Пени Винченци
Наследниците (12)

Единайсета глава

Щеше да напусне. Друг вариант нямаше. Беше й крайно неприятно, на всяка среща изглеждаше глупаво и знаеше, че вече не се справя с работата — а и поведението на майка й, — не е както трябва. Каро не харесваше Бианка Бейли, ненавиждаше начина, по който действа, но се бяха съгласили с присъствието й от необходимост и се налагаше да се примирят.

Бърти, разбира се, щеше да бъде освободен. Той беше тежък случай, толкова смотан. Един господ знаеше какво ще се случи с него. Беше едва на петдесет и седем, твърде млад, за да се пенсионира, но нямаше талант за бизнес — всъщност за нищо нямаше талант.

Каро бе прекарала по-голямата част от живота си разочарована от нещо. Учи право в университета, мечтаеше за кариера на адвокат, но майка й се разпореди, че бъдещето й било с „Фаръл“.

— Виж, Каро, Бърти хич го няма, така че един ден ти ще заемеш мястото ми и ще управляваш фирмата. Боли ме, че искаш да загърбиш наследството си.

Отчасти за да има спокойствие, отчасти заради неустоимо примамливото обещание да наследи „Фаръл“ Каро се предаде. Оттогава насетне съжаляваше за това свое решение всеки ден.

Запозна се и се омъжи за Мартин Джонсън година по-късно. Не беше влюбена в него, но той бе шансът й да избяга от „Фаръл“ поне за пет или десет години, да отглежда деца и да влезе в ролята на добра съпруга на корпоративен служител. Само че децата така и не се появиха и когато й съобщиха, че няма шанс да забременее, тя остана във „Фаръл“, за да се скрие. Чувстваше се унизена, че не може да изпълни дори най-основната си функция на жена — да стане майка. А съпругът й, наясно, че тя никога не го е обичала, започна дълга поредица от извънбрачни връзки, които се опитваше да скрие от нея.

 

 

— Чудесно! — усмихна се Бианка на Джонджо. — Страхотен избор.

— Радвам се, че ти харесва. — Той й се стори по-напрегнат от друг път. — Да си поръчаме нещо за пиене и да седнем на масата или предпочиташ да останем на бара, докато пристигнат и останалите?

— Да останем на бара.

— Добре. Какво ще кажеш да си поръчаме шампанско?

Той отказа шампанското, което им предложиха, и настоя за „Луи Родерер“. Бианка отправи бърза усмивка към Патрик; и двамата знаеха, че Джонджо обича да се изхвърля, и това ги забавляваше, беше им приятно.

Телефонът му избръмча; той го погледна и сякаш се успокои малко.

— Още малко. След пет минути ще е тук.

— Кой, Сол Финлейсън ли?

— Не, не, Гуиневир. Била в задръстване.

Сервитьорът донесе шампанското и чаши.

Джонджо им се стори малко неспокоен.

— Да го отворим, нали?

— Разбира се — съгласи се Бианка.

— Само че… не ми се иска да изветрее, преди тя да пристигне…

— Джонджо, няма да изветрее за пет минути. Би ли седнал — помоли го Бианка, отпи глътка и се запита дали си струваше допълнителните петдесет лири. — Караш ме да се чувствам ужасно.

— Извинявай. Просто… а, ето я и нея! — Той се втурна навън, за да посрещне огромен черен мерцедес, който паркираше.

— Май е влюбен — отбеляза Патрик.

— Хм. Имам известни съмнения към госпожица Блок. Според мен той по-скоро е ужасен, а не влюбен. Господи! Патрик, погледни.

Възхитително видение влизаше в ресторанта, следвано от Джонджо. Снимките на Гуиневир не бяха предали забележителната й красота. Тя беше над метър и осемдесет с обувки на „Лоботен“, косата й падаше на едри златисти къдрици по раменете, дребно личице, съвършен грим, сини очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето, с малко право носле и нацупени пълни устни, много сексапилна. Беше облечена в бяла, подчертаваща тялото рокля, къса, ръцете съвършени, слаби, но оформени, невероятните й крака със златист загар се движеха плавно и много бавно към бара. Хората спряха разговорите си, а Патрик, очевидно впечатлен не по-малко от останалите мъже, стана и протегна ръка към нея.

— Здравей. Аз съм Патрик Бейли.

— Здравей, Патрик. — Гласът и беше нисък и гърлен, с американско-европейски акцент.

— А това е Бианка, съпругата на Патрик — продължи Джонджо с известно закъснение. — Мои много стари приятели.

— Наистина ли? — Задържа погледа си върху Патрик. — Струваш ми се прекалено млад, за да попаднеш в категорията много стар приятел.

Патрик, помисли си Бианка, не се хващай на тази въдица, моля те, недей, ще се почувствам ужасно засрамена… Патрик обаче се хвана.

— За съжаление съм стар — отвърна той. Дори се изчерви.

— Гуиневир, ще пиеш ли чаша шампанско… — Джонджо я настани на стол, седна до нея и й наля.

— Благодаря, изтощена съм, цял ден работих в ателието.

— Сериозно? — обади се Бианка. Беше проверила госпожица Блок в Гугъл и никак не хареса абстрактните й бронзови скулптури, повечето от които твърде фалически. Цените й се сториха нелепи. Започваха от двайсет хиляди лири и стигаха до петдесет. Очевиден случай на дрехите на краля, поне според нея (а тя не беше компетентна). — Достойно за похвала, да работиш в събота.

— Ами почувствах — нали знаете как е, — че ме споходи вдъхновение. Човек трябва да се възползва от такива моменти. Нали така?

— Нямам представа — сви рамене Бианка. — За съжаление работата ми е много по-прозаична от твоята. Но сигурно онова, което вършиш, е чудесно.

— Разбира се, че е. Чувствам се невероятна късметлийка. Ти в коя сфера работиш?

— А, в мениджмънта — отвърна уклончиво Бианка.

— Наистина ли? — Сините очи се плъзнаха за кратко по Бианка, след това се насочиха отново към Патрик. — Ами ти?

— Аз се занимавам с финанси.

— Финанси ли? С Джонджо ли работиш? Този свят е просто невероятен. Извинете ме… — Тя извади айфона си. — Само да туитна къде съм и с кого. Това е невероятно напрежение, да поддържаш Туитър. Господи, Джоан е в града. Съвсем бях забравила.

— Джоан ли?

— Колинс^[1]. Много забавен туит за опашките по летищата. Тя дойде на изложбата ми в Сен Тропе, страхотна е. — Последва дълго мълчание. — Господи, Стивън е невероятно забавен!

Тя потъна в света на Туитър.

— Джонджо! Извинявай. Не можах да се разбера с трафика.

— Сол, приятелю, здравей. — Бианка беше забелязала, че Джонджо започваше да говори с кокни акцент винаги когато се срещнеше с човек от финансовите среди. — Вече познаваш Патрик, това е Бианка, съпругата му, а това е Гуиневир Блок. Сигурно си чувал за нея.

Сол Финлейсън плъзна бързо поглед.

— Не съм. Здравей, Гуиневир. Здрасти, Патрик. Приятно ми е да се запознаем, Бианка. Ще седна до теб, ако не възразяваш. Разбрах, че си искала да ме преслушаш. Поне така каза Джонджо. Дано ме одобриш.

Каза го напълно сериозно; след това й отправи неочаквана усмивка, ала тя се скри, преди Бианка да я види. Нито една снимка не бе в състояние да я подготви за онова, което видя: той не беше красив, а пленителен, с пронизващи зелени очи, тъмни вежди и мигли, които контрастираха на русата коса, с широко лице и високо чело; сякаш нищо не си пасваше. Беше много слаб, доста висок и прекалено неспокоен, пристъпваше от крак на крак, докато стоеше прав, за да ги поздрави. Беше с дънки, бяла, доста поомачкана риза и чифт поизносен „Тимбърланд“. Със сигурност не харчеше милионите си за дрехи, помисли си тя.

— Не, благодаря, Джонджо. — Той поклати глава към чашата шампанско. — Предпочитам тоник.

— Сол, току-що туитнах, че всички сме се събрали. — Гуиневир наведе пищното си деколте към Сол. — Може ли да те добавя?

— Направи го — погледна я Сол — и тази джаджа отива на боклука.

Обърна се отново към Бианка.

— Прочетох, че си подхванала нов проект.

— Да. — Почувства се поласкана, че той знае.

— Как върви?

— Много е рано да се каже. — Беше пестелива с приказките.

— Разбира се. Тъп въпрос.

Последва мълчание.

— Искам едно шери — обади се неочаквано Гуиневир. — Това заведение е типично испанско, така че защо пием френско шампанско? Джонджо, може ли да пием шери? И… о, боже господи! Ето ги Лион и Марди, трябва да седнат при нас! — Тя скочи и се плъзна към вратата; задникът й, забеляза Бианка с известно задоволство, беше твърде закръглен за роклята.

— Какво противно създание — прошепна Сол на ухото на Бианка. — Слава богу, че няма да остана.

Тя се обърна, за да се направи на безразлична, но откри, че лицето му е на петнайсет сантиметра от нейното, настойчивият му поглед я пронизваше и усети прилив на… какво? Колкото на раздразнение, толкова и на объркване. Ако той се опитваше да я омае, значи не се справяше особено успешно.

— Тя е… тя е симпатична — каза Бианка.

— Сериозно? Приятелка ли ти е?

— Не, но Джонджо е домакин, а тя е…

— Права си — съгласи се той тогава и тя остана изненадана. — Държа се грубо. Така, тъй като не разполагам с много време, какво мислиш за идеята съпругът ти да дойде да работи за мен?

— Не знам — призна тя и му се усмихна за пръв път. — А и той все още не е решил.

— Разчитам да се съгласи. Виж… Разполагам с не повече от десет минути. Искам съпруга ти — според мен той ще бъде ценен за нас и знам, че ще мога да работя с него. Ще му плащам добре. Освен това… убеден съм, че е човек, който държи на семейството си. Аз също. — (Да, бе, а пък аз съм Анджелина, помисли си Бианка.) — Не мисли, че ще работи по всяко време на денонощието. Няма. В работата ще се съобразява със собственото си темпо. Джонджо може и да има готовност да работи двайсет и четири часа, седем дена в седмицата. Поне при мен е така. При Патрик ще бъде различно. Няма нужда да се притесняваш.

— Сол — каза тя, уплашена да не би събеседникът и да си помисли, че Патрик е мъж под чехъл, — това не е никакъв проблем. По-точно казано, това е последното, което ме тревожи, честна дума.

— Добре. Значи този проблем е решен. Кажи кой е най-големият. — Зелените очи в миг станаха замислени и в тях заблестя нетърпение.

— Предполагам, че на него ще му бъде приятно. Вашият свят е прекалено безпощаден, не е ли така?

— Да, до голяма степен е точно така, но това няма да му се отрази по никакъв начин. Виж сега, ще поговоря отново с него следващата седмица. Господи!

— Сол… — Гуиневир се поклащаше към него, стиснала чаша шери в едната ръка, прихванала нисък, оплешивяващ мъж с другата — заповядай, нося ти напитка, това е най-хубавото им олоросо — „Ел Маестро Сиера Олоросо Уайн Екстра Виехо“. Настоях да ми налеят от него.

— Сигурен съм, че е чудесно, но за съжаление трябва да тръгвам, домашни задължения — тъкмо ги обсъждах с Бианка. — И той й отправи една от усмивките си, която траеше наносекунда.

— Много жалко. Тогава би ли ми дал имейла си, искам да те поканя на следващото шоу, след шест седмици в Париж. Партито ще бъде страхотно.

Тази жена е толкова дебелокожа, че и с носорог не може да се сравни, помисли си Бианка.

— За съжаление аз съм еснаф до мозъка на костите — заяви Финлейсън, — не си струва да хабиш покана за мен. Въпреки това ти благодаря. — Той очевидно полагаше усилие. — И така, Патрик, лека нощ, ще поговорим отново. Джонджо, до понеделник. Бианка… — Той се обърна и този път усмивката се задържа частица от секундата по-дълго. — Беше ми изключително приятно да се запознаем.

— И на мен — отвърна тя с полуусмивка и подаде ръка, за да стисне неговата. Той я пое, сякаш беше последното, което очакваше, прихвана я, вместо да я стисне или разтърси, и тя усети сила и топлота. Почувства се странно, объркана, сякаш бе попаднала в напълно непознато място, не в бара на лондонски ресторант със съпруга си и приятели.

Той си тръгна, излезе на улицата. Тя установи, че й е трудно да не мисли за него, след това се отърси от мислите си, усмихна се на Патрик, толкова прекрасен и чаровен, излъчващ сигурност, и разсеяно си помисли, че е твърде красив. Отпи дълга глътка шампанско, за да се върне отново в реалността.

 

 

Флорънс вечеряше с Атина в нейния апартамент; понякога се срещаха за вечеря в събота, ако и двете бяха без ангажименти. Флорънс беше заета по-често от старата си приятелка; участваше в комитета на малък местен театър и се стараеше да гледа всичките им постановки.

— Много си внимателна с тях, а пък онова, което правиш за тях, е чудесно, но аз никак не харесвам театъра в предградията.

Тази вечер разговорът се въртеше около театъра; Атина беше гледала „Изключи шума“, прехвалената нова версия на пиесата на Майкъл Фрейн.

— Беше прекрасна, миличка. Страшно смешна. Много обичам комедии. Корнилиъс ме научи, че не само драмите и трагедиите могат да бъдат наречени хубав театър. Съгласна ли си? Искаш ли още шампанско?

— Как да не съм съгласна — отвърна Флорънс, — и да, наливай.

— Театърът беше една от първите допирни точки между вас с Корнилиъс. Няма да забравя какво обсъждахте първия път, когато се срещнахме, вие и двамата бяхте гледали някаква пиеса на Ратиган, а след това той заяви, че трябвало на всяка цена да те вземем на работа, защото си невероятно интелигентна. Аз… о, извинявай — каза Атина, когато телефонът й звънна. — Трябва да се обадя. Сигурна съм, че е Маргарет Потъртън, звъни ми за вечерята, която е организирала следващата седмица. Ще се обадя от другата стая, така че налей си шампанско сама.

Флорънс си наля шампанско до ръба, след това отпи и се замисли над първата среща с Корнилиъс в бара на „Дорчестър“.

Той беше много висок, над метър и осемдесет, облечен невероятно, може би малко натруфено, в костюм стил принца на Уелс и ярка вратовръзка „Гарик“. Пое малката й ръка в своята и я разтърси лекичко, сякаш се страхуваше да не я прекърши, въпреки това ръкостискането не беше отпуснато, пръстите му стискаха стегнато, със сила, а очите му и се усмихваха, те също излъчваха сила, не се стрелкаха из бара, не търсеха по-интересни или важни люде.

Заведе я до мястото й и я попита какво й се пие.

— Шери? Джин с тоник?

Гласът му се лееше като на актьор, забеляза Флорънс. Тя му се усмихна и отвърна, че предпочита джин фис.

— Веднага. Какъв приключенски дух. Ами ти, мила?

— За мен шери — отвърна Атина, леко изненадана от поръчката на Флорънс (браво, беше си помислила Флорънс, точка в моя полза), — но да е много сухо и с лед.

— Аз също ще пия джин фис, за да правя компания на госпожица Хамилтън. Напитката е прекрасна и не съм пил отдавна.

Флорънс му се усмихна, той даде знак на сервитьора да се приближи и поръча.

— Така — заговори Атина, — сега да се залавяме за работа…

— Не бързаме за никъде, миличка — прекъсна я Корнилиъс. — Не трябва ли първо да опознаем госпожица Хамилтън? — Той се усмихна отново на Флорънс. — Разкажете ни за себе си, от какво се интересувате, какво харесвате?

— Интересите ми са разностранни — отвърна Флорънс и извади цигара от сребърната табакера, която той и подаде. — Музика, тенис, театър…

— Театър! Сериозния театър ли предпочитате или мюзикли, нещо друго?

— Най-много харесвам класическата драма — обясни Флорънс. — Шекспир, Шоу, Оскар Уайлд — ако в тях е вплетен малко хумор, още по-добре.

— Напълно ви разбирам — закима Корнилиъс Фаръл. — Според мен колко е важно да бъдеш сериозен е най-съвършената пиеса на този свят.

— Стига, Корнилиъс! — обади се Атина. — Искаш да кажеш, че е по-хубава и от Хамлет, и от Ромео и Жулиета ли?

— Просто ще кажа, че ми харесва повече — обясни той. — Коя е вашата съвършена пиеса, госпожице Хамилтън?

— За мен — каза Флорънс — „Тя се унижава, за да победи“. Сюжетът ми се струва съвършен.

— Добър избор. Браво. А, ето ги и напитките. — Той вдигна чашата си към нея и се усмихна. — Наздраве. Много се радвам, че се запознахме. Идеята ти е великолепна, Атина. Шерито хубаво ли е, мила?

— Много, благодаря — отговори Атина.

— Радвам се. Сега, госпожице Хамилтън, книги. Кажете ми кои са любимите ви автори?

— Ами… Голсуърди, Тролъп. Освен това много харесвам семейните саги. А в момента много харесвам Съмърсет Моъм.

— Чудесен е, нали! Всяка неделя чета по един от разказите му.

— Предпочитате ги пред Библията ли? — попита Флорънс.

— Вместо нея!

— Въпреки че в Библията има чудесни притчи. Каин и Авел, Лот и съпругата му. Адам и Ева…

— Права сте. Давид и Голиат, Самсон и горкичката му отрязана коса…

Флорънс се разсмя.

— Корнилиъс, струва ми се — в гласа на Атина се прокрадна студенина, — че е време да обсъдим с госпожица Хамилтън нашето предложение. Сигурна съм, че тя си има работа, както и ние.

— Права си. Но пък беше толкова забавно. Е, скъпа, сега думата е твоя.

— Добре. Госпожице Хамилтън, наблюдавам ви в магазина и съм много впечатлена от вас.

— Благодаря — отвърна тихо Флорънс. Каква умна жена, помисли си тя. Съпругът ми може и да флиртува с теб, бе казала Атина с последните си думи, но аз съм тази, която контролира всичко, и вас, както и него.

— Мениджмънтът дава прекрасни отзиви за вас. Вие, изглежда, сте… по-интелигентна от повечето момичета.

— Едва ли някое от тях гледа пиеси на Голдсмит — обади се Корнилиъс.

— Това не го знаем — сряза го Атина, малко заядливо, помисли си Флорънс, — но не, съгласна съм, че е малко вероятно. Както и да е, мислехме… засега е просто идея за едно магазинче на Баркли Аркейд, за което имахме късмет да наследим правото да го наемем. Вие, разбира се, познавате аркадата.

— Разбира се — потвърди Флорънс.

— Възприемаме го като флагмана на марката „Фаръл“, идеалното място, където жените могат да пробват новите цветове и продукти и да им бъде направен масаж.

— Няма да мога да се справя с това — каза Флорънс, — не и с масажите.

— А, ще имаме козметичка. В момента си търсим мениджър, човек, който може да управлява магазина със свой стил, човек, с когото клиентките ще могат да общуват. Някой, който е по-близо до собствената им класа — добави тя, като наблегна на „по-близо“.

Флорънс я погледна, твърде развълнувана, за да обърне внимание на леката обида.

— Да не би да искате да кажете, че обмисляте да ми предложите този пост?

— Точно така — потвърди Корнилиъс.

— Все още обмисляме — подчерта Атина.

— За мен е чест — отвърна Флорънс. Тя се усмихна обнадеждено на Атина. Инстинктът й подсказа да не се усмихва на Корнилиъс.

— Чудесно — продължи Атина, — но мисля, че сега е време да научим повече за личния ви живот. Не носите халка. Нали разбирате, че не можем да назначим жена, която се кани да се омъжва и да ражда деца?

— Бях омъжена — отвърна простичко Флорънс, — но съпругът ми го убиха през войната.

— Много тъжно — каза Атина. Говореше така, сякаш Флорънс бе споделила с нея, че трябва да приспят кученцето й.

— Благодаря ви — каза Флорънс, — случи се преди осем години. Времето лекува дори най-дълбоките рани, а аз установих, че животът сама ми допада. Със сигурност нямам намерение да се омъжвам. Така и не срещнах човек, който може да се мери с покойния ми съпруг.

— Великолепно — въздъхна Атина и щом усети, че отговорът й не е много подходящ, продължи бързо: — Искам да кажа, че този мъж, когото сте избрали, сигурно е бил изключителен.

— Наистина беше изключителен — потвърди Флорънс. — Наистина. Сега обаче кариерата ми е от първостепенно значение. И ще бъда изключително горда да работя за търговска къща „Фаръл“ — най-вълнуващата марка, поне досега според мен. Цветовете… те са просто фантастични.

— Благодаря — каза Корнилиъс, — точно това искахме да чуем. Нали така, мила?

— Точно така — кимна Атина. — Очевидно, госпожице Хамилтън, двамата трябва да обсъдим въпроса, да се срещнем с още една или две кандидатки, но…

— Но — повтори Корнилиъс и впи тъмните си, пронизващи очи във Флорънс, — но, моля ви, каквото и да правите, не приемайте други предложения през следващите няколко дена. Нали така, мила?

— Точно… така — подкрепи го Атина. — Моля ви, госпожице Хамилтън, не приемайте друга работа. А сега, Корнилиъс, да не задържаме госпожице Хамилтън. Сигурна съм, че тя си има работа, а ние сме канени на вечеря.

— Да, трябва да си тръгвам — каза Флорънс. — Ще ходя на кино. С приятели. — Това съвсем не беше истина, но тя не искаше семейство Фаръл да разберат, че тя ще се прибере в самотната си къщичка, където и да беше тя.

— Така ли? Какво ще гледате? — попита Корнилиъс.

— „Римска ваканция“ — отвърна убедително Флорънс, без дори да се замисли. — Гледали ли сте го?

— Прекрасен е. Наистина прекрасен — похвали го Корнилиъс. — Новото момиче, Одри Хепбърн… много е добра. А каква красавица. Насладете се на филма, госпожице Хамилтън. Ще поддържаме връзка. Беше удоволствие да се запознаем. Искрено се надявам, че ще работим заедно.

Той стисна отново ръката й със същата топлота и сила. Флорънс го погледна и се усмихна.

— И аз се надявам — каза тя.