Пени Винченци
Наследниците (56)

Петдесет и пета глава

— Госпожо Бейли?

— Да.

— Обажда се Атина Фаръл. Може ли да си кажем няколко думи?

Ужас и чувство на вина притиснаха Бианка. Да не би да е чула нещо за онлайн кампанията? Да не би да е притиснала Флорънс? Да не би да е разговаряла с инвеститорите?

Сега, замислена над нещо съвсем различно, тя знаеше, че жената й звъни в най-неподходящия момент, когато Патрик излезе от дома им толкова гневен и нещастен, че Бианка се уплаши да не му се случи нещо. Обади се единствено защото помисли, че е той, въпреки че бе малко вероятно, още по-малко вероятно да набере домашния телефон. Но, каза си тя, докато вдигаше, може да е някой от полицията, от болница или…

— Моментът не е много подходящ.

— И за мен не е подходящ, госпожо Бейли. Само че бях изключително заета, търсих ви няколко пъти и разбрах, че не сте в офиса.

— Трябваше да звъннете на мобилния.

— Госпожо Бейли, ненавиждам мобилните телефони. Никой не се съсредоточава какво казва другият и така се прекъсват важни моменти.

Точно както правиш ти сега, помисли си Бианка, при това на домашния телефон. Защо реши, че ще се съсредоточа над онова, което казваш, след като съпругът ми ме напусна, а с брака ми е свършено?

— Добре, но трябва да сме кратки. Имам си проблеми с децата и…

— Съпругът ви не може ли да се заеме с тях? Мислех, че мъжете в днешно време са поели тази задача.

Огромна буца заседна в гърдите на Бианка и тя откри, че и е трудно да говори, затова побърза да я премахне.

— В момента го няма.

— Така. Добре, ще бъда кратка. Просто исках да ви благодаря за речта на изпращането на Бърти вчера. Беше много благородно.

Освен ако Патрик не се беше върнал, за да моли за прошка, нищо друго нямаше да удиви Бианка повече. Тя не каза нищо.

— Той винаги ни е разочаровал. Струва ми се обаче, че вината е отчасти наша. Невинаги сме обръщали внимание в каква област са талантите и уменията му. Вие се справихте по-добре.

— Да, благодаря. Ами… аз… ние… много обичаме Бърти. И ни е много мъчно, че напуска.

— Тъкмо затова ви звъня. Питах се дали няма начин да го убедите да остане.

— Разбира се, че опитах. Само че той не иска. Причините са много.

— Бих искала да ги науча — отвърна Атина. — Мисля, че трябва да го помолите отново.

— Лейди Фаръл, не мисля, че е правилно. Бърти вече има нова работа, купил си е къща. Той — извинете, че го споменавам, — той се развежда. Поради всички тези причини си мисля, че е по-добре да напусне, а ние трябва да уважим желанието му. О, боже… извинете ме лейди Фаръл…

Буцата се качи нагоре и тя не успя да я потисне повече, защото последните думи на Патрик бяха да уважи решението му, дори това да означава, че с брака им е свършено…

— Госпожо Бейли, чувате ли ме?

— Да, разбира се. — Преглътна с усилие. — Извинете ме.

— Гласът ви звучи… някак странно?

— Да, много се извинявам. Май трябва да затварям.

— Плачете, нали? — заяви Атина и в гласа и прозвуча негодувание вместо съчувствие. — Да не би нещо да не е наред?

Разбира се, че нищо не е наред, тъпа стара вещица. Често ми се случва да плача, когато всичко е наред! След това си спомни как плачеше, след като с Патрик правеха секс, а не бяха правили секс от толкова време, че дори не помнеше откога, и тогава с огромно удивление чу отговора си.

— Да, нещата малко се объркаха. Двамата със съпруга ми… ние… току-що се скарахме ужасно.

— Много неприятно — отвърна без следа от състрадание Атина. — Това сигурно се случва редовно.

— Не бих казала.

— Невероятно. Двамата с Корнилиъс се карахме непрекъснато.

— Наистина ли? — отвърна любезно Бианка и си каза, че бракът на семейство Фаръл съвсем не е идеал за подражание.

— Ами, да. Това е добър знак и означава, че ви е грижа един за друг. Въпреки че е безобразно разхищение на време и енергия. Ненавиждам подобни неща.

Тя, разбира се, е права, помисли си Бианка: в момента можеше единствено да си легне, макар че имаше какви ли не други задачи, имейли за писане (и четене, това беше недостатъкът на франчайз магазините), да прегледа окончателното изявление за пресата, което да подпише… След това се запита защо, за бога, обсъжда брака си с човек, който преди година се зае да й вгорчи живота. Още малко и щеше да й каже, че нейният Патрик я е напуснал.

— Права сте — каза тя. — Чувствам се напълно изтощена. А не мога да си го позволя. Покрай представянето и всичко останало.

— Разбира се, че не можете. Съсредоточете се над работата, само това мога да ви посъветвам. В момента друго не можете да направите. Нали не си е тръгнал?

Възможно ли бе да водят подобен разговор? Тя…

— Дори да си е тръгнал — продължи Атина, разгадала мълчанието й правилно, — ще се върне. Ще му мине, винаги става така. На тях им е трудно, това ми е ясно…

— На кого?

— На мъжете, които свирят втора цигулка, чиито жени са постигнали повече успехи. Жалка работа, но това си е в реда на нещата.

— Патрик е постигнал много успехи — опита се да го защити неубедително Бианка.

— Може, в неговия свят. Докато вие сте звезда. Сигурна съм, че съм права, че той не може да ви стъпи на малкия пръст. Не искам да го обидя, разбира се.

— Не, разбира се.

Очевидно нямаше смисъл да обсъждат този въпрос.

— Сигурно — каза Бианка, стъписана против волята си от това прозрение за брака на семейство Фаръл — двамата сте били равнопоставени.

— В известен смисъл, но той знаеше, че аз съм движещата сила, човекът, когото всички уважават, това беше очевидно. Аз бях лицето на фирмата, разбира се. Жалко, че не искате да говорите с Бърти да остане.

— За съжаление не искам. И не мисля, че трябва да остава.

— Подчертавам, че вие бяхте последната ми надежда. Изглежда, се налага да приема фактите. Той все пак е възрастен.

— Така е — съгласи се Бианка. — Моля да ме извините, лейди Фаръл, но трябва да приема съвета ви и да свърша малко работа.

— Да, разбира се. Не се притеснявайте за съпруга си, госпожо Бейли. Той ще се върне по един или друг начин. Лека нощ.

Бианка се замисли за истинската причина, поради която Патрик я напусна. Беше трудно да я определи. Много трудно. Той не я обвини в нищо конкретно, освен че поставя работата си пред него. Това се беше случвало много пъти и преди, затова остана поразена.

— Нямаше дори да водим този разговор — настоя той, — ако ме обичаше. Нямаше да обсъждаме кога ще напуснеш работа. Просто щеше да го направиш.

— Не е така, Патрик. Не мога. Просто не мога. Не и в момента. Имам огромни отговорности. С радост, с огромна радост ще помисля за напускане, щом приключи представянето…

— Да, това вече съм го чувал — отвърна той с горчивина. — Винаги има по едно «щом приключи». След това, неизвестно как и защо, винаги определяш друго време, изниква нова работа в нова фирма.

— Но ти винаги си казвал, че не искаш съпругата ти да си стои у дома. Винаги си го казвал. Така е, Патрик, не отричай.

— Има разлика между досегашната ти работа, колкото и напрегната да е била, и онова, което се случва напоследък.

— Какво се случва?

— Дори нямам желание да го обсъждаме — отвърна той. — Ако наистина ме обичаше, щеше да разбереш какво имам предвид.

— Но аз не разбирам. А наистина те обичам.

— Двете неща се изключват взаимно — отвърна той — за съжаление. Както и да е, решението е твое и аз трябва да го уважа.

— Но аз не съм взела решение!

— Напротив, Бианка, взела си. — Той я погледна и лицето му стана много тъжно. — Тръгвам си.

 

 

— Добре. Сузи, искам актуализация. Остават… колко? Четири седмици. Искам да знам как точно се получава всичко.

Сузи я погледна скришом, докато вадеше айпада си. Знаеше, че това не е нужно; беше проверявала данните с Бианка безброй пъти и с изключение на някои незначителни подробности нищо не се беше променило. Тя, разбира се, много се тревожеше и беше под напрежение заради представянето, но с всички бе така, а тя от известно време се държеше странно, не даваше ясни насоки, един от най-големите й таланти, тревожеше се заради дребни детайли, свикваше съвещания буквално за нищо. Всеки ден изглеждаше изтощена. И не беше щастлива.

Носеха се слухове, разбира се, а Джонджо потвърди някои от тях. Патрик, потиснат и мълчалив дори пред Джонджо, най-стария му приятел, призна, че двамата с Бианка не се разбирали добре и са решили да се разделят за известно време, след като тя била толкова заета с пускането на новата гама. Скоро той щеше да замине за няколко дена в Сидни, при Сол. Патрик трябвало да провери тамошна фирма, а Сол проверявал недвижимите имоти, в случай че Джейни Финлейсън реши да се установи там и да отведе Дикън със себе си. Въпреки че тя щеше да прояви огромен кураж, ако го направеше.

Патрик прекарваше уикендите на вилата, а през седмицата живееше в гаден хотел — гаден по стандартите на Джонджо, които не отговаряха на стандартите на другите хора и вероятно означаваше, че не е пет звезди. Джонджо бе поканил — как иначе — Патрик да ползва неговия апартамент, когато пожелае, но очевидно Патрик предпочитал да остане сам.

Цялата тази работа тревожеше Джонджо, който открай време приемаше брака на Патрик и Бианка за съвършен, за доказателство, че бракът има бъдеще. Сузи, толкова влюбена и щастлива, че летеше, се опита да го увери, че всичко ще се нареди.

— Сигурна съм, че ще се сдобрят. И двамата са подложени на огромен стрес и това им действа зле, особено в момента. Бианка е напълно изтощена и през повечето време не е наясно ден ли е или нощ, защото покрай новата гама е истинска лудница. Щом приключи, отново ще намерят време един за друг. Ти не се притеснявай.

— Няма — увери я Джонджо, — но не съм сигурен. Ще го заведа на вечеря, преди да замине за Сидни, и ще се опитам да го разприказвам. Дължа му много. На първо място си ти. Не само че се запознахме, ами той ми каза да упорствам, да разбера какво не е наред при теб.

— Така ли? Не го направи — целуна го Сузи. — Два месеца не се мярна никакъв.

— Първата вечер пробвах и тогава те видях с Хенк. Как да продължа след това? Както и да е, въпросът е, че Патрик много ми помогна, докато бях нещастен. Ако нямаш нищо против, ще се опитам да го спипам в началото на следващата седмица.

— Разбира се, че нямам. Самата аз ще бъда много напрегната и ангажирана. Господи, дано не ни се отрази по същия начин.

— Няма — увери я Джонджо. — Нищо не може да ни се отрази така. Обичам те, Сузи Хардинг. Много те обичам. Искам да се омъжиш за мен. Искам да ми родиш деца, аз…

— И аз искам да се оженим и да имаме деца — отвърна автоматично Сузи. След това изведнъж млъкна и го зяпна. — Какво каза?

— Казах, че те обичам и искам да си родим деца.

— Боже мой! — възкликна Сузи. — Ама… ама… Джонджо, за бога, о, боже, защо не го каза?

— Току-що го казах, не чу ли?

— Знам, но защо не си на колене, както си му е редът?

— Да, да, на върха на Емпайър Стейт или на лондонския Шард, или на някой самотен карибски остров със сто цигулки, които да свирят нежно някъде в далечината. Не приемам подобни неща. Наричай нещата с истинските им имена, това ми е девизът. Направи го в подходящия момент. А той току-що настъпи.

— Как така решаваш, че това е подходящият момент? Рано сутринта, когато би трябвало да сме във фитнеса?

— Очевидно и това. Ти прие предложението ми, нали?

— Така ли?

— Ами да. Толкова ни е хубаво заедно. Сега вече можем да отидем на фитнес.

— Джонджо Бартлет — отвърна Сузи, ококорена от почуда. — Просто не мога да повярвам, че ми предложи да се омъжа за теб.

— Направих го. А ти си повярвала, защото току-що каза — а, става прекалено сложно. Ела и ме целуни. Може и още нещо. И…

По-късно тя заговори от кулата на щастието, където се чувстваше недосегаема.

— А имаш ли вече другото, което е нужно, за да стане годежът? Освен двамата, които са готови да се сгодят.

— И кое е това нещо?

— Пръстенът, разбира се.

— Имам пръстен. Приготвил съм го отдавна.

— Какво? Къде е?

— В чекмеджето с чорапите.

— Джонджо, това е нелепо!

— Нищо подобно. Там е на сигурно място, нямаше как да го намериш…

— Можеше да го отворя.

— Сузи, кога си ровила в чекмеджето с чорапите? От една страна, ме разочарова ужасно много, това е самата истина. Мислех си, че момичетата перат, гладят и подреждат чорапите на мъжете. А ти само разхвърляш гащите ми.

— Извинявай, но аз съм жена с професия и нямам време за пране и гладене. Може ли да видя пръстена?

— Не.

— О, Джонджо. Моля те!

— Има ли значение?

— Вече има.

— И ти си като другите, нали? Сега ще кажеш, че се надяваш да е огромен диамант.

— Няма.

— Да, но е огромен.

— Какво? Моля те, Джонджо, много те моля, дай да го видя. Моля те…

— Не и докато не ми подредиш чекмеджето с чорапите. Ти къде тръгна?

— Към коша с прането. — Тя се върна, ръцете й пълни с мръсни дрехи.

— Не е в коша с прането, а в чекмеджето с чорапите.

— Знам, че ме караш да се чувствам толкова виновна, че ще изпера чорапите и тогава може и да ми го дадеш.

— Това е много продажен подход. Знам, че въпреки това искам да се оженя за теб. Ела тук. Недей, върви и разрови чекмеджето. Виж дали ще ти хареса. Би трябвало да ти стане. Взех един от твоите и го премерих.

— О, Джонджо — каза Сузи, застана неподвижно и го зяпна. — Обичам те и не ми трябва никакъв пръстен. Само ти. Защо се смееш?

— На теб се смея. Застанала си чисто гола, като изключим купчината мръсни чорапи, които притискаш към гърдите си. Жалко, не мога да видя гърдите ти, но намерението е похвално. Чакай сега, дано успея да намеря някаквия пръстен, който уж не искаш…

 

 

— Господи — възкликна Джемайма на следващия ден, — това се казва пръстен. Откъде го взе, госпожице Хардинг?

— Намерих го на дъното на чекмеджето с чорапите — подхвърли небрежно Сузи.

Заедно с Бианка прегледа внимателно всичко около представянето и се постара да й вдъхне кураж. Това бе най-трудната й задача досега, необходимостта от пълна секретност до последната минута и внимателно планирано натрупване на вълнението и очакването — истински кошмар за всеки пиар.

Освен това трябваше да се балансира между блогърите и редакторите на модните списания, които си завиждаха за постиженията и се гледаха подозрително — в модния свят топ блогърите бяха поставени редом с редакторите, на първия ред. Редакторите мода не бяха във възторг от това…

Макар и безценно оръжие, Туитър превръщаше рекламата в още по-трудна задача — голям бранд беше изпратил един от важните си директори в Париж на «Евростар», за да прегледа тайно някакви продукти, и тя бе започнала да туитва по този въпрос; блогърите бяха допипали информацията и вилняха дни наред.

Освен това не можеше да се разчита на ничия дискретност. Колко различни бяха нещата по времето на ексклузивните интервюта и тайни; сега, дори най-незначителната информация, която изтечеше и можеше да бъде отпечатана, се туитваше за секунди по целия свят. «Мак» въведоха политика за известно време и блогърите трябваше да подписват формуляр за ембарго, но после се отказаха, защото просто не се получи.

Така че съобщаването на подробности за който и да било нов продукт беше невероятно сложно: оставаше проблемът ежеседмичници срещу ежемесечници, но сега имаше и лъскави седмични списания, които искаха информация седмици предварително, както и трудностите с блогърите. Беше ужасно сложно. Налагаше й се да говори за «Колекцията» и да я представя по стандартния начин, разбира се, но това беше всичко; и тя бе наясно, че макар да им харесва и да са влюбени в парфюма и историята му, всичко това нямаше да подпали Темза.

Това щеше да се случи с глобалното представяне — щеше да пламне и Сена, и Хъдсън, — а тя копнееше да е човекът, който ще разкаже историята, ала не можеше да рискува да спомене и дума. Беше толкова разочароващо.

Тази работа с туитовете беше и плашеща; не можеше да си позволи дори най-незначителната грешка или погрешна преценка. Нищо не бе в състояние да ги накара да грабнат телефоните си по-бързо, отколкото купон, който не беше достатъчно готин, или хапки, които не бяха страхотни, услуги, които не бяха безупречни; имаше и случаи, когато пресофисите получаваха жални туитове, на които никой не отговаряше.

Засега обаче всичко вървеше добре и вълнението растеше, както бе предвидено.

След цяла поредица от мъчителни срещи и брейнсторминги те изтеглиха цялото представяне със седмица. Една сутрин Бианка влезе пребледняла и напрегната и каза, че много се притеснява за времето; Сузи предположи, че тя се притеснява за изключително напрегнатата програма и я увери, доколкото бе възможно спокойно, че всичко ще бъде наред, че поканите са отпечатани, местата резервирани и тя ги проверява всеки ден. Тогава Бианка я погледна, очите й — потъмнели от изтощение, и обясни, че съвсем нямала това предвид; същата сутрин се събудила в четири убедена, че представянето след уикенда на юбилея е грешка.

— На всички ще им е писнало от празненства — ще очакват олимпиадата, а предишната седмица са се носили на крилата на юбилея, който вече ще бъде на върха си, така че ние ще се възползваме от него много по-ефективно. След това няма да има от какво да се възползваме. Ще остане едно нищо и половина.

Сузи, която имаше подобни притеснения, ги потискаше, защото реши, че Бианка и момчетата от рекламата знаят какво правят, но си представи, че ще бъде невъзможно да се променят датите и местата на събитията, и се опита да протестира.

— Ама, Бианка! — започна тя, но Бианка я прекъсна:

— Сузи, моля те да не спориш, вече говорих с Тод и той е напълно съгласен с мен, каза, че много хора щели да си вземат цяла седмица отпуск след четвъртия ден, говорих и с Лара, и с Джонатан и те са съгласни. Така че се налага някак да се справим.

Сузи прецени, че след като Тод, Лара и Джонатан Тъкър са съгласни и са решили да вложат всичко от себе си, няма смисъл да се обажда повече; нямаше абсолютно никакъв смисъл, а на нея щеше да й бъде необходима всяка останала наносекунда, за да реорганизира кампанията. Тя кимна, каза, че ще направи всичко по силите си, и се върна в офиса си, а по пътя спря пред кабинета на Лара, колкото да надникне.

— Много ти благодаря за тази работа?!

Незнайно как, успя да се справи. Едва не я уби, но успя. Истината е, че успяха заедно. Препечатването на поканите беше последната й грижа, мястото на представянето беше най-големият проблем; нямаше начин балната зала на хотел «Саут Банк Палас» да бъде резервирана седмица по-рано. Управителят в никакъв случай нямаше да каже: «Да, разбира се, госпожице Хардинг, всичко е наред.» Онова, което каза, бе толкова неприятно (то беше ясно, че така ще стане), имаше безброй заплахи за съд и неустойки, че същата вечер Сузи се разплака над чаша двойно бренди, което й донесе Лара, докато се опитваше да я успокои и й обещаваше да отскочи до «Палас» и лично да смачка управителя.

— Не е само това — отвърна Сузи и избърса очи, — тук ще затънем. Че кой ще има дори наполовина толкова подходящо място в последния момент? Вече пробвах навсякъде…

— Ами — отвърна Лара, — няма да е хотел със сигурност, нито което и да било друго обществено място. Трябва да измислим нещо различно, Сузи. Много се извинявам. Само че решението е правилно. Ако се бяхме събрали да обсъдим това по-рано — но Бианка нямаше да ни изслуша, — о, Тамзин, не сега, миличка.

Час по-късно тя попадна на Тамзин в тоалетната; Тамзин се извини, че ги е прекъснала в неудобен момент, но случайно чула какво казала Сузи и макар да не била сигурна, че ще помогне, предложи къщата на родителите си в Найтсбридж, защото имали огромна приемна.

— Наричат я бална зала и танците по случай представянето на братовчедка ми в обществото бяха там. Мога да попитам дали имат нещо против да я ползвате под наем — татко ще се зарадва, а мама направо ще пощръклее, защото обожава подобни мероприятия. Стига да е поканена — добави тя.

Лара увери Тамзин, че майка й ще бъде поканена.

Наистина я поканиха и двамата с лорд Браунли бяха споменати в поканите (по тяхно изрично желание) като домакини съвместно с фирма «Фаръл»; колко по-добре се получаваше, мислеше си Сузи, докато разглеждаше доволно коректурата на поканата, в която пишеше, че представянето ще се проведе «в дома на лорд и лейди Браунли на Слоун Лейн 1 SW3», отколкото в балната зала на помпозен хотел — и колко по-приветливо и интересно за пресата. Когато отиде заедно с Тамзин да се срещне с родителите й и да благодари лично, да огледа помещението, което се оказа прекрасно, с висок таван, арковидни прозорци и изключителен дървен под, те я накараха да се почувства така, сякаш им прави огромна услуга, а не обратното. Лорд Браунли беше луд по техниката и остана силно заинтригуван от идеята за глобално откриване онлайн, което щеше да се проведе от неговия дом (нямаше как да не го посветят в някои от подробностите).

— Не се тревожи, няма да каже на абсолютно никого — каза Тамзин. — Той не клюкарства. — А пък лейди Браунли, навремето манекенка, както се похвали на Сузи («навремето» е ключова дума, подчерта по-късно Тамзин), бе очарована от мисълта, че събитието ще бъде изключително бляскаво.

— Очарована съм — призна тя пред Сузи. — Ще бъде невероятно вълнуващо. Атина ще присъства ли? Двете с майка ми навремето са се карали като котки; и двете били кръстници на едно бебе и очевидно Атина се е опитала да смачка мама, като купила на бебето бомбастичен подарък, така че мама била много скапана на кръщенето, което е лесноразбираемо.

Сузи си представи какво и е било.

Оттам нататък всичко тръгна безпроблемно. Денят на представянето беше определен за сряда, трийсети май.

— Юни щеше да е по-добре от гледна точка на популярност, но първи е в петък, а Лондон ще се изпразни за нула време — обясни Бианка на Майк и Хю, — а дванайсет на обяд е часът за Голямото включване, както му казват във фирмата. Това, разбира се, е компромис, но за повечето магазини няма да е посред нощ. Ню Йорк ще бъде буден поне, за Европа е супер, дори за Сидни, където ще бъде единайсет, а в Сингапур — осем, не е зле.

Поканите бяха за единайсет, с шампанско и хапки, а в единайсет и трийсет Бианка щеше да се качи на сцената; тиктакащият часовник щеше да е до нея, на огромен екран, и в определен момент тя щеше да натисне копче, екранът щеше да се завърти и да покаже Джес в рокля от пайети.

— Направо ще разбие всички — обади се Сузи.

След това щеше да има пауза за кратка пресконференция с Джес, после екраните щяха да се включат отново.

— Музиката вдъхва живот — заяви Сузи.

Тогава щеше да започне Голямото включване.

Бяха получили сто процента потвърждения за участие на представянето.

— Това обаче не означава нищо — предупреди Сузи. — Ако вали или някой покани Сиена Милър или Кара Делевийн и те са приели, ще ни зарежат, без да им мигне окото. — И тя щракна нагледно с пръсти.

Бианка отвърна остро, че е запозната с капризите на пресата.

Кампанията «Нещо красиво» се развиваше успешно — красиво. На Сузи не спираха да й звънят, за да питат за какво точно е представянето, как ще се проведе в глобален мащаб, но тя има даваше само най-необходимата информация, молеше ги да проявят търпение и сами да разберат.

А тиктакащият часовник отмерваше времето до края на състезанието и се оказа невероятно успешен. Хората, дошли да го видят, се взираха и вече имаше предположения за самоличността на модела. Тъй като само косата на Джес, едно око, вежда и вратът й (освен роклята) се виждаха, предположенията бяха много, включително: «Мисля, че е Мерилин Монро».

Не спираха да разпитват Сузи кое е новото лице на «Фаръл», дали е манекенка, актриса или някоя друга известна личност и какво е мястото й в представянето в глобален мащаб. Тя единствено настояваше всички да дойдат, обещаваше им изключително вълнуващо събитие, каквото никой досега не е правил.

— Ще съжалявате, ако не дойдете, повече не мога да ви кажа.

Седмица преди събитието шепа новинарски екипи бяха поканени с обещанието не само да присъства известна звезда, а да станат свидетели на нещо, което ще се разгърне онлайн. Сузи знаеше, че откликът ще бъде твърде уклончив, въпреки това бе убедена, че ще дойдат, освен ако Кейт Кеймбридж не дадеше пресконференция, на която да разкрие с какви дрехи ще бъде през въпросния уикенд, или някое друго също толкова невероятно събитие.

— Направо върхът, че можем да използваме дома на семейство Браунли — много по-интригуващо е.

През май извадиха невероятен късмет; продуцентите на новия филм на Джес откриха актьор за мъжката роля. Дан Флеминг бе не само един от любимците на жените, но и невероятен красавец, освен това беше изключителен актьор и предишната година бе номиниран за «Златен глобус». Агентът му нямаше търпение да съобщи всичко за филма, за звездите, за мястото («Риджънси», Лондон) и покрай вълнението около онова, което се случваше в Лондон от двайсет и първи век, беше глупаво да не го направи. В «Савой» беше проведена пресконференция и на следващия ден лицата на Дан и Джес бяха във всеки вестник и в няколко новинарски емисии по телевизията.

— Великолепно! — възкликна Бианка. — Ангелите ни хранители най-сетне заработиха в наш интерес.

Цялата работа трябва незабавно да се разнесе в Туитър, помисли си Сузи (и мислено кръстоса пръсти), ще влезе в късните издания на «Стандард», в най-четените блогове и онлайн пресата още на следващия ден. Ако това разбунеше духовете, те щяха да се в ежеседмичниците, въпреки че тази седмица щеше да има борба за място в колонките.

Все още не бяха наясно как ще съобщят на Атина, за която не можеха да кажат с ръка на сърцето, че е едно от най-големите им съкровища. Тъй като тя все още не знаеше нищо (Бианка щеше да я заведе на вечеря предишната седмица и да й направи презентация), нямаше да е никак лесно. Флорънс не беше единствената, която се тревожеше, че каквото и да планират, реакцията на Атина ще се окаже непредвидима и дори опасна. Много опасна.

 

 

Определено ставаше по-добре. Когато влезе в класната стая, вече не се чувстваше изправена срещу леден вятър, а по-скоро галена от приятен, нежен ветрец. Някои от момичетата дори й се усмихнаха несигурно; тя само ги изгледа: нямаше никакво намерение да пада в този капан. Тя разбра, че новината се е разнесла, че някой е видял блога и снимките, в деня, в който Кари й подаде бележка на влизане. Как само й се искаше да не я чете, да я скъса пред всички, но така и не успя. Беше почти сигурна какво пише в нея и ако се окажеше права, това щеше да е моментът, за който бе мечтала през всички онези мъчителни, безкрайни месеци, и най-сетне щеше да си отмъсти. Затова я отвори и да, така беше, оказа се права, колко прекрасно, беше права.

«Здрасти, Мили,

Май е време да се сдобрим. Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад след училище? Този път наистина, честна дума.

Кари ххххххххххххх»

Тя усети как очите й се наливат със сълзи и замига ожесточено. Нямаше да позволи Кари да ги види. Посрещна блесналата усмивка на Кари хладно, не отвърна, а след това скъса лист от бележника си.

Започна да пише.

«Благодаря, но съм ужасно заета.»

Побутна я към Кари. Отначало тя погледна стреснато, след това неприкрито нервно. Да не би да се страхуваше от отмъщение? Нямаше никакво значение. Мили знаеше, че най-сетне е победила.

 

 

Патрик погледна несигурно Джонджо. Беше го поканил да пийнат нещо в същия бар, в който новата му кариера започна преди година. Всичко си беше същото — и черно-белият декор, и секси музиката, и огромните канапета, и дизайнерските напитки. Само че той се чувстваше съвсем различен. Не беше възбуден, нито тревожен, а просто… потиснат. Дълбоко, изтощително и постоянно потиснат. Погледна приятеля си с празен поглед и вдигна чаша.

— Наздраве — каза Джонджо твърде ведро. Усмихна се.

— Наздраве — изломоти Патрик. Не се усмихна.

— Добре ли си?

— Джонджо, много добре знаеш, че не съм добре. Така че дай да престанем с тези глупости, а?

— Ами… добре.

— Ако очакваш да ти поплача на рамото, не си познал.

— Не искаш ли да ми разкажеш за вас с Бианка?

— Не искам. Няма нищо общо с теб, а и няма нищо за разказване. Само един човек може да ми помогне и това е Бианка. А тя няма да направи нищо. Така че… благодаря ти за добрината, за милото отношение, че ме покани да излезем, но трябва да си намериш по-добра компания.

— Добре. Просто си мислех, че… нали се сещаш…

— Какво?

— Че мога да помогна. Като те изслушам. Ти беше супер с мен, когато аз… когато нещата със Сузи се объркаха.

— Джонджо, с цялото ми уважение ти познаваше Сузи от една седмица или малко повече. Аз съм женен за Бианка от шестнайсет години и имаме три деца, така че положението е малко по-сложно.

— Да, разбира се. Аз просто — нали знаеш, мисля, че сте страхотна двойка. Винаги съм ви се възхищавал и на двамата, че сте… страхотен екип. Разделяте си и задълженията, и грижите за децата, и всичко. Просто сте страхотни. Надявам се и при мен да е същото някой ден.

— Да, ама… Не е лесно — отвърна с натежало сърце Патрик. — Само това мога да ти кажа със сигурност.

— Сигурен съм, че не е така. Както и да е, струва ми се, че ще мога да помогна. Само не мисли, че ми е все едно.

— Не съм си го помислял и за момент и съм ти благодарен. Само че никой не може да направи нищо. Освен Бианка, както вече ти казах. А тя е решила да не прави нищо. Затова си мисля, че след като си изпия чашата, ще се прибирам вкъщи, стига ти да нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. А… къде си сега?

— О, за бога! — отвърна Патрик. — Страхувах се, че ще чуя точно този въпрос. Още съм в същия хотел, в който бях и последния път, когато ме попита, съвсем близо до Тауър Бридж. «Травълодж». Чист е, функционален е и има чудесен изглед към реката. Преди да ми кажеш, че е трябвало да отида в някой напудрен хотел, държа да подчертая, че не искам. Не съм никак щастлив, но това няма нищо общо с хотела, в който съм отседнал.

— Не искаш ли да дойдеш у нас? Имам свободна стая…

— Джонджо, отново ти благодаря за загрижеността, но не, не искам. А на теб не ти трябва… още компания в момента. Че кой иска, след като току-що се е сгодил. Честито. Тя е сладурана. Сигурен съм, че ще бъде супер, но не е за мен, поне в момента. Както и да е, вече ти казах, че заминавам за Сидни поне за седмица. Ще се видим там със Сол. Няма да е задълго, говоря за начина на живот в «Травълодж». Между другото там ми харесва. Анонимността е прекрасна. През уикенда заминавам за вилата. Добре съм.

— Радвам се. Супер — каза Джонджо.