Пени Винченци
Наследниците (28)

Двайсет и седма глава

— Просто невероятно, нали? Съвършено е, кажи!

— Съвършено е.

— Колко деца могат да си позволят подобна ваканция?

Мили неочаквано забеляза, че Кари я наблюдава втренчено. Мразеше тези моменти, те я плашеха. Усмихна се и се.

— Почти никой. Големи сме късметлийки.

— Искаш да кажеш, че ти си късметлийка, аз така или иначе щях да бъда тук.

В тези думи липсваше логика, но Мили знаеше, че няма смисъл да спори.

— Да, голяма съм късметлийка.

— Виждала ли си Ад тази сутрин?

— Не.

Не можеше да понася Ад. Беше лигльо. Сексист и разглезен лигльо.

— Намажи ми гърба, Кари — нареждаше той и тя грабваше крема против изгаряне и започваше да го маже.

— Донеси ми едно питие, Кари. — Когато го донесеше, той продължаваше: — Сега и лед. — И тя припкаше за лед.

Той не харесваше Мили; тя нямаше нищо против и с удоволствие играеше на карти с Тоби, който се оказа сладур, доста уплашен от големия си брат. Адам му се подиграваше, казваше му, че е пъзльо, защото не искаше да скача от палубата и се затрудняваше да си сложи водните ски, когато му падаха, докато караше.

На Мили също й беше трудно, предпочиташе да лежи на големия гумен пръстен и да шляпа във водата; предложи на Тоби да направи като нея и на него много му хареса. Кари се смееше и ги наричаше бебешоци. Тя беше невероятно добра на водни ски, дори по-добра от Адам, което никак не му се нравеше, така че след известно време се наложи да се преструва, че е изгубила уменията си, и падаше нарочно.

Половината ваканция беше минала и Мили нямаше търпение да приключи. Кари се държеше все по-предизвикателно с нея, тръшкаше се заради Адам и си го изкарваше на Мили, когато той не й обръщаше внимание. А това се случваше непрекъснато.

Разбира се, в много отношения беше прекрасно. Плаването около островите беше прекрасно, беше чудесно да плуват непрекъснато и да се излежават на слънце, да ходят на пикник на плажа, когато са на брега, тя обичаше вечерите на палубата, след като похапнеха, когато ставаше по-хладно и тогава играеха на скрабъл и последствия, игри, които Андрю и Ники Мейпълтън харесваха, а понякога дори играеха на сричкови ребуси. Мили беше много добра в сричките, което силно дразнеше Кари, защото тя бе тежък случай.

Адам наистина беше красавец, висок, мургав, не беше кльощав като повечето момчета на неговата възраст, учеше в „Итън“, беше умен и през повечето време изпращаше есемеси на приятелите си и изпадаше в ярост, когато изгубеше сигнала, а това се случваше непрекъснато.

Тази вечер възрастните щяха да се срещнат с приятели на друга яхта и решиха децата да останат под неблагонадеждното око на Дейзи, морския еквивалент на икономка; тя се грижеше за готвенето и почистването на каютите, но през повечето време се печеше на слънце и флиртуваше с Антоан, момчето, което отговаряше за водните спортове.

— Слушай сега — изсъска Кари, след като Ники Мейпълтън се гмурна във водата, за да поплува, — щом приключим с вечерята и Дейзи се покрие, ти също се покриваш. Вземи и Тоби със себе си. Двамата с Ад искаме малко спокойствие, за да послушаме заедно музика, може дори да попушим.

— Да попушите ли? — попита Мили.

— Да, да попушим. Трева, тревица, както искаш го кажи. Ад носи страхотна стока и каза, че било крайно време да разбера колко е гот.

— Добре, става — съгласи се Мили. Беше се научила да не възразява на Кари, независимо какво казваше или вършеше, но не се въздържа, когато по-късно същия следобед Кари неочаквано си свали горнището на банския.

— Кари! — ахна Мили. — Ад може да те види или пък Антоан.

— Я, каква си смотла. Годината е две хиляди и единайсета, Мили, не деветнайсети век. Няма да се развявам с бели цици.

— Добре — отвърна Мили и сви рамене.

— А, ето я и мама! Мили, свали си и ти горнището. Подкрепи ме, хайде!

— Няма. Кари, не искам…

— Мили! Господи, иска ми се да не те бях водила. Такова си недорасло дете. Хайде, сваляй го!

Тя посегна и дръпна горнището толкова силно, че то падна. Мили, силно засрамена, се обърна по корем тъкмо когато Ники Мейпълтън дойде при тях.

— Искате да заличите белите презрамки ли, момичета? Чудесна идея. Гледайте обаче Ад да не е наоколо. Ние тръгваме. Да си прекарате хубаво. До утре. А, да, Мили, майка ти ми е пуснала есемес. За посрещането другата седмица. Разбрахме се да те качим на полет от Атина. Праща ти много поздрави, надява се ваканцията със семейството да не ти се стори скучна след тази!

— Благодаря — отвърна Мили. Неочаквано ваканцията с родителите й, Фърги и Руби и се стори нещо прекрасно.

Ники тръгна; Кари погледна замислено Мили.

— Би ли ме снимала?

Подаде и телефона си.

— Без горнището ли?

— Без горнището, госпожице скромност. Хайде, действай!

— Добре — отвърна с нежелание Мили. Направи няколко снимки на Кари, след това й върна телефона.

— Сега ще снимам теб.

— Недей, Кари!

— Напротив, Мили. Хайде, не ставай досадна. Ще направя една и на двете заедно, ако искаш.

— Ами… — Знаеше, че трябва да отстъпи. Кари нямаше да престане да натяква, ако откажеше. Добре.

Седна и всяка секунда й беше крайно неприятна, защото гърдите й бяха наполовина на тези на Кари и много бели.

 

 

— Какво стана?

— Ами… нищо.

— Миличка, нещо е станало. Веднага си личи.

— Нищо не е станало, мамо.

— Добре — въздъхна Бианка. — Ако обаче решиш нещо друго…

— Няма! Няма какво да реша. Руби, искаш ли още един урок по гмуркане? Хайде. Фърги, да не посмееш да я бомбардираш. Просто недей!

— Струва ми се, че всичко е наред — подхвърли Патрик, докато наблюдаваше как Мили се гмурка изящно в басейна, последвана от плясъка на Руби.

— Нещо не е наред. Казах ти, че снощи плачеше, а когато я попитах, обеща да ми каже днес, така че има нещо. Тя е… Патрик, много те моля.

— Извинявай. Дай ми само минутка.

Той грабна телефона, отдалечи се с бърза крачка и се заслуша внимателно. Сол. Тъпият Сол. Не ги остави на мира по време на почивката. Звънеше всеки ден. Тя бе истински шокирана от Патрик; когато ходеха заедно на почивка, тя проверяваше телефона си три пъти на ден, след това го изключваше. Това бе правило, което не подлежеше на обсъждане. Е, почти.

— Сега пък какво има? — попита тя Патрик, когато той се върна и я погледна гузно.

— А, просто въпроси. Дали ще погледна това, дали съм видял онова. Не че имам нещо против — опита се той да омаловажи нещата.

— А би трябвало.

— Ти не разбираш. Сол е абсолютен маниак. Така работи. Той е малко… колебая се да го кажа, но няма задръжки. В известен смисъл.

— Така ли? — Макар и да не искаше, тя усети, че е заинтригувана.

— Да. Няма как да стигнеш там, където е той. Не трябва да имаш никакви емоции.

— О, така ли? Доста емоционален е, когато става въпрос за Дикън.

— Така е, но точно в тази емоция не влага никаква преценка. Дикън е най-важният, да не кажа единственият човек в живота му. Той не го възприема като част от цяло, като част от семейството. Сол се отнася към майката на Дикън като към човек от персонала. Тя съществува дотолкова, доколкото обслужва нуждите на Дикън.

— Нищо чудно, че са се развели.

— Джонджо разправя, че тя много се е стараела да бъде добра съпруга на Сол.

— И?

— Никой не може да изпълни тази роля. Той просто иска хора, които да вършат онова, което трябва. Работата е там, че се интересува единствено от парите, които изкарва. Не че може да ги пипне, това е някаква абстракция. Трудно ми е да го обясня. Не се интересува от нищо друго, не мисли дали ще обиди този или ще разстрои онзи. Така е през деветдесет процента от времето.

— Господи. Да не станеш и ти такъв, мили. Напомни му, че сме във ваканция. Иначе аз ще го направя.

— Бианка… — Неочаквано гласът на Патрик стана много сериозен. — Моля те, недей. Става въпрос за работата ми, а той ми е шеф. Ще се справя, както аз преценя.

— Само се шегувах — отвърна тя малко стреснато.

Изведнъж разбра какво представлява Сол за Патрик: той бе не само символ на успеха, а на самоуважението, шанс да постигне нещо сам, вместо да разчита на подаянията на баща си. Щеше да стане опасно, ако се намеси.

 

 

— Много мило, че дойде. — Гласът на Хенк вещаеше опасност. В претъпкания бар, сред шума и горещината, лицето му, пребледняло, изпънато, бе единственото, което забеляза, и то я уплаши.

— Извинявай. Наред ли е всичко? Честит рожден ден — добави тя със закъснение и се приближи, за да го целуне, но той се отдръпна.

— Така изглежда. Купища гадна храна, няма достатъчно пиячка; умрял опит за парти за рожден ден.

— Извинявай, Хенк. Предупредих те, че ще закъснея. А ти… намери ли подаръка, който ти бях оставила?

Разбира се, че го беше намерил. На масата в кухнята, където го остави, преди да излезе тихо, се мъдреше завързаният с червена панделка скъп обектив, за който той мечтаеше.

— Да, намерих го.

— Добре ли е? Подходящ ли е?

— Да. Подарък, в който не е вложено никакво лично чувство. Да, благодаря.

— Ами… добре. — Дори сега тя очакваше нещо повече. — Няма ли да ме почерпиш едно питие?

— Поръчай си на бара. — Той й обърна гръб и заговори с друг. Разстроена до сълзи, тя се отправи към тоалетната. Върна се усмихната, очевидно готова на всичко.

Но нещата се развиха по-зле, отколкото беше очаквала. В апартамента, няколко часа по-късно, той се обърна, когато тя го последва, блъсна вратата зад нея, вдигна ръка и я зашлеви през лицето.

— Мръсница такава — каза той, — егоистка, гадина. Грижа те е единствено за скапаната ти работа, дори на рождения ми ден я постави на първо място.

Тя не посмя да му противоречи, да се защити.

— Хенк, извинявай, много се извинявам, но нали ти казах, че нямаше как, затова купих и наредих нещата за ядене и всичко останало…

— Ето какво заслужават нещата за ядене — заяви той и запрати полупразно плато с хапки в стената. Платото се разби, а съдържанието се пръсна навсякъде.

— Хенк, престани, моля те, престани! Ти си полудял! — Той се обърна към нея, погледна я с блеснали очи, а тя продължи ужасена от онова, което можеше да последва. — Извинявай, много се извинявам, че съм те разстроила, трябваше да дойда по-рано…

— Трябваше, мама ти стара — отвърна той и я удари отново, този път от другата страна на лицето, а тя залитна, едва не падна, успя да се добере до банята, блъсна вратата и я заключи. След малко чу входната врата да се отваря и затваря с трясък, след това излезе уплашено, страхуваше се, че той прави номер, но него го нямаше и тя заключи, сложи веригата и започна да чисти неразборията, защото, изглежда, не и оставаше нищо друго. Мислеше си, че самотата е много по-желана от онова, което и се налагаше да търпи през последните няколко седмици.

Събуди се, усети болка навсякъде и погледна телефона си; не беше навила будилника и видя, че минава девет. Добре че нямаше срещи. Можеше да стигне до десет, щеше да се усамоти и изкара този ден… Телефонът й звънна. Обаждаше се Хенк. Тя не вдигна. След това звънна домашният телефон, телефонният секретар се включи и тя чу гласа му.

— Сладурче, сладурче, много се извинявам. Прости ми, моля те, много те моля да ми простиш. Обичам те, обичам те толкова много. Не мога да живея без теб. Няма да се повтори. Кълна се. Моля те, много те моля, кажи ми, че мога да се прибера вкъщи.

Тя влезе в банята и тогава забеляза отражението си. Едно насинено око, една безобразно подута скула, синина край устата, сцепена устна. Не можеше да отиде на работа в този вид, в никакъв случай не можеше да се покаже! Щеше да позвъни на Джемайма и да й каже, че е болна — добре че Бианка не беше на работа. Остана под душа дълго, опитваше се да отмие нещастието, срама и болката, насили се да приеме истината; когато излезе увита в хавлия и седна на канапето — вече бе изключила мобилния, — не обърна никакво внимание на безкрайните позвънявания на Хенк на домашния телефон. Той не спираше да повтаря колко много я обича, как го бил направил, защото се почувствал наскърбен, защото бил рожденият му ден, защото мислел, че ако тя успее да го спре да пие… Усети как я завладява чувство на вина, вина и срам. Наистина беше рожденият му ден, трийсетият му рожден ден, важна годишнина… Недей, Сузи! Не бива да се размекваш, не го прави, не бива! Той е опасен, ужасен…

— Имам нужда от теб — повтаряше Хенк, — толкова много си ми нужна…

 

 

— Тя тук ли е? — попита раздразнено Атина.

— Ами, не — отвърна Джемайма. — За съжаление не, лейди Фаръл. Ще дойде. Вие малко подранихте. Да ви направя ли чаша чай, да ви донеса нещо студено за пиене, докато чакате?

— Вкусът на чая от тези машини е неприятен. Може би чаша вода, тя поне няма как да бъде съсипана.

— Разбира се, лейди Фаръл — отвърна Джемайма и стана, докато Атина профучаваше покрай нея към кабинета на Бианка.

Бианка седеше в задръстване на „Пикадили“, вбесена от безсилие, и си повтаряше, че подобно е и състоянието на „Фаръл“. Всичко беше в застой, скъпата машина боботеше неумолимо, гълташе бензин и не правеше почти нищо друго, а лейди Фаръл, като някой шофьор грубиян, непрекъснато й показваше среден пръст и я засичаше всеки път когато тя понечеше да потегли напред. Последната проява бе насочена срещу Хати и тя не спираше да критикува всеки продукт, който излизаше от лабораторията, настояваше да бъде върнат и да се създаде нова формула. След това на Бианка се налагаше да отменя нареждането — цялото това пропиляно време беше безобразно скъпо.

Марк Ролинс, новоназначеният финансов директор, вече бе заявил пред Бианка, че няма шанс да достигне целите си през следващата година, дори пускането на новата серия да е изключително успешно.

— Ако не е изключително успешно, тогава резултатите ще бъдат дори още по-лоши от тези. Ако пък не се получи…

— Марк, може ли да не говорим по този въпрос, ако обичаш? Това просто не ми влиза в сметките.

— Радвам се да го чуя — отвърна той.

Тази сутрин Марк й изпрати имейл, в който обобщи положението; Джемайма го принтира и го постави в папка на бюрото на Бианка заедно с други важни документи като доклад от Хати за персонала в лабораторията — „Мардж става, Джаки е пълно разочарование, прекалено опърничава, трябва да бъде освободена“, и напомняне от Лара, че е обещала да обсъдят формата и датата на всички търговски конференции преди пускането на новите продукти. „Трябва чудо да стане, Бианка, което да повдигне духа на войската, тъй като в момента е почти на нула.“

Джемайма предположи, че лейди Фаръл може да не се отнесе честно и почтено, докато рови в кабинета на Бианка, забърза след нея и я покани да седне на един от ниските фотьойли до масичката за кафе, попита я дали иска списание, което да прегледа, докато чака.

— Не — отвърна Атина, — повечето днешни списания ме депресират. Искам си чашата вода. С лед, ако не те затруднявам прекалено много.

— Веднага — кимна Джемайма. — Просто ще… — Тя замълча, обърна се към бюрото, уж за да го подреди, но всъщност пое в ръце всички папки, които Бианка едва ли искаше лейди Фаръл да види. В този момент Лара надникна и заяви, че трябва спешно да види Бианка и попита дали има прозорче по някое време през деня.

— Извинявай, че те притискам, Джемайма, но закупчикът от „Дебънамс“ е на телефона.

— Разбира се — отвърна Джемайма, — само да погледна графика. Има два часа следобед. Извинете, лейди Фаръл.

Атина, която наблюдаваше внимателно Джемайма, затвори вратата и прегледа папките на бюрото. Когато Джемайма се върна, Атина седеше до масичката за кафе и разглеждаше последния брой на „Вог“.

— Дори не ми се мисли какво би си помислила Даяна Вриланд за всичко това.

Джемайма й се усмихна мило, взе папките и излезе, а десет минути по-късно Бианка звънна, за да съобщи, че ще се забави поне с петнайсет минути. Джемайма предаде съобщението кротко и гузно на лейди Фаръл, която стана и пусна списанието на масичката.

— Много съжалявам, но не мога да си позволя да чакам повече. Изненадана съм, че госпожа Бейли не е в състояние да се организира по-добре.

Когато се върна в офиса си, тя помоли Кристин да провери кога може да организира нова среща на борда. Същата вечер, когато се прибра, след като си направи джин с тоник, по-силен от обикновено, тя позвъни на Каро.