Пени Винченци
Наследниците (27)

Двайсет и шеста глава

— Здравей, Ленард. Какво, за бога, правиш тук?

Ленард се стресна; ако някой го подозираше в престъпление, веднага щеше да реши, че е виновен.

Вдигна поглед и побърза да затвори лаптопа си. Пред него бе застанала съседката му Изабел Бейнс.

— А, Изабел — заговори той. — Как си?

— Добре. Отскочих до града да си купя рокля за годежното парти на Териза.

Териза беше дъщеря им и те не можеха да си намерят място от гордост, че се е сгодила за богат банкер. Фактът, че в момента на банкерите се гледаше като на бич божи, никак не ги притесняваше.

— Много се радвам да те видя. Може ли да седна при теб? Ленард прокле безразсъдството, което го беше довело в „Старбъкс“ в Найтсбридж, но тук имаше интервю — първото — и след това умираше за едно кафе.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна той. — Между две срещи съм и гледам да убия малко време.

— Ясно. Нали ще се видим в събота? У семейство Дейвис?

Господи, ставаше все по-зле. Тя със сигурност щеше да спомене за срещата им и тогава…

— Да. Чао, Изабел. Приятно пазаруване.

Няма смисъл, помисли си той, трябва да каже на Ани веднага. Дали пък да не изчака, докато не получи отговор за работата, за която кандидатстваше тази сутрин, така поне щеше да смекчи нещата, защото интервюто протече доста добре, поне така му се стори.

Два часа по-късно получи имейл. „Драги Ленард, благодаря, че дойде днес. Беше ми приятно да се запознаем, но, честно казано, си прекалено квалифициран за работата, която предлагаме. Успех занапред.“

Край. Господи, беше се провалил напълно. Щеше да се прибере право вкъщи и да разкаже на Ани веднага. Да приключи с тази работа. Каквото и да ставаше, щеше да е по-добре, отколкото сега. Започваше да се чувства като обсебен.

Излизаше от гара Тънбридж Уелс, цялото му същество съсредоточено над начина, по който да съобщи новината на Ани, когато огромен бял ван влезе във вътрешния двор. Валеше и Ленард се опитваше да отвори чадъра, не внимаваше какво има пред него и просто пристъпи напред. Както каза жената от опашката за такси, това бе нещастен случай, който просто е дебнел да се случи; ванът се опита да спре, когато Ленард изскочи на пътя му, поднесе, удари го в главата и го изхвърли на двайсет метра надолу по пътя.

Откараха го в най-близката болница, в интензивно отделение, но той така и не дойде в съзнание, а когато Ани, която остана до него през дългите часове, се обади във фирмата на сутринта, за да съобщи, че той няма да отиде, силно притеснена секретарка, напълно шокирана от думите й, каза, че много се извинява, но господин Форд не работи за фирмата от цял месец.

 

 

Бианка седеше в крематориума на погребалната служба на Ленард Форд и не помнеше някога да е била по-нещастна. Нито пък засрамена.

Знаеше, че на теория вината, задето Ленард не е бил в състояние да признае провала пред съпругата си, не е нейна, нито пък че той не се е представил успешно в работата, нито пък че не е видял белия ван и е изскочил на пътя му, нито че шофьорът не е видял него. Ако обаче не го беше уволнила, той щеше да е жив и здрав, а приятната му съпруга и симпатично момченце нямаше да стоят ръка за ръка пред крематориума, облечени в черно, разплакани, докато поглеждаха към обсипания с цветя ковчег. Ленард Форд беше мил, приятен човек, макар и малко надут, който обичаше семейството си и се грижеше за него, а сега беше мъртъв, защото тя беше дошла във фирмата, където той работеше, и му беше казала, наред с други неща, да напусне, бе отнела достойнството и самоуважението му.

Патрик я посъветва да не ходи на погребението, напомни й, че почти не познава Ленард, Майк и Хю я посъветваха същото, но тя знаеше, че ако не отиде, ще я обвинят в пълна липса на загриженост. Обсъди проблема с Бърти и той — беше му трудно да срещне погледа й — каза, че няма да е зле да отиде и това наклони везните; попита дали да седне до него в крематориума, а той отвърна гузно, че щял да бъде с майка си и сестра си.

Тя знаеше, че много хора от фирмата — старата гвардия — я сочеха за виновна, макар да нямаха основание. Когато отиде в кабинета на Атина, за да й каже, че ще отиде на погребението, Атина я погледна с неприкрита омраза.

— Не разбирам какво добро мислите, че ще постигнете по този начин.

— Не мисля, че ще постигна нещо добро, лейди Фаръл, просто прецених, че така е редно — заяви тя, като едва успя да запази гласа си спокоен.

Накрая Сузи я попита дали иска да я придружи.

— Работех с него, така че трябва да отида. Според мен проявяваш огромна смелост, Бианка, честна дума.

Бианка я погледна, след това стана от бюрото, пристъпи към нея и я прегърна.

— Току-що ме накара да се почувствам по-добре през днешния ден. Не, ще се чувствам по-добре през цялата седмица. Благодаря ти, Сузи, много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Сузи, — ако се самообвиняваш за тази работа, постарай се да престанеш. Той не ставаше за нищо. А и откъде можеше да знаеш, че той няма да успее да преглътне истината? Ако бях на твое място, щях да се чувствам по абсолютно същия начин. Сега, като се замисля, трябваше да се държа по-мило с него, но не го направих. А, Бианка, още нещо, не забравяй, че си тук, за да вдигнеш фирмата на крака. Това ти е работата, не да правиш живота на служителите лесен и безпроблемен.

— И що за човек съм в такъв случай? — попита Бианка. — Защо не съм се хванала на работа, която не съсипва хората? Няма ли да съм щастлива и без да работя. Защо не си гледам децата и Патрик? О, боже…

Долови треперенето на гласа си и погледна Сузи, която очевидно се чувстваше неловко.

— Извинявай, Сузи — каза тя. — Не е честно. Отдавам се на самосъжаление. Права си, разбира се. Това ми е работата. Аз съм такава, каквато съм, ние сме каквито сме и… хайде да пийнем по едно.

— Става — съгласи се Сузи.

Докато седеше до Бианка в претъпканата църква, Сузи започна да се тревожи за Хенк. Той ставаше все по-нетърпим, беше сърдит почти непрекъснато, а веднъж, след като пийна… Господи… не можеше ли да се справи с него както се бе справяла с всички останали в живота си — по онзи позитивен, разумен и предвидлив начин?

Пропъди мислите за него и се опита да се съсредоточи в църковната служба.

Рискува да погледне към Ани, съпругата на Ленард. Не, вдовицата му. Тя беше вдовица, вероятно в началото на четирийсетте, не повече. Беше ужасно, не, повече от ужасно. Но поне не го беше направил нарочно…

Обърна се назад. От „Фаръл“ бяха дошли много хора. Семейството, както можеше да се очаква, лейди Фаръл, издокарана в черно от главата до краката, сякаш беше на погребение в „Сейнт Пол“, в дълга до глезените рокля и широкопола копринена шапка. Каро, придружена от мъж, който вероятно беше съпругът й, бяха от едната й страна, а Бърти и съпругата му от другата.

Бърти изглеждаше потресен; сигурно се измъчва безкрайно много, реши Сузи, с това нежно сърце и прекомерно развито чувство за вина. Горкичкият Бърти — той бе жертва. Присила изглеждаше приятна — с кръгло лице под черна барета, която подчертаваше изражение на загриженост. Защо, за бога, бяха довели и горкичката си дъщеря? Какъв й беше Ленард? Понякога хората бяха изключително странни.

Флорънс беше застанала сама; Сузи бе започнала да харесва много Флорънс. Тя беше умна, пълна с идеи и толкова невероятно красива. Господи, сигурно е била забележителна красавица като млада. Защо ли не се беше омъжила отново? — само една голяма любов със съпруга й, а след това бе прекарала сама целия си живот. Как ли беше издържала?

Сузи отказа дори да мисли за подобна възможност и се опита да се заслуша в думите на викария.

Добре че Корнилиъс беше доста стар, когато почина.

Спомни си ужаса, когато внесоха ковчега му, чу ужасните думи, прах при прахта, пръст при пръстта — и тогава свещеникът избълва онези простотии как той щял да отиде в отвъдното, как двамата щели да се срещнат отново там, обединени от любовта към господ. Побесня от тези глупости, прииска и се да се изправи и да му каже, че двамата с Корнилиъс никога повече няма да са заедно, че никога повече няма да го види… Нямаше начин да го направи. Човек трябваше да се държи прилично. А и тя се беше съгласила, защото алтернативата беше някоя отвратителна хуманистична церемония, а тя нямаше да се съгласи на подобно нещо. Добре поне, че Корнилиъс си отиде както бе живял — със стил.

Не че тази служба беше много стилна. Имаше отвратителен орган с метално звучене, носеше се тънък глас, който изпълняваше „Господ е в мислите ми“. Тя беше поръчала хор за Корнилиъс, прекрасен хор и звучен орган; за нея бе успокоение да уреди всичко добре, да добави малко музикална класа към събитието. Ако имаше господ, мислеше си често тя, Той със сигурност имаше музикални претенции; нищо не бе в състояние да възвиси духа както музиката.

А това нещастно момиче? Какво ли изпитваше? Позвъни на Ани лично още същия ден, в който научи, и подчерта, че подобно нещо нямаше да се случи, ако тя бе управлявала фирмата. След това поръча огромен венец от бели рози с послание: „С цялото ни съчувствие и дълбоко уважение за един прекрасен човек от Атина, Каролайн и Бъртрам Фаръл“.

Когато най-сетне излезе, Бърти се поотдръпна от майка си и сестра си, докато те минаваха през цветята. Срамуваше се от венеца и посланието, защото бяха прекалено натруфени; дори Каро, беше сигурен, мислеше, че е прекалено. Венецът беше широк колкото ковчега, когато го поставиха отгоре.

— Здравей, Бърти. — До него бе застанала Флорънс, милата Флорънс, и му се усмихваше. Той се наведе и я целуна.

— Здравей, Флорънс. Как си? Много се радвам, че дойде.

— Как да не дойда. Търговска къща „Фаръл“ има нужда от представители, въпреки че майка ти се е погрижила за това.

В кафявите й очи заиграха закачливи искрици и Бърти си позволи да й се усмихне.

— Така е. Горката госпожа Форд, много ми е мъчно за нея.

— И на мен. Толкова красива жена. Ами момченцето. Ще отидеш ли да изкажеш съболезнования след това?

— Май да. Мама настоява да отидем. Според мен ще излезе, че се натрапваме, но… ами ти?

— Няма, съгласна съм с теб, хората предпочитат да са със семейството и приятелите си. Ето я, идва.

Ани Форд, пребледняла, но напълно овладяна, пристъпи към Атина и подаде ръка. Атина я пое с двете си ръце.

— Много ви благодаря, че дойдохте, лейди Фаръл. Искрено ви благодаря.

— Мила, това е най-малкото, което бихме могли да направим. Корнилиъс щеше да се ужаси от случилото се.

Той никога нямаше да го уволни, това никога нямаше да се случи, това иска да каже, помисли си Флорънс, но сигурно тази нещастна жена имаше нужда да чуе точно това.

Това обаче съвсем не беше истина. Тя много добре знаеше, че за Корнилиъс назначаването на Ленард беше грешка и той го беше казал на Атина; тя обаче се бе поддала на чаровните му ласкателства.

Пристъпи напред.

— Моите съболезнования, госпожо Форд. Аз съм Флорънс Хамилтън, управител на магазина в Баркли Аркейд, и съпругът ви често се отбиваше. Винаги се радвах да го видя.

— Да, той често споменаваше Магазина и казваше, че е прекрасен — отвърна Ани. — Благодаря ви, че дойдохте.

След това се напрегна, когато Бианка се приближи, последвана от Сузи.

— Здравейте, госпожо Форд. Аз съм Бианка Бейли. Моите съболезнования за съпруга ви.

— Да — отвърна Ани Форд, неочаквано събрала нови сили. — Сигурно, така и предположих. — Наблюдаваше Бианка враждебно, със студени очи.

Бианка посрещна напълно спокойно погледа й.

— Исках да дойда, за да изкажа съболезнованията си.

— Нямаше нужда. Бихте ли ме извинили.

— Моите съболезнования… — Започна отново Бианка, но Ани й обърна гръб.

Бианка трепна. Сузи пристъпи напред и стисна ръката й.

— Хайде — подкани я тя, — да вървим.

Тръгна с нея към колата, която ги чакаше, и двете се качиха. Докато ги наблюдаваше напрегнато, Бърти видя как тежко се отпусна Бианка на задната седалка и закри очите си с ръка. Сузи я прегърна.

— Горката жена — отбеляза Флорънс. Със сигурност не говореше за Ани Форд, а за Бианка Бейли.