Пени Винченци
Наследниците (48)

Четирийсет и седма глава

— Сузи? Сладурче, къде беше? Пусках ти есемеси цял ден. — Гласът на Хенк звучеше жално. Тя си представи лицето му. Добре. Това щеше да е забавно. Един от най-хубавите телефонни разговори в живота й.

Друг беше, когато тази нощ й звънна в два и тя му каза да се разкара. Веднага усети злобата му, усмихна се от удоволствие, изключи телефона и заспа отново.

— Извинявай, Хенк. Бях много заета. Кажи какво да направя за теб?

— Сладурче! Много добре знаеш какво да направиш. Да се срещнем. Спешно трябва да говоря с теб. Много ми е криво. А снощи… просто не знам как можа да го направиш, да ме отрежеш…

— Извинявай. Бях много уморена.

— Не мога да издържа още една нощ, Сузи, не и като снощи. Непрекъснато поглеждах към приспивателните и се питах дали да не ги изпия…

— Нали каза, че си спрял да ги пиеш?

— Говорех за антидепресантите. Кажи какво става, май не разбираш колко съм отчаян.

— Напротив, разбирам.

— Ти не си такава. Довечера ще поговорим.

— Извинявай, Хенк, не мога тази вечер. Ще излизам с една приятелка.

— Да не би да говориш за грозницата от онази вечер? Бях готов да я убия, защо не и каза да се разкара?

— Не ми се случва да говоря с приятелките си по този начин. Странно, нали?

— Сузи, кълна се в господ, че ако не се срещнем довечера, ще изпия приспивателните. Не мога да продължавам по този начин, имам чувството, че ще полудея! Откажи на приятелката, за бога.

— За съжаление не мога.

— Господи! — Тя долови промяната в гласа му, усети гнева. — Значи пет пари не даваш за мен какво ще направя…

Точно така. Давай, Сузи. Нанеси окончателен удар.

— Имам предложение, Хенк. Защо не се обърнеш към Зоуи. Тя може да прояви повече съчувствие.

Последва мълчание, пълно мълчание. То продължи дълго, тя го чуваше как диша. Сърцето й блъскаше неудържимо и усети страх. Ами ако греши, ако Джемайма се е подвела, ако Зоуи е просто приятелка? Представи си шишенцето с приспивателни, видя ги в ръката на Хенк, после как ги изсипва, чу гласа на полицая на другия ден…

— Мръсница — изсъска той. — Гнусна, скапана мръсница. Как смееш да си играеш с мен, да рискуваш живота ми…

След това последва поток от гадости. Прилоша й, докато слушаше потресена в продължение на минута, може би две, след това го прекъсна:

— Извинявай, но затварям. Не мога да търпя всичко това. Онова, което правеше с мен, беше жестоко. Бях отчаяна от тревоги, не можех да мисля за нищо друго. Накрая разбрах какво става. Не ти стига, че ме смачкваше физически, сега реши да ме нападнеш и психически. За известно време действаше много успешно. Невероятен актьор си, Хенк. И много добър фотограф. Просто си кофти човек. Съжалявам, че те познавам.

Тя изключи телефона. Цялата трепереше и й се догади. Усети, че плаче. По лицето й се стичаха сълзи от шок и страх. Това беше най-отвратителното и най-ужасяващо нещо, с което й се беше налагало да се справя. Добре поне, че това бе краят. Беше приключило завинаги.

 

 

Търговската асоциация на инвеститорите, която контролираше наемите на всички магазини на Баркли Аркейд, беше наистина стара. Създадена през 1820 г. при построяването на аркадата, тя използваше фирма от уважавани юристи от Сити и друга, изключително компетентна фирма за счетоводни услуги. Наемите се преглеждаха редовно, правилата се осъвременяваха — въпреки че все още наемателите имаха право да връзват конете си на колчетата в края на аркадата и да използват свещи вместо електричество, ако така предпочитаха. Законите за преустройство се спазваха изключително стриктно.

Фирма „Фаръл“ плащаше редовно наем и поддръжка и слава богу, че сумите не бяха прекалено високи, като се имаше предвид състоянието на аркадата.

Една сутрин, в самото начало на март 2012 г., Марк Ролинс, финансовият директор на „Фаръл“, получи писмо от директорите на асоциацията, с което го информираха, че договорът за наем изтича и трябва да бъде преразгледан. Предлагаха той да отиде при тях, за да обсъдят условията, тъй като и срокът на договора, и наемът щяха да са съвсем различни и трябваше депозит — когато прочете написаното, Марк Ролинс потри очи, преди да осъзнае, че е видял правилно размера на исканата сума — или фирмен чек, с който да покрият едногодишния наем.

Той позвъни, за да уговори среща с асоциацията, след това, все още шокиран, зачете отново прегледа на финансовото състояние на търговска къща „Фаръл“. Положението беше зле…

 

 

Бианка седеше на бюрото и се опитваше да се справи не само с една, а със серия от панически атаки, когато получи есемес от Сол.

„Непрекъснато мисля за теб и ми се иска да те видя, но не мога“, гласеше есемесът.

Нямаше да спечели награда за любовно писмо, но пък я накара да се усмихне и макар за съвсем кратко, се почувства по-добре.

Бианка седеше в самолета и мислеше за брака си. Мислеше преди всичко за своя брак, но също така и за брака по принцип, за същността му, за необходимите компромиси, за силата му.

Открай време й се струваше, че бракът им с Патрик е успешен. Той съдържаше всички необходими съставки: любов, толерантност, добър секс, взаимно уважение, деца и обща загриженост към тях, сходни, дори идентични възгледи за света, общи удоволствия и уговорката, че онова, което не споделят, ще го вършат поотделно. След шестнайсет години не беше кой знае колко вълнуващ — че как иначе, — но в него разчитаха на щастие и тя все си мислеше, че ще оцелеят, ако бъдат подложени на какъвто и да било натиск.

Оказваше се обаче, че е грешала. Оказа се, че имат слаби места, че неотдавнашният натиск бе твърде голям, за да издържат, че тя е трябвало да усети, да забележи, вместо да се лута като слепец и да тласка взаимната им толерантност към пропастта.

Патрик искаше от нея невъзможното; да се откаже от себе си, от онова, което беше. Наистина ли мислеше, че може да обърне гръб на себе си или на онази значителна част от себе си, наистина ли вярваше, че онази, в която се беше влюбил, която желаеше, с която живееше, може да бъде изтръгната от нея и въпреки това да продължи да я обича?

Тя, разбира се, щеше да каже, че бракът им и семейството са много по-важни от кариерата, но си даде сметка, докато го гледаше в очите, че този нов, неотстъпчив, враждебно настроен човек не може да го направи. Какво щеше да стане с нея тогава? Някакво озлобено чудовище, което се опитваше да открие себе си.

Беше й трудно да го приеме, но се насили, седя през онази дълга нощ, взираше се в мрака, докато самолетът бръмчеше.

Най-лошото беше, че е принудена да се изправи срещу себе си и онова, което имаше най-голямо и истинско значение за него. Това беше болезнено, много болезнено.

Ами Сол, той носеше ли някаква вина? Реши, че не носи, поне що се отнася до връзката им. Вечерта беше странна, тъмна, разкри много. Беше й мъчно за него, беше й интересен и я вълнуваше сексуално, но всичко приключваше тук; припламналото между тях нямаше нищо общо с провала на брака й. Имаше обаче много общо с Патрик, с грубото му вмешателство във времето и вниманието на Патрик, в огромното удоволствие и щастие, които предлагаше на Патрик в професионално отношение, което бе променило Патрик до неузнаваемост. А пък помощта у дома, на която разчиташе от Патрик, вече я нямаше и това промени и двамата.

Нищо не се случи след последния есемес; тя чакаше, стрелкаше телефона с ястребови погледи, обзета от надежда, че ще получи нов, но последва единствено мълчание.

Когато най-сетне му пусна есемес, защото се тревожеше за него, написа просто „Добре ли си?“ и той отвърна да, бил добре, много се притеснявал за Дикън, а докато четеше, пристигна нов. „Мисля за теб. Благодаря ти за помощта.“

Това, написано от Сол Финлейсън, бе равносилно на сонет.

Поне си спечели малко време. Двайсет и четири часа, не седем дена след ултиматума на Патрик, тя му каза, че бракът им заслужава нещо повече от едно бързо и необмислено решение. Ако той приемеше това за не, тогава така да бъде. Тя трябваше да замине, беше важна командировка, така и двамата щяха да премислят. За нейна огромна изненада той се съгласи.

— Очаквам решението ти — настоя той — и държа да ти кажа, че вече съм разочарован.

Това беше най-вледеняващото нещо, което някога и беше казвал.

Предстоеше й осемдневно пътуване до Сидни, Токио, Сингапур, Дубай и Ню Йорк. Как да се довери на тези хора, на концесионерите, за да доведе докрай идеята си, безценните магазини копия на „Фаръл“? Как да разбере, без да види лично, какво са избрали, сградите, улиците, подходящото обзавеждане, подходящия персонал и дори след това дали са създали точния облик и атмосфера. Целият й живот, цялата й репутация беше заложена на карта; как да не посвети една седмица, за да се увери, че всичко е наред, че всичко е почти без грешка?

Пътуваше сама, както каза на Майк, за да не се харчат прекалено много пари. В момента бяха в окото на бурята, както каза на Лара, Сузи и Джонатан Тъкър, сега се създаваше брандът, сега се изготвяха формулите на продуктите, сега се оформяше дизайнът на опаковките. Правеха уебсайта, преодоляваха грешки, рекламната кампания беше под контрол, пиарът на ниво. Нямаше надвиснали кризи и ако нещо се случеше, можеха да разчитат на телефоните, на имейлите, на есемеси и на много други умове, освен нейния, които щяха да измислят нещо. Притежателите на другите умове бяха наясно, че няма да бъдат допуснати да се занимават с кой знае какво, въпреки това кимаха с престорен ентусиазъм, когато тя изтъкваше всичко това.

Беше казала, че няма да моли Патрик за нищо, докато говореха в ледената пустош, в която живееха в момента. Соня и Карън се пренасяха у тях на пълен работен ден, бяха подготвени за евентуални проблеми и нито Патрик, нито Сол трябваше да се притесняват, че може да се окажат с по-малко от сто процента капацитет да се справят с глобалната криза, която можеше да изникне. Тя пък в края на това приключение, на тази невероятно героична одисея, щеше да има подробна информация и да създаде малкото чудо, което да бъде представено на света на първи юни 2012 година.

 

 

Флорънс лежеше будна нощ след нощ, стомахът и се бунтуваше, главата я болеше, изпадаше ту в паника и ужас, ту в недоумение от собствената си глупост. Следващият ден минаваше почти по същия начин.

Нямаше представа какво да прави. Нямаше кого да попита, нямаше към кого да се обърне.

Всеки път, когато телефонът звъннеше или някой почукаше на вратата, тя трепваше. Не беше сигурна кого точно очаква, но възможностите бяха две: Атина, обзета от жажда за мъст, бе едната, а Бианка, шокирана и враждебно настроена, бе другата.

Още нямаше много сили и ден след ден се чувстваше все по-зле. Гостите й не бяха много — Франсин, разбира се, дойде, прелестната Джемайма и донесе цветя и грозде и макар че първоначално се радваше да ги види, те я уморяваха и дразнеха и не я разсейваха, както се беше надявала. От Атина нямаше ни вест, ни кост, освен едно любезно обаждане от Кристин, която се надяваше тя да се оправи бързо и попита от името на лейди Фаръл кога ще бъде готова да се срещне с нея. Това й се стори подозрително… Най-неприятна беше неизвестността; как се беше озовала снимката от нощното й шкафче в чекмеджето на малкото бюро на долния етаж, внимателно скрита под попивателна хартия? Откри я чак на третия ден от болестта, след като потърси в обичайните скривалища, обзета от задушаваща паника. Кой я беше поставил там и защо? Атина не знаеше какво означава дискретност, но сигурно се бе почувствала шокирана и унизена и силите й бяха стигнали да си тръгне и да мисли над откритието си. Флорънс, убедена, че Атина е непредсказуема в емоционално отношение, се страхуваше, че тъкмо това се е случило.

 

 

— Къде си?

— В Дубай.

— Трябва да поговорим.

— Ще бъда тук още час.

— Имам предвид да поговорим както трябва. Къде си отседнала?

— В „Мираж“. Страхотно е. Единственият хотел в Дубай, който не е висок петдесет етажа.

— Може да взема самолета и да дойда при теб.

— Недей, Сол — опита се да го спре тя и потисна с огромно усилие сексуалната възбуда. — Стига глупости. Както и да е, утре си тръгвам. Заминавам за Сингапур.

— Може да се срещнем там. Сигурно ще отседнеш в „Рафълс“.

— Точно така. Хубаво ли е там?

— Нямам представа. Винаги отсядам в хотелите край летищата.

— Защо да не поговорим сега? Какво е станало?

Тя се опитва да се бори.

Трябваше да се сети, че той едва ли иска да говорят за тях.

— Онзи, за когото иска да се омъжи, е пълен кретен. Пуснах след него частен детектив. Не мога да оставя Дикън близо до него.

Тя си представи насилник на жени, наркоман, двуженец.

— Какво прави?

— Той е рекламаджия. Знаеш ли какво означава това?

— Не точно. Какъв рекламаджия?

— Творчески директор. Те са най-гадни от всички. Казва се Бърнард Френч. Бърнард! Що за име. Разведен, разбира се. Предложили са му работа в Сидни. Че кой иска да живее там — сигурно не може да си намери друга работа, уволнили са го отвсякъде.

Ако не беше толкова трагично, щеше да е забавно.

— Сол, не ми се струва толкова зле.

— Той е кръгла нула. Всеки, който предлага да вземе детето на друг мъж и да го отведе от страната, далече от всичко познато, е кръгла нула.

— Ти говори ли с Джейни?

— Не, разбира се. Общуваме чрез адвокатите.

— Сол, може да се окаже полезно. Адвокатите само мътят водата. Колкото повече кал, толкова повече има за тях.

— И без тях калта е предостатъчно. Къде другаде ще ходиш?

— В Сингапур — отвърна тя и се въздържа да спомене Сидни. — Токио, Ню Йорк.

— Мога да дойда в Ню Йорк. Тъкмо ще поговорим както трябва. Този разговор не струва.

— Ще бъда там чак след шест дена, а след осем се връщам в Лондон. Това е… — Канеше се да каже лудост, но замълча. Сол беше в опасно настроение; не биваше да споменава нищо, свързано с лудост.

— Ще ми бъде приятно да се видим в Ню Йорк — каза унесено той.

И още как, о, боже.

— Да, може би, но Патрик знае маршрута ми. Какво ще си помисли, ако разбере, че сме на едно и също място по едно и също време?

Последва дълго мълчание.

— Права си. Не искам да го разстройвам. Той е невероятен аналитик…

 

 

— Флорънс? Обажда се Атина. Как си? Добре. Виж, трябва да говоря с теб. Много е важно. Ще дойда утре следобед. Предполагам, че ще си бъдеш вкъщи.

Флорънс беше толкова уплашена, че дори не й мина през ума да каже, че няма да е у дома. Освен това искаше всичко да приключи, най-лошото да мине.

— Добре, Атина — каза тя, гласът й все още дрезгав и немощен. — Чакам те с нетърпение. Собствената ми компания взе да ми омръзва.

— Не идвам за приятелски разговор — сряза я Атина. — Тъкмо обратното.

 

 

На Джес Кохран й беше писнало. Беше чудесно да я сочат за една от най-обещаващите актриси на 2011 година и едно от лицата на 2010-а, но след като направиш един качествен филм, трябва да повториш успеха, да се задържиш пред погледа на хората.

Играеше една от главните роли във филм, който започнаха да снимат през септември, исторически, по роман на Джорджет Хейър, но той щеше да излезе по кината чак през 2014-та, а дотогава зееше огромна дупка. Агентката й осигури участие в телевизионен сериал, което щеше да е върхът, но го свалиха от екран; когато Фреди й уреждаше интервюта за списания, повечето отказваха.

— Обадете се, когато има нещо ново, за което да разкаже — казваха почти всички.

Трябваше й някаква история, заради която да й се споменава името, но освен ако не се качеше да кара колело на въже над Темза, вестниците нямаше да я забележат покрай диамантения юбилей, а тя не можеше да мисли как да се справи.

 

 

— О, Атина, заповядай.

— Благодаря. Струваш ми се съвсем добре. Сигурно добре си починала. Аз не мога да разчитам на подобен лукс. Напълно изтощена съм.

— Съжалявам. Ще сложа чайника…

— Само една чашка. Нищо друго. Имаме много неща, които да обсъждаме, а не разполагам с много време.

Флорънс посегна към чайника и забеляза, че ръцете й треперят. Атина обикаляше из малкия хол, посягаше към различни вещи, после ги оставяше по местата им. Сигурно търсеше още изобличаващи доказателства. Спря пред картината на Ленард Трентъм.

— Прекалено надценен като художник. Корнилиъс обаче много харесваше творбите му. Той ли ти я подари?

Флорънс щеше да повърне всеки момент.

— Ами…

— Сигурно се каниш да ми кажеш, че е оригинал. Или той ти е казал, че е оригинал.

— Ами…

— Не е, разбира се, струват цяло състояние. Хайде, Флорънс, не го ли приготви този чай, трябва да се захващаме за работа.

Тя отиде в кухнята, наля си чай, напълни каничка с мляко, подреди всичко на един поднос и застана пред прозореца, само и само да се забави още малко…

— Флорънс! Да не би да се опитваш да се измъкнеш от разговора?

Това беше прекалено. Флорънс отнесе подноса в хола и го остави.

— Извинявай, Атина, изведнъж се почувствах… почувствах се… — Тя затича към малката тоалетна на долния етаж и повърна.

 

 

Джемайма почистваше шкафа, който Бианка използваше за гардероб, когато видя лепящото се листче. Беше паднало на пода и очевидно беше за нея.

ВАЖНО, беше написано с главни букви. Моля те, обади се на Флорънс и й кажи да не се тревожи за снимката. Ще й позвъня, щом се върна.

Джемайма погледна бележката, обзета от ужас. Сигурно бе тук поне от два дена. Изглежда, бе паднала от джоба на Бианка, когато е сменяла саката. Само че два дена бяха много време. Дали да съобщи? Кой знае колко неща се бяха променили оттогава. Прецени, че е най-добре да позвъни на Бианка и да я попита какво да прави. Можеше да се отнася за нещо тайно, защото Бианка не оставяше често подобни неясни съобщения…

Малко нервно тя набра мобилния на Бианка и гласовата поща я уведоми, че Бианка не може да се обади в момента.

Остави съобщение на Бианка да й позвъни веднага щом има възможност и продължи да си върши работата.

 

 

— Много се извинявам, Атина. — Флорънс излезе от тоалетната пребледняла и разтреперана.

Атина я погледна студено.

— Не трябваше ли да си по-добре вече? — попита тя. — Може ли най-сетне да започваме?

— Само да си налея чаша чай, ако нямаш нищо против.

 

 

— Джемайма, Бианка е.

— Здрасти! Как е в Дубай?

— Все едно съм кацнала на луната — невероятно. Не мога да говоря дълго, защото излязох от съвещание. Кажи какво има?

— Току-що намерих листче, на което пише да позвъня на Флорънс, за да не се тревожи за снимката. Видях го, докато почиствах гардероба ти. Беше паднало на пода.

— Господи! Толкова бързах, че сигурно съм го изпуснала, докато си търсех ръкавиците. Боже, толкова е важно!

— Да й позвъня ли веднага? — предложи Джемайма.

— Не, не — спря я Бианка. — Аз ще й звънна лично. Ако не успея да се свържа, ще ти позвъня и ще те помоля.

— Добре. Да ти кажа ли кой те е търсил?

— Не, не, в никакъв случай. Първо трябва да се обадя, а след това имам среща с жената, която е поела концесията тук, и да видя мястото, което предлага. Звънни ми утре сутринта. Към седем тукашно време.

Това означаваше, че Джемайма трябва да стане в четири, но тя не възрази.

— Добре — съгласи се тя.

 

 

Флорънс се беше върнала в хола.

— Така — започна Атина. — Сигурно знаеш за какво съм дошла да говорим.

— Атина, преди да кажеш каквото и да било, искам да подчертая, че аз… ние… никога не сме искали да… да…

Какво? Да я нараним? Да я излъжем? Бяхте заедно цели четирийсет години и много добре знаехте, че ще причините огромна болка.

— Просто не разбирам.

В този момент, слава богу, телефонът звънна.

— Не се обаждай, ако обичаш — нареди Атина. — Телефонният ти секретар ще се включи.

— Всъщност — отвърна Флорънс, което бе самата истина — няма. Освен това помолих Франсин да ми позвъни, така че сигурно е тя и би трябвало поне да й кажа, че ще и звънна по-късно. Извинявай, Атина.

Вдигна телефона.

— Франсин?

— Не — отговори гласът на Бианка. — Не е Франсин, аз съм, Бианка. Трябваше да ти позвъня отдавна, Флорънс, много се извинявам, но… по-добре късно, отколкото никога. Ще ти обясня някой друг път. В момента не мога да говоря, но е много важно да ме изслушаш.

— Да? — На Флорънс й се стори, че ще повърне отново. Може двете да са обсъдили нещата, Бианка и Атина.

— Да не се притесняваш за снимката. Беше я оставила на нощното шкафче. Аз я прибрах. Никой не я е видял. Сега трябва да затварям… имам среща с жената, която е купила франчайза тук. Много ми се иска да беше с мен, Флорънс, но скоро ще се чуем и много се извинявам, че съм те разтревожила.

— О, не — отвърна Флорънс и се оказа удивително лесно да се почувства напълно безгрижна, тъй като в този момент не я интересуваше нищо, не помнеше някога досега да й е било толкова леко на душата и успя да се възхити на слънцето, чиито лъчи влизаха през прозореца и танцуваха по голямата пълна с цветя ваза, поставена на малка масичка. Накрая добави: — Не съм разтревожена. Може би съвсем малко, но ти благодаря, Бианка. И на мен ми се иска да бях с теб. Дочуване.

Обърна се лъчезарно усмихната към Атина:

— Извинявай. Беше Бианка Бейли.

— Разбрах — каза Атина. — Защо, за бога, ти звъни?

— Нещо във връзка с магазина там. Нищо важно.

— Няма ли най-накрая да продължим. Ужасена съм от начина, по който се провежда цялата тази работа с пускането на новата гама. Изведнъж всичко стана строго секретно, онези неприятни млади мъже провеждат срещи с госпожица Хардинг и с онази Клемънтс, без да благоволят да ми съобщят. Налага се да настоявам да ме включат и затова ми е необходима помощта ти. Флорънс, ти слушаш ли ме? Май не си много на себе си този следобед.

— Извинявай, Атина, просто съм малко уморена.

— Това е ясно. Но вече мина повече от седмица, така че нали не очакваш да лентяйстваш вечно и другите да ти вършат работата.

— Не, разбира се. Трябва да се работи. Аз обаче не съм ходила на срещи за рекламата, в това можеш да си напълно сигурна…