Пени Винченци
Наследниците (18)

Седемнайсета глава

— Обади се Кари — подхвърли Мили с блеснали очи, като затвори телефона, — пита дали ще замина с нея за Париж другия уикенд. С нея и с родителите й.

— Ами, не знам — отвърна Бианка. — Искам да кажа, че…

Бодна я тревога, макар да не можа да си обясни защо.

Мили беше напълно заслепена от Кари и се беше върнала от партито по случай сватбата във възторг, разказваше ококорено колко голяма била къщата на Кари, а гардеробът й — голям колкото една стая; след това новата й приятелка беше оставала да преспива у Мили и се беше държала страхотно, имаше очарователни маниери…

— О, мамо! Нали няма да кажеш не?

— Ами, искам да ми кажеш нещо повече.

— Няма повече — отвърна Мили, гласът и натежал от едва сдържано нетърпение, — тя заминава за Париж с родителите си и иска да си заведе приятелка. Каза, че може да отидем на пазар!

— Ясно. Ами… Патрик, ти чу ли?

— Донякъде. Кари иска да заведе Мили в Париж. Много мило. За колко време, Мили?

— Само за уикенда. Моля ви, не казвайте не! Много ви моля.

— Мисля, че трябва да научим нещо повече. Да не говорим, че не познаваме родителите на Кари. Струва ми се малко… прекалено.

— Кое му е прекаленото? Няма да ходим до луната сами. Ще пътуваме с „Евростар“ заедно с родителите и. Не е кой знае какво.

— Не, разбира се, но…

— И двамата сте просто ужасни! Просто не искате да се забавлявам. Както и да е, аз заминавам и точка по въпроса!

Придружи последните думи с трясък на вратата. Бианка и Патрик се спогледаха.

— Какво да правим? — попита Патрик.

Десет минути по-късно Мили се върна с подпухнали очи.

— Вие сте направо ужасни — заяви тя. — Кари каза, че ако не й отговоря веднага, ще заведе друг.

— Мили — отвърна нежно Бианка, — кажи на Кари да поговори с майка си.

— Защо?

— Защото току-що разговарях с нея и тя каза, че задължително е щяла да ни позвъни и че Кари не е трябвало да те кани, преди тя да звънне на нас. Разбра ли?

— Да. Значи ще ходя ли?

— Да, миличка, ще ходиш. Само че друг път изчакай няколко минути, преди да преминеш в настъпление. Това е доста добър урок за живота.

— Да, да, разбрах. Добре. Извинявайте. — Глуповата усмивка се появи на лицето й и тя пристъпи напред, целуна и двамата, след това затича към стаята си.

— Струва ми се, че трябва да наблюдаваме това приятелство по-отблизо — реши Бианка. — Въпросната Кари Мейпълтън е голяма манипулаторка.

 

 

— Бърти, трябва да поговоря с теб за Марджъри. Разбрахме се да обсъдим какво да правим с нея на следващото заседание на борда…

— Каро, не съм сигурен, че това е въпрос, който трябва да се обсъжда на съвещание на борда. Но…

— Не ти отне много време да преминеш в лагера на врага, а, Бърти? Момченцето на Бианка. Само защото ти е дала работа. Моят пост. Би ли се погрижил положението на Марджъри да бъде включено в дневния ред за вторник, стига да не излизаш извън компетенцията си…

— Дочуване, Каро. — Бърти затвори телефона и остана загледан в него. Цялото му семейство, с изключение на децата му, изглежда, бяха твърдо решени да го смажат. Неочаквано повече от всичко на света му се прииска да изяде един шоколад. Мъничък шоколад. Щеше да отиде да си купи, а след това щеше да се почувства по-добре. И без това беше почти време за обяд.

Излезе в коридора и се отправи към стълбите.

— Здрасти, Бърти! — Пред него беше Лара Клемънтс. — Удобно ли е да отидем да пийнем нещо? Да не би да си тръгнал на важно място?

— А, не — отвърна Бърти. — Не, просто щях да поизляза.

— Добре. Нямаме обаче много време заради интервютата днес следобед, но ще ми бъде приятно да ги обсъдим набързо извън офиса.

Тя имаше прекрасна усмивка. Беше подкупваща, дори конспиративна, сякаш казваше: „Не си ли съгласен, че животът е наистина прекрасен?“

Той отвърна на усмивката.

— Ами добре, това е… ще ми бъде…

— Супер. Къде искаш да отидем?

— Малко по-надолу има приятен пъб. Харесваш ли пъбовете?

— Обожавам ги. Предпочитам ги пред натруфените барове. Да отидем там. Ти водиш.

Пъбът беше почти безлюден, тъй като денят беше много приятен.

— Какво ще кажеш да седнем отвън? Какво да ти взема, Бърти? Каква отрова предпочиташ?

— Шоколад — разсмя се той. — Всъщност тъкмо се канех да сваля гарда и да си купя един. Жена ми ме е сложила на строга диета и…

— Какво ще кажеш за една чаша хубаво червено вино вместо шоколад? Или пък още по-добре би ти се отразило едно бяло вино със сода. Няма нещо, което да не знам за диетите.

— Наистина ли? Та ти си толкова слаба.

— Само защото не спирам да броя калории. Кое предпочиташ? Червено или бяло?

— Честно да ти кажа, мразя белите, разредени със сода.

— Тогава ще взема две чаши червено.

— Супер — отвърна Бърти. — Благодаря.

Тя се върна с напитките, седна срещу него и вдигна чаша.

— Наздраве, Бърти. Много ти благодаря, че ме предложи за работата. Бианка никога нямаше да разбере за мен, ако не беше твоята помощ.

— Напротив, щеше, но както и да е… Кажи как върви?

— Много ми харесва. С Бианка се работи страхотно и е много вдъхновяващо. Ако има човек, който може да преобърне нещата във „Фаръл“, то това е тя. Много ми допадат идеите й. На теб обаче сигурно ти е много трудно. Разкъсваш се от гледна точка на лоялност, нали ме разбираш?

— Малко — отвърна предпазливо той.

Последва мълчание.

— Значи имаш съпруга, не че не знам, нали ми каза за диетата. Имате ли деца?

— Две. Дъщеря, Луси, която е слънчицето в живота на стария си баща, и син Роб. Той учи медицина.

— А Луси с какво се занимава?

— Ами, беше в университета, английска филология. Сега обаче… ами отиде да учи за гримьорка.

— Браво на нея. Защо посърна така изведнъж?

— Моля?

— Бърти! Изглеждаш така, сякаш признаваш, че е станала проститутка. Какво и е на професията гримьор? По-добре така, отколкото безработно момиче с диплома.

— И тя каза същото.

— Значи е много умна. Гримьорите са истински звезди в днешно време, изкарват супер пари. Не всички, само най-добрите. А пък животът е страхотен, ту са на ревю, ту в студиото на някой фотограф, прескачат от Лондон до Ню Йорк. Според мен трябва да си много горд с твоята Луси. Когато завърши, кой знае? Може да започне работа при нас. Хайде сега да поговорим за кандидатите.

— Разбира се — съгласи се Бърти и вдигна чашата си към нея. — Благодаря ти, Лара.

— За мен е удоволствие. Аз… опа! Господи, Бърти, много се извинявам.

Някакъв мъж мина покрай тях, блъсна ръката й и червеното вино се разплиска по лененото сако на Бърти. Мъжът избъбри: „Извинявай, приятел!“, и хлътна в пъба.

Лара започна да попива сакото без особен успех.

— Господи, хубавото сако. Мама му стара! И по ризата се е разляло. Леле, чувствам се ужасно. А ни предстоят интервюта…

— Няма значение — отвърна Бърти. — Че кой ще ми обърне внимание? Така казваше бавачката ми.

— Бавачката ти е сбъркала. Много хора ще те погледнат. Точно шест. Майка му стара! Ела, ще успеем. — Тя вдигна ръка и спря такси.

— „Ем енд Ес“ на Оксфорд Съркъс, ако обичате. Бързичко!

— Ама — опита се да протестира Бърти, — не можем…

— Напротив, можем. Налага се. Нямам намерение да интервюирам някои от най-умните хора в Лондон, вмирисана на бар преди затваряне. Освен ако нямаш резервна риза в офиса.

Бърти поклати глава.

— Започваме с риза — заяви Лари. — Синя, на райе или карирана?

— Не съм сигурен…

— Добре, ще купим и двете. Или пък… я погледни, този бледосин лен е супер. Точно това ни трябва. Казвай размера.

— Четирийсет и осем — отвърна нещастно той.

— Бърти, не е възможно да си четирийсет и осем. Може и да си бил, но сега ризите ти зеят на врата. Според мен си четирийсет и четири. Добре, сако, а ето от хубав кариран лен. Виж, има в синьо и бежово. Я да го видя до лицето ти… точно така, супер. Ще стои страхотно с ризата. Това е. Да вървим!

И така, точно в два и четирийсет първата кандидатка, завършила в Манчестър, бе въведена в кабинета на Лара Клемънтс и интервюирана много умело и прецизно. Не само от жената, за която веднага си пожела да й стане шеф, умна, наперена и стегната, но и от директора на отдел „Човешки ресурси“, мил господин на средна възраст, очевидно много умен, който определено й задаваше по-трудни въпроси. Тя забеляза, че двамата работят в тандем и че колкото й да беше странно, той беше облечен в стилна риза и сако, докато панталоните му бяха провиснали и твърде широки.

 

 

— Флорънс, мила, много се извинявам, но не се чувствам много добре — гласът на Атина звучеше немощно. Тя много добре знаеше кога да се престори на болна, това бе добре известно на Флорънс, но…

— Много ми е мъчно, Атина, какво ти е?

— Ужасна мигрена. Няма да мога да дойда тази вечер. Много се извинявам.

— Няма защо. Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо.

— Добре.

Атина затвори. Нямаше да изтърпи поредната среща с Флорънс и да слуша колко била заета и колко добре работела с Бианка — това бе крайно неприятно, след като самата тя нямаше какво да прави.

Флорънс, с известно облекчение, си припомни някогашните вечери и мигрените…

Първия път остана изненадана; Атина не и се струваше чак толкова болна.

Гласът обаче беше изпълнен със страдание.

— Флорънс, мила, би ли отишла вместо мен тази вечер? Бяхме решили да отидем на концерт в „Уигмор Хол“, но просто не ми стигат силите, а Корнилиъс каза, че щял да бъде нещастен сам и предложи да те поканя. Знам, че е в последния момент и е невъзпитано да се обърна към друг, но си помислихме, че ти си свободна и ще ти бъде приятно.

— С удоволствие — отвърна Флорънс и преглътна обидата. — Да, свободна съм.

— Както си мислехме.

Малко изненадана, че са преценили, че е подходяща — безкрайно общителното семейство Фаръл със сигурност имаха безброй напудрени приятели — Флорънс се прибра, за да огледа мъничкия си гардероб. Докато прехвърляше дрехите, си мислеше, че е крайно време семейство Фаръл да започнат да й плащат малко повече. Магазинът в Баркли Аркейд носеше доста добри постъпления.

Спря се на черна официална рокля, същата като на Одри Хепбърн в „Сабрина“ от миналата година. Беше изключително модерна: от черна тафта, с богато разкроена пола, много вталена, прихваната на раменете с дръзки панделки.

Черното подчертаваше бялата й кожа, кройката извайваше тънката и талия. Вдигна косата си на френски кок, подчерта очите си типично в стила на сезона — както рекламираха в търговска къща „Фаръл“, — напръска се щедро с „Диорлинг“, който приятелката и от „Маршъл енд Снелгроув“ й уреди на цена на едро, и излезе, за да се качи в автомобила, която я чакаше отпред. Беше с черна модерна наметка и обувките с най-високите токчета, които имаше.

Корнилиъс, застанал в очакване на входа, не можа да повярва на очите си.

— Изглеждаш прекрасно — каза той, пое ръката й и я целуна, — просто великолепно.

— Благодаря, Корнилиъс. Много мило, че дойде да ме вземеш.

— Аз ти благодаря, че дойде. Сигурен съм, че имаш по-приятни занимания.

— Не бих казала — разсмя се тя, — освен, разбира се, ако не броиш слушането на криминалната история с Пол Темпъл по радиото. — Тя взе цигарата, която той и предложи от сребърната табакера. — Разкажи ми за приятелите ви. Не искам да пристигна, без да знам нищо за тях.

— Добре. Джилиан и Джефри Милард. С Джефри бяхме заедно в колеж „Малвърн“. Сприятелихме се покрай взаимната си нетърпимост към ръгби. Той започна работа в Сити, управлява голяма брокерска фирма. Мисля, че ще го харесаш.

— А госпожа Милард?

— Дженифър е много приятна. От най-свестните хора. Занимава се активно с благотворителност.

Флорънс реши, че е с наднормено тегло…

Оказа се, че и двамата от семейство Милард са с наднормено тегло. Държаха се любезно и възпитано и невероятно скучно.

Концертът, Хендел, беше прекрасен и, за щастие, къс. В осем и четирийсет и пет бяха навън. Оказа се, че след това ще има и вечеря, но Дженифър се скри в телефонна кабина във фоайето, а когато се върна, помоли да я извинят.

— Силвия, най-малката ни дъщеря, има варицела и не се чувства никак добре. Трябва да се прибираме. Ако Корнилиъс и… ъ-ъ-ъ… Флорънс нямат нищо против. — Като се поколеба за името на Флорънс, тя умишлено подчерта, че другата жена е с по-ниско обществено положение.

— Разбира се, разбира се. Надявам се детето да се оправи.

Флорънс не би пожелала нищо лошо на дете, но след като горката Силвия вече страдаше, тя и изпрати безмълвна благодарствена молитва.

Когато семейство Милард си тръгнаха, Корнилиъс погледна часовника си.

— О, съвсем рано е. Ще ти призная, че тази вечер има още нещо, което ми се прави, стига ти да нямаш нищо против. Един приятел, Ленард Трентъм, художник, е организирал частно представяне. Предупредих, че не мога да отида заради концерта, но се обзалагам, че все още не е приключило. Искаш ли да се отбием до Корк Стрийт?

Флорънс каза, че ще й бъде приятно. Надяваше се Ленард Трентъм да е по-интересен от семейство Милард. Попита какви са картините му.

— Ами, пейзажи, морски сцени, разни подобни. Но пък се продават много добре. Сегашната изложба е на картини, рисувани във Франция. Очевидно на повечето е Париж.

— Прекрасно — зарадва се Флорънс.

— Така е. Ходила ли си в Париж?

— Не — призна тя, — но с удоволствие бих отишла.

— Това вече е истинска трагедия. Всеки трябва да види Париж. Трябва да стане задължително.

— За съжаление не всеки има възможност. Парите и времето не позволяват на всички.

Той я погледна в очите.

— Разбира се. Тъпа забележка. Извинявай. Имах предвид, че това трябва да се превърне в част от образованието на всеки. Говоря за пътуване от училище.

— Училището, което завърших, не организираше екскурзии — призна Флорънс. — Ти, разбира се, си прав и аз с удоволствие бих отишла в Париж. Може би някой ден ще се случи.

— Надявам се да ти се случи. Може пък да намерим малка картина на изложбата, която поне за момента ще послужи като заместител. Докато заминеш наистина.

— Може би — отвърна тя и си каза, че е малко вероятно да си позволи дори ъгълче от рамката на някоя картина на господин Трентъм.

— Намира се в Медичи — на Корк Стрийт — уточни Корнилиъс, докато колата пълзеше по Бонд Стрийт. — Много приятна галерия. С Атина се отбиваме често там. Както и да е, Ленард ще ти хареса, симпатяга е. И той ще те хареса, сигурен съм. Много си пада по красиви жени. Не знам защо не ги рисува. Аз щях, ако бях художник.

— В известен смисъл го правиш — отвърна Флорънс. — Даваш ни възможност да рисуваме собствените си лица.

Той се усмихна.

— Това ми хареса, Флорънс. Благодаря ти. Всъщност даваш ми идея.

Партито беше все още в разгара си и Флорънс се страхуваше, че Корнилиъс ще потъне в тълпата приятели, когато пристигнат, и ще я остави съвсем сама, но остана изненадана, че той е изключително грижлив и внимателен, насочи я към сервитьор, който разнасяше напитки. Тя си взе чаша шампанско и отпи предпазливо.

— Не е ли хубаво? — прошепна той на ухото й.

— Прекрасно е, да. Само че аз не нося на алкохол. Трябва да внимавам колко пия.

Очакваше от него да се разсмее, но той я погледна много сериозно.

— Колко си точна в преценката си, Флорънс. Очарователно качество. Между нас казано, Атина не го притежава.

Тя нямаше представа как да отговори на тези думи; каквото и да кажеше, щеше да е нелоялно.

— Ето го и Ленард. Ленард, приятелю, честито. Прекрасно представяне, доста хора има. Дошли ли са критици?

— Има един-двама — отвърна Ленард Трентъм. — Благодаря ти, че дойде, Корнилиъс.

Беше висок и много слаб, приличаше на истинска карикатура на творец, облечен в ленен костюм с провиснала вратовръзка.

Пое ръката на Флорънс в своята и й се усмихна.

— А ти коя си?

— А, да — каза Корнилиъс. — Флорънс, запознай се с Ленард Трентъм, човек на изкуството. Ленард, запознай се с Флорънс Хамилтън. Флорънс работи с нас във фирмата.

— Какъв късмет има фирмата. И ти — подхвърли Ленард Трентъм. Той и се усмихна широко, по детски. Миглите му бяха много дълги и тя заподозря, че си е сложил аркансил. Реши, че е обратен.

— Много ми е приятно, че дойдохте, госпожице Хамилтън — продължи той. — Вие красите скромното ни събиране. А къде е прекрасната богиня тази вечер?

— Не се чувства добре. Ленард нарича така Атина — обърна се той към Флорънс, — на Атина Палада, разбира се. Богинята на разума и мъдростта.

— Да — отвърна с известна студенина Флорънс, — богинята, закрилница на Атина. Само че името й се пише различно, нали така?

— Красива и умна — отбеляза Ленард Трентъм. — Значи вие замествате Атина?

— Само тази вечер — уточни Флорънс.

— Ти си щастливец, Корнилиъс — продължи Ленард, — една красавица след друга. Горката Атина. Вървете да разгледате картините. Надявам се да ви харесат.

— Сигурен съм, че ще ни харесат — увери го Корнилиъс.

Картините се оказаха прекрасни, реалистични, с лек привкус на импресионизъм. Трентъм имаше огромен талант да улавя светлината: личеше от пръв поглед, помисли си Флорънс, по кое време на деня е рисувана картината.

— Прелестни са — призна тя, — наистина много красиви.

— Нали? Ето го твоя Париж.

Флорънс стоеше усмихната пред картините: изглед с църквата „Сакре Кьор“, нарисувана отдолу, тя искреше под първите лъчи на зората; Сена като златна лента на фона на залеза; скупчени маси с хора, които очевидно бъбреха по обяд на тротоара пред „Клозери дьо Лила“, пишеше в каталога; следваха по-малки платна, с тесни улички, пазар за цветя, открехната врата, която водеше към павиран вътрешен двор, пълен с дървета и цветя в късния следобед.

— Боже — ахна тя, — прекрасни са.

— Съгласен съм. Съвършено. Това е… ами, непосредствено до Рю дьо Бюсе, Сен Жермен, любимият ми район.

— Имам чувството, че мога да отворя тази врата — усмихна се Флорънс — и да вляза.

— Така си е. Тази ли ти хареса най-много?

— Да — кимна Флорънс. — Изпълва ме с топлина, прави ме щастлива с това слънце, много, ама много щастлива. — След това, щом забеляза, че той разглежда каталога с цените, заговори притеснено. — Корнилиъс, не мога да си позволя да я купя.

— Не съм и помислял — усмихна се той. — Ако можеше, щеше да означава, че ти плащаме прекалено много. Но картината наистина е прекрасна. И не е продадена. Не виждам червена точка.

Той погледна картината, след това и нея много съсредоточено, тъмните му сини очи се преместиха от едната към другата, след това се върнаха отново.

— Да — заяви най-сетне той. — Много си отивате с картината. Трябва да сте заедно.

— Аз… — Тя разбра, че не намира сили да откъсне очи от неговите, няма сили да се отдръпне. Неочаквано усети присъствието му по-осезаемо, отколкото досега, забеляза мъжа, привлекателен, забавен, очарователен, не просто колега, нито пък съпруга на шефката си. Имаше чувството, че времето застива, сякаш фотоапарат бе щракнал и ги бе уловил заедно, преплели погледи — дълъг, особено опасен момент. Тя отстъпи крачка назад, блъсна някого и се обърна.

— Много се извинявам.

Зад нея беше застанал Ленард Трентъм.

— Няма нищо — отвърна той. — Просто исках да се уверя, че сте намерили парижката колекция.

— Да, намерихме я, благодаря. Картините са прекрасни.

Тя му се усмихна, след това и на Корнилиъс, който продължаваше да я наблюдава, сякаш досега не я бе забелязвал.

— На Флорънс най-много й хареса вътрешният двор. В Сен Жермен — наруши той необичайната тишина. Неочаквано му пролича, че е напрегнат.

— Така ли?

— Да — отвърна тя, също толкова напрегнато и смутено. — Изключително красива е. Пренася те… там.

— Да, и двамата изглеждате малко отнесени — отбеляза Ленард Трентъм. — Като поредната картина. Ако рисувах хора, щях да ви нарисувам как разглеждате картината ми.

— А защо не рисувате? — попита Флорънс. — Защо не рисувате портрети?

— Основно защото, ако нарисуваш някого, оставаш насаме с човека часове наред и трябва да разговаряш с него. Аз съм болезнено срамежлив и не бих издържал подобно нещо.

Корнилиъс избухна в смях.

— Срамежлив ли? Ленард, та ти не знаеш значението на думата.

— Така си мислиш — засече го художникът. — Какво ще кажете… за вечеря? Една голяма компания ще дойде у нас.

Корнилиъс погледна Флорънс.

— Какво мислиш, Флорънс? Трябва ли да се прибираш?

Последва дълго мълчание; тя го погледна и неочаквано осъзна, че наближава опасно място…

— Трябва да се прибирам — отвърна с нежелание тя. — Ти остани, Корнилиъс.

— Не, в никакъв случай — отвърна той и тя долови разочарованието в гласа му. — Не, и аз трябва да се прибирам. Дългът ме зове. Горката Атина има да се чуди къде съм.

— Quelle dommage^[1] — въздъхна Ленард. — Колко се радвам, че дългът никога не ме зове. Но разбирам.

Пое ръката на Флорънс и я целуна.

— За мен беше огромно удоволствие, че оказахте чест на галерията ми — каза той, — надявам се да ви видя отново тук.

Корнилиъс откара Флорънс у дома в пълно мълчание. Тя се притесни, че той може да реши, че е развалила вечерта му, но всеки път, когато го поглеждаше, той изглежда долавяше безпокойството й, обръщаше се към нея и се усмихваше.

— Ленард много ми хареса — подхвърли най-сетне тя.

— Да, прекрасен човек. Откачен и сбъркан, разбира се, но аз много го обичам.

— Да, и на мен ми се стори такъв.

— Нали нямаш нищо против такива хора?

— Не — отвърна тя, — разбира се, че нямам. Защо?

— За съжаление много хора имат. Тъкмо затова е незаконно.

— Знам. Много е глупаво.

— Хубаво е да знам, че мислиш по този начин. Ти си съвършен човек, Флорънс Хамилтън.

Тя не каза нищо, усмихна се и погледна през прозореца.

— Беше много забавно — каза той, когато стигнаха апартамента й. — Много ти благодаря, че дойде. — Той изскочи от автомобила, отвори й вратата, наведе се и я целуна по бузата. Целувката продължи частица от секундата по-дълго от приетото.

— Удоволствието беше мое — усмихна се тя. — Благодаря ти, Корнилиъс. Няма… няма да те каня — добави тя и думите, колкото и невинни да бяха, и се сториха необичайно провокативни.

— Правилно — съгласи се той, — не бива.

След тези думи си тръгна.

Десет дена по-късно, млад мъж достави огромен, плосък пакет, загърнат в кафява хартия.

Беше картината. Имаше и бележка. От Ленард Трентъм.

„Поръчано ми беше да ви изпратя това — пишеше в бележката, — подарък от таен обожател. Той държи да остане анонимен. Наслаждавайте й се. Радвам се, че ще бъде ваша.“

Следваше натруфен подпис.

Тя, разбира се, знаеше от кого е подаръкът. Само че не можеше да го каже, нямаше как да му благодари от страх да не го злепостави. А също и себе си.