Пени Винченци
Наследниците (35)

Трийсет и четвърта глава

Още от самото начало криеше много от него — това бе съществена част от връзката им. Ако той знаеше за тези неща, за някои от тях, щеше да се почувства притиснат, понякога щеше да се дразни и времето им заедно, безценно, неповторимо, както тя се надяваше и молеше да остане, щеше да бъде съсипано. Ако той знаеше или подозираше това, животът им щеше да се превърне в безобразно сложен, опасен, щеше да се промени завинаги, така че той не биваше да научава, макар тя да чувстваше неканената радост, която растеше в нея заедно с бебето й.

Позволи си ден или два на подобни чувства, да се наслади на радостта и на мисълта какво би могло да бъде, след това ги смаза жестоко, неумолимо. Това нямаше да е радост, ако си я позволеше, ами трудности и нещастие, предателство на всичко, в което вярваше, всичко, което оправдаваше тази връзка и близостта с Корнилиъс, когото обичаше, и с Атина, на която дължеше много, която също обичаше, въпреки че кой ли би повярвал в това, питаше се тя, докато лежеше будна през дългите нощи и се взираше в тъмното небе.

Не, бебе не можеше да има, нямаше да има дете от тази връзка; тя трябваше да се справи с положението по своя мъчителен, ала ясен начин.

Беше на четирийсет и две. Мислеше, че на тази възраст няма да се случи и тъкмо затова бе станала небрежна, пропускаше да си пие хапчетата — вълшебните хапчета, които съвременните момичета приемаха за даденост, а нейното поколение възприемаше като истинска магия — затова пропусна да вземе не просто едно, ами две.

Бяха в Париж, разбира се — къде другаде сексът е толкова прекрасен, къде другаде можеше Корнилиъс да е изцяло неин, къде другаде се чувстваше в безопасност не само физически, но и емоционално? Нощите, които прекарваха в малки закътани хотели в сърцето на английската провинция — никога не ходеха в градове, тъй като във всеки един имаше хора, които познаваха Корнилиъс и Атина — бяха приказни, но в Париж двамата усещаха, че светът е техен, можеха да живеят спокойно в него. Корнилиъс, който вече бе станал извънредно богат, купи малък апартамент в Паси, на последния етаж на красива стара сграда. Беше таванско помещение, въпреки това си оставаше красиво с плъзгащи се врати и високи прозорци, които гледаха към миниатюрно балконче. Там се срещаха и разговаряха, ядяха и се любеха; понякога Корнилиъс идваше за не повече от двайсет и четири часа, а Флорънс можеше да остане и по-дълго, но нямаше как да отсъстват едновременно и двамата. Тогава опознаха Париж добре; разучиха всички квартали, пребродиха ги, научиха всичко наизуст.

От време на време Корнилиъс й купуваше — тя не позволяваше това да се случва често — красива рокля или чифт обувки.

Атина, на четирийсет и седем, беше в разцвета на красотата си, лененорусата й коса, пригладена назад, откриваше прекрасното изваяно лице и всички известни фотографи на „Вог“, „Куийн“, „Татлър“ се надпреварваха да я снимат облечена най-често в тоалети на „Сен Лоран“ или вездесъщата Джийн Мюр и Оси Кларк, и всички и се възхищаваха и я обожаваха.

Флорънс забременя през един дълъг, мрачен уикенд в началото на ноември, когато двамата с Корнилиъс почти не се показаха на пропитите от мъгла парижки улици. Апартаментът беше студен, въпреки че бяха запалили малката камина и включили няколко печки, но Корнилиъс имаше страхотно, дълго кожено палто, съвсем в стил „Доктор Живаго“, което разстла върху леглото и двамата останаха върху него почти два дена.

— Всеки път, когато облека това палто, ще си мисля за теб, малка Фло — каза той и я наметна нежно с него, когато тя му донесе шампанско. — Ще те виждам, ще те усещам и най-вече ще чувам гласа ти, онези неприлично шумни звуци, които издаваш, звуците на любовта. О, Флорънс, прекрасна си.

Никога не й казваше, че я обича, а и тя не казваше на него; това бе част от споразумението им да не предават Атина с думи, макар да го правеха по всякакъв друг начин; понякога, докато тя се извисяваше и политаше в мига на върховна наслада, хлипаше от удоволствие, изплакваше от радост и прехапваше устни, за да не изрече думите, защото наистина го обичаше, дълбоко, искрено, предано и искаше той да го знае. Успяваше обаче да се въздържи и очите й, впити в неговите, докато свършваше, които той обожаваше да наблюдава, му разкриваха достатъчно и без думи.

Нямаше нужда от думи и по другия въпрос — за бебето.

Гинеколожката й, Джаклин Уентуърт, седнала във внушителния си кабинет на Харли Стрийт, потвърди, че е бременна, даде й подробни напътствия и й каза, че Флорънс постъпва много правилно.

— И никакво глупаво чувство на вина — освен хората, които ще бъдат нещастни, ако родиш това дете, той или тя няма да живее, както му се полага. — Две хиляди лири щяха да осигурят мястото и в клиника в най-затънтената част на провинция Кент.

Първоначалното облекчение на Флорънс бе помрачено от факта, че не разполагаше с две хиляди лири или дори с близка до тази сума.

Обмисляше какво да прави, докато разглеждаше картината на Ленард Трентъм, онази с парижкия вътрешен двор, която със сигурност и беше подарък от Корнилиъс, въпреки че той отказваше да признае. Можеше да я продаде, ако имаше някаква стойност, и щеше да поръча да й направят копие. Корнилиъс рядко идваше в малката й къщичка и нямаше да разбере, че картината е копие. Опакова я внимателно в кафява хартия и тръгна към галерия на Сейнт Джеймс, където често ходеше на изложби. Собственикът, Джаспър Стюарт, беше винаги много дружелюбен и когато веднъж му каза, че притежава Ленард Трентъм, той отвърна, че ако иска някога да я продаде, той ще я чака с отворени обятия.

Вечерта преди да постъпи в клиниката, Флорънс почти не спа. Неочаквано я нападнаха мисли за онова, което щеше да премълчи пред Корнилиъс. Бебето бе колкото негово, толкова и нейно, имаше ли право да скрие от него това мъничко, но безкрайно важно нещо, което бяха създали заедно?

След това, дори след като реши да не му казва, никога да не споменава дори пред него, я връхлетяха най-болезнена мъка и угризения, че най-безчувствено изтръгва от тялото си живо, дишащо същество, поверено й от природата, за да го защитава. Щеше ли бебето да е живо, когато и го отнемеха? Щеше ли да страда? И какво щеше да се случи с него след това?

Опита се да си припомни уверенията на Джаклин Уентуърт.

— И помнете, госпожице Хамилтън, говорим за нещо, което е с размерите на яйце от пъдпъдък. То няма чувства (Тя пък откъде знаеше? Как бе възможно някой да знае?) и ако ви заглождят съмнения, а това ще се случи, замислете се за живота, който ще осигурите на това дете, как ще го възпитавате и отглеждате като неомъжена жена с много скромни средства.

Тъкмо тези последни думи помогнаха на Флорънс да убеди себе си, че постъпва правилно. Преди всичко тя беше прагматична и й беше трудно да обмисля оптимистично дългосрочното бъдеще на детето.

Въпреки това, когато видя усмихнатото, твърде самодоволно лице на анестезиолога, когато влезе, за да й даде лекарството, тя усети враждебност, налегна я мъка, каквато не подозираше, че е възможна, а когато дойде на себе си след операцията, не усети нито облекчение, нито щастие, единствено вина и тъга.

На сутринта се почувства по-добре, след като накара гъвкавия си, решителен ум да заработи и си каза, че стореното вече е сторено и защо го е направила, ако сега ще пилее чувства да жали и скърби.

Върна се на работа след седмица — обади се, че е пипнала грип — и беше същата като преди, очарователна и самоуверена. Първия път, когато видя Корнилиъс след прекратяването на бременността, й се прииска да го нападне физически, да го ухапе, да го издере, да му причини някаква болка, каквато успее; никой никога нямаше да разбере цената на сладката, мимолетна усмивка, която му отправи, когато влезе в магазина с Атина и й пожела весела Коледа; а на коледната служба се разплака, макар да беше решила друго, и плака тихо в кърпичката си, докато овчарите и царете коленичеха пред бебето Христос, оставяха му дарове и го уверяваха в обичта си.

Той се обади след два дълги дни, изпълнени колкото с надежда, толкова и с отчаяние, дни, през които знаеше, че не бива, разбира се, че не бива да звъни, така че престани да проверяваш телефона на всеки пет минути…

Най-после телефонът звънна; по-скоро избръмча. Получи есемес. Предположи, че е от Хенк, затова не го погледна поне трийсет — добре де, може би двайсет секунди, защото бе много заета с писането на речта си за конференцията и нямаше абсолютно никакво намерение да прекъсва потока на мислите си.

Само че можеше да е от Бианка; или пък от миличкия Бърти, който я беше помолил да му даде биографията си, за да използва някои неща на конференцията, а тя все още не беше готова; затова продължи оттам, откъдето беше прекъснала, когато остави листа наопаки на бюрото и бе толкова сигурна, че е от някой от тези хора, че прочете есемеса няколко пъти. Защото името беше Джонджо Бартлет.

„Довечера свободна ли си да пийнем нещо?“

Онази първа вечер се прибра у дома, изцяло привлечена и устремена към него, мислеше, че е прекарала великолепна вечер, че се е случило нещо прекрасно в живота й, живот, в който напоследък нямаше нищо прекрасно, макар че той щеше да отиде при Гуиневир, която напълно го бе обсебила.

А тя трябваше да се върне при Хенк, който се беше унижил, казвайки й колко много я обича, колко отчаяно му липсва, как ще си запише час при психиатър, колко твърдо е решен да й докаже, че се е променил, че не очаква тя да му повярва без доказателства, но ако му даде шанс, ще стане неузнаваем.

Как да отговори на тази неподозирано красива покана? Започна да пише „Става, супер“, но и се стори изтъркано, затова го промени на „Става, добре“, само че това й се стори прекалено нетърпеливо, затова го промени на „Може и да стане“, само че това вече беше безразлично, затова написа „Радвам се, кога?“ и тъкмо се канеше да го промени, когато влезе Бърти, малко нервен, и попита дали моментът е подходящ, защото му се струвала разсеяна.

— Всичко е наред, Бърти — увери го тя. Изпрати есемеса с едно натискане.

Докато Бърти разлистваше страниците, есемесът на Джонджо се върна. „Супер, 18:30, клуб «Айви», става ли?“ и тя трябваше да отговори веднага с „Добре, ще се видим там“, а след това отдаде цялото си внимание на речта на Бърти, която вместо нетърпимо скучна, както бе обещал, се оказа забавна, пленителна и топла.

Беше толкова хубава, че Сузи настоя да повика Лара, за да я чуе и тя, а след като Лара също се възхити на речта, решиха да прегледат заедно дневния ред, стига Сузи да няма нищо против, а Сузи, която в този момент нямаше да има нищо против, дори да я накарат да изчисти тоалетните с четка за зъби, отвърна, че идеята е страхотна, така че се захванаха за работа, а по едно време Лара ахна, че е станало пет и половина, и предложи да пийнат в близкия бар, но Сузи отказа, защото имала среща в „Айви“ в шест и половина и усети как се изчерви, сякаш те знаеха за кого става въпрос, и изтича в тоалетната, за да се приготви, но отбеляза, макар и без да си дава сметка за това, какво подхвърли Лара.

— Значи ще отидем само двамата, Бърти, нали става?

Бърти й се усмихна с известно притеснение.

— Разбира се.

Но мислите на Сузи бяха прекалено заети с друго, за да осмисли чутото.

Джонджо я поведе към една маса, настани я, попита я какво иска да пие; тя реши, че виното е по-безопасно от коктейл и той поръча „Пино Гриджо“ за нея и бира за себе си, след това седна и й се усмихна.

— Изглеждаш чудесно — каза той. — Денят ти натоварен ли беше?

— О, да. Много. А твоят?

— Не бих казал.

Последва мълчание.

— Кажи, имаш ли планове за Коледа?

— Отивам у дома, при нашите. А ти?

— Същата работа. Само че ще бъда с майка си. — Значи Гуиневир я нямаше. Това бе добре… да, добре. Не, беше направо супер. — Всяка година е същото — продължи той, — а понякога, ако имам късмет, сестра ми и съпругът и с децата също идват, както тази година. Двамата са разведени — добави той. — Говоря за нашите.

— Майка ти омъжена ли е сега?

Да не би да зададе прекалено личен въпрос?

— Не, така и не се омъжи повторно. Татко, за съжаление, се ожени за една, която не мога да понасям. Но пък животът е такъв. А мама е страхотна.

— Тя с какво се занимава? Или не работи?

— Занимава се с вътрешен дизайн.

— Супер — отвърна Сузи и се почувства глупаво.

— Да, много е добра. Живее в Челтънам, а там има предостатъчно красиви къщи за оправяне. Татко е в недвижимите имоти, така са се запознали. Само че не потръгнало. Тя е твърде готина за него — добави той изненадващо откровено. — Ами вашите?

— Татко е адвокат. Не от онези, които изкарват купища пари от разводи, просто семеен адвокат. Живеят в Бат, водят приятен, спокоен живот.

— Каква си късметлийка. А майка ти?

— Преподава география в едно девическо училище.

— Имаш ли братя, сестри?

— И брат, и сестра. Имат си половинки, живеят в Лондон, а сестра ми всеки момент ще роди.

— Значи ще станеш леля. Браво.

— Да, нямам търпение.

— Бях женен — заяви неочаквано той.

— Така ли? — Какво друго да каже на тези думи. Неочаквано се почувства нервна.

— Да. Страхотна грешка. От нейна страна. — Усмихна й се широко, а кафявите му очи се присвиха по типичния за Клуни начин. — Продължи около година. Добре че нямахме деца. — Погледна я замислено. — Ами ти? Има ли някой важен господин в живота ви, госпожице Хардинг?

 

 

— Френската компания за мотори, от която се интересуваш… — Гласът на Патрик звучеше прекалено неуверено.

Сол пък беше нетърпелив.

— Какво?

— Може да има нещо нередно. Непрекъснато декларират, че парите са в банката, но ако се вгледаш внимателно, а всичко е много добре прикрито в забележка деветдесет и две, ще разбереш, че тези пари им се дължат и все още не са влезли по сметка. Както и да е, цената им на акция се покачва непрекъснато и на пръв поглед изглежда, че летят, а моторите са супер. Само че…

Как е възможно тази работа да е толкова страхотна, питаше се Патрик, тази уж сухарска информация? Тя обаче беше невероятна. Тази страна на новата му работа не спираше да го удивява.

— Добре. Виж, трябва да вървя. Давай все така, Патрик.

— Добре. Ще се видим в Кемтън. Джордж VI трябва да се представи блестящо тази година.

— Надявам се. Жалко, че Бианка няма да дойде.

— Няма ли?

— Каза, че няма.

Патрик се върна намръщен в офиса си.

 

 

При мисълта да отиде да пазарува, след като е обмислила всичко добре, на Мили й прилоша. Можеше да купи единствено подаръци за Руби и Фърги, защото и двамата се стараеха да се държат мило, а пък родителите й не заслужаваха нищо. Те не бяха разбрали колко е дълбока мъката й, нито пък колко е затънала — ами ако беше бременна или се друсаше, все им беше тая; не бяха отишли в училището й — колкото и да се притесняваше тя, поне щеше да проличи, че ги е грижа, — за да поискат обяснение за онова, което се случваше.

Единственият човек, на когото искаше да направи приличен подарък, беше Джейс, която през двете седмици, откакто се запознаха, я утешаваше и подкрепяше най-много, тя беше нейната опора, на нея доверяваше мъката си. Затова й купи красиво колие от „Линкс“. Всеки път, когато бяха излизали, Джейс се спираше да го погледа и все повтаряше, че било страхотно. Струваше й над сто лири, повече от две трети от парите за Коледа, които майка й беше внесла в банковата сметка, и всеки път, когато го погледнеше, се чувстваше по-добре, макар и по един напълно необичаен начин.

С Джейс се срещаха всеки ден в мола и бъбреха часове наред, седяха в „Макдоналдс“ (любимото заведение на Джейс) или ако Мили успееше да я убеди, излизаха да се поразходят, но това беше трудна работа, а веднъж, в един прекрасен ден, се качиха на автобуса до Примроуз Хил и се разходиха там.

Джейс пухтеше до нея, докато се изкачваха към върха, след това се отпусна изнемощяло на една от пейките и заразглежда наоколо.

— Приятно е — каза тя. — Никога не съм идвала, но сега разбирам защо хората обичат да идват тук, когато времето е хубаво.

— Много обичам това място — призна Мили. — Поне доскоро. Идвахме тук на пикник, когато двамата с Фърги бяхме малки, карахме колела, нали разбираш.

— Вече не идвате ли?

— Не. Сега вече имаме къща в провинцията… — Замълча, усетила, че е нетактична; Джейс я зяпна.

— Мислех, че живееш наблизо.

— Наблизо живея. Но имаме още една къща. Честно да ти кажа, тя е гадна, нещо като къщенце…

— Имате две къщи! Семейството ти има две къщи! И не я делите с други, така ли?

— Не. Виж, Джейс, не е нищо особено, честна дума. Тя е просто за… за…

Замълча. Очевидно ако кажеше „само за уикендите“, щеше да прозвучи още по-зле.

— Това беше една от откачените идеи на нашите — довърши нещастно тя. — Аз изобщо не ходя там, ако не се налага.

— А пък аз бих ходила — отвърна Джейс. — Наистина бих ходила. Имаш късмет, Мили, от мен да го знаеш.

Усмихна се на Мили и Мили си каза, че тя е много мило момиче, което не познава нито завистта, нито яда. Домът й пък й се струваше като покана за някое риалити — пет деца, Джейс средното.

— Сташ е най-големият на мама, на седемнайсет, държи се сравнително свястно с мен, след това е другият ми полубрат Зак, той е голяма гадина, следва Парис, тя е на девет, а Черис е на две.

— И двете ли са ти истински сестри? — попита предпазливо Мили.

— Ще ми се да бяха, но те са от най-новия приятел на мама, той си пада малко побойник. Добре че не живее с нас непрекъснато, но когато дойде, всички стъпваме на пръсти. Парис успява да се справи с него, тя му е любимката, но Черис страшно го дразни.

Мили слушаше като хипнотизирана. Струваше й се много по-интересно от собственото и семейство.

Джейс извади две бисквити от джоба си; винаги си носеше запаси, за непредвидени случаи.

— Искаш ли?

Мили поклати глава.

— Как беше с онези момичета днес? Нещо от тях?

— Не беше много — призна Мили.

Само един есемес. „Приятно пазаруване с новата ти приятелка. Всички сме на мнение, че изглежда направо СТРАХОТНО. Прекрасна кожа.“

Имаше много повече във Фейсбук как са прекарали в Съмърсет Хаус и колко съжалявали, че тя не е била там. Беше пълно със снимки, включително и една на голяма група, всичките засмени, оплезени, а след това: „Трябва да заведеш новата си приятелка на кънки, Мили, няма да я заболи, ако падне, изглежда добре подплатена.“

Мили толкова се ядоса, че едва не отговори. Беше приела, че се държат гаднярски с нея, но да се заяждат с Джейс, след като не им беше направила абсолютно нищо, това беше просто противно. Те обаче продължиха по още по-противен начин. Единственият изход бе да не им обръща внимание.

— Мили! Здрасти!

Беше Руби с една от приятелките си, и двете на скутери, придружени от майката на приятелката. Мили ги погледна обзета от ужас.

— Здравей, Мили — поздрави майката, която очевидно се питаше какво, за бога, търси Мили с Джейс. — Много се радвам да те видя. Тъкмо сме тръгнали да гледаме новия филм за Шрек. Бих те поканила с нас, но сигурно ще ти се стори прекалено детски.

— Моля те, Мили! — Руби се гордееше с по-голямата си готина сестра и приятелките й много се впечатляваха. — Моля те, ела!

— Не, не — отвърна Мили, усетила с какво притеснение майката наблюдава Джейс, да не би да покани и нея. Знаеше, че трябва да представи Джейс, но нямаше сили да се справи. — Ние отиваме да обядваме. Благодаря за поканата — добави тя. — Хайде, Джейс.

Тя потегли Джейс да стане от пейката и двете се спуснаха с бърза крачка надолу по хълма.

 

 

— Можеше поне да ме оставиш да кажа на Сол, че няма да дойдеш в Кемптън след Коледа — упрекна я Патрик. — Крайно невъзпитано е да го чуе от теб. — Погледна ядосано Бианка над омлета, който тя беше приготвила за вечеря, преди да отидат на коледната пиеса на Фърги.

— За бога — каза Бианка, — какво значение има? Той спомена и аз му казах.

— Просто изглежда… неприятно. Той ме покани… трябваше да отговоря аз, както си му е редът, от името и на двамата.

— Патрик Бейли, ти си напълно луд — каза Бианка и се опита да обърне разговора в шега. — Държиш се така, сякаш си влюбен в него или нещо подобно.

— Стига с твоите глупости. Кога успя да му кажеш?

— Когато се обади, за да благодари, че сме поканили двамата с Дикън след Коледа. Беше напълно естествено да му кажа. Той обясняваше колко хубаво щяло да бъде и…

— И ти побърза да залееш идеята със студена вода. Той ми е шеф, Бианка, не просто някой стар познат.

— Аз…

На вратата се звънна и Бианка отиде да отвори. Забави се малко, поговори с някого в антрето, след това се върна намръщена.

— Кой беше?

— Джоана Ричардс.

— Доведе Руби. Тя… току-що ми каза, че е видяла Мили днес на Примроуз Хил заедно със… била е с едно момиче, очевидно от работническата класа. Дебело, неугледно.

— Напомни ми никога повече да не каня семейство Ричардс в тази къща — отвърна Патрик, — след като се чувстват длъжни да говорят за подобни неща.

— Моля те, Патрик. Знаеш колко странно се държи Мили напоследък. Просто се питах… на тази възраст е много лесно да се забъркаш с нещо нередно. Тя дори не е споменавала за това момиче пред нас.

— И какво трябваше да каже, ако го беше споменала? Мамо, татко, имам си нова приятелка, тя е малко простовата и доста дебела, много ще ви хареса. Ти луда ли си, Бианка? Мили е на тринайсет, подобно нещо щеше да се случи рано или късно, тя ще си създаде интересни нови приятелства, няма да се движи единствено със старата банда.

— Не ми се стори интересна — отвърна Бианка.

— И как е успяла възхитителната госпожа Ричардс да прецени? Да не би да е подела разговор с нея за политическата ситуация? Може би е предложила на момичето нова диета…

— А млъквай — сряза го уморено Бианка — и не ме вини, ако се окаже, че Мили взема наркотици или нещо такова.

— Защото точно така правят всички млади представители на работническата класа, особено дебелите. Разочароваш ме, Бианка, много ме разочароваш.

— Значи според теб да не споменаваме това момиче пред Мили, така ли? Няма ли поне да я попитаме коя е?

— Ти, ако искаш, я попитай. Аз нямам подобно намерение. Както и да е, трябва да тръгваме, за да не закъснеем за пиесата. Мили ще дойде ли?

— Каза, че ще дойде, но все още си е в стаята.

В този момент Мили пристигна. Беше облечена като за излизане, с малко повече грим от обикновено.

— Няма ли да тръгваме? Нали не искаме да закъснеем за Фърги?

— Не, разбира се. Добре ли прекара деня, миличка?

— Да, благодаря.

— Какво прави?

— Обичайното. Ходих на пазар, нищо особено.

— Сама ли или с приятелки?

— През повечето време бях сама. Хайде, знаете, че никога не намирате място за паркиране. А Фърги ще се разстрои, ако закъснеете. Не че ви пука — добави тя тихо.

— Какво каза, Мили?

— Нищо. Хайде тръгвайте де.