Пени Винченци
Наследниците (5)

Четвърта глава

Беше просто ужасно. Налагаше се обаче да го преглътне. С всеки изминал ден ставаше все по-зле. Не беше заради работата и чувството, че тъпче на едно място, ами заради начина, по който и се отразяваше и на нея лично, и на професионалната й репутация. Как да си позволиш да те свързват с провал? Преди всичко й се искаше да не бе поемала работата, но пък й се стори толкова примамлива.

— Знам, че не изглеждаме най-вълнуващото място в бизнеса — бе обяснил Ленард Форд, маркетинг мениджърът, — тъкмо затова искаме вас. Вие ще ни превърнете в нещо вълнуващо. Имаме много планове, ще вдигнем шум, и то с ваша помощ. Ако се съгласите, госпожице Хардинг — той я погледна настойчиво, — ще полетите право в небесата.

Хм. Доста мрачни небеса, помисли си Сузи. Трябваше да се сети. Тя дори не го хареса много, защото беше мазен ласкател, но същевременно в известен смисъл говореше на език, който тя разбираше и ценеше. Предлагаше й например двайсет и пет процента повече от сегашната й заплата. Имаше и здравна осигуровка, щедри средства за представителни разходи, кредитна карта на фирмата. С една дума, всичко.

Колкото и да беше хубава работата в „Брандън“, най-новата, най-нашумяла марка декоративна козметика, тя съзнаваше, че след престоя си там вече е готова за предизвикателство. Репутацията й беше невероятна, тя беше желаното пиар момиче, на което звъняха всички журналисти, когато искаха нещо — от история до най-новия продукт на пазара. В продължение на няколко дена проучва „Фаръл“, разгледа внимателно продуктите и цветовата им гама, проучи историята на фирмата (тук можеше да разчита на какви ли не възможности, а старата лейди Фаръл й се стори невероятна жена) и прецени, че ще се съгласи. Беше наясно къде е грешката и имаше цял куп идеи, за да оправи нещата.

Поговори с Хенк; Хенк беше новото й гадже, засега неуспял фотограф. Той я подтикна да се съгласи.

— Става въпрос за повече пари, сладурче, да не говорим, че ще разполагаш с повече свобода и може да се каже, че сама ще си бъдеш шеф.

Едно гласче й нашепваше, че за него това означава тя да продължи да плаща сметките както досега и да му осигурява работа, но тя накара гласчето да замлъкне. Най-силно я привличаше предизвикателството. Позвъни на Ленард Форд и му го каза.

Е, наистина беше предизвикателство. Работеше непрекъснато, звънеше и искаше услуги, макар и от близки хора, създаваше истории — но така и не постигна абсолютно нищо. Имейл от Сузи Хардинг, изпратен до редакторите на списанията за мода и блогърите, постепенно, но очевидно се превръщаше в нещо, което те избягваха. Гримьорите отказваха поканите да заредят палитрите си с пълната гама продукти, а примамката с лично интервю, толкова успешно, когато беше с Крис Брандън, вече не представляваше никакъв интерес, ако е с представител на семейство Фаръл — освен, разбира се, с лейди Фаръл: за нея умираха. Тя обаче категорично отказваше подобно нещо, освен ако не получеше свободата да прегледа всяка дума от готовия материал. Само че не се получаваше!

Когато най-сетне постигна невъзможното и включи „Крема“ в „Един модел препоръчва“, един от десетте топ блога, като „абсолютно страхотен“, те дори не и благодариха. Побърканата старица дойде да се жалва, че Сузи се била добрала до един нищо и никакъв „блог“.

— Ние искаме „Вог“, Сузи, „Вог“ и „Татлър“; постарай се да го запомниш.

Тя изключи компютъра с въздишка; облече си палтото, пусна мобилния телефон в чантата и тръгна към асансьора, а високите и токчета („Лоботен“, но, честно казано, на кого му пукаше тия дни) изчаткаха по дървения под. След половин час имаше среща с Хенк в „Сохо Хаус“; той щеше да одобри; още след първата седмица във „Фаръл“ не спираше да й повтаря, че си губи времето. Не че разбираше нещо; просто му липсваше възможността да се мотае около нея, докато тя забавляваше приятелите си от пресата. Понякога Сузи си мислеше — само понякога, — че би било чудесно да има нормална връзка и човекът до нея да я подкрепя, да имат бъдеще, не просто да са заедно, за да се посмеят до насита и да правят секс. Засега не бе успяла да постигне тази точка от дневния ред.

Добре поне, че имаше някого до себе си. Готин и сексапилен тип. Това беше важното: да си сама не се отразяваше никак добре на имиджа ти, като изключим очевидните недостатъци.

Както и да е, трябваше да се махне от „Фаръл“. Усещаше как депресията я напада, а никой не може да прави реклама, когато е депресиран.

— Здравей, Патрик. Джонджо се обажда. Как си, старче? Дано да си прекарал добре на ските, заради които ме отсвири! Както и да е, май се откри място за теб и се питах дали ще ти остане някоя свободна минутка през следващите ден-два, за да се видим и да поговорим.

— Разбира се. С удоволствие. — Какво ли би било, запита се Патрик, ако не му оставаше нито една свободна минутка, ако беше наистина зает, дори претоварен от работа, стресиран, изтощен, изпълнен с отчаян копнеж за малко време — все неща, които не можеше да си представи, докато напредваше бавно и безпроблемно от клиент към клиент, докато провеждаше среща след среща и присъстваше на обяд след обяд.

— Супер! Какво ще кажеш да се видим за едно питие в четвъртък, „Л’анима“, точно до Бродгейт Уест, към шест?

— Малко ми е рано — отвърна Патрик в отчаян опит да се представи като много зает. — Шест и половина ме устройва повече.

— Значи в шест и половина. Как е Бианка?

— А, добре. Кани се да започне една много напудрена, много отговорна работа. Не че досега не беше на много отговорна работа.

— Никак не съм изненадан — разсмя се Джонджо. — Тя е невероятна. До четвъртък.

Патрик се запита каква ли работа ще му предложи Джонджо. Джонджо Бартлет, най-готиният сред момчетата от Сити, беше интелигентен, забавен, умен, изкарваше и губеше, а после пак изкарваше милиони с едно натискане на клавиша на компютъра. Работата на Джонджо като брокер в Сити беше почти пълна загадка за Патрик с речника, в който присъстваха думи като опции, ставка на прихода, фючърси, имаше приятели, които също като него бяха интелигентни, забавни и умни, все момчета от работническата класа, повечето от които се бяха справили доста добре в живота; същият Джонджо живееше нашироко в апартамент на Канари Уорф, пилееше цяло състояние за дрехи, автомобили и безкрайна поредица от лъскави, великолепни момичета и когато идваше на гости в дома на Патрик, се правеше, че му завижда. Навремето беше женен, но две години по-късно се разведе и оттогава уж не спираше да търси следващата си съпруга.

За разлика от повечето си колеги Джонджо беше от семейство със стари пари, заедно с Патрик бяха в частно училище и странното им приятелство се запази години наред.

Когато престоят му в лондонското училище „Чартърхаус“ свърши и връстниците му постъпиха в университети, Джонджо, на когото академичният свят бе омръзнал, тръгна на работа в града и две години по-късно си бе създал име. Двамата с Патрик се срещаха поне веднъж в годината, за да вечерят заедно, и Джонджо поеше Патрик с винтидж шампанско „Боланже“, а сравнително отскоро го черпеше със суши и към края на вечерта изтъкваше, все по-завалено, какъв щастливец бил приятелят му и как бил готов да подари новото си ферари, само и само да е на негово място. Патрик кимаше с нескрито съчувствие и потупваше отначало ръката му, след това рамото, накрая погали Джонджо по главата, когато приятелят му полегна върху свитите си на масата ръце, и го увери, че един ден и това ще стане.

Но пък щеше да е приятно да се видят, помисли си Патрик; напоследък му беше докривяло, работата бе все така досадна и не му носеше никакво удовлетворение, а пък ваканцията на ски се оказа истински кошмар, децата не спряха да плачат, наистина ревнаха, когато разбраха, че майка им няма да дойде, а след това грижите за тях, докато бяха във Вербие, те ту се натъжаваха, защото майка им я нямаше, ту подивяваха и се опитваха да покажат колко са независими.

Не помнеше някога толкова да се е радвал, че се прибира вкъщи след почивка.

— Здравейте! Нали нямате нищо против, че се отбивам, без да ви предупредя. Лейди Фаръл каза, че мога да намина и да поговоря с вас, госпожице Хамилтън.

Флорънс Хамилтън се усмихна любезно на посетителката иззад щанда в Магазина в Баркли Аркейд.

— Много ми е приятно.

В гласа на Флорънс нямаше и следа от радост. Явно не се съмняваше, че Бианка ще се опита да закрие Магазина.

Бианка грейна.

— Какъв прекрасен шоурум за търговска къща „Фаръл“. Очарователен е. А вие го управлявате от… откога? От 1953 г. ли?

— Да — потвърди Флорънс. — Лейди Фаръл — по онова време, разбира се, все още беше госпожа Фаръл — ме взе на работа през март, през май отворихме Магазина, тъкмо навреме, за да привлечем всички туристи, които се бяха стекли в Лондон за коронацията. Те буквално нахлуха в аркадата, а пък американките бяха във възторг. Беше невероятно време.

— Сигурно — отвърна Бианка и посегна към тестер на „Крема“, оставен на щанда. — Може ли?

— Разбира се — увери я Флорънс.

Бианка отвори кутийката и се усмихна като дете, което отваря подарък за Коледа, после втри малко от крема на китката.

— Много ми харесва.

— Вземете си един.

— Много мило, но вече имам. Купих си, исках да опитам продукта, който е създал славата на „Фаръл“.

— И? — полюбопитства Флорънс.

— Както вече казах, много ми харесва. И, разбира се, изглеждам поне десет години по-млада. — Усмихна се. — И кутийките ми харесват. Ами… лосионите за тяло и останалите неща… те къде са? А, да. И гримовете и другото, те…

— Ето ги на витрината — посочи Флорънс.

— Я, колко интересно. Това е едно прелестно, старомодно магазинче, нали? Предполагам, че продажбите се качват през сезона — вървят повече през лятото, нали?

— Разбира се. Но тук никога не цари затишие — заяви убедено Флорънс. — Ще пиете ли чаша чай? На горния етаж имам малък салон — моята приемна. Аз, разбира се, работя горе — побърза да добави тя, да не би Бианка да си помисли, че си позволява глезотии. — Там оправям книжата, преглеждам продажбите и какво ли още не.

— С удоволствие — прие Бианка. — Много сте мила. Тъкмо ще ми разкажете повече за дългите години, които сте прекарали тук. Историята е наистина прекрасна и съм силно изненадана, че не е публикувана в списанията. Та това е сърцето на търговската марка, поне така ми се струва.

— Ами, госпожица Хардинг — тя е пиар, нали се сещате? Настояваше да направя точно това. Само че лейди Фаръл прецени, че не било подходящо.

— Защо да не е? На мен ми се струва напълно подходящо.

— Ами… В търговска къща „Фаръл“ никога не сме поощрявали подобна реклама. Тя имаше предвид прекалено… лични неща. Едно време „Вог“ и „Татлър“ правеха снимки тук, манекенките се облягаха на щанда, докато си слагаха някое от новите червила, нали се сещате. Беше прекрасно. Само че госпожица Хардинг искаше статията да е изцяло за мен и за историята ми тук. Лейди Фаръл не одобри.

— Наистина ли? — каза Бианка.

— Не беше съгласна да говоря за някогашните известни клиенти. Много от тях са все още живи, а ние открай време се гордеем с дискретността си.

— Ясно — кимна Бианка. — На кои списания се канеше да предложи идеята?

— На по-новите. Много ги харесвам. „Гламър“, харесвам и „Ред“. Хем интелигентно, хем лъскаво. А напоследък нали наизлязоха и блоговете. Струва ми се, че сега вече много се четат, почти колкото списанията.

— Точно така — отвърна Бианка, впечатлена, че Флорънс разбира важността на съвременните медии.

— Само че лейди Фаръл беше абсолютно против. Според нея госпожица Хардинг не подхожда на стила ни.

— А вие какво мислите за нея? Питам от професионална гледна точка.

— Според мен е много забавна — призна Флорънс, — но лейди Фаръл познава марката и знае от какво има нужда тя много по-добре от мен.

По лицето й се изписа предпазлива невинност, каза си Бианка. Много интересно.

— Какво ще кажете да се качим във вашата приемна, да изпием по чаша чай и да си побъбрим още малко? Ще ми разкажете за работата си тук и как възприемате търговска къща „Фаръл“, такива неща.

След като Бианка си тръгна, Флорънс се замисли над малкото кралство, в което бе прекарала значителна част от живота си. Първия път, когато го видя, то беше мъничко, неугледно, преобразено от визията на Атина Фаръл — „Искам да заприлича на мъничка кутийка за бижута, в която се крие истинско съкровище“.

Това бе първият специален самостоятелен магазин на „Фаръл“, намираше се на партера, с извити рамки на прозорците и стъклена врата с медна дръжка и чукче, старомодни витрини и лъскав махагонов плот, на първия етаж имаше салон, където жените — беше толкова специален и цареше такова божествено усамотение, че допускаха дамите една по една — можеха да разчитат, че лицето им ще бъде почистено, ще им направят масаж, а след това ще ги намажат с „Крема“, после на последния етаж, в приемната с изящното малко бюро, където тя проследяваше счетоводството всеки ден, имаше тесен шезлонг, където четеше лъскави списания, не от глезотия, а за да е в крак с онова, което беше важно в света на модата и красотата, имаше и тесен бокс, където да прави чай, понякога само за себе си, понякога за важни посетители, както днес за Бианка: винаги сервиран в изящен порцелан, бучките захар в купичка от порцелановия комплект със сребърни щипки и сребърни лъжички, с които да разбърка чая. Имаше и бисквити, от магазин „Фортнъм“, разбира се, който се намираше на две крачки.

Този магазин бе дом за Флорънс, също както и малката й къща в Пимлико, купена с парите, които баща й остави в наследство; това бе мястото, на което прекара живота си, професионалния живот, заменил личния й, от който се бе отказала. Младият й съпруг загина в самия край на войната и тя така и не си намери друг, а и нямаше особено желание. След като преживя мъката, животът на съпруга и майка започна да й се струва пълен с ограничения, изтощителен и тя се почувства свободна да се издига професионално, да пътува където и когато пожелае, да харчи всички пари, с които разполагаше. По онова време мнозина й казваха, че се е родила преди своето време.

Флорънс изведнъж се разтревожи. Бианка бе очарована от Магазина, но очевидно преценяваше всичко много внимателно. Флорънс го защитаваше с всички сили като блестящ диамант в короната на „Фаръл“, но сметката нещо не излизаше. Какво да прави?