Пени Винченци
Наследниците (43)

Четирийсет и втора глава

Скандалите им бяха ужасни. Ден след ден се заливаха с ужасни думи; Корнилиъс се чувстваше по-нещастен откогато и да било, обиден, отритнат, подценен.

Търговска къща „Фаръл“ западаше. Навремето будеше възхищение и й подражаваха, а сега вече и се подиграваха. Бяха намалили присъствието си във всички магазини, разполагаха с по-малко пари за промоции, персоналът беше унил, Атина непрекъснато вилнееше.

Флорънс беше единственото хубаво в живота му, същевременно му беше по-трудно откогато и да било да намери време, за да бъде с нея, но когато все пак намираше време, тя бе винаги щастлива, окуражаваше го, показваше му обичта си. Често си мислеше, че ако не е тя, отдавна да е напуснал Атина, а след това разсъждаваше натъжено, че този факт опровергава всяка теория, всяка философия за успешния брак.

Тя беше невероятно умна: една от малкото успешни промоции на „Фаръл“, осъществена в десетилетие на провали — червило с двойна текстура, по-твърда външна обвивка обгръщаше по-мека и лъскава сърцевина, — беше нейна идея. На среща за идеи тя предложи да се разработи този продукт и Атина изсумтя презрително, а по-късно представи идеята като своя. Когато Корнилиъс й напомни дръзко, че идеята е била на Флорънс, Атина категорично отрече, а Флорънс се защити, нещо необичайно за нея, и заяви, че много добре си спомня кога и как е предложила разработката на червилото — вече наречено червило „Нежно сърце“, — а мениджърът по продажбите я подкрепи.

Личните средства на семейство Фаръл също намаляваха: апартаментът в Брайтън бе продаден, както и някои от картините и прекрасните мебели, новите дрехи на Атина вече не бяха от колекциите на висшата мода, тя ги купуваше готови от магазините.

Времената не бяха щастливи и вещаеха още по-големи нещастия.

Една вечер, докато лежеше във ваната, Атина откри бучка на гърдата си. Последваха ужасни месеци на лечение, лъчетерапия, за да се смали туморът, после частична мастектомия и агресивна химиотерапия. Тя, разбира се, се държа смело, но иначе си остана невъзможна, защото приемаше случилото се за безобразие и го посрещаше, както и всички наоколо, с гняв и отмъстителност. Най-голям потърпевш беше Корнилиъс.

През повечето време Флорънс проявяваше търпение и разбиране, но една особено ужасна вечер му каза, че ако смята да говори единствено за Атина, колко била смела, колко била нетърпима, ще го помоли да си тръгне и да не се връща повече.

— Разбирам колко ти е трудно, Корнилиъс, всички се тревожим за Атина, но не искам да слушам в редките случаи, когато успяваме да се видим, с какво те е замеряла през изминалите седем дена — и буквално, и метафорично. Не ми доставя никакво удоволствие да чувам как се възхищаваш от куража й.

Последва шумен скандал и той си тръгна силно разгневен, отчаян, разхожда се по улиците часове наред, нямаше сили нито да се прибере у дома, нито да се върне при нея, а после минаха седмици, докато сключат примирие, и то не защото той я помоли за извинение, а защото каза на един журналист, че идеята за червило „Нежно сърце“ била на Флорънс. Този факт беше отразен на модните страници — за щастие точно когато Атина бе толкова слаба от химиотерапията, че не четеше почти нищо, но казаното уталожи гнева на Флорънс, както нищо друго не можеше да направи това. Освен това й помогна да осъзнае, с известна изненада, че е по-борбена, отколкото предполагаше; тя потърси Корнилиъс в офиса му и не само че му благодари, ами се извини за проявената враждебност.

Той тръгна от болничната стая на Атина по-рано от обикновено и прекара останалата част от вечерта с Флорънс; сдобряването им, не само емоционално, а и физическо, беше прекрасно. След това и двамата признаха, че не само не са се сетили за Атина, но и не са изпитали никакво чувство на вина през цялата вечер.

Отсъствието на Атина създаде много проблеми; трябваше да се одобряват продукти, да се пуснат рекламни материали, да се предвидят мостри; Корнилиъс правеше всичко по силите си, но му беше безкрайно трудно. Накрая помоли Флорънс да поеме част от работата. Флорънс, отначало предпазливо, след това с все по-голям ентусиазъм, се зае с новата си роля.

Морис Фулдс, главният химик, приемаше задачи и коментари от нея с облекчение, а не с неприязън, както тя се страхуваше, същото се отнасяше и за дизайнерите, а работните срещи с нея не бяха натруфените и често унизителни срещи, каквито провеждаше Атина Фаръл.

Всички забелязаха, че ежедневието им е много по-подредено, че работата върви по-леко и се почувстваха по-спокойни, а когато Корнилиъс приключи едно съвещание със съобщението, че Атина ще се върне скоро, първоначално за половин ден, разочарованието бе така зле прикрито, че никой човек не можа да си представи как Атина ще възвърне авторитета си.

Имаше и нов отклик за червилото „Нежно сърце“; Теа Грантли, редактор на женските страници в „Скеч“, журналист със силно развита интуиция, позвъни на Флорънс и поиска от нея интервю за работата и във „Фаръл“.

— Знам, че основното ви занимание е да управлявате очарователния магазин — започна тя, след като бе получила подробна информация от асистентката си, — но очевидно вие се занимавате с много повече работа, а материалът ще бъде изключително интересен за читателите, особено ако разкажете как сте поели толкова важни функции във фирмата.

Първоначално Флорънс реши да откаже, тъй като прецени, че ако се съгласи, има голяма опасност да си навлече неприятности, но червилото „Нежно сърце“ се продаваше много добре, а тя все още се чувстваше обидена, че първоначално Атина отрече тя да има нещо общо с това чудесно попадение.

И така, тя покани Теа Грантли в магазина, покани я на горния етаж, в салона, където я почерпи със сладки от „Фортнъм“, направи и чай „Ърл Грей“, а когато наближи време за обяд, й наля чаша шампанско. Разговорът течеше ясен, забавен, тя разказва повече от час за бранда и работата си, предимно в миналото, но неведнъж спомена за участието си в ръководството по време на отсъствието на Атина. Теа Грантли, която ненавиждаше Атина, остана очарована от Флорънс и я помоли да изпрати фотограф в магазина; Флорънс, изправена пред невероятно изкушение, се съгласи, но предложи следващия ден, тъй като щяло да е много по-удобно.

Прекара останалата част от следобеда в салона на Ленард в Мейфеър, за да оформят косата й в стила на трийсетте, а вечерта прегледа внимателно гардероба си. Беше наясно, че е малко опасно да облече костюма от „Шанел“, тъй като една обикновена служителка не би могла да си позволи подобна дреха, но след като го пробва три пъти, а след това го редува с по-съвременни марки, тя реши да се спре на бяло сако от букле с кант, на което сложи брошка гардения, и разкроена пола от жарсе, чиято дължина подчертаваше все още съвършените й крака. На снимката беше усмихната пред вратата на магазина, а заглавието гласеше: Стилното ново лице на търговска къща „Фаръл“. Материалът зае две страници в „Скеч“ и предизвика вълнение сред представителите на индустрията и предположението, че заради болестта на Атина Фаръл Флорънс може да заеме мястото й.

Корнилиъс, разтреперан от ужас, че брой от „Скеч“ може да попадне в болничната стая на Атина, отиде при Флорънс, за да я помоли да не дава повече интервюта. Флорънс му се усмихна мило и се извини, а след това каза, че според нея е помогнала да се заговори за търговска къща „Фаръл“ в отсъствието на Атина.

— Не забравяй, Корнилиъс, че всички бяха единодушни, че търговията е застрашена заради болестта и имаше опасност хората да решат, че брандът запада.

— Разбира се, но не е нужно да ти казвам колко е важно профилът й да остане непроменен. Притеснявам се, че тя може да приеме цялата тази работа като опит… да се настаниш на мястото й.

— Стига глупости, Корнилиъс — отвърна Флорънс с невинна усмивка. — Как е възможно една статия в един вестник да промени начина, по който хората възприемат Атина и мястото й във „Фаръл“? Всичко това е прекрасна възможност за реклама на червилото „Нежно сърце“ и продажбите го доказват. Така че положението не е чак толкова зле, нали?

— Не, разбира се — отвърна Корнилиъс.

Само че Теа Грантли не беше единствена сред журналистите, забелязала удивителния усет на Флорънс към бизнеса, и този факт заедно с чара и неотразимия й стил доведе до молби за нови интервюта: Флорънс отказа мило, но твърдо, затова пък я убедиха, без особено усилие, да даде мнението си по телефона за грима на принцеса Даяна и промяната в отношението на жените към собствените им тела от петдесетте години насам — тя говореше смислено, точно и често забавно, а мнението й често пъти бе придружено със снимката от „Скеч“. Корнилиъс не беше на себе си и когато дойде финалният удар под формата на покана за интервю за „Уманс Ауър“, той отиде отново при Флорънс и без да крие гнева си, й каза, че цялата тази работа трябва да престане.

— Извинявай, Корнилиъс, но всички имат този номер и нямам намерение да се държа невъзпитано с хората. Освен ако не ме изпратиш на шестмесечна ваканция, наистина не разбирам как мога да изпълня желанието ти.

Корнилиъс я погледна гневно.

— Не съм и помислял, че си способна на подобно нещо, Флорънс.

— Нима? Искаш да кажеш, че след като трийсет години съм следвала покорно инструкции и съм проявявала абсолютна лоялност не само към теб, но и към Атина и честно казано не съм видяла никаква благодарност за цялата работа, ти очакваш от мен отново да стана невидима, защото така ви е угодно на вас двамата, така ли? Някога да си се замислял какво може да ми е приятно на мен, като изключим обичайните дрънкулки, които се дават на любовницата?

— Внимавай — предупреди я той, — много внимавай.

— Корнилиъс, истината невинаги е стока, която се раздава по необходимост. Разбира се, че те обичам и не съжалявам, че посветих на тази любов целия си живот, макар да ми беше безкрайно трудно. Само че има други неща, които можеха да ме утешат, когато бях най-самотна, когато търпях арогантността на Атина, твоето самодоволство, когато бях на разположение всеки път, когато някой има нужда от мен… Много ми е болно, че това дори не ти е минало през ум. Би трябвало да си забелязал колко сладки бяха тези последни седмици за мен, докато хората ме ценяха, вслушваха се в мнението ми и дори ми се възхищаваха. Откривам, че нямам желание да се откажа от всичко това. Не и напълно. Освен това нямам намерение. Убедена съм, че заслужавам повече. И държа да ми го осигуриш.

— Какво, за бога, се опитваш да кажеш?

— Казвам, че искам по-висок статут във „Фаръл“. Искам хората да знаят, че съм повече от една симпатична дама на средна възраст, която е управителка на магазин. След като не мога да имам теб — отдавна съм го приела, — искам по-стабилна кариера. Малко късно в живота се сещам, но съм сигурна, че ти ще измислиш нещо.

— Ами ако не го направя?

— Тогава статиите ще започнат отново, при това с много по-голяма сила. Съжалявам.

— Това е чисто изнудване! — каза той.

Флорънс го погледна и неочаквано го видя съвсем ясно, красив и очарован, но слаб човек и му се усмихна мило.

— Да — кимна тя, — прав си. Съжалявам, че е точно така.

Две седмици по-късно до всички служители бе пусната докладна записка, в която се съобщаваше, че Флорънс Хамилтън е член на борда на фирмата и ще отговаря за продажбите на дребно.

 

 

Рано една вечер, когато стаите бяха вече празни, Бианка седеше на бюрото си и отчаяно се опитваше да събере сили, за да стане и излезе, телефонът й звънна. Беше Сол. Тя не се обади, той щеше да разбере, че няма възможност да отговори. Само че почти веднага след това пристигна есемес. „Бианка, моля те, обади се. Имам идея.“

Не издържа и му звънна. Той бе много развълнуван.

— Здрасти, искам да говоря с теб. Става въпрос за проекта ти. Какво правиш в момента?

— Каня се да се прибера у дома при децата си, които не могат да разчитат на баща си — отсече тя.

— Моля? А, за Патрик ли говориш?

— Да, все пак им се води баща.

— Извинявай. Много съжалявам, че стана така с Хонконг. Утешението е, че той беше по-недоволен от мен, че трябва да замине. Можеше да се справи с работата и оттук.

— Никакво утешение не е това — каза Бианка. — Точно обратното.

Последва мълчание.

— Както и да е, сега е важен твоят проект. Идеята ти е толкова върховна, че не трябва да се пропилява. Бианка, трябва да я осъществиш.

— Чудесен съвет, Сол, но в гърненцето не останаха пари.

— Има и друг начин. Сетих се за него днес следобед.

— И? — попита Бианка, разкъсвана между раздразнение и огромна благодарност, че някой, и то точно Сол, мисли за проблемите й.

— Франчайз.

— Моля?

— Франчайз. Виж, трябва да се видим. Разполагаш ли с половин час? Много е важно. Да не говорим, че съм много доволен от идеята си. Още ли си в офиса си? Мога да мина.

— Да, но…

— При теб съм след петнайсет минути.

Той влезе с нетърпелива, бърза крачка, поздрави и седна на стола срещу бюрото й.

— Виж сега какво трябва да направиш…

Тя се разсмя, макар да не беше в най-добро разположение на духа. Той я погледна и не скри, че е малко обиден.

— Какво толкова казах?

— Нищо, Сол. Извинявай. Много невъзпитано, след като ти беше толкова мил. Хайде говори, много искам да чуя идеята ти.

— Добре. Отиваш при инвеститорите и им казваш, че ще отвориш магазин във всяка търговска столица по света и ако не ти дадат парите, ще прибегнеш към франчайз.

Тя усети как вълнението и набъбва, то стана толкова силно, че го усети почти като сексуална енергия.

— Господи. Това е… много хитро.

— Знам — отвърна той с изражението на дете, което току-що е било похвалено за добро поведение.

— Но мога ли да го направя? Дали го позволява договорът ми с тях?

— Би трябвало. Аз ще го прегледам вместо теб. Работата е там, че ти ще ги предупредиш какво ги очаква.

— Какво?

— Пари — подчерта Сол, — единственото, което ги интересува.

 

 

Майк и Хю погледнаха Бианка с еднакви изражения: раздразнение.

— Бианка, казахме ти сто пъти. Няма повече пари.

— Добре — отвърна тя, — но аз имам алтернативен план.

— Какъв?

— Франчайз.

— Какво?

— Предлагам да превърнем магазините във франчайз. Така няма да ни струват почти нищо. Франчайзът ще осигури парите. Стига да се съгласите, ще ви дам двайсет и пет процента от печалбите. Това е извън сумата, която ще получите, когато продадем „Фаръл“.

Майк погледна Хю, а Хю погледна Майк и Майк заговори:

— Би ли ни извинила за момент?

Тя чакаше да се върнат, когато пристигна есемес от Сол.

„Как върви?“

„Не съм сигурна.“

„Дръж ме в течение.“

„Разбира се.“

Едва й остана време да натисне копчето за изпращане. Хю и Майк седнаха и в продължение на една безкрайно минута я наблюдаваха.

— Великолепна идея — избъбри най-сетне Хю, — но според нас няма да се получи. Прекалено много фактори са срещу теб. Наистина ли мислиш, че ще успееш да намериш навреме шест магазина, които да отговарят на условията? А след това трябва да ги оборудваш, заредиш и да наемеш персонал. Мислиш ли, че ще намериш хора с толкова пари, че да осъществиш онова, което искаш?

— Да — отвърна убедено Бианка, — абсолютно сигурна съм.

— Не — продължи Хю, — няма да стане навреме. Не можеш да отлагаш пускането на новата серия. Трябва да съвпадне с юбилея; вече се разбрахме по този въпрос. А той няма да бъде отложен.

— Ако ви гарантирам, че ще смогна навреме, готови ли сте да продължите?

— Може би — отвърна Хю, — но няма как да гарантираш подобно нещо. Така че…

— Хю! Моля те! Много те моля, помисли си. Помисли още малко.

Майк въздъхна.

— Добре, ще помислим. Но ако откажем…

— Аз и тогава няма да се откажа — заяви тя.

— За бога, Бианка — обади се Майк. — Би ли излязла за няколко минути?

Тя излезе от стаята, извади телефона и пусна есемес на Сол.

„Мислят по въпроса.“

„Ще се съгласят.“

„Не съм сигурна.“

„Ще се съгласят.“

Почука на вратата на заседателната зала, преди да влезе, и видя гърбовете им. Двамата гледаха през прозореца. Колко ли добре познаваха гледката, помисли си тя, всеки покрив, всяка тухла на всяка сграда.

— Здравейте — обади се тя.

— Здрасти. — Майк се обърна към нея. Тя му се усмихна, но той остана сериозен. Хю също се обърна, и той толкова сериозен. Моментът не вещаеше нищо добро.

— Бианка — заговори Хю. — Премислихме.

— И — продължи Майк — се чудехме дали имаш връзки в тези градове.

— В някои имам, разбира се — отвърна тя, твърдо решена да звучи убедително. — В Ню Йорк, Милано и може би в Ел Ей.

— А Сидни? Токио?

— Нямам.

— А в Дубай?

Тя поклати глава.

— Точно както се опасявахме — въздъхна Хю.

— Ще намеря връзки.

— Няма да е лесно. Името ти не говори нищо на никого по тези места, както не говори и „Фаръл“, а ще трябва да възбудиш огромен интерес, ако искаш цялата работа да се получи. Живееш в света на мечтите и заблудите.

Неочаквано тя се ядоса.

— Нищо подобно. Дори да е така, държа да ви напомня, че козметиката е свят на мечтите. Трябва да мислите по различен начин, трябва…

— Бианка — прекъсна я Майк, — това са глупости. Парите са си пари. Независимо в кой свят се харчат.

Тя мълчеше. Сол сгреши за тях, сгреши за цялата идея. Неочаквано му се ядоса, ядоса се и на Майк и Хю.

— Бианка? — продължи Майк.

Погледна го и се насили да се усмихне.

— Ще намеря връзки — каза решително тя. — Не можете да ме спрете да го направя.

— Не сме и помисляли да те спираме — намеси се Хю. — Но сама не можеш да успееш, няма начин. Повярвай ни. Както и да е, тъкмо затова решихме да помогнем.

— О — ахна тя глухо. Неочаквано се почувства твърде развълнувана, твърде изтощена, за да осъзнае казаното.

— Можеше да реагираш малко по-ентусиазирано.

— Извинявам се, аз… — Едва сега разбра и погледна първо единия, след това и другия. — Значи ще ми помогнете, така ли?

— Аха. Не е изненада, но имаме връзки на много от тези места. Честно казано, не очакваме кой знае какъв отклик, но ще пуснем няколко имейла, пък да видим какво ще стане. Как ти се струва?

— Господи! Ще бъде невероятно! Благодаря ви! Много ви благодаря!

Неочаквано направи нещо, което не бе правила никога досега в целия си професионален живот. Пристъпи и прегърна първо единия, след това и другия, избърса очите си ръка, за да спре напиращите сълзи, подсмръкна и се разсмя.

— Извинявайте — каза тя и отстъпи назад, вдигна поглед към почти шокираните им лица. — Много се извинявам, беше крайно непрофесионално от моя страна…

— Бианка — каза Хю, вече усмихнат, също като Майк, — не се тревожи. И решението ни не е особено професионално!

Хайде, хайде, отговори, моля те, отговори, много те моля.

Само че се включи гласовата поща.

Щеше да опита.

 

 

— Здравей, Джонджо, Сузи се обажда. Виж, трябва да говоря с теб. Каквото и да си чул вчера сутринта, не е каквото си мислиш. Обади ми се, за да ти обясня всичко. Извинявай, че заради мен се почувства зле, предполагам, че е така. Аз… ами… просто ми звънни, за да се разберем. Аз… — Колебаеше се. Не можеше да каже „Обичам те“, въпреки че копнееше да изрече думите, но също така искаше да му покаже, че се чувства виновна, че държи много на него. — Липсваш ми — каза накрая тя с надеждата да не прозвучи прекалено жално.

Джонджо не отговори през целия ден. Нито се обади, нито пусна есемес, нито имейл. Мълчеше. Тя се почувства ужасно. Започна да мрази всички, които й звъняха, защото нито един от тях не беше Джонджо. В края на работния ден си тръгна рано и се отправи към къщи, за да провери домашния телефон. На телефонния секретар имаше три съобщения: две бяха от майка и, едно от стара приятелка. Наистина ли си въобразяваше, че той ще позвъни на този телефон?

Дали да не му пусне есемес, само да каже: Надявам се, че си прослушал гласовата си поща. Кажи ми, ако не си. Звучеше доста отчаяно, но тя наистина беше отчаяна. Положението едва ли можеше да стане по-лошо. Преди да обмисли и да си остави време да се разколебае, пусна есемеса. Едва натиснала копчето за изпращане и телефонът звънна. Невероятно. Значи не беше прослушал гласовата си поща! Добре че изпрати есемеса! Разтреперана, омаломощена от облекчение, усмихната, тя грабна телефона.

— Здрасти — започна тя в отчаян опит гласът и да прозвучи спокойно. — Много се радвам да те чуя…

След това, прекалено късно, погледна екрана.

Обаждаше се Хенк.