Пени Винченци
Наследниците (54)

Петдесет и трета глава

— Добро утро, госпожице Хамилтън. Много се извинявам, че ви накарах да чакате.

Забави се повече от час. Флорънс бе приключила с четенето на Кънтри Лайф отпреди пет години, оставени на рецепцията на кантора «Смайт Тарънт», за да забавляват клиентите, и насочи вниманието си към Ло Съсайъти Газет.

— Няма да ви кажа, че няма значение — започна тя, — защото, както обясних, когато ме помолихте да не закъснявам, и аз съм много заета днес.

Господин Смайт прочисти гърло и се извини отново, попита я дали иска кафе.

Не беше стар, колкото предполагаше, може би едва на седемдесет, реши тя, доста висок и много слаб, с оредяла сива коса и пронизващи сини очи. Опита се да си го представи преди четирийсет години, когато Корнилиъс се беше срещнал с него за пръв път, и си даде сметка, че е бил красавец. И много млад, разбира се; нямаше съмнение, че Корнилиъс го е избрал отчасти заради това, тъй като имаше нужда той да е жив и здрав още дълги години.

— С удоволствие ще пия кафе, благодаря — каза тя. — Очакваше поне това след дългото чакане, ала никой не и предложи. — С мляко — добави тя.

— Ще поръчам. Заповядайте в кабинета ми.

Както предполагаше, кабинетът му се оказа разхвърлян; документи бяха натрупани навсякъде, кутии с папки бяха подредени на стената, имаше и шкафове, много оставени полуотворени, навсякъде, където имаше място. Бюрото на господин Смайт беше дървено, с плот от кожа, който едва се виждаше под натрупаните купчини книжа. Имаше — което и се стори много симпатично — и кожена попивателна. Не бяха останали много из офисите. Нямаше снимки, нито картини, единствената украса бяха няколко сертификата в рамки, които уведомяваха света, че господин Смайт е член на адвокатската колегия и че «Смайт Тарънт» са юридическа фирма.

От господин Тарънт нямаше и следа, забеляза единствено недружелюбна рецепционистка, която не намираше за необходимо да почерпи чакащите клиенти с кафе или дори да се извини, че чакат толкова дълго.

— Заповядайте, седнете, госпожице Хамилтън. Поръчал съм ви кафе. Тъй като и двамата сме заети и не можем да си позволим да губим време, да се залавяме за работа. Очаквах да ви видя по-рано — призна господин Смайт. — Сър Корнилиъс почина преди години.

— Така е. Досега обаче нямах нужда от помощ.

— Разбирам. Сега, първото, което трябва да направим, е да ви обясня какво точно ви е оставено. Малко по-сложно е, отколкото очаквате или разбирате. Може би дори по-сложно, отколкото самият сър Корнилиъс е разбирал или баща му преди него. Сър Корнилиъс беше изключително интелигентен човек, но често се случваше да подминава подробностите.

— Така е — потвърди Флорънс, която много добре знаеше, че подробностите никак не интересуваха Корнилиъс.

— Затова трябва да обясня същността на онова, което ви е оставено — обясни господин Смайт.

— Доколкото разбирам, става въпрос за неограниченото владение на Магазина — заяви Флорънс.

— Аха. Точно както си мислех, въпросът не е изяснен.

В същия момент влезе начумерената рецепционистка и изгледа злобно Флорънс.

— Захар? — попита тя.

— О, да, благодаря.

Тя излезе отново и господин Смайт се усмихна извинително.

— Предлагам да изчакаме, докато донесат кафето. Иначе пак ще ни прекъснат.

Флорънс се замисли за Кристин и Джемайма, които сервираха кафето с очарователни усмивки, без да прекъсват дори най-важните разговори.

— Струва ми се, че разговорът ще продължи дълго — предупреди тя. — Така че, господин Смайт, моля ви, продължете.

— Добре. Смисълът на Баркли Аркейд е, че била замислена като тонтина^[1]. Знаете ли какво е тонтина?

Флорънс поклати глава.

— Така си мислех. Тонтина, накратко казано, е нещо, което притежава една група, това са дяловете на първите собственици. Може да е обществена сграда, къща, конюшни дори. Носи името на Лоренцо ди Тонти, неаполитански банкер.

Тонтината на Баркли Аркейд е създадена от сто млади мъже през 1820 г. Всеки от тях е вложил трийсет гвинеи, за да се купи земята. Човек може да си ги представи, нали, как седят в кафене, може би в някой клуб, и се разбират, че тази работа може да се окаже забавна и да им донесе някакви пари.

— Да-а-а.

— Смисълът на тонтината е, че когато един от собствениците умре, дяловете му се поемат от останалите първосъздатели.

— Какво точно означава това? Какво става с дяловете?

— Последният член на тонтината наследява всички дялове.

— Да — отвърна тя, — разбирам.

Не разбираше напълно, но трябваше да продължи; може би нещата щяха да се изяснят.

— Много добре. Освен това — много е важно — тонтината е създадена и се управлява от инвеститорска фирма, което означава, че всички приходи трябва да бъдат инвестирани обратно във фирмата.

Флорънс се объркваше все повече.

— А, ето го и кафето. Много ви благодаря, госпожо Грейвс.

Флорънс очакваше да й сервират кафето в чашка от костен порцелан. Оказа се, че греши. Госпожа Грейвс — как бе възможно тази дръпната личност да е госпожа, запита се тя — стовари на ниската масичка пластмасова чашка с нещо, което се предполагаше, че е кафе; на господин Смайт предложи чаша вода с пликче чай по същия любезен начин.

— Благодаря — каза Флорънс, — много любезно.

— Благодаря, госпожо Грейвс — обади се отново господин Смайт. — Много ви благодаря.

Госпожа Грейвс излезе и блъсна вратата след себе си.

— А сега да продължим… — Предложи господин Смайт.

 

 

— Добре — каза Хю, — трябва да приключим с тази работа, Бианка. Държа да подчертая, че на този етап първоначалната инвестиция остава. Няма да се откажем от сделката, държим да продължим, както сме се разбрали от самото начало. Надявам се да е ясно.

— Ясно е — потвърди Бианка, — но вижте…

Тя ги погледна; те не откъсваха очи от нея, а лицата им бяха по-безизразни от обикновено. Да не би инвеститорите да усъвършенстват с течение на времето, питаше се тя, не само изражението, но и умението да превключват, когато им скимне, или може би това преди всичко го изисква работата им?

— Вижте, няма начин да се получи без представяне в глобален мащаб, франчайз и…

— Нима? — По лицето на Майк се изписа неподправена изненада. — Допреди няколко седмици ни уверявахте, че ще стане. Да не би нещо да се е променило?

— В известен смисъл се е променило. Франчайзите бяха поети, магазини също като нашия бяха създадени по цял свят. Целият бюджет за реклама, изключвам парфюма, зависи от това. Твърде късно е да разработваме нов план. Идеята за наследството, връзката с юбилея, цялата платформа, на чиято основа изградихме новото представяне, има нужда от размах в глобален мащаб.

— Но защо? Признавам, че последната ти идея беше много по-амбициозна и — държа да подчертая — вълнуваща, но първоначалният вариант имаше какво да предложи. При това на много по-ниска цена…

— Не — отсече убедено Бианка, — бюджетът за реклама не се е променил. Единствено начинът, по който похарчихме парите. А този начин е много по-ефективен. Още от самото начало казахме, че не можем да се състезаваме с такива като «Лодър» и «Л’Ореал».

— Не помня да си казвала точно това — намеси се Хю. — Ти ни увери, че кампанията ще бъде толкова страхотна, с толкова възможности, че ще се приеме много добре.

— Знам, но…

— Но какво?

— Това беше, преди да ми хрумне идеята. Говоря за една великолепна идея, която зависи от магазините. Не може да бъде осъществена без тях. Всъщност това може да се каже и за оригиналната идея — добави тя, — ако се възползваме от наследството. То придава изключителна достоверност.

— Не можем да извадим още два милиона просто така, Бианка. Много съжалявам.

Тя мълчеше.

— И — продължи Хю — трябва да се изнесем от въпросния магазин, при това час по-скоро. Всеки ден там ни струва огромни суми. А те трябва да се извадят от бюджета — добави той.

— Какво?

— Да, разбира се. Започвам да се питам какво се случи с търговския ти усет, Бианка.

Тя не отговори.

— Какво предложение имаше?

— Ами… не знам. Нямам. Всички неща са свързани. И новата гама продукти, и опаковките, и концепцията, и пиарът, и рекламата — всичко е свързано с Магазина. И с останалите магазини. Просто не виждам как може да стане без него.

— Налага се да пробваш. Освен ако не си решила да се оттеглим, разбира се, ще повикаме съдия-изпълнител и ще приключим. Така поне няма да губим повече…

— Не можете да го направите! — Обзе я паника. — Не можете.

— От думите ти излиза, че можем. Другият ти начин няма да проработи, както най-неочаквано разбра.

— Не е честно. Другият начин има нужда от Магазина.

— За съжаление, не става. Магазинът заминава. Защо не отидеш да помислиш. Върни се след час. Попитай Марк Ролинс, ако искаш. Той е единственият човек, който знае за тази работа, освен това е много дискретен и стабилен.

— Може би — отвърна тя, макар да знаеше, че няма да го направи. Какво разбираше Марк от интерактивни рекламни кампании и творчески идеи, от изграждане на пиар стратегия, имаше ли усет за нуждите на потребителите? Внезапно се почувства много уморена и непоносимо тъжна. Трябваше да излезе оттук, преди да се разплаче. Това щеше да сложи край на всичко, включително и на търговска къща «Фаръл».

— Ще се върна след час — обеща тя. — Благодаря.

 

 

— Така — продължи господин Смайт, — онова, което сър Корнилиъс не е разбрал, както и баща му преди него — той беше същият като Корнилиъс, много странен човек, с академична нагласа, простички нужди и схоластични интереси. Живееше сам, след като съпругата му, майката на Корнилиъс, избяга, пишеше книга за средновековното картографиране, която, между нас казано, смятам, че никога не е видяла бял свят.

— Няма да кажа на никого — отвърна предпазливо Флорънс, — но какво точно — говоря за бащата на Корнилиъс — не е разбрал?

— Струва ми се, че вече обясних — отвърна господин Смайт.

— Не точно.

— Мили боже. Баща му беше последният жив член на тонтината.

Флорънс бе обзета от странно чувство; усети кожата си леденостудена, почти лепкава, дишането й се затрудни.

Не е възможно това да означава — просто няма начин — не, разбира се, че не е възможно. Как така?

— Но как… как е възможно да не е…

— Много лесно. Не е внимавал. — Погледна Флорънс доста подразнен; очевидно мислеше, че й от нея има какво да се желае. — Баща му, дядото на Корнилиъс, умира внезапно и в завещанието му се посочва, че оставя всичко, което притежава, на единствения си син. Няма време за разговори на смъртното му ложе. Бащата на Корнилиъс на свой ред оставя всичко, което притежава, на Корнилиъс, а завещанието е формулирано по съвсем същия начин. Нито един от тях не прояви интерес към Баркли Аркейд, още повече че имотът не даваше абсолютно никакви приходи, всичко, което се получаваше, се наливаше обратно. Неотдавна наемът на всички магазини беше повишен, за да се направи ремонт на цялата аркада. Това е едно от нещата, с които трябваше да ви запозная, но то противоречеше на инструкциите на сър Корнилиъс…

— Но… аз така и не успях да разбера какво означава всичко това.

Господин Смайт въздъхна отново.

— Мили боже. Означава, че Корнилиъс не просто е наследил номер 62. Той е наследил цялата аркада. Това ви е завещал.

— О — ахна Флорънс. — Може ли… бихте ли ми донесли чаша вода?

 

 

На Бианка й трябваше по-малко от час, за да помисли за онова, което трябваше да се направи. Просто нямаше какво да се направи. Търговска къща «Фаръл» бе обречена и можеше да бъде закрита, като се запази достойнството й, вместо да се блъска и бори да задържат глава над водата още шест месеца. Освен ако не получеше два милиона отнякъде, трябваше да се откажат от Магазина, а ако се откажеха от него, трябваше да се откажат и от кампанията, дори от по-скромна кампания, както изтъкна пред Майк и Хю. Запита се дали ще успеят да проведат кампанията за магазините, пръснати по цял свят, без първия в аркадата, но той беше ключът към всичко — беше отварял почти всеки ден, откакто кралицата е била коронясана, светските дами и известните манекенки навремето са пазарували тук, Сузи бе провела невероятни интервюта с някои от тях — просто нямаше да се получи. Неочаквано я завладя гняв; беше толкова нечестно. А Флорънс не се обаждаше, очевидно наследеното няма да е от помощ. Запита се къде, за бога, е бил умът на Корнилиъс, та е завещал на любовницата си нещо, което ще й струва пари, вместо да я осигури с много пари. Колкото повече научаваше за него, толкова повече се дразнеше.

Майк и Хю бяха в офисите си, когато тя се върна в «Портър Бингам». Предложиха да отидат в заседателната зала, но тя каза, че разговорът няма да е дълъг, а след това ще ги остави да съобщят на наемодателите, че няма да подновят договора за наем.

— Това също няма да отнеме дълго.

— Вероятно няма — отвърна Майк.

Погледна я.

— Искаш ли да напуснеш? По-точно искаш ли да се оттеглиш от «Фаръл»?

— Не искам, но да. Мисля, че трябва да го направим. Няма друг изход. Как точно ще стане — решавате вие.

— Разбира се. Но според мен решението е правилно.

— Можете ли да продадете «Фаръл»? На някоя голяма компания? Коя ли би се заела? Не виждам опашка от желаещи. «Лодър» със сигурност няма да ни иска.

— Може и да прояви интерес.

— Стига, Хю. Западащ бранд, без имидж, който гълта пари, както вие обичате да казвате. Какъв е смисълът за тях?

— Може да им хареса идеята за английското наследство — предположи Майк, — както и на теб.

— Може. Но аз искрено се съмнявам.

— С твоята кампания…

— Стига, моля те! Това си е моя идея. Не е за продан.

— Наистина ли? Да не би да имаш авторски права над идеите, Бианка?

— Така ли? Струва ми се, че някой амбициозен адвокат няма да е на същото мнение. Не мога да повярвам, че дори се замисляте да се възползвате от кампанията ми. Както и да е, по този начин няма да стигнем доникъде. Да продължаваме. Искате ли да подпиша нещо? Толкова гаден ден, по-добре да си отивам.

— Може би. — Хю се чувстваше неловко. — Няма защо да бързаш, Бианка. Следващата седмица ще задвижим процеса. Веднага след като се оправим с договора за наем. Не можем да си позволим тази каша да продължава повече от ден. Буквално. Ще се заема веднага и, да, ще ми трябва подпис. О, Бианка, цялата работа е много тъжна. Краят на тази работа. Беше забавно. Надявам се да има нови възможности.

Беше й ясно, че няма да има. Беше ги разочаровала и те го знаеха. Подобно нещо не се забравяше лесно.

Беше разочаровала всички, мислеше си нещастно тя, както професионално, така и лично. И колегите, и инвеститорите, и децата си, и съпруга си.

Телефонът и звънна и тя го извади от чантата.

— Извинете, ще прекъсна… — Но в този момент видя кой я търси. Беше Флорънс. Така, сигурно искаше да каже, че цялата работа е била много шум за нищо и няма да може да помогне. Не и се искаше да отговаря, щеше да звънне по-късно, но след това си каза, че е невъзпитано. Флорънс беше много развълнувана от възможността да спаси «Фаръл». Поне щеше да бъде любезна и възпитана.

— Здравей, Флорънс.

— Здравей, Бианка. Наистина невероятно, но…

— Чакай малко да изляза в коридора. Казвай сега. Кое е невероятното?

— Ти къде си?

— В «Портър Бингам», с Майк и Хю.

— Как са нещата?

— Много зле.

— Аз ще ти помогна да ги оправиш.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Напълно. Абсолютно сигурна.

— Как? Да не би Корнилиъс да ти е оставил два милиона лира? Защото това е единственото, което може да ни спаси.

— Почти. Слушай сега, Бианка. Седнала ли си?

— Не, но съм се облегнала на стената.

— Става. Слушай внимателно…

Пет минути по-късно тя влезе в офиса на Майк и се усмихна и на двамата мъже; от реакцията им разбра, че те недоумяват коя е причината за промяната в нея.

— Така — започна тя. — Имам новини.

— Да-а-а? — попита предпазливо Майк.

— Майк, не ме гледай така стреснато. Новините са добри. Икономически изгодни. Слушайте. Вие — ние — можем да вземе назаем двата милиона лири.

— Моля те, Бианка! Престани! Как ще ги вземеш?

— Не знам как ще го приемете, но на мен ми се струва страхотна възможност. Ще заложим Баркли Аркейд. Как ви се струва? И съм тук, за да ви кажа, че ако вие не го направите, аз ще го направя.