Пени Винченци
Наследниците (53)

Петдесет и втора глава

Бианка погледна Майк и Хю от другата страна на масата в заседателната зала.

— Чуйте ме и двамата. Бихте ли ми отпуснали още няколко дена? Нещо… изникна нещо изключително и може да се каже, че намерих разрешение.

— Какво разрешение?

— Не мога да ви кажа. Съжалявам.

— Бианка — заговори Майк, — ако си решила да рискуваш стотици хиляди лири, за да може фирмата да поработи още няколко дена, без да ни дадеш основателна икономическа причина, ще знаем, че подозренията ни са основателни. А те са, че вече нямаш никаква представа какво правиш.

— Съгласен съм — подкрепи го Хю. — Отговорът е не. Събота в полунощ е крайният ти срок.

— Но аз може и да не успея до събота в полунощ.

— Жалко. Да се видим отново в петък и тогава ще разберем какво ни е положението… твоето положение.

В таксито тя извади телефона си и позвъни на Флорънс.

— Има ли начин да ускорим нещата?

— Не. Адвокатът се връща в неделя, а нямам номера на мобилния му. И никой друг го няма. Много съжалявам, Бианка. Наистина много.

— Вината не е твоя. Те… — Тя се поколеба — казаха, че ако не им кажа какво съм намислила, няма да ми дадат допълнителните дни. Отказах да разкрия. Няма да кажа и дума. Освен ако ти не ми позволиш. Но ти не…

— Не, Бианка, не. Съжалявам. Прекалено много е заложено. Става въпрос за човешки съдби. Казах ти всичко, защото ти имам пълно доверие. Не можеш да го предадеш. — Неочаквано гласът й се изпълни с безпокойство.

— Няма, Флорънс. Разбира се, че няма! Но е толкова трудно. Можем… има опасност да изгубим «Фаръл».

— Мило момиче — каза Флорънс, — има по-важни неща от «Фаръл».

Тя се прибра рано; нямаше сили да остане в офиса и за пръв път в кариерата си каза, че е болна, оплака се на Джемайма, че сигурно се разболява от грип.

— Не мога да си позволя да легна болна, затова ще се опитам да пресека всичко още в началото.

Джемайма я погледна със съчувствие.

— Добра идея — каза тя, — и без това нямаш ангажименти, така че защо не? За утре трябва да бъдеш във форма, защото е прощалното парти на Бърти.

Господи, колко много се страхуваше от това. Щеше да има весели речи, всички щяха да повтарят колко ще им липсва, а съвсем скоро всички щяха да си липсват. Поради някаква причина той избра четвъртък вместо петък, за да напусне, и в известен смисъл тя беше доволна. Партито нямаше да се превърне в петъчен запой до среднощ.

— Както и да е — продължи Джемайма, — и без това е почти пет, а повечето хора не биха сметнали този час за ранен!

Де да беше и тя от тези хора, помисли си Бианка. Повечето хора нямат за задача да спасят мултимилионна фирма. Повечето хора няма да разочароват всичките си служители, повечето хора няма да изглеждат глупави и некомпетентни, повечето хора няма да изгубят завинаги отличната си професионална репутация. А и повечето хора не са притиснати от ултиматум, поставен от половинката им, да дадат отговор в рамките на следващите двайсет и четири часа.

Как само и се искаше да е от тези хора.

 

 

Патрик се прибра много мрачен.

— Виждаш ми се развеселен — отбеляза тя. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Мисля, че и двамата трябва да сме с бистър ум. Ти май си започнала — добави той и кимна към чашата вино.

— Имам нужда. Денят ми беше истински кошмар.

— Колко необичайно.

Тя не обърна внимание на сарказма.

— При теб как беше?

— Добре. Отивам да се преоблека. Може би ще ми направиш едно силно кафе.

Тя направи кафето, докато проверяваше имейла и есемесите си. Надяваше се да пристигне нещо от Флорънс. Или от инвеститорите. Или… от когото и да било.

Имаше един есемес от Джак. Нямаха търпение да й покажат сайта. Бил завършен. Питаше може ли да дойдат след около час.

Благодарна, че не се налага да разговаря с тях, за да не доловят нещо в гласа й, Бианка отговори, че вече се е прибрала и няма как да излезе, а след това затвори айпада си.

Телефонът й изпиука. Беше имейл от Флорънс. Трябвало да поговорят. Много се притеснявала от развоя на събитията и вече съжалявала, че е казала нещо за възможно разрешение на проблема.

— Господи — въздъхна Бианка, извади телефона и тъкмо търсеше номера, когато Патрик заговори с леден глас:

— Ще ти бъда много задължен, ако оставиш телефона. Искам да поговорим.

— Патрик, за бога, не се дръж толкова превзето — каза Бианка. — Трябва да се обадя на Флорънс, много е важно.

— Дълго ли ще продължи?

— Възможно е.

— Тогава да почака.

— Защо? Разполагаме с цяла вечер.

— По-късно трябва да се обадя на Сол.

— Майната му на Сол! — извика тя. — Все тоя Сол и вечните му телефонни обаждания. — Веднага си каза, че е нелепо да вини Патрик за поведението на Сол. — Добре. Нека поне да пусна имейл на Флорънс, че ще и позвъня по-късно.

— Добре. Искаш ли още — посочи той чашата.

— Да, благодаря. Тоест… — По-добре е да мисли трезво — не, ще пия кафе.

Пусна имейл на Флорънс, седна отново на канапето и му се усмихна нервно.

— Така. Мога ли да разчитам, че ще ме изслушаш?

— Да.

Вратата се отвори. Мили надникна в стаята.

— Здрасти, мамо, здрасти, татко. Може ли да погледнете? Много съм развълнувана. Ще бъдат в блога на онова момиче другия месец. А това е Джейс. Нали е страхотна?

— И още как! — каза Бианка. Очакваше съвсем различни снимки, а пред нея беше момиче с огнени очи, високи скули и зализана назад къса руса коса.

— Преди беше с дълга коса, вечно вързана на рошава опашка. Луси й каза да я отреже, а тя вече е свалила доста, четири килограма и Луси разправя, че първо проличава на лицето ти. Вижте, ето как върви стъпка по стъпка…

Бианка и Патрик разгледаха десетки снимки, свързани за кратко от постепенната трансформация на дъщеря им, малко по малко от дете, което познаваха толкова добре, в почти неузнаваем човек.

— Прекрасни са, Мили — призна Бианка.

— Абсолютно — съгласи се Патрик. — А приятелката ти Джейс, тя също изглежда страхотно.

— И на мен така ми се струва. Ами… питах се дали… може ли да я поканя да спи у нас? Мисля, че ще се справи, след като вече изглежда по-добре.

— Разбира се, че може.

Мили се усмихна широко. Отново започваше да прилича на себе си, помисли си Бианка. Поне едно нещо — много важно — се развиваше в правилната посока.

Мили се качи в стаята си и Патрик погледна Бианка.

— Така. Става въпрос за…

Телефонът на Бианка вибрираше. Тя го погледна.

Звънеше Флорънс.

— Патрик, трябва да се обадя. Съжалявам. Няма да говоря дълго.

Флорънс говореше развълнувано, беше останала почти без дъх.

— Мога да говоря с адвоката още утре сутринта. Получил е съобщението ми, някаква секретарка ме съжалила и успяла да се свърже с него. Той й казал да ми позвъни и…

— Господи! Флорънс, това… невероятно е! Чакай малко.

Погледна Патрик. Той изглеждаше странно примирен, почти търпелив.

— Патрик, трябва да довърша разговора, ще отнеме време. Ще ти обясня, когато… след като говоря с нея. Изключително важно е. Ще разбереш, обещавам, когато ти обясня… Флорънс, ало, не затваряй…

— Не е нужно — отвърна Патрик и стана. — Имам какво друго да правя, вместо да седя и да те слушам как говориш по телефона. Струва ми се, че имам отговора, който чаках, Бианка. Няма да ти преча да вършиш безкрайно важната си работа.

 

 

Бърти се събуди обзет от ужас, че наистина напуска «Фаръл», което означаваше, че напуска и семейството, не само работата си.

Тази стъпка му се стори огромна и макар да беше убеден, че постъпва правилно, страхът не го остави.

 

 

Лара се събуди, изпаднала в депресия. Лежеше и наблюдаваше как небето бавно просветлява, мислеше за Бърти и колко много ще й липсва, питаше се поне за стотен път какво се обърка между тях и как ще издържи на партито, без да се разплаче и да изглежда като пълна глупачка.

 

 

Бианка се събуди и усети, че й се гади. Нямаше ясен отговор на ултиматума, който Патрик й беше поставил. Колкото и да го обичаше и да ценеше брака им, нямаше нито лично, нито професионално извинение да напусне фирмата в най-тежката досега седмица, която водеше до банкрут, или ако трябваше да се изрази по-меко, фирмата, която не може да бъде спасена. Какво да им каже? Какво да обясни на невероятно трудолюбивия си екип? Извинявайте, но днес напускам, отказвам се от работата, за да прекарвам повече време със семейството си, и — между другото — парите свършиха, така че няма да има глобално представяне, няма да има рекламна кампания и фирмата сигурно ще потъне, надявам се да приемете всичко това.

Ако все пак се случеше чудо — а наистина имаше нужда от чудо — и фирмата не потънеше, и представянето все пак минеше добре, тя беше движещата сила, тя беше лицето, тя бе тази, която изтласка всичко напред. И в единия, и в другия случай означаваше, че ще ги разочарова.

Опита се да обясни на Патрик, помоли го за още малко време, но той я погледна по този нов, незаинтересован начин и заяви, че след като тя продължава да се колебае, тогава той вече знае какъв е отговорът.

Почувства се безкрайно объркана; същевременно беше шокирана, че не приема брака си като нещо от първостепенно значение и се ядосваше, че Патрик я изнудва емоционално, беше и тъжно, че са стигнали дотук, и се притесняваше за децата.

След случилото се в Ню Йорк заслужаваше ли Патрик? Може би новият, студен, дръпнат и груб Патрик, но не и стария, верен, търпелив, готов да я подкрепи във всичко, който бе центърът на живота и цели шестнайсет години, дори повече, който я обичаше и когото тя обичаше много. Какво се случи с тях, запита се тя за пореден път през тези ужасни дни. Как можаха да се изгубят, кога? Дори когато мислеше над всичките си грешки — а тя беше безжалостна към себе си, — пак не можеше да повярва, че се е случило.

 

 

Атина се събуди в необичайно състояние. Беше нервна. Днес Бърти напускаше, беше планирано нелепо парти и тя не беше сигурна, че ще го издържи. Явно се налагаше да присъства; щеше да наруши както семейния, така и професионалния етикет, ако пропуснеше, а как само й се искаше да не се мярка там. Все още бе на мнение, че напускането на Бърти е безобразна проява на предателство, а също и арогантност, поне според нея, като си въобразяваше, че ще постигне някакъв успех във фирма без история, без да разчита на каквато и да било подкрепа.

Сега се налагаше да отиде и да се преструва пред всички, че той се е справял прекрасно във «Фаръл» и че напускането му е огромна загуба. Помолиха я да изнесе реч, но тя отказа и заяви пред Кристин, че би било неуместно, тъй като му е майка, да направи подобно нещо.

— Какво ще си помислят хората? — попита тя. — Все едно да изнеса реч за себе си, когато напусна.

Не забеляза, че Кристин, която винаги се съгласяваше с нея, този път мълчеше.

Бианка Бейли я беше помолила да каже няколко думи, но тя я погледна изумено.

— И какво хубаво мога да кажа, след като съм на мнение, че той допуска фатална грешка, предава и мен, и паметта на баща си. Вие ще измислите няколко безсмислици, които да кажете.

Сега обаче, когато денят настъпи, тя се натъжи, колкото и да беше странно, че единственият й син напуска семейството, също и фирмата, а тя се страхува да се покаже пред хората. Със сигурност щяха да я наблюдават, а тя не искаше да се прави на глупачка.

Реши да отиде на партито рано, защото знаеше, че ще има малко хора и скоро след това ще си тръгне. Това поне можеше да направи.

— Добро утро, госпожице Хамилтън. Обажда се Саймън Смайт от «Смайт Тарънт», юридически съвети.

— Добро утро, господин Смайт. Много мило, че прекъснахте ваканцията си.

— Разбира се. Това не беше ваканция, по-скоро кратка почивка. Освен това трябва да обсъдим много важен въпрос. Някои неща се промениха, откакто оформих подаръка на сър Корнилиъс, и трябва да ви запозная с тях. Исках да се свържа с вас, но сър Корнилиъс настояваше вие първа да се обърнете към мен. Разговарях с него ден или два преди да почине и той отново подчерта това условие. Кога можем да се срещнем?

— Възможно най-скоро, ако обичате — настоя Флорънс, — положението е такова, че ме принуди да се свържа незабавно с вас.

— Разбирам. Мога да ви приема утре в кантората в Гилдфорд. Ще успеете ли да стигнете сама?

— Да, разбира се.

— Чудесно. Десет удобно ли ви е? Много ще съм ви задължен, ако не закъснявате. Имам натоварена програма, първи ден в офиса…

 

 

— Добро утро, Бърти. Днес е големият ден! — гласът на Лара прозвуча прекалено весело.

— Да, така е. — Той се постара да не среща погледа й.

— Очаквам партито с нетърпение. Може и да не остана дълго, защото…

— А, то няма да продължи дълго — отвърна уплашено Бърти. — Само по някоя и друга чашка…

— Речи.

— Речи ли? Мили боже, не!

— Бърти, трябва да държиш реч — настоя шокираната Лара. — Знам, че Бианка ще говори.

— Господи!

— А и всички ще дойдат, абсолютно всички. Те ще очакват да изнесеш реч.

— Как така всички? Мислех, че ще бъде малко събиране, както се разбрахме.

— Абсолютно всички, Бърти.

Той я погледна отчаяно.

— И какво, за бога, да им кажа?

— О, Бърти, просто се сбогувай, кажи, че ще ти липсват. Ако има подарък, а едно малко птиченце ми каза, че ще има, трябва поне да благодариш.

— О, не! Мили боже… — Той бе толкова ужасен, че тя забрави да се държи хладно и резервирано.

— Горкият Бърти, не трябва да се притесняваш. Искаш ли да ти помогна да измислиш какво да кажеш?

— Наистина ли ще ми помогнеш? Много ще съм ти задължен. — Той й се усмихна и пред нея отново се появи старият Бърти. — Лара отново идва на помощ. Ще бъде за последен път, Лара. След този ден повече няма да ти се мотая в краката.

— Ти не… — Тя замълча навреме, преди да каже, че последното, което иска, е той да не й се мотае в краката. — Нямам нищо против, честна дума. — И придърпа един стол, за да седне до него. — Така. Главното е да кажеш, че благодариш за… подаръка. Какъвто и да е той. Кажи, че много ти харесва. Кажи колко много ще ти липсват всички. Това е, Бърти…

Джемайма надникна, за да уточни подробностите за кетъринга, и ги видя седнали заедно, свели глави, гледаха екрана, усмихваха се и си помисли колко е хубаво, че ги вижда както преди. Жалко, че нещо се обърка. Сигурна бе, че Бърти нямаше да напусне, ако всичко между тях беше наред.

Заседателната зала беше препълнена. Когато видя как хората влизат, Бърти остана изумен и усети буца в гърлото си. Не бяха дошли само основните играчи, както очакваше, а всички, до най-младите хора от IT отдела и маркетинговите асистенти, милата госпожа Фостър, която се занимаваше с кетъринга и беше организирала бюфета за тези вечер, някои от продавачките, Марджъри, Франсин — хората не спираха да прииждат. Майка му също беше тук и изглеждаше ужасяващо в червено, Каро, Луси, разбира се, която бе великолепна, момичетата от рецепцията — всичко това му идваше малко повече. Всички му казваха колко много ще им липсва, колко се радват, че ги е поканил на партито.

В седем вече не можеха да помръднат. Тогава Бианка стана и почука с лъжица по чашата. Той веднага забеляза, че тя изглежда уморена. Наистина работеше прекалено много. Даде му знак да седне близо до нея.

— Бърти — започна тя. — Канех се да кажа много неща, но ми се струва, че партито и хората, които са дошли, говорят вместо мен. Всички ние, Бърти, които ти се възхищаваме и те обичаме, ти желаем всичко най-добро, но държа да кажа, че никак не ни се иска да ни напускаш. Да знаеш, че много завиждаме на новата ти фирма «Гардънс 4U», които са невероятни късметлии.

Сигурна съм, че всички в тази зала ти дължат нещо: най-много хората, които ти доведе във фирмата, но също така и много други, които просто искат да се сбогуват. Онова, което притежаваш — тъкмо заради него ще ни липсваш, — е неповторимият дар да караш хората да се чувстват комфортно и да не се притесняват за положението си. Освен това си невероятно отзивчив; колко пъти само съм се отбивала в кабинета ти, за да обсъдим нещо, и накрая съм се отказвала, защото безброй хора идваха, за да обсъдят с теб един или друг проблем. Не те критикувам, Бърти, част от работата ти беше да си точно по този начин на разположение. Може и да е било малко дразнещо, но ми е ясно, че не мога да имам всичко…

Всички се разсмяха.

— Ти, разбира се, си имаш и недостатъци. Всички ги имаме. — Помълча за кратко и продължи: — За хаоса на бюрото ти се носят легенди. — Последва нов смях. — Прекарваш твърде много време на въпросното бюро, работиш до късно, идваш на работа рано, храниш се там. Направи усилие да отидеш на обяд поне по веднъж в годината. Хората от «Човешки ресурси» би трябвало да поглъщат огромни порции на обяд и да клюкарстват. Ти защо не го правиш? — Отново смях. — А… не, не мога да измисля повече недостатъци. Нека бъдем сериозни поне за кратко и да завърша с нещо лично. Времето, което прекарах тук, беше невероятно, щастливо. Едно от нещата, които най-много харесвах, беше назначаването на нови хора, които познавам, и знаех, че ще дадат своя принос, ще се вместят в екипа, работата с тях ще бъде забавна, ще разбират от какво има нужда и ще се раздават в името на работата. Ти се справи великолепно на новата длъжност, с теб се работеше с лекота, с теб на човек му ставаше весело и приятно, съвместната ни работа при създаването на екипа беше едно от нещата, които ми доставиха огромно лично удоволствие.

На мен много ще ми липсваш, както и на останалите. Въпреки това ти желаем успех и се надяваме да идваш от време на време. Сигурна съм, че все още имаш близки хора тук. — Последва нов смях. Тя посегна към малкия елегантен плик в ръцете на Джемайма. — Бърти, моля те, приеми този малък подарък в знак на нашето уважение и обич и го постави на бюрото си на новата работа още първия ден. Не бива да ни забравяш. Сам ще се убедиш, че е преносимо; можеш да го местиш от кабинет в кабинет, от фирма във фирма.

Когато той го пое, тя се наведе напред и го целуна по бузата.

Бърти, силно поруменял и очевидно безкрайно разчувстван, пое плика и извади кутия, а от нея много изящен сребърен часовник за бюро, в основата с надпис: «Тук работи Бъртрам Фаръл».

Съвършеният подарък, помисли си Лара и примигна няколко пъти, за да прогони сълзите. Подаръкът беше щедър, имаше класа, а пък надписът предизвикваше усмивка.

Бърти се опита да заговори. Държеше в ръка бележките, които двамата бяха написали. Погледна ги. След това вдигна очи и огледа присъстващите. Отново сведе поглед към бележките. Прочисти гърло. Последва болезнено мълчание. Най-сетне заговори:

— Благодаря ви, много ти благодаря, Бианка, за милите думи. Твърде мили, смея да твърдя.

Присъстващите се развикаха «Не, не» и «Глупости».

— Благодаря на всички за подаръка. Той е… наистина е прекрасен. Благодаря ви, че дойдохте. Това също е прекрасно. Бианка, аз наистина много харесвах новата си работа. Благодаря ти, че ми я възложи. Много се зарадвах, когато прецени, че ще успея да се справя. Аз дотогава не вършех работата си с кой знае какво умение.

— Така си е — провикна се Марк Ролинс. Щеше да прозвучи грубо, но обичта и доброжелателството бяха такива, че всички се разсмяха.

Бърти му се усмихна широко и продължи:

— Беше ми приятно да работя с всички вас, до един бяхте безкрайно мили с мен, за което ви благодаря.

Не го бяха измислили точно така тази сутрин, помисли си Лара, но думите му бяха трогателни и много мили. Също като него. Престани, Лара! Сега пак ще ревнеш.

— Някои бяха страхотно мили. Няма да ги посочвам по имена, те знаят кои са, но искам всички до един в тази зала да знаят, че ще ми липсвате… при това много. Благодаря ви и… още нещо. Благодаря на всички!

Това беше много интелигентно, помисли си Бианка; питаше се как ли ще успее да каже нещо, без да включи или изключи майка си, без да я обиди. Той определено беше по-хитър и умен, отколкото даваше вид. Щеше да й липсва дори повече, отколкото предполагаше. Ако изобщо остане, за да усети, че го няма.

Неочаквано я налегна мъка; не само за Бърти, а заради цялата ситуация; прецени, че повече не може да остане с тези весели, бъбриви хора. Но не искаше да се измъква тайно…

Почука отново по чашата. Присъстващите млъкнаха.

— Сега се налага да тръгвам — заяви тя, — моля да ми простите, най-вече ти, Бърти. Дано нямаш нищо против. — Целуна го отново. — Чао, Бърти. Забавлявай се.

След тези думи излезе.

И двете усетиха едновременно, че другата плаче. И двете се опитваха да се борят, но нямаше грешка, те плачеха. Очите им, пълни със сълзи, се срещнаха, всяка разпозна мъката на другата и всяка се насили да отправи сълзлива усмивка. След това Атина излезе от стаята бързо и неочаквано, а Лара я последва скоро след това.

Бърти също забеляза.

Неочаквано се почувства много странно. Измъкна се от разговора с Джемайма и Луси и излезе в коридора. Не видя нито едната, нито другата. Кабинетът на майка му беше по-близо, той тръгна натам и откри, че вратата е затворена.

Почука, отговор не последва. Натисна бравата и вратата се отвори.

Надникна в просторната стая, където нещастен бе прекарвал толкова много часове, и я зърна, почти скрита в огромния въртящ се стол на баща му, обърната с гръб към вратата, да гледа към покривите.

— Мамо? — попита я тихо той.

— Да? Какво има?

— Просто исках да видя дали си добре.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Стори ми се разстроена.

— Разстроена ли? Разбира се, че не съм. Там беше прекалено задушно. Имах нужда от малко свеж въздух.

— Да, добре. Радвам се. Не ти ли хареса партито?

— А, не е лошо. Речта на госпожа Бейли беше много благородна.

— И аз така мисля. Много мило, че каза всички тези неща.

— Така е. Държа да призная, Бърти, че тя е открила неподозирани таланти у теб, който аз, изглежда, съм пропуснала. Беше наистина трогателно, че толкова много хора те обичат.

Погледна го; зелените й очи блестяха подозрително. По бузата й се стече сълза. Тя я избърса нетърпеливо.

— Така е — отвърна той и се престори, че не е забелязал сълзата. — И аз бях изненадан.

— Искам и аз да изразя съжалението си, което е не по-малко от тяхното — добави тя. — Много ми е мъчно, че напускаш, Бърти.

Това бе най-близкото до извинение, което щеше да чуе от нея, признание, че е имала погрешна представа за него, че преценката й е била прибързана и че е гледала на него с предубеждение.

— Благодаря ти — отвърна той, — много мило, че го каза.

— Искам и аз да кажа, че се надявам да идваш да ни виждаш — във фирмата — уточни тя и продължи след дълго мълчание, — и може би мен понякога.

— Разбира се, че ще идвам. Защо реши, че няма?

— Добре. Сега, Бърти, има още нещо. Важно е. Става въпрос за госпожа Клемънтс.

— Госпожа Клемънтс ли? Какво за нея?

— Май допуснах грешка по отношение на нея. Все още съм на мнение, че изборът й на дрехи е неудачен, но според мен има много добро сърце. И мисля, че те обича истински, Бърти. Не ламти за парите ти и поста ти, както предполагах.

Това беше невероятно. Не само онова, което майка му казваше — Лара? Да го обича? — а признанието й, че е допуснала две грешки. И всичко това го каза в рамките на пет минути.

— От известно време забелязвам, че ти я намираш за… привлекателна. Наслаждавате се на компанията си. Но не и напоследък.

— Много си наблюдателна — отбеляза Бърти.

— Защо си толкова изненадан? Аз съм много наблюдателен човек.

— Да, разбира се. — Какво друго можеше да каже.

— Както и да е. Тя беше много разстроена, когато си тръгна от партито. Според мен трябва да отидеш и да я намериш. В кабинета си е. Или поне там беше. Видях я да влиза и да затваря вратата. Побързай, защото може да реши да се прибере.

— Ама… тя е…

— О, Бърти! — Атина стана, обърна го към вратата и го побутна лекичко. — Нямаме много шансове в живота, за да оправим нещата, така че поне трябва да опитаме. Върви. Хайде, върви да я намериш.

Лара седеше на бюрото си, заровила глава в ръце, и плачеше не само защото Бърти напускаше, а защото нямаше да го види повече. Плачеше, защото бе наясно какво губеше. Той бе мъж, какъвто не беше срещала досега — мил, търпелив, лоялен, с безупречна ценностна система. Той беше изключителен човек; не можеше да определи кои гени е взел от родителите си. Не познаваше Корнилиъс, но той очевидно бе различен, а за майка му и дума не можеше да става!

Е, сега вече всичко беше приключило. Каквото и да имаше, каквото и да се беше зародило между тях, вече бе изгубено. Бърти напускаше, щеше да живее на стотици километри и тя не можеше да го спре по никакъв начин. Може би нямаше шанс още от самото начало. Най-добре беше да го забрави, да продължи с живота си, да задълбочи връзката с Крис, който бе много по-подходящ за неин партньор. И за кариерата й, разбира се. Това поне беше добре; на друго не можеше да разчита.

На вратата се почука и преди тя да успее поне да избърше размазаното си лице, Бърти отвори.

— Здравей — каза той.