Пени Винченци
Наследниците (23)

Двайсет и втора глава

Идеята е много добра. Благодаря ти.

Бианка се усмихна неуверено на Сол Финлейсън, седнал от другата страна на масата. Той я караше да се чувства неуверена и тя се запита дали оказва същия ефект и върху другите. Не познаваше друг толкова самоуверен човек. Беше довел Дикън на съботния обяд във вилата им, след като Патрик предложи с известно съмнение, а той прие с изненадваща готовност.

„Много добра“ беше изключителна похвала, а по изражението му не се четеше почти нищо. Но той всъщност й се усмихваше. Поне допреди малко. Както винаги, усмивката не се задържа.

— Да, много добра идея — повтори той.

На нея пък и се струваше, че идеята не е чак толкова добра: Дикън да се зарадва на часовете по джудо, на които Фърги ходеше в понеделник след училище. Сол се оплакваше, че той няма достатъчно занимания след училище.

— Прибира се и доколкото разбирам, се мотае.

— Има какво да се каже по този въпрос — каза Патрик. — В днешно време имат прекалено много наставления и не им остава време да се отегчат. А човек трябва да бъде отегчен, за да развие вътрешните си заложби. Като дете бях непрекъснато отегчен и тогава открих, че обожавам да чета.

— Не искам Дикън да прекарва вечерите си забол нос в някоя книга — заяви Сол.

— Сол! Как можа да кажеш нещо толкова ужасно — разсмя се Бианка.

— Защо? Има нужда от физическо натоварване. — Има твърде много енергия.

— А ти какъв вариант обмисляше? — попита Патрик. — Нещо като плуване ли?

— Не, той ненавижда плуването — обясни Сол, без да обръща внимание на радостните викове, които долитаха откъм басейна. — И без това ходи на плуване от училище.

Тогава Бианка направи предложението, защото часовете по джудо на Фърги бяха в Хампстед и майката на Дикън, Джейни Финлейсън, с която той живееше през седмицата, беше в Хайгейт.

— Добре. Ще й кажа да уреди нещата.

Бианка се запита дали не трябва да съжали Джейни.

— Аз мисля да поплувам — каза Патрик. — Ще дойдеш ли с мен, Сол?

— Не, благодаря. Ти върви, Патрик. Аз ще прегледам вестниците. Имам доста за наваксване.

— Добре. Бианка, ти ще дойдеш ли?

— Ще отида да се поразходя. Цял уикенд не съм помръдвала.

— Ще дойда с теб — реши Сол, — стига да нямаш нищо против.

— Разбира се, че не — отвърна Бианка. Не се зарадва особено, въпреки това събра сили и му се усмихна.

— Приятно прекарване — пожела им Патрик. — Ще се видим на чай.

— Да наглеждаш децата — нареди Бианка.

— Разбира се — отвърна той. — Винаги ги наглеждам. — Намекът беше ясен и тя го погледна остро.

— Точно така. Разбира се. Благодаря ти.

Поведе Сол Финлейсън към портата, от която се влизаше в гората. Там беше хладно и тъмно — прекрасен контраст със слънчевия ден.

— Приятно е — отбеляза той. — Не обичам много слънцето. Много се старая, но нещо не се получава.

Тя се разсмя.

— Няма нужда да се насилваш. Пълнолетен си. Нали така се казва.

— Самата истина. Работата е там, че много от нещата, които харесвам, се случват на слънце.

— Кое например? Мислех те за мъж, който харесва типичния английски климат. Горещината не е най-подходяща за конните надбягвания. Същото се отнася и за работата. Не знам какви са другите ти предпочитания.

— Не са много. През по-голямата част от живота си съм работил. Също като теб, струва ми се — добави той очевидно в опит да поведе любезен разговор.

— Точно така. А пък децата запълват значителна част от онова, което ти би нарекъл време за хоби. Приятно ми е, когато съм с тях, обичам да си намираме занимания.

— Виж ти. Изненадан съм.

— Защо? — Тя се почувства длъжна да се защити. — Дано не ти приличам на онези ужасни майки, обсебени от амбиция за власт.

— Не — отвърна той и я погледна много сериозно. — Само че не знам как успяваш да постигнеш онова, което вършиш, без да си една от тях.

— Умея да балансирам — обясни тя.

— Кой го казва?

— Аз. А, да, и всички, които работят за мен. Всеки журналист, който ме е интервюирал. — Тя се усмихна. — И аз не споря.

— Мен не ме бива в тази работа — призна той. — Много е трудно да балансирам покрай онова, което върша. Ако клиент ми позвъни в три сутринта, трябва да се отзова. Не физически, това е ясно, но трябва да започна да мисля, без да се разсейвам. Независимо от всичко работата ми харесва. Не бих искал нещо по-различно.

— Значи не опира до парите? — попита тя, неочаквано добила смелост.

— Не, разбира се. Важното е онова, което върша, защото знам, че го мога. Нали това е най-важното. Би трябвало да го знаеш.

— Аз… да.

— В моя бизнес изкарваш пари благодарение на ума си, уменията и знанията си — каза той, след като помълча известно време. — Това е война на нерви. Ако управляваш хедж фонд, превземаш света. Нито един учебник не е в състояние да те научи как се прави, нямаш никакви гаранции. Няма значение какво правят другите, има значение единствено да свършиш работата както трябва. — Той спря. — Извинявай, обикновено не говоря толкова много.

— Забелязала съм — усмихна му се тя.

— Ти обаче предразполагаш към доверие — призна неочаквано той. Бързата усмивка отново се стрелна към нея и изчезна. — Предполагам, че това е една от причините да бележиш успехи. Харесвам те — каза неочаквано той. — Харесва ми да съм с теб, да разговарям с теб. Не говоря често.

Тя му се усмихна, тъй като не можа да измисли какво да каже.

— И децата ти са симпатични. Благодарение на теб. Тревожа се за Дикън — добави той.

— Разбира се. Но е толкова сладък. Не е никак разглезен, поне така ми се струва.

— Разбира се, че е разглезен! — възкликна той. — Как да не е?

— Сол, нямам предвид, че не са му осигурени всички удобства в живота. Исках да кажа, че не е някой ревльо. Много земно момче.

— Мразя това определение — каза той. — Земен. Какво означава?

— Извинявай. — Тя прекъсна разговора и продължи да върви мълчаливо. Той я погледна.

— Не, аз се извинявам — подхвана отново той след дълго мълчание. — Бях груб. Кажи ми какво имаше предвид.

— Исках да кажа, че е здраво стъпил на земята, че е щастлив и самоуверен. И е с чудесни обноски.

— За тази работа трябва да благодаря на майка му. За обноските. Въпреки че и аз се старая. Днес се постарах много.

— И се справяш много добре — разсмя се тя. — Така че… кажи ми в какво отношение е разглезен Дикън?

— Бианка! Той има двама родители, които не спират с опитите да се преборят за обичта му. Той не е глупав. Когато порасне, ще го разбере и ще стане манипулатор…

— Не е задължително.

— Напротив, ще стане. Майка му е много справедлива, никога не казва „татко се държи гадно с мама“. Тя е много свестен човек. Често ми се иска пак да сме заедно — добави той.

Пред всички тези разкрития тя се почувства достатъчно смела, за да продължи.

— Тогава… защо?

— А, с мен е невъзможно да се живее. Наистина е невъзможно. Както и да е, нека сменим темата. Много ми е приятно, че харесваш Дикън.

— Наистина го харесвам. Много.

— Съпругът ти постъпва на работа другата седмица. Какво мислиш по въпроса?

— Много се радвам, разбира се.

— Кажи ми честно, какво мислиш?

— Очарована съм — отвърна убедено тя. — Разбира се, че съм и притеснена. Не че няма да се справи с работата, защото е изключително умен. Само че има опасност да не му допадне. Той е много общителен човек, а онова, което ще върши при теб, е работа за самотник.

— Ти даде ли му кураж?

— Да — потвърди тя. — Реших, че ще му се отрази добре.

Той най-неочаквано се разсмя, също като дете, спонтанно.

— И на мен.

— Надявам се да си прав.

Бяха стигнали до езеро, огледално гладко и спокойно. Сол се наведе, вдигна няколко камъчета и хвърли едно. То подскочи пет пъти по водата. Тя му се усмихна.

— Много си добър.

— Много — кимна той. — Упражнявал съм се. Когато бях малък, все това правех. Обзалагах се със себе си. Ако го накарам да подскочи три пъти, ще ме изберат в отбора по крикет, пет пъти и ще ме приемат в Оксфорд, шест пъти и… — Той замълча.

— Шест пъти какво? — настоя тя. — Какво щеше да постигнеш с шест?

— А, тогава вече се бях прехвърлил на момичетата.

— Ясно. Значи седем пъти и момичето е твое.

— Нещо такова. — Той я погледна с известно неудобство.

Тя се разсмя.

— Кое беше най-голямото ти достижение? Осем ли? С него какво постигаше?

— Никога не съм достигал осем — призна той. Сведе напрегнато поглед към нея.

Тя се почувства неловко, почти смутена, наведе си и вдигна камъче.

— Ще пробвам — заяви тя. — Знам теорията, татко се опита да ме научи. Той може да направи около три. Но аз така и не успях.

— Давай, пробвай. Не е чак толкова трудно.

Не успя, всеки път камъчето потъваше.

— Очевидно баща ти е бил лош учител.

— Напротив — отвърна обидено тя. — Беше страхотен.

— Добре, какво друго ти е казал?

— Да не приемам не за отговор, да не следвам глутницата. Най-важното, казваше той, е да върша онова, в което съм добре, не да се боря с другото.

— Прекрасен съвет. Той жив ли е?

— Да. Мама почина, когато бях на деветнайсет, той е учен, води лекции по средновековна история, живее в друг свят. В известен смисъл това е добре, разбира се, мама не му липсва колкото предполагах, но не ме разбира изобщо. Понякога от това боли.

Тя замълча, почувства се необичайно разтърсена от чувствата. Наведе се и взе ново камъче.

— Ще опитам отново…

— Недей. Послушай съвета на баща си. Остави тази работа на онези, които я могат. Ето, виж. — Той хвърли. Камъчето послушно заподскача по водата. — Съвършена шестица. Беше приятно — призна той. — Както вече ти казах, не говоря често. Мислиш ли — попита неочаквано той, — че е важно да се разговаря с жени? За да им е приятно на тях? Вие с Патрик говорите ли много?

— О, да — кимна тя, — и на двата въпроса.

— Ясно. А на теб… приятно ли ти беше да разговаряш с мен?

Въпросът прозвуча така по детски, че тя се разсмя.

— Да, разбира се. Поласкана съм, че поговори с мен. Че поговори истински.

— Ами, да… — Той млъкна за миг, после продължи: — Да, май трябва да се връщаме.

— Добре — съгласи се тя, учудена от промяната в настроението му.

Той обаче не помръдна, просто остана, загледан мълчаливо в нея. Най-сетне заговори:

— Ти си много привлекателна, Бианка. Патрик е късметлия.

След това закрачи пред нея, право към къщата, без да каже и дума повече.

 

 

— Идваш или не? Искам да знам.

— Ами… още не съм сигурна.

— За бога! Защо да не си? Искам да уредя този въпрос.

Мили погледна Кари и се постара да не изпада в паника.

Не че не беше посмяла да попита родителите си, не че се страхуваше, че те ще откажат, по-скоро потръпваше от ужас, че ще се съгласят.

Стори й се върхът — поне отначало. Две седмици на яхта, с която да обиколят гръцките острови: след това обаче Кари и каза, че щели да дойдат и други хора.

— Още двама възрастни, най-добрите приятели на нашите, двете им момчета, а единият е направо божествен. На шестнайсет е и аз страшно, ама страшно си падам по него.

— Ами… супер. — На Мили идеята никак не й допадна; Кари през всичкото време щеше да преследва божествения, а тя щеше да остане със… — А другият?

— А, той е още бебе. На тринайсет.

— Супер — отвърна тя.

Вече на два пъти беше виждала как Кари забива момчета; беше луда по тях. Само че уикенд в Париж беше едно, докато две цели седмици на яхта съвсем друго. Почти й се прииска да откаже.

— Ще гледам да ми кажат довечера — обеща тя. — Само че са планирали някаква семейна почивка. Да не съвпаднат датите.

— Защо не ми каза досега?

Не й беше казала, защото не беше истина. Родителите й не бяха планирали нищо. Все разправяха, че щели да измислят нещо, но и двамата бяха погълнати от работа и така и не бяха започнали да действат.

Тази седмица обаче баща й щеше да работи до късно, а майка й беше разсеяна, все повтаряше, че няма време да планира ваканция.

— Ще отидем някъде, миличка, на всяка цена. Може да наемем някъде вила, само ние петимата, ще бъде много приятно, нали?

Колкото приятно, толкова и отегчително, помисли си Мили. Поне нямаше да е страшно. Нямаше да има божествени момчета, от които да се притеснява.

— Казвай — подсети я Кари на следващия ден.

— Извинявай, Кари, нито един от двамата не си беше вкъщи. Мама ще бъде вкъщи довечера, така обеща. Ще ти кажа утре сутринта.

— Гледай да ми кажеш. Иначе ще поканя някой друг.

Това бе достатъчно за Мили. Мисълта, че друг ще заеме мястото й на този вълшебен круиз, само за привилегировани, беше много по-мъчителна, отколкото тревогите дали ще я пуснат.

— Виж — заяви тя, — сигурна съм, че няма да имат нищо против.

— Да не ме изпързаляш — предупреди Кари. — Вашите обичат да те контролират, нали така? Колко шум вдигнаха заради един нищо и никакъв коктейл. Майка ти е звъняла на моята. Че ти на колко години си? На десет ли? Утре е крайният срок. Разбрахме ли се? Знам, че на Беа много ще й хареса.

— Добре, разбрах.

Само че майка й се прибра след осем и й се стори уморена и разсеяна.

— О, миличка, извинявай. Забравих, че татко ти ще закъснее, а пък аз трябва да свърша още малко работа.

— Мамо, Кари ме покани да замина с тях през ваканцията. За две седмици.

— Така ли? Къде?

— На яхта в Гърция. Щели да я наемат.

— Звучи интересно. Искаш ли да отидеш?

— Разбира се — отвърна тя и смаза всички съмнения.

— Ще позвъня на майка й. Ще поговорим по въпроса.

— Кога? Кари настоява за отговор.

— Веднага.

Прислужницата филипинка я уведоми, че семейство Мейпълтън били излезли.

— О, мамо, това е ужасно. Какво да кажа на Кари?

— Че ще говоря с майка й.

— Само че… мислиш ли, че всичко ще бъде наред?

— Да, Мили.

— Става — каза тя на Кари на следващата сутрин. — Мама няма нищо против. Щяла да звънне на твоята майка.

— Супер — отвърна Кари. — Господи, нямам търпение да видиш Ад. Той е върхът.

— Супер — отвърна по задължение Мили.

Надяваше се всичко да е наред.

 

 

— Здрасти, Патрик. Как върви?

Патрик се зарадва искрено, когато видя Джонджо.

— Джонджо, много се радвам да те видя.

— И аз. Какво ще кажеш да излезем да пийнем по нещо?

— Ами… още не съм приключил.

— Слушай, приятел, никога няма да свършиш. Тази работа не е такава. Как върви засега?

— А, добре — отвърна Патрик. — Добре. Харесва ми. Много интересно.

— Браво. Виж сега, мисля, че трябва да зарежеш работата за малко и да излезем да пийнем. Нали знаеш какво става, като забодеш нос в работата. Не забравяй контактите — много са важни за играта, поне така мисля.

— Сигурно — усмихна се широко Патрик. — Добре де, защо пък не.

Неочаквано се почувства много добре; с Джонджо можеше да разговаря като с равен, като човек, който има невероятна работа и живее благодарение на ума си, а не гледа времето да мине, докато партньорът на по-висок пост не се пенсионира.

Работата беше завладяваща и той усещаше, че става все по-добър; единственият недостатък беше, че се чувстваше самотен. През първите няколко седмици нито веднъж не се почувства отегчен; имаше чувството, че умът му е като след фитнес, получил подходящ стречинг, с раздвижени мускули, силен. За пръв път, откакто завърши Оксфорд, чувстваше, че не е просто на правилното място в подходящия момент, ами на най-доброто място, което можеше да си представи. Беше изключително приятно.

— Хайде. Тръгвай. — Джонджо го погледна и се усмихна широко. — Ще отскочим до „Корни енд Бароу“ на ъгъла, струва ми се прилично място. Виждаш ли се със Сол?

— Не много често — отвърна Патрик, — въпреки че дойде на обяд на вилата в неделята, преди да започна работа.

— Ти шегуваш ли се?

— Не. Защо?

— Защото той не води никакъв светски живот. Мили боже. А в работата как се държи?

— Просто ми хвърля папките, след това изчезва нанякъде. Засега не се е оплакал. Струва ми се доволен.

— Веднага ще разбереш, ако не е — каза Джонджо. — Той не пести думите. И още нещо. Вече изглеждаш поне с пет години по-млад. Очевидно работата ти се отразява добре.

— Да — потвърди Патрик и долови задоволството в собствения си глас. — Да, наистина ми се отразява добре.