Пени Винченци
Наследниците (30)

Двайсет и девета глава

Това беше някакъв кошмар. Уолтър Пембъртън бе все още в костюм, макар да беше полунощ, тъй като прекара цялата вечер над договора между търговска къща „Фаръл“ и „Портър Бингам“, в който бе вложил толкова усилия преди няколко месеца. Истина беше. Как бе възможно да пропусне тази ужасна, опасна точка за правото на гласуване, като по този начин лиши и лейди Фаръл и цялото семейство от контрола над фирмата.

Как бе възможно да е толкова невнимателен? Как бе възможно? Как? Просто немислимо.

Това бе думата, която употреби, когато лейди Фаръл — гласът и ужасяващо разтреперан от потискан гняв — го попита дали е възможно семейството да няма контрол над фирмата.

— Скъпа лейди Фаръл — бе отвърнал той, леко развеселен, — това е просто немислимо. Вие притежавате петдесет и един процента от фирмата; по закон контролът е ваш. Аз, разбира се, ще прегледам договора отново, но съм напълно убеден в правотата си.

След това тя заговори за правото на гласуване и Ръшуърт усети смътно безпокойство. Не помнеше да са обсъждали подробно правото на гласуване и последствията от него.

 

 

Бианка седеше в кабинета си и слушаше „Бохеми“ — винаги пускаше опера, когато назряваше криза — тя уталожваше чувството, че е предадена, гнева и болката. Самотата пък бе неразделна част от работата й. Хората с по-ниско служебно положение можеха да се обърнат един към друг, да се оплачат, че се е случило нещо ужасно, да подхвърлят пред този или онзи, че направо не е за вярване, да разчитат на съчувствие, на състрадание и съвет. Тя обаче, съвсем сама на върха на планината, не можеше да разчита на подобно отношение. Това беше цената на успеха, на професионалното й задоволство, на заплатата, на славата.

Беше необходима огромна самоувереност, за да се справи с положението, а Атина се опитваше да я лиши от нея, бавно и неумолимо. Накратко казано, беше плашещо.

Майк и Хю я заведоха на обяд и се опитаха да й представят цензурирана версия на случилото се, като казаха, че лейди Фаръл не е доволна от повечето неща, които Бианка върши, и искала да изрази това свое мнение официално.

— Стига глупости — сряза ги Бианка. — Сигурно става въпрос за вот на недоверие.

— Ами… да. Така беше.

— На какво основание?

— Каза, че хората били деморализирани, по една случайност знаела, че цифрите от продажбите са ниски и положението ставало още по-зле.

— Това пък как го е разбрала?

— Един господ знае. Както и да е, Бианка, тя не може да победи. Няма понятие от структурата на борда и правата за гласуване благодарение на онези жалки динозаври, които нарича свои адвокати. Казахме й, че сме много доволни от теб, че те подкрепяме напълно и тя изфуча възмутено. Продължаваме утре сутринта. Дотогава, поне така предполагам, господата Пембъртън и Ръшуърт ще са забелязали гафа и ще са подвили опашки.

— Господи — въздъхна Бианка, — каква каша.

— Напротив — отвърна Хю. — Всичко е наред.

— Хю, остава фактът, че в думите й има истина и утре ще бъде още по-трудно. Започвам да се питам какво правя там…

— Бианка! Стегни се.

Хю й се усмихна, но тя разбра по изражението му, че с веселото си отношение той прикрива раздразнение. Това бе достатъчно и тя спря. Не можеше да си позволи да покаже и грам съмнение в себе си или слабост.

Стана и се усмихна на Хю.

— Добре. Да загърбим цялата тази неприятна случка. Напълно прав си. Не можем да й позволим да клати лодката тъкмо когато почти сме я пуснали отново на вода.

— Не можем, разбира се — потвърди Майк. — Така вече е по-добре. Браво, Бианка. А ти знаеш, че ние те подкрепяме, както винаги. Както казах и на госпожата.

— Знам — кимна тя. — И ви благодаря.

Само че сега, докато беше съвсем сама, Патрик го нямаше, а децата спяха, тя не беше толкова сигурна.

Патрик чакаше полета си от Мюнхен, когато Бианка му позвъни.

— Здравей, миличка, как си?

— Ами — започна тя, — нали знаеш. Добре. Надявах се снощи да ми звъннеш.

— Извинявай, цял ден се низаха срещи, след това Сол се обади с нови идеи и… ами… докато се усетя, и беше станало полунощ. Знам, че не обичаш да ти звъня по това време. Ти добре ли си?

— Да, добре съм, благодаря.

— Всичко наред ли е?

— Вчера се е наложило Мили да си тръгне от училище, станало й лошо, а пък Руби, изглежда, е с шарка, но мисля, че ще я изкара леко. След малко влизам в съвещание на борда, което вчера беше прекъснато, защото лейди Фаръл предложила вот на недоверие за мен.

— Сериозно? Няма да й мине номерът. Те не бяха ли с миноритарни дялове, питам за инвеститорите.

— Точно така, Патрик — отвърна Бианка, като едва се сдържаше, — така е. Няма никакво значение.

— Добре, миличка, знам, че е гадно, но довечера се връщам. Не съм забравил за Мили. — Говореше предпазливо и загрижено; очевидно се чувстваше виновен. — И да не прихванеш шарка, защото няма да се отрази добре на заминаването ти за Париж. Между другото и Сол ще бъде в Париж през следващата седмица. Един от конете му ще участва в Лоншам. Можете да вечеряте заедно.

— Патрик — продължи Бианка и запази гласа си безизразен с огромно усилие, — аз ще пътувам с Флорънс, така че ще бъде изключително невъзпитано да я изоставя сама цяла вечер. А и Сол едва ли ще бъде във възторг да търпи и двете ни.

— Просто ми хрумна. Въпреки това ще му спомена. Ако той… ами…

— Добре, Патрик. Ако се появи под прозореца на хотела ми и запее серенада, ще вечерям с него.

— Стига глупости, Бианка, просто те моля да се държиш любезно с шефа ми. Нищо повече. А, викат ни. До довечера, миличка.

Бианка затвори телефона ненужно силно и му се оплези. След това се разсмя. Това бе наистина нелепо! Патрик я тласкаше в ръцете на друг мъж, искаше от нея да прекара известно време с него в Париж, ни повече ни по-малко Париж. Ами ако тя го харесаше? Как щеше да изглежда този факт в съдебната зала по време на развода?

— Ама, ваша чест, правех каквото ми каза съпругът ми, опитвах се да се представя като добра съпруга на корпоративен служител.

Той обаче нямаше да иска да вечеря с нея; по-вероятно бе на прасетата да им поникнат крила и да полетят над Монмартр.

— Я, здравей!

— Здравей. Дано моментът е подходящ. Как си?

— Ами… добре.

— Добре ли мина полетът?

— Пътувахме с влак.

— Добра идея. Много по-цивилизовано.

— И аз така мисля. А ти?

— Дойдох с кола, с Джордж Барнс, треньора. Също и конете, въпреки че те бяха в друго превозно средство. Два ще участват утре в Лоншам. Ела да гледаш.

— Не мога, Сол. Дошла съм по работа. Въпреки че много ми се иска — побърза да добави тя. Не искаше да се държи невъзпитано.

— Няма да е зле от време на време да си вземаш почивен ден. Ще ти се отрази добре. Аз така правя.

— Да бе, повярвах ти — сряза го бързо тя.

— Не вярваш ли? Откъде знаеш, че не го правя?

— Може би от факта, че звъниш на съпруга ми поне по три пъти на вечер, в повечето случаи през уикенда.

— А, не броя телефонните разговори. Така си правя. Нали нямаш нищо против? — добави той с неприкрит интерес вместо загрижено.

— Не, разбира се. Въпреки че трябва да ти изпратя график на закуската, обяда и вечерята. Най-добре да избягваш това време, след като ти е все едно.

— Добре — отвърна сериозно той.

— Сол — продължи Бианка, донякъде развеселена, същевременно неспособна да повярва. — Това беше шега.

— А, така ли? Добре. Както и да е, съпругът ти ми каза, че си тук, и, изглежда, е решил, че трябва да вечеряме заедно.

На това му се казваше романтично предложение. Как да отговори на тези думи?

— Не е нужно да го правиш. Идеята е негова.

— Да, ясно. Ами…

Очевидно това бе последното, което Сол имаше желание да направи. И без това двете с Флорънс се бяха разбрали да похапнат рано в хотела.

— Сол — започна отново тя, — ако нямаш нищо против. Много съм уморена…

— Да, да — отвърна той. — Разбирам.

Последва дълго мълчание.

— Знам, че те каня в последния момент — заяви накрая той. — Просто си струваше да опитам.

Това пък какво означаваше? Да не би да му беше приятно? Може и така да беше. Със сигурност не беше длъжен да я кани, за да достави удоволствие на Патрик. Тя пък беше казала, че ще излезе на вечеря с него, ако я потърси. Съпругът й си беше у дома и се опитваше да се разбере с киселата Руби, болна от шарка, а пък тя беше предупредила Флорънс…

— Стига да не оставаме до късно, с удоволствие — подхвърли тя и се опита да говори искрено.

— Хубаво. Добре. Кажи къде се намира хотел „Англетер“? Не съм чувал за него.

Че как да е чувал, помисли си тя. Сигурно не е мястото, където отсяда.

— В Сен Жермен. Прекрасен е. Малък, навремето е бил къща, много спокоен, много красив. Няма бар, не пускат хора, които не са гости на хотела.

— Много симпатично. Може да се пренеса там.

— Пълен е — заяви тя, обзета от паника, и отново последва мълчание.

След това той отново заговори.

— Бианка, шегувах се.

— А!

— Аз съм в „Крийон“. Обслужването е добро.

Това беше доста странна причина да отседнеш в хотел, известен с петте си звезди и разкоша. Но пък той беше доста странен човек.

— Както и да е, можем да похапнем там…

Тя затвори, отиде при Флорънс във вътрешния двор и й каза.

— Извинявай. Просто той е шеф на Патрик…

— Всичко е наред, Бианка. — В гласа на по-възрастната жена долови смях. — Аз с удоволствие ще отида на разходка — обожавам този квартал, — после може да си поръчам омлет в стаята. Къде ще ходите?

— Не знам. Той каза „Крийон“, но аз мразя подобни места.

— Искам да ти предложа „Льо Пети Зенк“, зад ъгъла. Очарователно местенце, страхотна храна.

— Благодаря. Ще му кажа. Защо не дойдеш с нас… ще бъде много приятно…

— Не, благодаря — отвърна Флорънс. — А и твоят господин Финлейсън може да остане шокиран от тройка с баба.

— Нищо подобно, Флорънс — разсмя се Бианка, — но сигурна ли си…

Тя погледна Флорънс, седнала удобно във вълшебната зелена градина, докато отпиваше коктейла „Кир“, който бе поръчала на безупречен френски да бъде с бяло бургундско вместо с шампанско.

— Така е най-хубав — обясни тя на Бианка, която пиеше пастис.

Бианка остана впечатлена и заинтригувана; как е възможно Флорънс, която открай време имаше скромна заплата, да бъде толкова изтънчена? Щеше да е невъзпитано да попита, но пък имаше вероятност да научи през следващите два дена. Дяволите да го вземат Сол Финлейсън! Колко по-приятно щеше да й бъде да вечеря с тази очарователна, интересна жена, облечена елегантно според парижките стандарти, със семпъл тъмносин костюм (възможно ли е да е „Шанел“?). В бялата си права рокля Бианка се чувстваше малко… разголена.

— Моля те, Бианка, не се притеснявай за мен. И се наслади на вечерята.

— Ще се постарая — отговори тя. Все още се чувстваше наскърбена и несигурна след вота на недоверие. Съвещанието на борда завърши сравнително приятелски. Питър Уорън се отдели с Атина в началото и я попита дали се е консултирала с адвокатите си. Предположи, че не иска да се стига до конфронтация в заседателната зала.

Широко усмихнат, той се присъедини към Майк и Хю в заседателната зала.

— Тя е невероятна. Накара ме да се почувствам в правото си и беше много мило от нейна страна да прекрати процедурата, така че да действаме, преди да измисли нещо друго, с което да провали всичко.

Поне за момента лейди Фаръл беше млъкнала.

Преживяването обаче се оказа истински шок и Бианка все още не се беше възстановила напълно.

Усмихна се на седналия срещу нея Сол. Той се беше съгласил с предложението на Флорънс и двамата седяха в „Льо Пети Зенк“, наистина очарователен ресторант, пълен със съкровища в стил ар нуво, вълшебни лампи и бронзови гравюри, витражи, сервитьори в типичните за Париж униформи от дълги бели престилки и черни сака. Сол просто се огледа и кимна.

— Добре. Искаш ли питие?

— Всъщност — каза тя, — не искам. Но с удоволствие ще изпия чаша минерална вода.

— Добре, тогава и за мен.

— Сомелиерът ще остане силно разочарован.

— Има ли значение? — попита много сериозно той. — Не съм се замислял.

— Не, Сол — отговори тя. — Няма. Няма, разбира се. Просто…

— Шега ли беше?

— Нещо като шега.

— Извинявай, нямам чувство за хумор — добави той с една от бързите си усмивки. — Хайде да поръчаме, искаш ли? Какво ти се яде? — Очевидно нямаше намерение да се бави с вечерята.

— Обичам риба — отвърна бързо тя. — А едно от най-известните им ястия е лаврак на керемида. Значи за мен лаврак, ако обичаш. Флорънс ме посъветва да си го избера.

— Тя, изглежда, познава добре квартала.

— Май да. Познава целия град, затова я доведох. Има и друга причина, но няма да те отегчавам.

— Никак не ме отегчаваш — увери я той. — А на мен дали ще ми хареса лавракът?

— Сол — разсмя се тя, — откъде мога да знам? Обичаш ли риба?

— Не много.

— А какво обичаш?

— Не обръщам особено внимание на онова, което ям. Просто се налага да се храня.

— Да, но сигурно предпочиташ някои храни пред други.

— Обичам пържоли. По възможност алангле.

— Тогава си поръчай пържола алангле. Искаш ли предястие?

— Не — поклати глава той. — Може да си поръчам десерт. Обичам десерти.

— Добре. Тук приготвят най-прекрасните профитроли на света. Пробвай ги.

— Ти откъде знаеш, че са най-хубавите на света? Това е твърде неточно твърдение.

— Да, но е много възможно да съм права — заяви тя, след това вдигна поглед към него и забеляза, че се е ухилил.

— Шегичка, а? — отбеляза тя.

— Нещо такова. Какво ще кажеш да поръчаме?

Заля сервитьора с бързострелен, безупречен френски. Тя го погледна леко изненадана.

— Да не би да си мислеше, че просто ще говоря високо на английски, а? — попита той.

Докато чакаха да им сервират, телефонът му звънна; той го извади, погледна го, извини се, стана от масата и излезе на улицата. Върна се след почти десет минути и я погледна с неудобство.

— Извинявай. Беше Дикън. Звъни ми всяка вечер, за да ми каже лека нощ, да ми разкаже как е минал денят му. Аз… трябваше да се обадя. Извинявай.

— Разбира се, че трябваше. — Тя остана трогната от отношението му. — Аз говорих с моите деца, преди да изляза.

Последва дълго мълчание, докато тя ядеше гаспачото си.

— Как върви? За работата питам?

— Ами, добре. Да… добре.

— Наистина ли? — попита той и тя срещна погледа му.

— Не точно добре — призна тя. — След като питаш.

— Разкажи ми.

— Не ти трябва да те занимавам с работата си.

— Напротив. Освен това — добави той, разбрал колебанието й — всички знаят, че съм изключително дискретен. Освен това ще се обидя, ако не ми разкажеш. Говори, Бианка. Може да помогна.

Може би, помисли си тя. Да обсъди положението, без да изкривява каквото и да било — единственият човек, с когото бе правила това досега, беше Патрик. Но той изобщо не я чуваше в момента.

Разказа на Сол всичко и когато приключи, той заговори:

— Така. Имам някои забележки. Идеята за магазина ми допадна. Само че не разбирам защо го търсиш лично. Някой друг може да свърши тази работа вместо теб.

— Не могат. Говорим за усет, Сол, много е важно да се получи точно както трябва. Есте Лодър с хилядите служители все още одобрява лично всяка опаковка, всеки цвят червило.

— Добре. Очевидно не разбирам твоя бизнес. Да се върнем на магазините. Трябва да има по един навсякъде, където туристите пазаруват много: Дубай, Сидни, Сингапур, Ню Йорк, Ел Ей — много е важно да има и в Ел Ей.

— Да, но, Сол, не мога да си позволя тези места! Надеждата ми е да имаме нещо като присъствие във Франция и…

— Значи тази работа с магазина няма да се получи. Нали си решила да разиграеш картата с английското наследство? Нещо като „Бърбъри“?

— Да.

— В момента английската традиция е на върха, а догодина, покрай диамантения юбилей и олимпиадата, трябва да минете в глобално настъпление.

— Всички магазини имат нужда от персонал, от внимание. Дори най-незначителният наем е огромен на тези места.

— Инвестицията си струва. Бианка, идеята е много хитра. Кажи на инвеститорите, че имаш нужда от още пари. Кажи им, че ако не ги осигурят, ще изгубят онова, което са ти осигурили до момента, дори повече. Те ще се усетят. Познавам този тип хора, прекарвам предостатъчно време с тях. Трябваше да се увериш, че ще те подкрепят до самия край.

— Значи вината е моя, така ли?

— До известна степен, да. Както и да е, трябва да продължиш напред. И не свеждай поглед. Не мисли за другите неща, за лейди как й беше името и за починалия мениджър на маркетинговия отдел. Звучи като лош криминален роман — добави той с усмивка. — Нямаш вина за нищо.

— Аз обаче чувствам друго. Никога досега не съм се чувствала по този начин, несигурна и дори… — Тя млъкна.

— Дори какво?

— Малко уплашена.

— Невъзможно — отсече той. — Не бива дори за миг да си помисляш, че си уплашена.

— Ти не изпитваш ли страх? — попита любопитно тя.

— Понякога. Само че потискам чувството. Решавам какво трябва да правя и след това действам.

— Някога бъркал ли си?

— Може би. Загубата е лошо нещо, но в повечето случаи печеля, така че всичко е наред. Кажи ми какво планираш за утре.

— Да намеря тези магазини.

— Желая ти успех. Желая ти успех във всичко. И още нещо, Бианка, не се страхувай. Горе главата.

Той я изпрати до хотела, като запази разстояние между двамата, а когато пристигнаха, дори не я целуна по бузата.

— Вечерта беше много приятна.

След тези думи се обърна и закрачи бързо по улицата. Беше… странен. Тя се опита да намери друго определение, но така и не успя. Той наистина беше много… странен.

В същото време се чувстваше много по-щастлива; вечерта наистина беше приятна, макар и по доста странен начин. Точно както той каза. Радваше се, че е излязла с него. А и Патрик щеше да остане доволен.

Замисли се над това и си каза, че не дава пет пари дали Патрик ще остане доволен или не. Вечерта си беше нейна, нейна и на Сол.

 

 

В този момент Атина също се чувстваше малко уплашена. Ако трябваше да е честна, беше много уплашена. Замисли се за кратко — съвсем за кратко — дали да не се оттегли, но тази мисъл отлетя, преди тя да й даде възможност да се загнезди. Щеше да е проява на малодушие, освен всичко друго, а пък тя възнамеряваше да спечели, да си върне творението, наречено търговска къща „Фаръл“. Лошото бе, че разполагаше със съвсем малко оръжия. Неочаквано си припомни веруюто на Корнилиъс. „Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях — казваше той, — а след това ги размажи.“

Неочаквано реши, че точно това е отговорът. Може би шармантната офанзива трябваше да замени откритата враждебност; с това щеше да се справи, много я биваше в тази игра.

Реши, че няма да спи, за да може да помисли задълбочено.