре знаете.

— Може да пуснем материал по този въпрос.

— В никакъв случай! Това е сериозно предателство.

— Тогава просто ще намекнем. Висшето общество, нали разбирате.

— Предпочитам да не го правя.

— В такъв случай какво ще кажете за реклама на семейството, за историята ви, може би дори за съпруга ви, неща, за които нямате нищо против да разкажете пред журналист.

— Не, не бих искала. — Атина й отправи кратка, хладна усмивка.

— Боже. Колко жалко. Може да обсъдим този въпрос по-нататък.

— Обсъждайте го, ако искате — отвърна Атина, — но не виждам смисъл, защото вероятността да променя мнението си е нищожна.

— Добре. Може би Флорънс ще помогне. Все пак тя е с вас от самото начало.

— Не, нашите продукти бяха невероятно успешни, преди тя да постъпи на работа. Освен това нейните възгледи за рекламата са абсолютно същите като моите.

— Така ли? Аз пък останах с малко по-различно впечатление. Нищо, ще видим. Сега има друг въпрос, за който искам да чуя мнението ви и бих искала да участвате. Възнамерявам да включа парфюм към новата гама продукти. Знам, че ще бъде скъпо, но ще придаде тежест и ако е парфюм от класа, ще оправдае цената. Какво мислите?

— Мили боже, изобщо не си и помисляйте — отсече Атина, — все едно да налеете пари право в канала. Не можете да пуснете парфюм по никакъв начин. Веднъж обмисляхме идеята и преценихме, че няма да стане. А по онова време бяхме на върха. Корнилиъс реши, че само ще пропилеем и времето, и ресурсите и се оказа прав.

— Разбирам. Сигурно сте започнали работа над формулата.

— Госпожо Бейли, успешното пускане на парфюм на пазара е деветдесет процента пари. Моля ви, повярвайте ми, знам го със сигурност.

Как ли пък не, мислеше си Атина, докато беснееше в колата на път към къщи, как ли пък няма да споделя с Бианка Бейли нещо, което ще й бъде от помощ. Още повече, след като тя я отряза от разработката на продуктите.

Щом се върна в кабинета си, Бианка позвъни на Лара.

— Лара, ти познаваш ли — да, разбира се, че познаваш — хора, които създават парфюми, за да създадат и за нас? Какво? Да кажем, че все още мисля по въпроса. Това, разбира се, е строго поверително. Ако обаче ми подготвиш списък…