Пени Винченци
Наследниците (38)

Трийсет и седма глава

Нови лъжи, все повече и повече, как бе възможно да ги изрича толкова нагло, толкова убедително? Трябваше да каже истината. Ако се беше сблъскала с гняв, с насилие, може би щеше да каже истината. Само че не стана така. Посрещнаха я недоумение, болка, дори сълзи.

Достатъчно беше да каже: „Съжалявам, Хенк, но този път наистина приключихме, има друг.“

Това обаче щеше да е проява на жестокост, на каквато тя не беше способна. Трябваше да изчака, да избере подходящ момент. Така беше правилно, това бе единственият начин. След всичко, което се случи, той трябваше да се сети.

Не за всичко, разбира се. Не че тя се прибра в Лондон с пеещо сърце в онова прекрасно, слънчево, леденостудено утро, поглеждайки телефона, оставен на седалката до нея всеки път, когато пътят позволяваше, и неговия есемес: „Много искам да те видя, ела, когато можеш“, след това преповтаряше думите, чуваше гласа му, прослушваше гласовата си поща отново и отново: „Наистина много ми липсваше, Сузи. Взел съм си почивен ден, имаш ли възможност да минеш до нас?“

Най-хубавото беше, че можеше. Беше петък, конференцията беше приключила, а Бианка бе изпратила имейл до всички, за да благодари и да им позволи да ползват напълно заслужен свободен ден.

Тя се загуби, разбира се, докато шофираше в Канари Уорф, обикаляше, разплакана от безсилие, и най-сетне видя паркинг, не този, който трябва, но поне можеше да си остави колата, слезе и взе такси; то я остави пред един от небостъргачите, тя влезе, качи се в асансьора и натисна копчето за двайсетия етаж, а когато излезе, той я чакаше с премрежени от удоволствие очи, протегна ръка, пое нейната и я целуна официално по бузата.

— Страхотно е, че те виждам, заповядай.

Вътре бе просто невероятно: тя застана в хола му, огромния бял, просторен хол с високи прозорци, бели канапета и под от светло дърво, огледа ширналото се небе зад стъклото, водата долу в ниското и едва тогава се обърна към него, усмихна се, той отвърна на усмивката и това бе всичко.

Сексът беше зашеметяващ. Двамата се откриха със сладост, замаяни, бързо, бавно в едно пътуване към наситено и прекрасно удоволствие, уверено и нежно. Сякаш бяха очаквали този момент цял живот, сякаш всяко друго преживяване ги бе тласкало към този момент.

Той свърши с висок стон, тя със силен, остър вик на радост.

— Боже господи — възкликна той. — О, боже — и я привлече към себе си, зарови уста в оплетената й коса. След малко тя въздъхна с пълна наслада, тялото й се отпусна, главата и сърцето й замряха от необятно щастие.

Все още беше рано, имаше много време до обяд, а денят обещаваше да е неповторим: пиха великолепно кафе и докато обядваха с онова, което извадиха от неприлично големия хладилник — хрупкав хляб и сирене епоас, което заплашваше да потече по масата и да избяга от тях, газирана вода, бутилка съвършено изстудено бяло вино и най-невероятното, домати, които наистина имаха вкус на домати. Слушаха музика и тя откри, докато разглеждаше лениво сидитата му, че имат почти еднакви, както и същите дивидита, все филми, които и двамата обичаха. Върнаха се в леглото, а след това той предложи да се поразходят на чист въздух, когато започна да се спуска синкавият, красив зимен здрач, а тя отвърна, че ще й бъде приятно, но преди това поиска да се изкъпе и двамата влязоха заедно в двойната душкабина, горещата вода ги обливаше, смееха се и пееха глупави песни като „Пея в дъжда“, след това се оказа, че е станало тъмно и е твърде късно и прекалено студено, за да излязат.

Седнаха да гледат филм, „Артистът“, който й двамата обожаваха, от който той имаше копие, защото негов приятел бил в комисията на БАФТА. Имаше още вино, държаха се за ръце, извиваха се, милваха се, галеха ръцете си, сексуалното желание и задоволството се преплетоха, смяха се от щастие, че са прекарали такъв прекрасен ден.

— Беше като подарък, като великолепно опакован подарък — усмихна му се унесено тя.

Накрая дойде вечерта, истинската вечер и той предложи да вечерят, а тя се съгласи с удоволствие и той стана.

— Отивам да облека нещо.

— И аз — отвърна тя и си каза щастливо, че може да облече черната, тясна, плъзгаща се рокля, с която беше първата вечер на конференцията, и влезе в стаята, която той нарече гостна. Докато беше вътре, извади телефона от чантата и й се стори, че го вижда за пръв път от дни. Той я върна към действителността. Загледа се в петте пропуснати обаждания и шестте есемеса от Хенк, който чакаше, чак сега си спомни, в един бар, където се бяха разбрали да влезе, докато тя приключи работа, за да отидат след това на вечеря.

Обзета от паника, тя погледна часовника си: вече беше седем, а срещата им беше за шест. „Извинявай, много се извинявам!“, пусна тя есемес. „Задържаха ме, няма да успея, важна среща, продължава безкрайно дълго“ и се опита да си внуши, че това ще свърши работа, ще я откъсне от него, от действителността. Само че не се получи, денят беше съсипан и каквото и да правеше, колкото и да се стараеше, нямаше да върне радостта от невероятното до този момент съвършенство.

 

 

Бианка се качи съвсем бавно по стъпалата към къщата. Беше ранен следобед; сутринта отиде в офиса, за да премисли не само случилото се, но и реакцията си, защото все още имаше чувството, че някой я е ударил с всички сили, а след това е продължил да я налага, при това съвсем неочаквано.

Обядът след сутрешните представяния беше истински кошмар. Тя седеше на масата си, бъбреше оживено с всички, които я заговореха, наблюдаваше Атина на нейната маса, звездата на деня, усмихната, смееше се, получаваше целувки и комплименти. От време на време очите й срещаха очите на Бианка от другия край на залата и тя се усмихваше благосклонно и навеждаше глава на една страна. „Печеля аз — казваше този поглед. — Дори не си помисляй да си върнеш изгубеното.“

По едно време при нея дойде Флорънс. В тъмните й очи се бе събрала загриженост.

— Много съжалявам — каза простичко тя и погали Бианка по ръката.

Нямаше нужда от нищо повече и Бианка усети известно облекчение, а след това се зачуди как милата, нежна и възпитана Флорънс е издържала петдесет години на подобно отношение и как бе оцеляла. Тя наистина беше забележителна жена.

Следобедните представяния минаха доста добре; конференцията беше разпалена, на всички допадна идеята за магазина и наследството, за представителствата в други градове. Сливаше се съвършено с историята за парфюма.

Бианка говори добре, беше сигурна в това, адреналинът й даде сили и възвърна част от територията, която бе изгубила, обясни за магазините, нарисува ги, тези безценни посланици на бранда в Лондон и Париж, разказа историите им, изтъкна значението на наследството, типично английските им качества в момент, когато всички очи в света са насочени към Лондон, за да се възхитят и да завидят; успя да разпали публиката по съвършен начин.

Имаше само един въпрос, зададен от нов продавач, който слиса Бианка — колко още малки магазинчета ще има, два наистина ли са достатъчни, за да разкажат историята?

— Нека представим нещата по следния начин — усмихна му се тя. — Един в центъра на Лондон е безценен за нас. Това вече ни е известно. Същото ще стане и с магазина в Париж. Особено от гледна точка на пиара. С течение на времето, разбира се, си представям още много. Пътуване на хиляди километри, нали ме разбирате?

Това съвсем не беше достатъчно и тя го знаеше.

— Страхотна конференция — отбеляза Хю и вдигна чаша към нея, докато седяха в бара след вечеря, когато започнаха танците. — Свършила си страхотна работа. Да включиш и пчелата майка е блестящ ход — насочи вниманието към наследството и превърна историята в още по-интересна и вълнуваща. Честна дума, Бианка, беше невероятно. Браво. Виж, младата ти дизайнерка добре умее да се забавлява!

Тамзин беше на сцената при диджея и танцуваше.

— Винаги е добър знак, когато човек се поотпусне — заяви Майк, който беше седнал при тях. — Питам се дали да поканя лейди Фаръл на танц. Сигурно за нея трябва бавно парче.

— Не се заблуждавай — отвърна Бианка. — Очевидно е подхванала рокендрол. Луси ми каза, внучката й.

— Ужас. Май да се покрия. Тя обаче беше страхотна, Бианка. Много умен ход да й възложиш ролята на звезда.

— Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях — отвърна скромно Бианка.

Беше очевидно, че ще трябва да действа по този начин. Незнайно как, по напълно необясним начин, когато Атина обсеби конференцията, тя я превърна в небивал успех. Или по-голям от очакваното. Така бе за всички, с изключение на малцината, които знаеха, че подобно нещо не е предвидено. Въпреки това и те изглеждаха доволни.

— Знам, че е стара зла вещица — прошепна Сузи след обяда, — но нейната история беше истинско вълшебство.

— Тя е стара и зла — отбеляза Лара, — но изключително умна и хитра. Ако успеем да произведем парфюма — историята ще бъде страхотна. Интересно защо не го е споменала досега?

— Нямам никаква представа — отвърна Бианка.

Даде на всички свободен ден главно заради себе си. Имаше нужда от време, за да събере сили. Досега не беше срещала подобни трудности в нито една от предишните фирми, не и се беше налагало да залага на сляпо, да блъфира и дори да лъже. Там я мразеха, дори псуваха, но тя действаше с ледено спокойствие, знаеше много добре какво прави и как да действа. Никога не се бе чувствала както сега — обзета от страх, че положението е извън контрол.

Поставяше чантата си, празна, в шкафа за куфари, когато чу, че входната врата се отваря, и затича надолу по стълбите.

— Здрасти! — провикна се тя.

Беше Мили, застанала сама в антрето, пуснала чантата на пода, за да извади телефона. Отметна с едно движение водопада от тъмна коса.

— А, здрасти.

В гласа й долови безразличие, апатия, погледна майка си, сякаш не я познава и не й пука коя е.

— Добре ли мина седмицата? Извинявай, че не звънях по-често.

Тя сви рамене.

— Вече съм тук и не съм на училище, също като теб. Искаш ли да правим нещо заедно, да отидем на пазар, на кино?

— Не, благодаря. Излизам.

— С кого?

— С приятели.

— Познавам ли ги?

Тя сви рамене отново.

— По-скоро не. Извинявай. Трябва да се преоблека. — Докато вдигаше чантата от пода, тя се отвори и отвътре изпаднаха книги и списания; тя погледна купчинката, сякаш нямаше нищо общо с нея, обърна им гръб и пристъпи към стълбите.

— Мили, любимче, вдигни ги, ако обичаш.

— Няма да е точно сега — отвърна тя. — Ще ги вдигна, когато се върна.

— Мили!

— Какво? — Тъмните очи погледнаха враждебно Бианка.

Майка и сви рамене.

— Нищо.

— Добре.

Продължи нагоре по стълбите и хлопна вратата на стаята си.

Вратата се отвори отново. Беше Фърги.

— Здрасти.

— Здрасти, мамо.

— Добре ли си?

— Да, благодаря. Оли ме покани да остана у тях. Може ли?

— Да, разбира се. Къде е Соня?

— Паркира. Трябва да си събера нещата.

— Добре. Няма да те задържам. — Тя се усмихна ведро, с обич.

— Добре.

Той също затича нагоре.

Тя влезе в кухнята и си направи чаша чай. Влезе Соня.

— Здравей, Бианка. Прибрала си се рано. Как мина?

— Конференцията ли? Много добре, благодаря. Ъ-ъ-ъ… Карън? А Руби? Те тук ли са?

— Руби е поканена да играе с приятелка, ще се върне чак довечера, а Карън отиде да види новороденото на сестра си.

— Ясно. Добре.

Новородено! Никой не се интересуваше от нея, нямаха нужда от нея, но те навремето бяха бебета; безпомощни, нуждаещи се от много грижи, същевременно способни да събудят безрезервна обич.

Мили излезе; Фърги излезе; Соня излезе.

Бианка посегна към телефона и пусна есемес на Патрик: след пет или десет минути той отговори. „Извинявай, конферентен разговор, ще звънна после. Нали си добре?“

— Не, Патрик! — изкрещя тя на телефона. — Не съм добре. Изобщо не съм добре. — За втори път тази седмица Бианка се разплака с безпомощни, безнадеждни сълзи. Едва сега разбра, че никога досега не е била истински нещастна.

 

 

Лара беше разочарована. Знаеше, че е нелепо, но бе отдала огромно значение на конференцията. Беше се надявала, макар че не го признаваше дори пред себе си, че покрай странното настроение на конференцията двамата с Бърти ще могат да направят още някоя и друга крачка напред, ще признаят, че между тях има нещо, и… кой знае, може би щеше да се получи. Беше решила да покани Бърти на танц, представи си как той ще откаже, а след това ще се съгласи и тя ще го прегърне, ще бъде с него, ще поговори с него, ще му каже, че за нея е чудесен, че и е много приятно да са заедно.

А какво стана? Не се получи. Победен, отчаян, първо от съпругата си, после от майка си, той почти не я погледна, не и каза и дума и се постара да стои далече от всички.

Лара пробва, занесе му напитка, пускаше шеги, похвали презентацията му, възхити се на сакото му — но както тя обичаше да казва, все едно пръдна срещу вятъра. Накрая започна да флиртува най-безсрамно с един от организаторите на конференцията, който остана поласкан от вниманието й. Пиха много шампанско, смяха се и танцуваха. Ако имаше нещо, което Лара умееше да върши добре, освен работата си, то бе да танцува. Тя направи нещо още по-трудно, накара партньора си да танцува добре. Тази вечер танцува на всички парчета, които пуснаха, с всички присъстващи мъже.

Единственият, който не я покани, който седеше нещастно и се стараеше да не я поглежда, беше Бъртрам Фаръл, единственият, с когото тя имаше желание да танцува.

Господи, това беше трагично преживяване; през уикенда Бърти си припомняше как протече конференцията и му се стори почти невъзможно да загърби случилото се.

Не помнеше някога през живота си да е бил толкова шокиран, както когато майка му се изправи, без да е представена, и обсеби конференцията. А колко мъчно му беше за Бианка. Господи, майка му беше кошмарна личност, великолепна, същевременно безскрупулна вещица.

Наложи му се да наблюдава бездейно как шефката му, жената, която истински обичаше, която бе инвестирала в него, независимо че рискът беше огромен, е унижена публично от собствената му майка. Стори му се много болезнено.

Другото, почти нетърпимо се оказа Присила. Едва ли имаше начин да го унижи повече.

Ами Лара? Лара, която бе толкова глупава, та реши, че го харесва, не спря да флиртува цялата вечер и танцуваше само с онзи тип, организатора. Заслужаваше си го, след като беше толкова глупав. Тя прояви към него обичайната си приятелска топлота рано вечерта, целуна го, докато бяха на бара, похвали го за презентацията, но той се чувстваше толкова потиснат, чувствата му бяха притъпени и не можа да откликне, затова и тя се отказа и се развилня, а на него му се прииска да ревне.

Преди всичко се чувстваше засрамен и сега вече знаеше — без всякакво съмнение — какво трябва да направи. Лежеше буден втора нощ и решителността му укрепваше, положението му се изясняваше. За него вече нямаше място в търговска къща „Фаръл“, нито пък в семейството; трябваше да си намери друга работа.

 

 

След това тя се питаше какво ли щеше да се случи, ако Мили не беше разпиляла купчината списания по пода и не бе отказала да ги вдигне. Ако не беше толкова депресирана и самотна, вцепенена до такава степен, че да седи и да чете каталог за термално бельо, защото не й пука и няма сили дори да се помръдне, за да си вземе нещо друго за четене. Въпреки това, когато се отпусна на канапето в ъгъла на кухнята, то привлече погледа й. Беше на върха на купчината и тя посегна да го вдигне. Оказа се, че съдържанието му е много по-интересно от термално бельо. По-скоро той и се стори интересен: Джей Зи, най-успешният рапър на всички времена, струваше незнайно колко милиона и беше женен за най-красивата и най-успешна певица в света. Седеше, четеше и така попадна на нея. На идеята. Неговата идея. Можеше да я използва. Как бил публикувал книгата, която написал за рок индустрията и за живота си в този свят, а в деня на представянето качил всяка отделна страница на билбордове, на страните на камиони и на сгради, така че преданите му фенове да могат да намерят всяка с помощта на нещо като Гугълмап, да ги свалят и…

— Боже мой — възкликна Бианка. — О, боже. Боже мой.