Пени Винченци
Наследниците (3)

Втора глава

Често цитираха думите на Бианка, че деловите срещи — също като живота — не са репетиции. Колкото и незначителни да изглеждат, те са важни; трябва да им се отдели достатъчно внимание и всичко да се планира предварително.

Предстоящата среща същия следобед, на която заедно с Хю Брадфорд и Майк Ръсел щяха да се опитат да убедят семейство Фаръл да приемат идеята, беше изключително важна, затова отделиха няколко дена да планират всяка своя стъпка.

Бианка подбра дрехите си много внимателно — рокля с жилетка вместо сако и панталони, както обикновено, пусна косата си да се стеле по раменете, вместо да я прибере на стегнат кок, и си сложи малко повече грим от друг път. Семейство Фаръл щяха да видят жена, която обича дрехите и козметиката, която ще се отнесе с разбиране и съчувствие към бизнеса им, а не енергичен хермафродит, който се интересува единствено от цифри и изчисления. За тях стъпката бе важна, а тя възнамеряваше да покаже, че проявява същото разбиране към фирмата и продуктите, каквото и към мястото й в бизнеса. Както сама се изрази, всичко беше точно на място. Усещаше магията на търговската марка и съзнаваше, че тя трябва да бъде накарана да работи, за да оцелее. Имат късмет, мислеше си Хю, че могат да разчитат на нея.

 

 

Атина Фаръл също подбра дрехите си с особено внимание. Макар да беше на осемдесет и пет, тя все още ръководеше „Фаръл“ и усещаше, че това трябва да се подчертава по всякакъв възможен начин, като започне с външния й вид. Спря се на дълга до прасеца рокля от тъмносиньо жарсе на „Джийн Мюр“ и червени велурени обувки, за да подчертават и двете все още изваяните й крака; посребрялата й коса бе с безупречна прическа, гримът — едва забележим, умело поставен, бижутата — пестеливо подбрани: перлената огърлица, подарък от Корнилиъс за трийсетата годишнина от сватбата, перлени обеци от „Шанел“ и часовник „Тифани“, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден, и двата диамантени пръстена — единият годежен, а другият, съвсем същият, изработен по поръчка на Корнилиъс за златната им сватба. „Тези хора“, както ги наричаше презрително, щяха да видят жена от висока класа и със стил, а не някое оглупяло престаряло величие. Беше управлявала търговска къща „Фаръл“ почти шейсет години до неотдавна и да предаде в ръцете на други дори частица от нея и се струваше немислимо.

Тя обаче трябваше да приеме факта, че фирмата е пред банкрут и има нужда от помощ. А подобна помощ нямаше да бъде безплатна; щеше да има цена. Сега обаче тревогата й беше дали въпросната цена ще бъде максимално висока, за да облекчи острата болка от направената стъпка назад.

Затова тя бе принудена да се съгласи в този студен януарски следобед в петък да се срещне с хората от „Портър Бингам“, „Венчър Капиталистс“, и бе твърдо решена да се прояви като дръзка и неотстъпчива — накратко, непреклонна.

Преди срещата повика двете си деца и Флорънс Хамилтън на съвещание, както сама определи срещата, което означаваше, че ще им каже какво да говорят и правят. Те бяха в борда на директорите, Бъртрам (или Бърти), директор по мениджмънта и финансовите въпроси, Каролайн, която близките наричаха Каро, а останалите госпожа Джонсън, секретарка на компанията и директор на „Човешки ресурси“, и Флорънс, известна просто като Флорънс, директор на борда, която носеше пълна отговорност за собствеността.

Атина не беше сигурна, че ако не бяха нейни деца, щяха да имат място в борда на директорите, както и Флорънс да бъде част от „Фаръл“, а също и те двамата с Корнилиъс. Бърти и Каро бяха умни, но им липсваше инстинкт и усет да изтласкат напред онова, което тя бе създала заедно с Корнилиъс, а пък Флорънс, която притежаваше инстинкт и усет, не беше предприемчива. Истината бе, че тя не одобряваше назначението на Флорънс в борда; идеята беше на Корнилиъс, навремето тя беше болна и така и не можа да спори.

Сега обаче трябваше да извлекат най-доброто от положението и затова ги призова в апартамента си в Найтсбридж и заяви намеренията си, докато обядваха със сандвичи.

— Трябва да сме единодушни, това е най-важното, няма да се делим и да се поддаваме на предложенията им. Адвокатите ни, Уолтър Пембъртън и Боб Ръшуърт, ще присъстват, разбира се…

— Не мислиш ли, че тази работа може да се окаже не по силите им? — попита Каро.

Атина отсече, че им има пълно доверие.

— Все пак те са с нас още от самото начало; Корнилиъс ги назначи, а той имаше нюх за добри адвокати.

— Добре, де — отвърна Каро, — с цялото ми уважение, мамо, това е било преди шейсет години.

— Каро — сряза я Атина и стана ясно, че въпросът не подлежи на обсъждане. — Пембъртън и Ръшуърт няма да ни препънат. А сега за момичето, Бианка Бейли. Нямам представа как ще ни се стори, когато се запознаем с нея, но й се носи славата, известна е в този бизнес — много хитро се е справила с Пи Ди Ен, но не ми се иска да си въобразяват, че ще продадат „Фаръл“. Освен това трябва да запазим мажоритарните дялове. Това не подлежи на коментар.

— Няма да се бъркат — заяви остро Каро — да превърнат фирмата в нещо евтино. И в никакъв случай да не си мислят да продават Магазина. Сигурно тъкмо това ще поискат да направят заради икономии.

Магазинът, както му казваше цялата фирма, беше ексклузивният аутлет на Баркли Аркейд, непосредствено до „Пикадили“. Аркадата беше магнит за туристи, магазините бяха доставчици (както продължаваха да ги наричат) на накити, кожени изделия, ризи по поръчка и други подобни глезотии. Магазинът на „Фаръл“ беше малък, очарователен, със стъклена врата и прозорци. В него се продаваха не само продуктите на „Фаръл“, предлагаха се масажи, тук се намираше и кабинетът на Флорънс. Правото да бъде наемател беше придобито от Корнилиъс по наследство от баща му и по всеобщо мнение това бе съкровището на фирмата. Проблемът бе, че не изкарваше никакви пари.

— Сигурно ще започнат да се питат — вметна тихо Бърти и посегна към четвърти сандвич — какво могат да правят с „Фаръл“. Не можем да не им дадем някаква свобода. Нали идват, за да вдигнат фирмата на крака, не само да наливат пари.

Атина и Каро впиха погледи в него.

— Бърти, това ни е добре известно — отбеляза Атина, — но трябва още от самото начало да изясним нещата. В противен случай ще съсипят всичко, което придава облик и характер на търговска къща „Фаръл“. И още нещо, Бърти, лекарят не ти ли каза, че трябва да свалиш някой и друг килограм.

— Съгласна съм с Бърти — обади се Флорънс и посегна за трети сандвич колкото да подкрепи Бърти, толкова и да засити апетита си, който никак не отиваше на крехкото и тяло.

— Аз обаче не съм — отсече Каро. — Това е невероятна възможност за тях. Те ще изкарат луди пари от бранда „Фаръл“. Ние притежаваме нещо безценно. Не бива да го забравяме.

— Толкова безценно, че банката се кани да дръпне шалтера — засече я Бърти. — „Портър Бингам“ ще ни спасят. Казвам само, че това е най-важното.

— Така е — подкрепи го Флорънс, — и Бърти е прав. Това обаче не означава, че не трябва да им се опънем поне малко.

Бърти бе откликнал на „Портър Бингам“. Беше получил писмо, адресирано до него като финансов директор. След като се представи като партньор в „Портър Бингам“, дружество за частни капиталови инвестиции, авторът на писмото, някой Майк Ръсел, го информира, че фирма „Фаръл“ била привлякла вниманието му, докато правел проучване за подобен бизнес и се питал дали господин Фаръл не се интересува от среща: в момента „Портър Бингам“ инвестирали във фонд за 367 милиона лири и търсели инвестиционни възможности с изгледи за растеж, така че да подкрепят ръководството в укрепването и разрастването на бизнеса им.

Тъй като „Фаръл“ не бележеше никакъв растеж, Бърти не беше сигурен дали „Портър Бингам“ ще проявят кой знае какъв интерес към тях, въпреки това спомена пред майка си, но тя се отнесе пренебрежително.

— Знам ги всички тези хора. Пристигат, поемат контрол и докато се усетиш какво става, фирмата вече не е твоя. Хич не го мисли, Бърти, както обича да казва дъщеря ти.

— Ама, мамо, ти май не разбираш… нямаш представа в каква каша сме се забъркали. Според мен…

— Бърти — прекъсна го Атина, — вече казах не.

Два дена по-късно банката пусна напомняне до лейди Фаръл, че нарушават банковото споразумение и всеки момент ще обявят превишаването на отпуснатия им кредит.

Срещата се оказа неприятна и стана ясно, че ще обявят фирмата в несъстоятелност. Докато се връщаха към офиса, Бърти забеляза — за пръв път — нещо като паника в очите й. Повторното му предложение, че няма да е зле да се срещнат с хората от „Портър Бингам“, този път бе посрещнато с неохотно кимване.

— Добре, Бърти, след като мислиш, че това ще ни бъде от помощ. Но държа да ти кажа, че много се съмнявам.

Предварителната среща в лъскавия офис на „Портър Бингам“ не вдъхна никаква увереност на Атина и тя дори им каза, че според нея и дума не може да става за сътрудничество, и напусна съвещанието по средата. След като обаче обиколи безрезултатно познатите си в банковите среди, на горкия Бърти бе възложено да се свърже отново с Майк.

— Господин Фаръл — започна Майк, — ще ми бъде много приятно да се срещна с майка ви и тази среща единствено затвърждава мнението ми, че тя — а и всички вие — притежавате забележителни активи. Какво ще кажете да дойдем във вашия офис за нова среща с тримата и да поговорим по-подробно?

След като Атина разбра, че ще бъде на своя територия, тя придоби самоувереност и стана по-отстъпчива, така че на втората среща се съгласи да се запознае с Бианка на обяд в заседателната зала на „Портър Бингам“; Бианка се държа чаровно, показа колкото увереност, толкова и стеснителност по отношение на проекта, което й спечели ако не одобрението на лейди Фаръл, то поне по-малко враждебност. И така, те продължиха по трудния, виещ се път към днешната среща, чиято цел бе да обсъдят основните точки на договора.

Следобедът беше дълъг. Спорните въпроси идваха и си отиваха, бяха предложени компромиси, след това оттеглени, Пембъртън и Ръшуърт повдигнаха безкрайни процедурни въпроси, спореха за всяка малка подробност, често даваха примери от миналото и това доста забави нещата.

Хю и Майк запазиха забележително спокойствие; мина още един безкраен час.

Майк прочисти гърлото си.

— Според мен е време — каза той — да обсъдим разпределението на дяловете. Вашият пост си остава непроменен, лейди Фаръл: все още ли настоявате да държите мажоритарния дял?

— Абсолютно — отсече Атина. Погледът й беше леден и непоклатим.

Хю и Майк се спогледаха; Бианка добре познаваше този момент. Беше ставала свидетелка на същото и преди. В играта на шах това положение щеше да бъде наречено шах, може би дори шах и мат.

— Лейди Фаръл — каза Майк и я погледна с напълно безизразно лице, — търговска къща „Фаръл“ има нужда от огромна инвестиция, за да бъде спасена от фалит. Нужни са най-малко десет милиона лири, за да стъпи отново на крака, и допълнителна инжекция от почти три милиона за развитието, което Бинка ще предвиди. Наистина ли предлагате да направим всичко това и да ви оставим с контролния пакет?

— Да — потвърди Атина, — точно така. Без нас няма да има търговска къща „Фаръл“, която госпожа Бейли да… ами… да разработва и развива.

Уолтър Пембъртън прочисти гърлото си; стана ясно, че моментът, който очакваше, все още не е настъпил.

— Позицията ни за мажоритарно участие не подлежи на договорки. По никакъв начин.

Бианка седеше мълчаливо, докато траеха преговорите, наслаждаваше се на ритъма на разговора, на размяната на сили, преценяваше кои победи са важни, кои са просто за показ, кой изчаква да нанесе окончателен удар. Вече бе осем и половина и тя се удивяваше на лейди Фаръл, която изглеждаше толкова свежа и с толкова ясна и бърза мисъл, колкото и преди седем часа. Каро също държеше фронта, въпреки че почти не се обаждаше; Флорънс бдеше, но каза още по-малко. Очевидно бе, че макар да е сред свои хора, Бърти е най-маловажната фигура в семейството: никога не се обръщаха към него за някое решение, махваха нетърпеливо с ръка, когато изказваше мнението си. Тя обаче забеляза и още нещо; на два пъти, докато спореха, единия път за мястото на фабриката, а другия доколко е разумно да местят офисите, той направи разумни предложения. Очевидно го подценяваха, но тя не биваше да го отписва с лека ръка.

— Така — каза Майк Ръсел след постигнатата частична победа за преустройството и възстановяването на фирмата. — Струва ми се, че постигнахме известен напредък. Остава обаче да уточним дяловете. Лейди Фаръл… все още ли сте категорична?

— Абсолютно.

— Бихте ли ни извинили за момент — помоли Майк. — Хю…

Двамата излязоха от стаята и оставиха Бианка със семейство Фаръл. Тя им се усмихна.

— Прекрасна стая — отбеляза тя и огледа високите прозорци, изящната камина в стил Едуард VII и лакиран под. — Иска ми се всички заседателни зали да са толкова красиви.

— Тази сграда е нашата гордост — отбеляза Атина. — Едва ли сте ходили в магазина ни в Баркли Аркейд. И той е изключителен.

— Ходила съм — отвърна Бианка, — но разгледах само отвън. Очарователен е.

— И носи неоценима стойност на търговската марка — добави Атина — и като имидж, и като лоялни клиенти. Веднъж един журналист написа във „Вог“, че той бил сърцето на „Фаръл“. Според вас така ли е?

— Лейди Фаръл, би било неуместно както да се съглася, така и да отрека — усмихна й се Бианка. — Просто на този етап не знам достатъчно за „Фаръл“, за да мога да дам мнението си за която и да било подробност. Мисля обаче, че е възхитителен. — Усмихна се на Флорънс. — Доколкото знам, това е вашата щабквартира. Сигурно ви е много приятно там.

— Така е.

Майк и Хю се върнаха.

— Така — започна Майк, — по отношение на борда имаме следното предложение и държа да подчертая, че правим компромис. Задържате вашите петдесет и един процента от дяловете, ние поемаме четирийсет, а Бианка и новият финансов директор, когото ще назначим, ще си разделят девет процента.

— И госпожа Бейли ли ще има дялове във фирмата? Защо, за бога, ще й се дават дялове? Доколкото разбрах, тя ще бъде служител във фирмата.

— Лейди Фаръл, уверявам ви, че и въпрос не може да стане Бианка да участва в борда без дялове. Това е едно от задължителните условия при подобни сделки.

— Но… защо?

— Защото тя е човекът, който ще носи отговорността да върне доходността на фирмата. Всъщност тя е тази, която ще я спаси. Каквато и заплата да й се плаща, тя няма да отрази по никакъв начин приноса й, нито пък рисковете, които ще поеме.

— Не съм много съгласна. Да дам дялове на вас е разумно и напълно обяснимо. За финансовия директор също приемам, защото предполагам, че ще бъде част от екипа ви. Един вид отражение на инвестицията, която правите. Само че… — Тя стрелна Бианка със зелените си очи — по какъв начин се отнася всичко това до… нея?

Страничен наблюдател не би предположил и за миг, че никой не се бе отнасял към Бианка с подобно пренебрежение през целия й професионален живот. Тя се приведе напред, отправи кратка усмивка към Атина и заговори мило и искрено.

— Лейди Фаръл, ако днес стигнем до споразумението да бъда назначена за главен изпълнителен директор на фирмата, инвестицията ми в нея ще бъде сто процента по отношение на време, страст и всички умения, които притежавам. Ще заложа репутацията си също както и репутацията на „Фаръл“. Убедена съм, че заедно можем да продължим напред и да върнем успеха на фирмата. Но това ще стане единствено ако сме заедно. Държа и вие да поемете ангажимент към мен, както ще поема и аз към вас. Така че аз трябва да стана част от фирмата, а не да съм просто служител. Това ще ви помогне ли?

Последва кратко, напрегнато мълчание.

— Добре — каза лейди Фаръл, — ще се съгласим с това условие, стига останалите ви предложения да са приемливи, разбира се.

Майк кимна.

— Да се надяваме, че са. В замяна ще вложим парите под формата на заемна полица и дялове и в случай че фирмата не постигне желаните резултати, първо ще се изплати тази полица, а останалото ще бъде за дялопритежателите. Ще има лихва от петнайсет процента върху сумата от заемната полица, но това означава, че ще запазите дяловете си и ако вярвате в търговска къща „Фаръл“ и способността и да оцелее, ще поемете риска. Ако отпуснете по-голям дял, ще получите по-малък лихвен процент. Съвсем просто е.

Последва мълчание.

— Очевидно — заговори най-сетне Атина — трябва да обсъдим въпроса допълнително, най-вече с адвокатите, но ми се струва, че има база, на която да изградим отношенията си. Ще се свържем с вас в понеделник. Благодаря ви. Ще помоля да донесат палтата ви.

Тя стана и излезе бързо, последвана от антуража си.

— Браво на всички — усмихна се уморено Майк, когато вратата се затвори след домакините. — Почти на финала сме. Малко ме беше страх, че адвокатите им ще ни подложат крак в последната минута.

— Пембъртън и Ръшуърт едва ли знаят как се правят полезни неща като подлагането на крак — отвърна Хю.

— Сделката е страхотна — отбеляза Бианка. — Браво на нас.

— И аз мисля така — каза скромно Майк.

— Освен това вече сме на позиция. Тази работа със заплатата, взеха, че се вързаха.

— Струваше ми се, че адвокатите ще забележат недостатъка, но…

— Да, ама не — отвърна Хю, — те бяха прекалено заети да се възхищават на умението си да водят преговори.

— Наистина е невероятно — обади се отново Бианка — как суетата замъглява здравия разум. Единственият, който схвана донякъде, беше Бърти. Странно, а от началото ми се струваше кръгъл глупак.