Пени Винченци
Наследниците (47)

Четирийсет и шеста глава

Не помнеше някога досега да е изпитвала такава какофония от чувства. Беше гневна. Чувстваше се като глупачка. Беше бясна. И, разбира се, облекчена.

Беше безкрайно облекчена. Все едно всички клишета се обединиха, от раменете й се вдигна огромен товар, излезе от тъмен тунел, можеше да диша отново — беше прекрасно. Само че — той беше истинско зло. Нямаше друга дума, с която да го опише. Планът му беше вдъхновяващ, това бе сигурно, но какъв болен мозък би го приел?

— Здрасти! — Джемайма и се усмихваше от вратата. Сузи стана от бюрото си и я прегърна.

— О, Джемайма, обичам те!

— Спокойно де. Какво се е случило?

— Току-що позвъних в студиото от уличен телефон, попитах за него и някакво момиче каза, че днес нямало да идва, защото бил отишъл на снимки сам и попита дали да предаде нещо. Затова казах да, кажете му, че приятелката му звъни, да се обади и тя възкликна: „Зоуи!“, аз казах да, а тя продължи: „Здрасти, не ти познах гласа, мислех, че днес ще работите заедно.“ Да, оказа се съвсем лесно.

— Господи! — възкликна Джемайма. — Какъв гадняр. Съвършен мръсник.

— Нали. Не знам дали да се смея или да плача. Веднага ми се прииска да звънна на мобилния му, но след това си казах, че няма да е добре, че отмъщението е от ястията, които са най-вкусни студени, затова зачаках следващото му обаждане. Все още не съм измислила какво да му кажа. Чакам обаче с нетърпение. Джемайма, не знам как да ти благодаря. Наистина не знам.

— Няма нужда. Честна дума. Толкова се радвам, че си… че изглеждаш съвсем нормално. А пък снощи ни беше много весело и на мен ми беше безкрайно приятно.

— Радвам се. О, Бианка, добро утро.

— Добро утро, Сузи. Джемайма, трябваш ми в офиса веднага, ако обичаш. Имаме проблем с пътуването до Милано. Става въпрос за Флорънс — уточни Бианка. — Болна е. Гласът й беше ужасен, говореше объркано, беше разстроена, почти разплакана, каза, че едва диша, звъннала на лекаря и й казали да отиде в кабинета, а тя не може да отиде сама, затова ще отскоча до тях да видя как да й помогна. И без това имам два часа без срещи, а много обичам Флорънс. Междувременно откажи полета за нея. Налага се да замина сама за Милано. Жалко.

Усмихна се на Джемайма; имаше нещо… нещо странно в нея тази сутрин, каза си секретарката. Не, не беше точно странно, по-скоро… различно.

— Добре. Да ти повикам ли такси?

— Да, благодаря. Казах й, че ще отида — тя, разбира се, не пожела, но след това каза, че съседката имала ключ. След като не може дори да отвори… горката Флорънс. Ще се върна за срещата с Хати в единайсет и половина.

 

 

— Добро утро, Франсин. Обажда се лейди Фаръл. Искам да говоря с госпожица Хамилтън.

— За съжаление нея я няма, лейди Фаръл. Болна е. Затова съм тук. Тя ми звънна и ме помоли да дойда. Гласът й беше ужасен, не можеше да си поеме дъх от кашлица, а има и много висока температура, така каза.

— Значи трябва да се обади на лекар.

— Вече се е обаждала, лейди Фаръл, и са й казали да отиде.

— Нелепо! Не би трябвало да се примирява с подобно отношение. Ще отида да я видя.

 

 

— Флорънс…

Бианка почука тихо на вратата на спалнята и влезе. Флорънс се беше отпуснала на възглавниците, кашляше непрекъснато, а очите й блестяха.

— Горкичката ми тя. Ще се обадя веднага на лекаря, нали му имаш телефона?

— Да, ето го там… — Флорънс й подаде стар кожен бележник. — Доктор Робъртс. Само че той няма да дойде.

— Сигурна съм, че ще дойде — усмихна и се Бианка. — Какво да ти донеса? Чаша чай? Топло мляко?

— Малко горещ лимон с мед ще ми се отрази добре — отвърна Флорънс. — Само че, Бианка, не трябваше да идваш, имаш си много по-важни задачи, много се извинявам…

— Ти го заслужаваш. Дай малко да подредя тук… — Тя взе няколко кърпички, чаша вода, още една чаша и помириса. С изненада откри, че вътре има уиски, и тръгна да намери кухнята.

Къщата беше очарователна, викторианска, все още с корнизи и парапети, камина и малък хол. Беше красиво обзаведена, с набрани завеси, столове с тапицирани облегалки, шезлонг, кръгла маса за хранене с четири стола до прозореца и протъркан, но навремето очевидно ценен ориенталски килим. Над камината имаше много красив акварел на малък парижки вътрешен двор, който се виждаше през отворена врата, и снимка в сребърна рамка на ниска кръгла масичка. На нея се виждаше млада двойка, тя беше в бяла рокля, държеше букет цветя, а той беше в униформа — очевидно Флорънс и съпругът й през войната, на сватбата.

Бианка се загледа. И двамата се усмихваха към фотоапарата с радост, която грееше шейсет години по-късно. Флорънс беше прекрасна, със сламена шапка с цветя върху прекрасните къдрици, а той беше и красив, и интересен, в офицерското кепе, стиснато под ръка, се виждаше цвете. Колко тъжно; какво щастие, каква любов бе заличена. И всичко това беше част от тъжната, самотна история на Флорънс, помисли си Бианка. Кухнята беше традиционна, с чамови шкафове, италиански плочки на пода, всичко от високо качество и скъпо — как бе успяла Флорънс да си позволи тези неща, запита се Бианка за стотен път. Обади се на лекаря на Флорънс, заяви на сопнатата рецепционистка, че ако лекарят не се отбие в най-скоро време да прегледа Флорънс, тя не отговаря за последствията и приготви лимон с мед.

Флорънс й се усмихна и посочи нощното шкафче.

— Би ли оставила чашата там. Много ти благодаря, Бианка, много си мила…

— Дано да ти помогне. Лекарят скоро ще дойде. Ще направя място за чашата. Ще преместя книгата и…

„И снимката“, канеше се да каже тя, но след това не го направи. На снимката, с красива рамка, но очевидно много стара, избеляла, се виждаше красива двойка. Сега вече Бианка се съсредоточи и насочи към черно-бялата снимка цялото си внимание. Мъжът я беше прегърнал през раменете и двамата се усмихваха пред вътрешен двор, очевидно в Париж, и бе ясно, че това е същият двор като на картината долу. Жената, толкова красива, с буйни къдрици, големи очи, млада, на не повече от трийсет, облечена в рокля с подчертана талия и богато разкроена пола, съвсем по модата от края на петдесетте, бе очевидно Флорънс, а мъжът, забележително красивият мъж до нея, беше Корнилиъс Фаръл.

Неочаквано всичко й се изясни.

 

 

Атина пристъпи към входната врата на Флорънс и почука силно няколко пъти с медното чукче.

Остана удивена, когато Бианка Бейли отвори вратата. Тя самата имаше малко отнесен вид.

— А — започна тя, — лейди Фаръл. Много… много ми е приятно да ви видя. Заповядайте.

Отначало, когато се изправи пред лейди Фаръл, Бианка мислеше само за едно — за снимката, която остави на нощното шкафче. След това си помисли, че не бива да допуска лейди Фаръл да я види, че няма как да я спре, тъй като тя беше на средата на стълбите, че Флорънс е с твърде висока температура и много объркана и няма да се сети да премести снимката, за да не я види старата й приятелка.

— Лейди Фаръл — провикна се тя, — да ви направя ли кафе? Флорънс спи, а лекарят ще дойде всеки момент.

Лейди Фаръл спря и се обърна.

— Не, благодаря; тя ще се зарадва да ме види, а и аз искам да говоря с лекаря.

Бианка огледа уплашено антрето и затича в кухнята. На стойката за сушене на съдове бе оставена кана. Тя я грабна, както беше празна, и затича по стълбите след Атина, която тъкмо влизаше в спалнята на Флорънс.

Последва я и погледна към нощното шкафче. Снимката бе все още там. Флорънс кашляше със затворени очи и дори не бе забелязала присъствието на Атина.

Атина застана в долната част на леглото, погледна я и си свали ръкавиците.

— Флорънс! — заговори тя. — Флорънс, изглеждаш ужасно. Как се чувстваш?

Отговор не последва, въпреки че Флорънс отвори очи.

— Според мен — обади се Бианка — трябва да я оставим да си почива, докато дойде лекарят. Елате долу и…

— Госпожо Бейли, ще чакам тук, докато дойде лекарят. — Погледна Бианка. — Защо, за бога, сте понесла тази празна кана?

— Какво? Боже. Флорънс поиска вода, когато пристигнахте, сигурно съм взела каната и съм забравила да я напълня. Много глупаво. Вижте, очевидно е, че тя спи. Няма ли да се чувствате по-удобно долу?

— Госпожо Бейли, не съм дошла, за да ми бъде удобно, както се изразихте. Ще чакам тук, както вече ви казах.

Тя си свали палтото и го метна на медната табла на леглото, пристъпи към Флорънс и се наведе над нея. Всеки момент, помисли си Бианка, тя щеше да погледне към нощното шкафче… моля те, Флорънс, премести се, изпищи, повърни, направи нещо! Само че Флорънс лежеше безжизнено, раздирана единствено от пристъпи на силна кашлица.

На улицата спря автомобил. Атина се изправи.

— Това лекарят ли е?

— Нямам представа — отвърна Бианка.

На вратата се звънна. Атина пристъпи към прозореца и погледна навън.

— Да, той е. Дошъл е. Лекарите са толкова неугледни в днешно време; погледнете го само, какъв ужасен анорак, вместо да облече прилично палто. Няма ли да отидете да му отворите?

— Да, разбира се, само да… — Докато минаваше покрай леглото на Флорънс, тя постави празната кана на нощното шкафче, взе книгата и заедно с нея снимката.

 

 

— А… здравей. — Лара се усмихна неуверено на Бърти; той не можеше да я подмине, след като бяха в един асансьор.

— Здравей — усмихна се той, очевидно смутен не по-малко от нея. — Кажи… как си?

— Добре, благодаря. Ами… Бърти, много мъчно ми стана, когато разбрах, че напускаш.

— Много си мила. Да, и на мен ми е мъчно за някои неща, но така е най-добре.

— Щом е така… а и новата ти работа е интересна. Бианка ми разказа някои неща — побърза да добави тя.

— Дано е интересно. Знаеш ли, че вече няма да живея в Лондон?

— Да, чух.

— Отивам в Мидландс. Според мен много подценяват Мидландс. Ще мога да си купя чудесна къща в огромна градина за по-малко от половината пари, които ще ми вземат тук.

Бяха на партера и той отстъпи, за да слезе първо тя.

— Благодаря. Тръгнала съм към Уест Енд. Можем да вземем едно такси, ако си в същата посока.

— Не съм натам — отвърна смутено той. — Благодаря.

— Добре. Беше ми приятно, че си поприказвахме, Бърти. Нали ще бъдеш тук още известно време. Да не вземеш да изчезнеш по магистрала М1 сред облак дим, докато не гледаме? — Тя се усмихна, макар и прекалено весело.

— Не, не. Ще дойда да се сбогувам, разбира се. Когато… когато му дойде времето. Ами, Лара, беше ми приятно, че си поприказвахме. Чао засега.

— Чао, Бърти.

Тя остана загледана в него, докато той излизаше на улицата с бърза крачка. Почувства се глупаво и бе готова да се разплаче. Няколко пъти й се беше случвало да я отрежат, но този път беше доста грубо. Е, повече нямаше да опитва. Да се чувства като натрапница не беше в стила й.

Бърти се надяваше, че не се е държал невъзпитано, но му се струваше точно обратното. Щеше да му бъде приятно да си поприказва с Лара за новата работа, но тя показваше ясно, при това от седмици, че го отбягва, затова той прецени, че не е подходящо да се спира с нея. А как да пътува в едно такси с нея, след като отиваше в Линкълнс Ин, където бе сборище на прависти? Тя сигурно беше чула слухове за развода му, но той нямаше намерение да ги потвърди.

Периодът беше ужасен; майка му започна редовно да му изнася лекции за недомислиците, които вършеше както лично, така и професионално, непрекъснато му напомняше, че никога досега не е работил другаде, освен в търговска къща „Фаръл“, че тук никога не е постигал никакъв успех.

— Да, знам, че се справи прилично с новата си работа, но, Бърти, това не беше нещо трудно. Личен състав!

Непрекъснато му повтаряше, че разводът е трудна и скъпа работа, че няма никаква представа с какво се е захванал.

— Двамата с баща ти имахме много различия, във всички семейства е така, но нито един брак не е съвършен, а като останеш женен и издържиш, само можеш да спечелиш. Тъжно е, когато останеш сам… знам го от опит. Надявам се не си въобразяваш, че ще си намериш друга жена или ще започнеш всичко отначало, защото си доста стар, не си изгодна партия, особено без търговска къща „Фаръл“ зад гърба…

И така нататък, ден след ден.

 

 

Симпатичното момиче от „Катай Пасифик Еърлайнс“ успя да смени полета на Патрик за дванайсет часа по-рано и така той пристигна на „Хийтроу“ рано вечерта вместо на следващата сутрин. Обади се на Бианка, но телефонът й беше включен на гласова поща; звънна у дома и телефонният секретар го уведоми, че Бианка и Патрик Бейли в момента не могат да се обадят.

Не остави съобщение на нито един от двата телефона и реши да се прибере — щеше да стане поне девет, може би дори девет и половина, докато стигне в Хампстед. Движението било ужасно, така каза таксиметровият шофьор, а няма нищо по-изнервящо от това да звъниш няколко пъти, за да предупреждаваш, че ще закъснееш. Още по-изнервящо е, когато на теб ти звънят.

Беше почти девет, когато пристигна пред къщи и се провикна от антрето.

Карън излезе от кабинета.

— Господин Бейли, здравейте. Не ви очаквах.

Патрик се постара да не влага сарказъм, когато се извини и попита къде са всички. Децата спели, дори Мили, която се прибрала много уморена, след като прекарала вечерта с Луси Фаръл в апартамента на лейди Фаръл.

— Бианка, разбира се, знаеше и е много щастлива.

— Бианка къде е?

— На среща, а след това на вечеря с рекламните агенти. Каза, че може да закъснее доста и ме помоли да остана. След като вече сте си вкъщи…

— Да, да, разбира се. Върви, Карън, всичко е наред.

Той си направи сандвич и след като погледа телевизия, реши да си легне. Часовата разлика започваше да си казва думата. Погледна часовника си — дванайсет и половина, а утре сутринта Бианка заминаваше за Милано.

Позвъни на мобилния й телефон. Все още беше на гласова поща. Патрик й остави бележка в антрето, за да знае, че се е прибрал, взе приспивателно и въпреки това се събуди в два и половина и остана удивен, че Бианка все още не се е прибрала или поне не си беше легнала; може да беше в свободната стая, за да не го притеснява.

Мина предпазливо по коридора, надникна в празната стая за гости, преди да слезе много ядосан и не по-малко притеснен в кабинета, за да я чака, но накрая се отказа и се качи да си легне, макар че не можа да заспи. Звъня й много пъти, но тя не отговори.

Най-сетне заспа, но усещането за собственото му нещастие и за разпадането на брака им се изостри, а един друг страх, който дори не би могъл да си представи допреди няколко месеца, напираше да се прояви външно.

 

 

Беше й толкова приятно. Ако можеше да има нещо подобно, когато беше напълно отчаяна. Прекрасно беше не само да наблюдава как Луси работи и превръща познатото лице ту в миловидно, ту във високомерно, ту в класически красиво, ту в лице на дивачка, но и да се озове в света на възрастните, който също беше прекрасен. Вечерта отидоха в апартамента на бабата на Луси и на нея й се стори, че е попаднала в миналото. Беше същият какъвто е бил, когато се е нанесла, пълен с прекрасни мебели и украшения, които Луси каза, че били в стил деко — навсякъде с огледала и бронзови фигури, пищно украсени лампи.

— Най-много е обичала този период, казва, че интериорът никога не е бил толкова великолепен и бляскав.

Самата лейди Фаръл беше невероятна, много, много елегантна, с изумителна бяла коса, облечена в нещо като широка копринена пижама, за която Луси обясни, че се казвала палацо пижама, от много известен дизайнер на име Пучи. Не откъсна очи от Луси, докато тя работеше — очевидно все още бе толкова привързана към фирмата, че трябваше да одобрява дори най-дребните детайли, а те, разбира се, включваха имиджа, който Луси създаваше. Мили не знаеше това; мислеше, че майка й отговаря за всичко.

Докато работеха, лейди Фаръл донесе сандвичи с пушена сьомга, предложи на Луси от шампанското, което пиеше, но Луси отказа, защото щяла да оплеска грима. Останаха около три часа и когато си тръгнаха, лейди Фаръл каза, че могат да идват и да работят в апартамента, когато пожелаят. Мили се надяваше да отидат отново, но Луси заяви, че било по-лесно в гримьорната на „Фаръл“, където имало всички продукти, във всички произведени нюанси, както и много от продуктите на конкуренцията; там имаше огледало със светлини, също както в гримьорните на актрисите, и Мили се почувства като филмова звезда, докато седеше пред огледалото.

На следващия ден Джейс също щеше да дойде, за да може Луси да поработи и над нейното лице и да създаде нов облик; беше толкова развълнувана, когато призна пред Мили, че не можела нито да спи, нито да яде. Тъй като го каза, докато преглъщаше един „Бигмак“ и голям ягодов шейк, Мили не й обърна особено внимание. В същото време си каза колко е хубаво, че не се налага Джейс да се среща с лейди Фаръл.

Имаше и още нещо невероятно. Една приятелка на Луси с моден блог беше готова да пусне материал за новия имидж, когато започнеше представянето на новата гама. Луси беше готова да направи снимки за процеса на гримиране, а това бе просто невероятно вълнуващо.

Случващото се дори й помогна да преглътне мисълта да се върне в училище и тя реши да го направи следващата седмица.

Кари и сие бяха необичайно мълчаливи през първите дни, докато отсъстваше, нямаше противни съобщения в ask.fm, нито пък подлярски есемеси — тя реши, че момичетата са загазили, — но след като минаха няколко дена, те започнаха отново, първоначално предпазливо, с есемеси, гадни и прикрити, така че никой да не може да ги хване. „Много ни липсваш, скъпа Мили, нямаме търпение да се върнеш“, след това пускаха противни нещица в "ask.fm, като например че тя е тежко болна или просто се преструва, и питаха дали лекарствата наистина действат и дали не трябва отново да посегне към бутилката.

Това беше преди два дена, а сега се намираше в колата на баща си — майка й беше заминала — по пътя към училище, защото й се стори непреодолимо страшно да се качи в автобуса; баща й се държеше мило, питаше я дали е сигурна, че ще издържи, и бе достатъчно тя да каже само една дума, за да отиде с нея. Когато пристигнаха и видя как момичетата влизат и се уплаши, че ще повърне, стисна ръката на баща си и го помоли да влезе с нея, но той беше спрял на двойна непресечена линия и огромна жена регулировчик се упъти към тях и го попита дали случайно е забелязал, че е спрял неправилно, и го предупреди, че ще му напише фиш, ако остане повече от три минути, той отговори, че няма проблем, тя извади фотоапарат и кочана с фишове, но Мили си помисли, че не си струва, и си пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, татко, ще се справя.

Така се чувстваше и когато скочи за пръв път от трамплина в плувния басейн, слезе сама и закрачи бързо към сградата на училището.

Влизането в класната стая беше най-ужасният момент. Настъпи гробна тишина, след това се чу гласът на Кари…

— Мили! Колко се радвам. Всички се надяваме, че си по-добре!

Момичетата се разкискаха, Мили седна на чина си и започна да вади нещата си от чантата. Мислеше си, че ако планът им с Луси не се получи, ще се наложи да се премести в друго училище, може би в пограничните райони на Монголия…

Родителите й, без да й съобщят, бяха ходили в училището и бяха разказали на директорката какво се е случило; първоначално тя бе отказала да повярва, след това бе проявила нещо като разкаяние.

— Тя сигурно се чувства ужасно, а ние трябваше да забележим какво става…

— Както и ние — бе отбелязал Патрик. — Нито един от нас не може да си позволи да стовари цялата вина върху другата страна.

— Така е — съгласи се госпожа Блакстоун. — Подобни неща съществуват от незапомнени времена, известно е на всички, просто методите са се променили.

— Въпреки това — беше се намесила Бианка — човек не бива да търси извинение и да подминава тормоза, който се упражнява над невинни хора.

— Не, разбира се. Само че според мен това не може да се нарече тормоз.

— Напротив — прекъсна я Патрик. — Слепотата крие големи опасности, госпожо Блакстоун. Бдителността е важна дори когато подозирате някаква нередност. На мен ми е трудно да повярвам например че класната на Мили не е забелязала, че тя е единственото момиче от целия клас, което не е получило картичка.

— Господин Бейли, персоналът ни е много зает, особено по Коледа, и…

— Госпожо Блакстоун, как смеете да ми кажете, без дори да трепнете, че тормозът съществува открай време и че сте твърде заети, за да следите за подобни прояви?

— Мили реши да се върне в училище и с това показва огромен кураж и решителност и настоява нищо да не се казва на момичетата. Ние дори й обещахме да не идваме, но преценихме, че и вие, и персоналът ви трябва да научите за това нещастие. На мен лично ми се иска да се изправя пред тези момичета и родителите им, но Мили твърди, че след като момичетата бъдат наказани и всичко отшуми, тормозът ще стане още по-нетърпим. След като научих на какво е била подложена, съм склонна да повярвам, че е права.

— Не мога да повярвам! — отвърна госпожа Блакстоун.

— За нещастие на Мили ние можем — сряза я Бианка.

Бианка влезе в къщата, изтощена след пътуването до Милано. Фърги седеше на барплота за закуска с помръкнало лице.

— Какво става, Фърги?

— Набройкали са ме, това е.

Не и още едно от децата й. Как бе възможно да тормозят и него.

— Кой те е набройкал, Фърги?

— Господин Томас.

— Какво? Кой?

— Каза, че щял да ме изкара от класа за напреднали, ако не се старая повече и не работя по-упорито. Разправя, че не съм работил, а аз наистина много се старая. Бил ви изпратил имейл, така разправя, но може и да не го е изпратил. Той лъже за всичко!

— Да проверим… — Тя извади айпада от чантата си. Наистина беше получила имейл от господин Томас, класния на Фърги, и на него пишеше „Напредък на Фърги“.

Тя прегледа написаното.

„Уважаеми господин и госпожо Бейли. С огромно съжаление ви информирам… незначителни усилия… налага се да го изтегля от класа за напреднали, докато няма подобрение… среща с двамата…“

Прободе я чувство на вина; знаеше, че напоследък не обръща достатъчно внимание на Фърги. Покрай проблемите с Мили и докато работеше над джорджианската архитектура на Руби, за Фърги не й оставаше много „качествено време“, както казваха, израз, от който тя се вбесяваше. Беше предположила, че в момента Фърги няма нужда от нея; той беше винаги весел, представяше се успешно, а и тази година нямаше решаващи изпити. За бога, трябваше да направи повече, но и Патрик не беше забелязал нищо заради Сол… по дяволите да върви Сол… който не й се беше обаждал от… Не, не започвай да мислиш за Сол, Бианка, недей…

Мобилният й звънна; обаждаше се Патрик.

— Здрасти, тъкмо получих имейла на господин Томас. Много неприятно, трябва да го обсъдим. Кога ще се прибереш?

— Вече съм вкъщи — отвърна Бианка. Това беше единственият приятен момент от деня.

— А, добре. Значи ще се видим след час, час и нещо.

Затвори телефона и прегърна Фърги; за разлика от обикновено той не се отдръпна.

— Не се тревожи, Фърги, ще оправим нещата.

Той успя да се усмихне.

— Благодаря, мамо, а пък аз ще работя по-упорито. Обещавам!

Патрик се прибра десет минути по-късно.

— Как мина пътуването? — попита той.

— Добре. Успешно, струва ми се. Но съм много уморена — каза тя и я обзе отчаяно желание да не водят разговора за Фърги в момента.

— Разбира се. — В тона му долови подигравка.

— А твоето пътуване? Как мина?

— Много добре. Искам да поговорим по този въпрос. Има проблем. Може би докато вечеряме.

— Да, добре, разбира се. Само че съм си донесла цял куп документи, предстои ми ранно съвещание с инвеститорите и адвокатите. Много е важно.

— Разбира се.

— Може би утре? Или през уикенда.

— Може би.

Той си наля чаша бира, след това седна и я погледна.

— Бианка…

— Да?

— Трябва да разговаряме. За Фърги.

Точно както предполагаше, разговорът за Фърги и проблемите му беше познат и отчайващ, двамата си прехвърляха вината: не били обръщали достатъчно внимание на децата и на тяхната работа… Фърги и Мили бяха на критичен етап… Бианка не отделяше време, както беше обещала… а нима Патрик отделяше някакво време?… Е, на него му се полагаше… беше вършил тази работа години наред… и така нататък. Най-сетне тя му каза, че е провела сериозен разговор с Фърги и той е обещал да работи по-упорито, двамата написаха имейл до господин Томас, съгласиха се да се срещнат и казаха, че са провели изключително сериозен разговор с Фърги, който е разбрал, че става дума за нещо много важно.

— Така — продължи Патрик, — сега искам…

— Мамо, татко! — Вратата се отвори. Беше Фърги.

— Господи — промърмори Патрик.

— Кажи, Фърги? — попита Бианка с едва сдържано нетърпение.

— Много ли ще се бавите? Написах си домашните, а имам една чисто нова игра от Дан и исках да я пробвам…

— Фърги! Не мога да повярвам, че дори ти е минало през ум да ме питаш. Не може. Сега излез, върви си в стаята и…

— Да, да, добре, татко. Споко. — Той обърна никакво внимание на гнева на баща си. — Чао.

— Вината е твоя — заяви Патрик, когато вратата се затвори.

— Кое точно е по моя вина?

— Очевидно си прекалено мека с него. В противен случай нямаше да посмее да дойде тук и да пита дали може да играе с видеоиграта. Трябва да разбере, че случилото се е изключително сериозно. В противен случай ще се окаже, че се плъзгаме все по-надолу.

— Престани, Патрик — отвърна уморено Бианка. — Извинявам се, ако е така. Утре ще отида да купя пръчка…

— Случаят не е подходящ за майтапи.

Бианка го погледна; студеното ожесточение между двамата се натрупваше все повече. Онова, което му се случваше, беше ужасно. Та само допреди година той беше добродушен, мил и забавен. Беше най-грижовният и най-отдаден баща, проявяваше огромно разбиране и беше изключителен съпруг. Тя го обичаше много и бракът им беше щастлив. Къде отиде всичко това? Какво стана с брака им? Какво го отблъсна? Нейна ли беше вината? Нейна и на работата й? Само че тя открай време вършеше тази работа, важна работа. Подобно нещо не се беше случвало досега. Е, понякога имаше търкания, той се оплакваше. Но нито една от работите, на които се посвещаваше, не я бе ангажирала както „Фаръл“, не бе обсебвала целия й живот, сърцето й, съзнанието й.

— Предлагам да продължим нататък. — Тя се опита да се усмихне, да се държи мило. — За какво важно искаше да говорим?

— Много съм ти благодарен, че не омаловажи нещата.

— Нищо не омаловажавам. След като е важно за теб, значи е важно и за мен.

— Не съм си го и помислял — отвърна той, — сега обаче не съм толкова сигурен. Ти си се променила много, Бианка, не мога да те позная. Връзката ни престана да съществува, поне така ми се струва и това не може да продължава по този начин. Изобщо не разговаряме, дори по телефона, все те няма…

— Така ли? Патрик, доколкото си спомням, теб те нямаше, през последните месеци ти работиш до късно по-често от мен. Аз поне се прибирам от чужбина, когато съм казала, вместо три дена по-късно и прекарвам всеки уикенд със семейството.

— Не е честно. И аз съм тук през уикенда.

— Прекарваш поне половината си време в разговори със Сол Финлейсън. Ставаш точно толкова груб и вманиачен в работата като него.

— Преувеличаваш. Добре, напоследък може и да се случва доста често, но нали не си забравила, че прекарах петнайсет скапани години от шестнайсетте, в които сме женени, на твое разположение — или по-точно казано на разположение на семейството ти, — така че ти да можеш да се посветиш на тъпата си кариера, която е по-важна от всичко останало.

— Не е честно! Не съм се посветила на нея и ти много добре го знаеш. Винаги съм поставяла децата на първо място.

— Нима? Затова ли Мили е толкова щастлива, уравновесена, а Фърги учи упорито и…

— Стига! Просто млъкни, дявол да те вземе.

— Няма. След като ги поставяш на първо място, защо не отложиш срещата утре сутринта, за да си с Мили, за да я заведеш на училище, защото това много ще й помогне в момента.

Трябваше да го направи, наистина трябваше. Само че срещата утре беше с инвеститорите и адвокатите, трябваше да се подпишат новите договори за франчайза; и без това вече бяха закъснели, имаше опасност да изпуснат наемите…

— Не мога — отвърна тя. — Наистина не мога. Трябва да подпиша едни документи, да разбера дали инвеститорите…

— Пет пари не давам с кого ще се срещаш. Мястото ти е тук, у дома, да се грижиш за дъщеря си.

Разкъсваше я чувство за вина. Той, разбира се, беше прав. Но пък…

— Ти си се променил — заяви тя. — Промени се, откакто започна да работиш за Сол.

Беше необмислено да намесва Сол. Неочаквано обаче истината й се стори по-важна от всичко друго.

— Откакто харесвам работата ли? — попита той. — А това ти е неприятно. Струва ми се, че на теб повече ти отива да си отегчена и нещастна.

— Как можа да кажеш нещо толкова гадно!

— Истина е. Животът ти беше много по-лесен, докато аз бях на твое разположение и на разположение на децата.

— А сега не си ли на разположение на Сол?

— Я престани — отвърна уморено той. — Не исках да говорим за това.

— А за какво? Кажи.

— Добре… — Той си пое дълбоко дъх… В този момент мобилният й звънна.

— Господи! — въздъхна той.

— Извинявай. Просто няма да се обадя. Ще се включи гласовата поща.

— Просто изключи скапания телефон — нареди тихо Патрик. След това добави: — Моля те.

Това „моля те“ придаде повече тежест на молбата му.

— Добре. — Видя обаче, че е звънял Тод. — Извинявай, Патрик, налага се да се обадя. Много бързо. Ало, Тод. О, не. О, господи! Могат ли да го оправят? Господи, налага се да го оправят на всяка цена. Виж, извинявай, но в момента не мога да говоря. Не! Не мога. Утре. Имам среща много рано сутринта, може ли да поговорим след това? Към девет ли? Да, става.

— Много се извинявам — заговори тя, след като прекъсна разговора. — Обади се Тод за сайта, тестовият се е скапал и…

— Изобщо не ме интересува — заяви Патрик, — а сега изключи скапания телефон.

Тя го изключи.

— Благодаря ти, Бианка. — Той млъкна, пое си дълбоко дъх и продължи: — Писна ми.

— Извинявам се, но и аз мога да кажа същото.

Той не обърна внимание на думите й.

— Все едно и също — инвеститори, бюджети, франчайзинг, скапаната рекламна кампания, после колко била велика. Кога намери време за мен, за моята работа? Кога ме изслуша, за да мога да споделя моите проблеми, моите грижи, да не говорим за децата. Бианка, моля те, слушай внимателно какво искам да ти кажа.

Тя мълчеше, неочаквано обзета от страх. Той я наблюдаваше особено, както никога досега, излъчваше решителност, стоеше напълно неподвижен, впил очи в нея, почти тъжен.

— Слушам те.

— Добре, защото искам да съм напълно ясен. Или напускаш тази фирма, или аз ще те напусна. Честно ти казвам, че няма значение кое от двете. Но ми писна. — Той се изправи. — Кажи ми какво си решила, защото искам да планирам нещата.

Тръгна към вратата и като стигна до нея, се обърна.

— Искам да чуя решението ти до една седмица. До края на месеца да си напуснала фирмата. Не говоря за някой неопределен момент в бъдеще, който така и няма да настъпи.

— Но… това означава… това означава да напусна преди представянето на новите продукти!

— Мили боже, това толкова важно пускане. Забравих за него само за секунда. Как можах! Знаеш ли, Бианка, това не променя нищо. Няма смисъл да се колебаеш и терзаеш. Ясно ли е?

Излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.