Пени Винченци
Наследниците (19)

Осемнайсета глава

— Беше невероятно! — Големите тъмни очи на Мили блестяха от вълнение. — Апартаментът им е страхотен. Влизаш в нещо като вътрешен двор, след това в самата сграда, качваш се в асансьора и той се намира на последния етаж, има нещо като градина и прекрасен изглед над покривите. Страхотно е.

— Къде точно се намира? — полюбопитства Бианка.

— В Сен Жермен — отвърна Мили.

— Чудесно! Любимият ми квартал на Париж. Предполагам, че сте ходили в „Кафе дьо Флор“.

— Да, ходихме. Закусвахме там всеки ден. И в „Льо де Маго“. В събота вечерта вечеряхме в „Брасери Лип“, пихме коктейли в „Крийон“. — Произнасяше съвършено френското „р“. — Кари казва, че това е едно от задължителните места, когато си в Париж.

— Ясно. Позволиха ли ти да пиеш на бара?

— Не, но ние излязохме в градината и Андрю ни купи напитките.

— Вече не е ли сър Андрю? Много сте се сближили. — Патрик проговаряше за пръв път.

— Стига глупости, татко. Нямаше начин през всичкото време да го наричам сър Андрю!

— Както и да е, да се върнем на коктейла. Какъв беше?

— „Белини“.

— Мили! — Бианка не се сдържа. — Искаш да кажеш, че Андрю Мейпълтън те е черпил с „Белини“?

— Да.

— А не е трябвало.

— Мамо-о-о! Как е възможно да си толкова старомодна?

— Мили, ти си още дете. Не ти е позволено да пиеш алкохол. Как, за бога, се почувства след това?

— Супер. Малко замаяна. Той каза, че вътре имало няколко капки шампанско. Повечето било сок от праскова. Това са съставките на коктейл „Белини“ — обясни тя на майка си с известно снизхождение, — сок от праскова и шампанско.

— Благодаря ти, че ми каза, но това ми е известно. — Налагаше се да поговори с Ники Мейпълтън по този въпрос; беше твърде важен, за да го подмине просто така. — Какво друго правихте през този прекрасен уикенд?

— Страшно много шопинг. А в неделя отидохме на битака и двете с Кари отскочихме до невероятна част, наречена „Марше Малик“, само ретро нещица, и аз си купих дънково яке, направо суперско, с бродирани по него цветя, много по-готино от масовата мода в „Холистър“. Отивам да го донеса.

— А пък ние профукахме една торба пари за яке от „Холистър“ — отбеляза Бианка, — което не става. Какви сме глупаци да не знаем. Не съм сигурна, че тази дружба ми се нрави, Патрик.

Патрик и се усмихна широко.

— Няма да продължи дълго. Сигурно следващия срок ще се скарат.

— И не ми харесва, че са я черпили с коктейли. Прекалено безотговорно.

— … тя е прекарала страхотно. Ще ви пише, както си му е редът…

— Няма нужда! — В гласа на Ники Мейпълтън прозвучаха весели нотки.

— Аз съм малко старомодна в това отношение — побърза да я прекъсне Бианка. — Както и да е, уикендът очевидно е бил страхотен и тя не спира да говори как сте прекарали. Много мило, че я поканихте.

— Радвам се, че й е харесало. Тя е много сладка, Бианка, изключително възпитано момиче.

— Стараем се — каза Бианка. Замълча, след това продължи почти небрежно. — Ники, надявам се да не ми се разсърдиш, че го споменавам, но има нещо, което малко ме притесни. Мили ми каза, че е пила коктейли в „Крийон“, „Белини“… предположих, че е бил безалкохолен, но тя обясни, че се е почувствала замаяна…

Гласът й затихна и тя се почувства нелепо, сякаш бе направила нещо нередно.

— Скъпа моя Бианка, много се извинявам. Позволяваме на Кари да пие от две години. Според нас е важно тя да научи какво представлява алкохолът, а не да го възприема като нещо опасно и забранено. В коктейлите имаше съвсем малко шампанско, разбира се, не бяха истински „Белини“.

— Да, разбирам — отвърна Бианка, — само че според мен Мили е още малка…

— Значи няма да се повтори — обеща Ники. — Както и да е, за нас беше удоволствие да прекараме времето си с Мили. Тя помогна много на Кари в училище да си намери мястото в класа.

— Радвам се — каза Бианка. — Много се радвам. Кари трябва да дойде и да прекара някой уикенд с нас. Имаме къща в Оксфордшир…

— Чудесно, ще й бъде много приятно. Сега ти казвам чао, Бианка, и много се извинявам, че си се разтревожила.

— Няма нищо — отвърна Бианка. — Още веднъж ти благодаря.

Тя затвори телефона и остана загледана в него, запита се дали Ники Мейпълтън ще предаде разговора на Кари. Надяваше се да не й каже.

 

 

— Чао, мили. Успешен ден. Не забравяй, че довечера ще пием по чаша със семейство Късънс. Ще закъснееш ли?

— Ами… няма. Не, няма.

Ленард Форд затвори вратата след себе си и се настани в колата, подкара към гарата и се качи на влака. Усети, че му прилошава.

Разбира се, че нямаше да закъснее; дните и без това му се струваха безкрайни, докато се прехвърляше от обществена библиотека в някое кафене и избираше райони, където нямаше вероятност да срещни познати, чакаше с нетърпение часовете да се изнижат… Все си мислеше, че ще свърши нещо полезно, ако остане без работа, ще учи нещо или ще се запише на курс по дърводелство, но тогава всичко това му се струваше лесно, обвито в безпроблемната самоувереност на добре платена работа, която му се струваше абсолютно сигурна — къде се дяна мотивацията сега? Та той дори нямаше кураж да съобщи на съпругата си, че са го уволнили.

Добре де. Утре. Довечера щеше да отиде да пийне по чаша със семейство Късън, а утре вечер щеше да каже на Ани. Щеше да се престори, че се е случило току-що. Не че беше редно, но беше по-добре от нищо. Така щеше да приключи. Почти.

Даде си сметка, че той почти винаги е весел. Куражът му ги беше тласкал напред през годините. Само че…

 

 

— Какво има? — попита тя, седна на леглото и пое ръката му.

— Трябва да се махне — заяви Тери.

— Кое? — попита тя, оглупяла от страх.

— Скапаният ми крак! Ти за кое мислиш?

След това обърна лице настрани, а тя остана да седи до него, неспособна да намери думи, ужасена от онова, което ги очакваше.

Трина Фостър работеше за отдел „Човешки ресурси“ от една седмица и една от задачите, с които трябваше да приключи преди уикенда, беше да връчи писмата на всички продавачки на „Фаръл“, да ги уведоми, че са освободени от длъжност. Във вторник вечерта господин Фаръл й съобщи, че на другия ден ще отсъства и няма да може да подпише писмата, така че трябва да почакат.

— Ще им се стори прекалено невъзпитано и грубо — някои от тях работят за нас от много отдавна, — затова ще почакат до понеделник.

Можеше поне да ги подготви. Трина посвети част от времето си да ги принтира и ги постави на бюрото на спретната купчинка, когато по средата на следобеда Бианка Бейли влезе в кабинета.

— Господи Фаръл няма ли го?

— Не, госпожо Бейли, на курс е. Каза, че ще се постарае да се върне, но не беше сигурен.

— Добре. — Тя погледна писмата. — Сигурно чакаш той да ги подпише.

— Точно така. Каза, че били спешни, но държеше да ги подпише лично. Ще ги изпратя заедно със заповедите за освобождаване на консултантите.

— Ясно. Дай ги, аз ще ги подпиша. Надявам се, че той ги е одобрил.

— О, да.

— Чудесно. Дай ми ги, аз ще ги подпиша, а Джемайма ще ги изпрати. Не се притеснявай, аз ще обясня на господин Фаръл в понеделник. Той ми каза, че си се справила много добре през седмицата. Давай все така.

Тя й отправи великолепната си усмивка — беше толкова очарователна, помисли си Трина, така приятелски настроена — и си тръгна с писмата.

До края на работното време Трина прегледа изостаналите имейли и едва когато реши да подреди бюрото на господин Фаръл, видя картичката с почерка на Бърти, наполовина скрита под купчина бележки. Върху нея беше лепната бележка. „Да се приложи към писмото за Марджъри Досън“.

Обзета от паника, Трина махна лепящото листче и прочете картичката.

Скъпа Марджъри,

Много ми е мъчно, че се налага да се сбогуваме. Дано разбереш причините и искам да ти благодаря за годините вярна служба, които ни посвети. Надявам се съпругът ти да е по-добре и знам, че ти ще продължиш да се грижиш за него смело и неповторимо, както досега. Държа да те уведомя, че ако в близко бъдеше се открие подходящо работно място, ти ще бъдеш една от първите чакащи. Ако искаш да обсъдиш положението си лично с мен, моля те, не се колебай и ми позвъни или пък си запиши час при секретарката ми.

— О, боже! — изохка Трина, грабна картичката и затича по коридора, а после се втурна в офиса на Джемайма.

Само че Джемайма беше излязла, също и Бианка, а пощата очевидно беше изпратена.

И наистина, когато се върна в офиса си, беше получила имейл от Джемайма. „Не се притеснявай за писмата. Ще ги пусна лично, след като си тръгна — малко по-рано, тъй като имам час при зъболекар. Пожелавам ти приятен уикенд.“

Трина си помисли, че единственото, което можеше да направи, бе да пусне картичката отделно. Въпреки че петъчната поща бе заминала, Марджъри щеше да я получи в понеделник, така че проблем нямаше. Трина изключи компютъра и излезе да се срещне с гаджето си, а по пътя пусна картичката в една кутия.

В събота Луси пристигна в „Ролф“ и откри щанда празен. Остана изненадана; Марджъри винаги беше на мястото си още преди отварянето на магазина. Луси харесваше Марджъри, защото тя много се стараеше да обясни всичко, което момичето не разбираше, освен това останалите продавач-консултанти много я харесваха. Луси тъкмо се зае да подрежда, когато пристигна мениджърът.

— Днес се налага да се справиш сама, Луси. Марджъри се обади току-що, няма да дойде. Каза, че била болна.

— Добре — отвърна Луси. Усмихна му се. Беше и мъчно, че горката Марджъри се е разболяла, но щеше да й е забавно да провери как се справя без нея; така поне щеше да има какво да прави.

 

 

Следващата седмица беше предпоследната в „Лице в лице“ и се очертаваше да бъде много вълнуваща. Голям местен хотел щеше да организира ревю и всички студенти щяха да се представят като гримьори. В чест на завършването трябваше да създадат окончателната си визия, както се изразяваха от „Лице в лице“, във формата на колаж, индивидуална компилация от снимки на манекенки и цветни петна — панделки, дантела, дори копчета, като използват цялата палитра плюс модни фонографии, снимки на грим и коса — като всичко това трябваше да намери отражение в окончателната им творба, — грим и коса на модел. Тогава щеше да дойде и фотограф — и това щеше да бъде началото на портфолиото им.

Марджъри седеше на масата в кухнята и не можеше да повярва на съдържанието на писмото, което пристигна сутринта. Любезна, макар и кратка бележка я информираше, че ще бъде освободена от работа от края на август.

Как бе възможно да й го причинят, просто да я изметат като изхвърлена кърпичка. Къде беше лейди Фаръл сега с изтънчените си думи и обещания? Не беше до нея.

Марджъри реши да й се обади, но телефонът звъня дълго и никой не вдигна. Нищо, щеше да продължи да опитва. Междувременно трябваше да отиде в болницата — седеше край леглото на Тери, не откъсваше очи от него, опитваше се да накара системите, които, изглежда, се изливаха в прекалено много вени, да направят каквото трябва и да ликвидират отвратителната инфекция, която заплашваше и живота, и крака му.

 

 

— Здравей, Луби Лу — поздрави Бърти, когато Луси влезе. Той бе измислил това галено име, а тя нямаше нищо против, въпреки че Присила го ненавиждаше, затова той се стараеше да го използва по-често от обикновено. — Колко милиона дами обслужи днес?

— Нямаше никакви милиони — отвърна Луси. — Не бяха дори десет, да не говорим, че не си харесаха почти нищо.

— О, боже.

— Освен това Марджъри я нямаше; мениджърът каза, че не се чувствала добре.

— Горката Марджъри. Какво смяташ да правиш до края на деня?

— Довечера ще работя в пъба. Уж нямам търпение да отида, ама не е точно така.

— Ти си добро момиче — отвърна Бърти. — Аз отивам да се погрижа за градината си. Чувала ли си за кандида?

— Разбира се, че съм чувала — отвърна остро Луси. Как бе възможно, само защото се отказа от университета, всички да си мислят, че пълна въздухарка. — Стига вече, татко!

— Извинявай, извинявай! А, ето го телефона. По дяволите. Дано не е майка ти да иска подкрепление за нейната разпродажба на стари вещи.

— Аз ще се обадя — предложи Луси — и ще й кажа, че не си тук.

Върна се усмихната в стаята.

— Беше бабчето. Иска да говори с теб. Казах, че ще проверя дали си тук, а тя ме сряза да не говоря глупости, защото нямало къде другаде да си. Извинявай, татко.

— Нищо — въздъхна Бърти. — Един господ знае какво иска, но едва ли е по-неприятно от разпродажбата.