Пени Винченци
Наследниците (29)

Двайсет и осма глава

— Патрик — започна с известно притеснение Бианка, — почти единайсет е. Защо Сол ти звъни по това време?

— Искаше да обсъдим една германска фирма.

— Не може ли да обсъждате този въпрос в офиса?

— Не, защото в офиса вниманието му е обикновено насочено към пазарите. Единственото време, с което разполага, за да мисли, е вечер. И уикендите, разбира се.

— Значи затова си позволява да съсипва вечерите на всички останали.

— Не ги съсипва. За бога, Бианка, нямам нищо против. Ти защо се възмущаваш?

— Ами — каза тя с необичайно саркастичен глас, — няма причина. Точно така, защо да седя и да си приказвам с теб вечер? Защо да играя с теб и децата необезпокоявана повече от десет минути, докато сме на почивка?

— Бианка — започна много тихо Патрик, — може ли да ти напомня за една друга почивка? На която ти дори не дойде.

— Беше различно.

— Нима?

— Да. Времето беше срещу нас, налагаше се да го направя.

— Значи времето не е срещу мен, така ли?

— Патрик, моля те. Беше изключение, един-единствен случай. Ти работиш за Сол и аз знам, че работата ти изисква много време и внимание, но има много други хора, които също работят за него. Не всичко зависи от теб… — Тя замълча, усетила, че навлиза в опасна територия.

— Значи твърдиш, че ти си незаменима, докато аз не съм? Че аз не мога да отлагам почивки, докато ти можеш, така ли? Струва ми се, че точно тук грешиш. По една случайност аз съм единственият анализатор, който работи за Сол, и той разчита изключително на мен. Не искам да го разочаровам и няма да го разочаровам.

— Добре, добре — отвърна Бианка, — никой не те кара да го правиш. Просто запази някакво чувство за мярка.

— Както правиш ти ли?

— Поне се старая — сопна се тя, стана и излезе от стаята.

Качи се на горния етаж бавно и докато минаваше покрай вратата на Мили, чу, че тя говори.

Тревожеше се за Мили; седмици след пътуването със семейство Мейпълтън, тя все още беше потисната, държеше се враждебно, отказваше да отговаря на въпроса за двете седмици. Почука на вратата и без да дочака отговор, влезе.

Стаята бе осветена единствено от нощната лампа на Мили. Момичето говореше по телефона и прекъсна, след като каза: „Трябва да затварям“, след което срещна предизвикателно погледа на майка си.

— Миличка, вече е единайсет. Би трябвало да спиш, също и човекът, с когото разговаряш. Кари ли беше?

— Не! — сопна се ядосано и нетърпеливо Мили. — Не беше тя.

— Нали всичко е наред?

— Да — отвърна все така нетърпеливо дъщеря и, — всичко е наред.

— Добре. Радвам се. Лека нощ, миличка, наспи се добре.

Наведе се, за да я целуне, но Мили обърна враждебно бузата си, след това се врътна към стената. Бианка обаче забеляза купчина кърпички върху завивката, всичките мокри. Косата на Мили също беше мокра, където сълзите бяха попивали, докато бе лежала на възглавницата.

 

 

— Не мога да го направя — призна Бърти.

— Защо да не можеш?

— Защото изобщо не съм съгласен с теб.

— Бърти, трябва да сме единни, в противен случай не остава абсолютно нищо за търговска къща „Фаръл“. Надявам се няма да предадеш всичко, за което двамата с баща ти работихме и отдадохме живота си. Слушай сега…

Бърти се заслуша.

— А, Джаки. Заповядай, мила, влез. Каква красива рокля. Аз, разбира се, те виждам единствено в лабораторията, когато си с бяла престилка. Питах се как ти се струва новият режим. Морис сигурно ти липсва, след като вече беше свикнала с неговия начин на работа. Пред мен можеш да говориш откровено, разговорът ни е поверителен. Просто обичам да съм във връзка с нашите служители, искам да знам как се справят при тези трудни обстоятелства.

 

 

— Мили все плаче — сподели Руби, — откакто се прибра. — Малкото й кръгло личице беше силно загрижено. — Трябва да оправиш нещата, мамо. Тя си е в стаята. Отказва да излезе. Не дойде дори да яде. А имаше кюфтета — добави тя, сякаш за да разпръсне съмнението на Бианка, че нещата са сериозни.

— Качвам се веднага. Татко ти сигурно още не се е прибрал.

— Не, ще закъснее, звъннал е и е предупредил Соня.

— Добре. — Бианка си пое дълбоко дъх. Патрик беше обещал да се прибере до седем, за да може тя да се подготви за срещата на борда утре, а вече бе седем и половина.

— Карън още ли е тук?

— Не. Аз гледах „Шрек“ със Соня. Може ли да го догледам, моля те. Ти би ли се оправила с Мили?

— Да, но преди това искам да поговоря със Соня.

Соня не скри тревогата си.

— Много е разстроена, Бианка. Влезе вкъщи и хукна право към стаята си.

— Къде е Фърги?

— В стаята си, пише си домашните. Той е добре.

— Така. Би ли останала още малко, Соня? Докато поговоря с Мили. Или докато Патрик се прибере. А той сигурно ще си дойде всеки момент. Руби е малко притеснена и не ми се иска да я оставям сама.

— Мога да остана само петнайсетина минути.

— Добре. Няма да се бавя.

Тя хукна нагоре по стълбите, остана заслушана за кратко на вратата на Мили. Вътре цареше пълна тишина. Тя почука.

— Кой е?

— Мама. Може ли да вляза?

— Ох, добре.

Бианка влезе, Мили лежеше на леглото с поруменяло лице и подпухнали очи. Беше притиснала мобилния си телефон, сякаш беше плюшеното мече, което навремето я успокояваше. Де да можеше всичко да е все още толкова просто.

Бианка седна на леглото и приглади назад косата и.

— Какво има, миличка? Моля те, кажи ми.

— Не искам.

— Как да ти помогна, ако не искаш да ми кажеш?

— Никой не може да ми помогне. Ти не разбираш.

— Ами… — Бианка си спомни същата ситуация от своето детство, колко убедена беше, че никой не е в състояние да й помогне с проблемите. — Може и да не мога. Понякога обаче говореното помага. Знам със сигурност, че е така. От работата.

— Наистина ли?

— Наистина.

Последва дълго мълчание; след това Мили заяви, сякаш бе взела категорично решение:

— Не, не мога. Наистина не мога.

— Мили… — Бианка се поколеба. — Има ли нещо общо с Кари? Да не би тя да е направила нещо?

Мили поклати апатично глава.

— Не.

— Миличка, мисля, че има нещо. Моля те, кажи ми. Много те моля. Обещавам да не правя нищо, което ти не одобриш, но нека поне разбера за какво става въпрос.

— Вече ти казах, че не мога. — След тези думи малкото и личице се сгърчи и тя повтори с огромно отчаяние. — Просто не мога. — След това се разплака отново.

— Добре, налага се да уважа решението ти. Поне слез долу и хапни нещо. С мен. Ще си направим омлет, ще погледаме телевизия, ще се гушнем. Руби всеки момент ще си легне. А тази вечер дават сериала „Уотърлу Роуд“, нали така?

— Ами… да, добре. Благодаря, мамо.

Момичето благодареше, че тя не продължава да настоява с въпроси, ами е предложила вечеря, също като на възрастна.

— След петнайсет минути слез, нали? Аз ще се оправя с Руби.

Тя мина покрай стаята на Фърги, чу го, че я повика, и влезе.

— Здрасти.

— Мамо — започна той. — Не знам какво става, но това момиче е гаднярка. Чух Мили да говори по телефона и тя все повтаряше „Не съм, Кари“. След това Кари, изглежда, я прекъсна, защото Мили продължи да я вика по име.

— Хм — изсумтя Бианка. — Благодаря ти, че ми каза, Фърги. Не знам как да й помогна. На Мили.

— И аз не знам. Може на татко да му хрумне нещо.

Според Фърги баща му бе способен да постигне световен мир преди закуска, без дори да полага кой знае какво усилие.

Бианка погледна часовника си. Минаваше осем. Къде се беше дянал Патрик? По дяволите. Обеща да се прибере и да поговорят. Положението беше сериозно.

Стана девет, после десет, а от него все още нямаше и следа, освен два есемеса, с които да я уведоми, че са го задържали. Какво ставаше с него? Семейството и се разпадаше пред очите й.

 

 

— Госпожо Бейли…

Гласът на Атина прозвуча измамно нежно.

— Да, лейди Фаръл.

Засега събранието на борда вървеше доста добре; прегледаха дневния ред, тя успя да представи цифрите сравнително оптимистично, обясни, че някаква нова сграда в Хамърсмит изглежда обещаваща и така ще спестят доста пари, успя да говори ентусиазирано за новата гама продукти и разработката им, така че, ако старата вещица се опиташе да я препъне, нямаше да успее.

— Бих искала да ви помоля да излезете от стаята.

— Какво? — тя остана в пълно недоумение. Погледна Атина. Изражението й беше мило също като гласа.

— Очевидно не се изразих достатъчно ясно. Бихте ли излезли от стаята?

— А, да, добре. Разбира се.

— Благодаря.

Остана в коридора в продължение на няколко минути, в очакване да я повикат, но тъй като това не се случи, тя се върна в кабинета си.

— Просто почивка — обясни тя, когато видя извитите вежди на Джемайма. — Няма да е дълга.

— Добре. Би ли погледнала тези писма, а и съпругът ти звънна, каза, че щял да се обади отново от Мюнхен.

Бианка си спомни яростта си и гнева от снощи, когато Патрик най-сетне се прибра — беше полунощ — прекалено уморен, за да говори за каквото и да било. Извини се, но отложи разговора за сутринта, веднага след като станат.

— Трябва да стана много рано, Патрик. Чака ме изключително важно събрание на борда, за което трябва да се подготвя. Не може ли…

— Не, не може. Трябва да поспя, защото всеки момент ще падна от умора.

— Патрик, важно е, става въпрос за Мили.

— Но не е чак толкова важно, че да не отложиш срещата.

— Не мога наистина!

— Тогава и Мили, и загрижеността ти ще трябва да почакат. Едва ли са чак толкова неотложни.

— Не е честно! Тя е много разстроена от нещо и…

— След като е толкова разстроена, значи имаш основателна причина да отложиш срещата си.

— Както и ти да останеш буден поне още половин час.

— Мила моя — започна той и обръщението прозвуча изкуствено, — извинявай, но не съм в състояние да си събера мислите.

— Както кажеш. Няма да разговаряме — отсече Бианка и излезе от стаята.

— Искам да гласуваме вот на недоверие на Бианка Бейли — заяви Атина.

Секретарката на Хю, която водеше протокола, огледа присъстващите. Реакциите на хората бяха различни.

Майк и Хю бяха напълно стъписани, лицето на Питър Уорън беше с онова празно изражение без следа от учудване, което той си придаваше със скоростта на светлината; Флорънс й се стори изненадана; Каро наблюдаваше майка си с обожание, а на Бърти му личеше колко е нещастен.

— Бихте ли казали защо? — попита най-сетне Хю.

— Бих. Фирмата е напълно деморализирана, откакто госпожа Бейли пое работата. Всички сме запознати с трагедията, която сполетя Ленард Форд, един живот бе безвъзвратно изгубен, едно семейство беше съсипано, и то заради липса на търпение.

— Ако трябва да сме справедливи, той загина в ужасна катастрофа…

— Тази катастрофа нямаше да се случи, ако той бе все още на работа.

— Лейди Фаръл, той не изпълняваше качествено служебните си задължения.

— Глупости. Той беше лоялен, умен и чаровен и единственото, от което се нуждаеше, беше малко обучение в новите правила и начини на действие на фирмата. Има още няколко подобни нещастни случая: горката Марджъри Досън, която бе така жестоко и несправедливо уволнена в деня, в който й бе съобщено, че съпругът й трябва да се подложи на тежка операция. Ами Джаки Пиърсън в лабораторията, която намира работата под ръководството на госпожа Ричардс почти невъзможна: тя не търпи възражения, отнася се критично и не е дала никакво време на персонала да се запознае с методите й на работа. Собствената ми секретарка докладва за сериозна липса на вяра в почти всички, които са останали от първоначалните служители. Всички се чувстват пренебрегнати, никой не обръща внимание на уменията им. Според мен госпожа Бейли е арогантна, не приема съвети и не желае да се вслушва в съветите на другите, които са в състояние да уредят нещата по по-задоволителен начин.

— Лейди Фаръл…

— Освен това разполагам с документи, които ясно разкриват, че финансовото ни състояние не само че не се е подобрило, ами напротив. Госпожа Бейли не само че не спасява търговска къща „Фаръл“, тя я съсипва. Затова предлагам да пристъпим към вота на недоверие. Госпожа Джонсън е съгласна, очевидно господин Фаръл също ме подкрепя.

При тези думи Бърти си пое дъх, сякаш се канеше да заговори. Погледът на майка му го накара да млъкне.

— Много интересно — отбеляза Хю Брадфорд.

— Лейди Фаръл — по лицето на Майк се беше изписала обичайната любезност, — благодаря ви за оценката на ситуацията. И въпрос не може да става да се съгласим да освободим госпожа Бейли. Според нас тя се справя прекрасно с работата.

— Само че вие сте малцинство — заяви Атина. — Както и да е, вашето мнение не е от значение, тъй като настоявам да пристъпим към гласуване. Имаме три гласа, докато вашите два…

— Може ли да кажа нещо? — обади се Бърти.

— Не сега, Бърти, не може.

Хю Брадфорд прочисти гърлото си.

— Лейди Фаръл, за съжаление онова, което казахте, е неточно.

— Кое?

— Че ви подкрепят три гласа.

— Да не би да искате да кажете, че госпожа Бейли също има право на глас? Това означава, че слабо познавате законите на фирмата.

— Не, разбира се. — Той срещна погледа й. — Само че господин Уорън има право на глас.

— Господин Уорън ли? Как така има право на глас? — Изражението на Атина показваше, че за нея Питър Уорън заема същото мястото, което тя бе отредила на чистачите.

— Да. А той подкрепя нашето мнение по отношение на госпожа Бейли и ще гласува заедно с нас.

— Вие нали ме уверихте, че председателят няма изпълнителна власт?

— Това е самата истина. Затова пък има право на глас.

Последва дълго мълчание. Накрая Атина се възмути.

— Държа да отбележа, че това не ми е било разяснено. Приемам го за крайно лицемерно поведение.

Уорън й отправи чаровна и много виновна усмивка.

— Много жалко. Адвокатите ви очевидно не са ви запознали със структурата на фирмата, когато сте подписвали. За съжаление подобна дреболия лесно се пропуска.

— Господата Уорън, Ръшуърт и Пембъртън са адвокати от най-висока класа.

— Сигурен съм, че е точно така. Въпреки това остава неоспоримият факт, че имам право на глас.

— И ще гласувате срещу мен? Срещу нас?

— За съжаление да, лейди Фаръл. Точно така ще гласувам.

Секретарката отново огледа присъстващите и забеляза нещо изключително любопитно: по лицето на Бърти бавно се разливаше облекчение.

Атина се изправи отново и изгледа всички с подчертано презрение.

— Цялата тази работа няма особено значение, колкото и подла да е тази измама. Става въпрос за гласуване на притежателите на дялове и ние пак печелим. Притежаваме петдесет и един процента от фирмата, а това няма как да го пренебрегнете. Така е по закон.

 

 

Мили седеше в една от тоалетните кабинки, облегната на стената. Чуваше как момичетата влизат и излизат, копнееше за малко тишина, която щеше да й подскаже, че часът е започнал и тя щеше да е най-сетне свободна. Не беше сигурна какво да прави оттук нататък; беше й лошо и можеше да отиде при сестра Уинтър, която да повика някой да я прибере у дома, но Соня нямаше да е вкъщи по обед, защото щеше да ходи на зъболекар, а едно от правилата бе болните момичета да не си тръгват без придружител. Така че единственият отговор беше да каже, че й е лошо и не може да влезе в час; излезе предпазливо от кабинката и се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно, очите и бяха очертани от тъмни кръгове, така че със сигурност щяха да й повярват; пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Пред нея бе застанала усмихнатата Кари.