Пени Винченци
Наследниците (41)

Четирийсета глава

Беше толкова ужасно. Всичко се изместваше на нова плоскост. Един ден след обяд влезе в класната стая — беше започнала да се крие в тоалетните, докато трае обедната почивка — и на чина я чакаше плик. На него пишеше Мили, а отдолу се виждаше малка целувка. Не беше написано на ръка, така че не можа да познае чий е почеркът, беше със сложни главни букви, всяка една със завъртулки. Не бе възможно някой гадняр да й изпрати писмо с подобен шрифт. Имаше чувството, че й предстои да скочи в басейн, пълен с леденостудена вода, докато отваряше плика. Писмото не беше гаднярско, беше от Кари.

„Здрасти, Мили,

Липсваше ми. Липсваше на всички ни. Време е да се сдобрим. Ела да пием горещ шоколад след училище. Приятелките ще се съберат отново, нали? Извинявай, че бяхме малко гаднички.“

Седеше и се усмихваше глупаво на бележката, когато Кари влезе и й се усмихна, а след това и останалите, тя им се усмихна в отговор и й се стори, че никога не е била нещастна и сама.

— В „Старбъкс“ след училище, нали? — повтори Кари. — Първо трябва да свършим нещо, така че в четири и половина. Всички ще бъдем там.

— Супер — отвърна Мили.

Следобедът се влачеше едва-едва; тя постоя в библиотеката, след това отиде в „Старбъкс“ на Фулам Роуд точно начаса, а сърцето й заплашваше да изхвръкне. Нямаше представа каква е причината за тази неочаквана промяна, но очевидно се беше случило нещо и тя изпита благодарност.

„Старбъкс“ беше почти празен в четири и половина; тя обиколи, да не би да са се скрили под някоя маса, готови да извикат „Изненада!“. Нямаше никой, освен две майки с малки деца. Мили отново излезе навън; чака безкрайни десет минути, ала никой не дойде. Най-сетне реши, че Кари се е забавила, и седна на една от масите. Тогава момиче от персонала на „Старбъкс“ излезе иззад кафемашината, приближи до нея и заговори:

— Ти ли си Мили?

Мили кимна.

— Приятелките ти ме накараха да ти дам това. Казаха, че трябва да си тръгнат.

Тя разкъса плика.

„Здрасти, Мили,

Не мога да повярвам, че се хвана. Да не би да си въобразяваш, че ще си позволя някой да ме види с теб в «Старбъкс»? Трябваше да доведеш дебелата си приятелка, за да бъде пълна гадорията! Я да си вървиш у дома и да си напишеш домашните като добро момиченце.“

Беше толкова унизително, че Мили ревна, а момичето, което й даде бележката, се приближи отново.

— Добре ли си? Извинявай, ако е било нещо неприятно. Да ти донеса ли горещ шоколад или нещо друго, ако предпочиташ?

Тъй като Мили не можеше да понесе тази проява на мило отношение, поклати глава и изтича навън, пристигна у дома толкова пребледняла и изтощена, че Соня реши, че е болна, и я накара да си легне, а след това позвъни на Бианка да й каже какво става и колко хубаво би било да се прибере рано, ако ли не, тя ще остане, докато Патрик се прибере.

Телефонът на Бианка беше оставен на гласова поща и Соня набра номера в офиса, попадна на Джемайма, която каза, че не очаквала Бианка да се върне в офиса, а след това добави с неудобство, че Патрик щял да се прибере чак след два дена, защото го били задържали в Ню Йорк.

Соня заговори с леденостуден глас, макар да знаеше, че вината не е на Джемайма, че никой не й бил казал, че не може да стои безкрайно дълго и ако Джемайма случайно се свърже с Бианка, да бъде така любезна да й каже да позвъни веднага, защото на Мили наистина не й е добре.

Бианка очакваше с нетърпение да се види с Патрик; нямаше го вече цяла седмица и тя се чувстваше объркана и напрегната. Липсваше й, но когато се обади, за да каже, че Сол иска той да остане и да се разрови по-дълбоко в една инженерна фирма, отсъствието му не намери място в палитрата от емоции.

— Разбеснял се е, Бианка, на всяка цена трябва да остана.

Ако някой я накараше да подреди по важност емоциите си, тя щеше да изреди гняв, възмущение и безпомощност, а след това и омраза към Сол Финлейсън, толкова силни, че ако влезеше в този момент в кабинета й, бе готова да хвърли огромния букет от бюрото по него с надеждата да му нанесе фатален удар.

Тъкмо тресна телефона и мобилният й звънна. Обаждаше се Сол Финлейсън.

— Много се извинявам за Патрик — започна той, когато влезе в кабинета й пет минути по-късно. — Много се извинявам. Разбирам, че се дразниш…

— Много повече е от дразнене — каза тя и погледна цветята. — Положението е сериозно. Разчитах на него за тази вечер, имам среща с инвеститорите, Соня не може да остане при децата, той и без това закъсня два дена…

Замълча, защото осъзна, че може би не иска шефът на Патрик да остане с впечатлението, че тя разчита на съпруга си главно за гледането на децата.

— Извинявай — повтори той.

— Защо дойде?

— За да се извиня. Стори ми се много… ядосана. И без това бях наблизо, така че нямаше проблем да се отбия, не съм дошъл специално.

— Много се радвам — отвърна тя.

— Иначе нямаше да дойда, то е ясно. Само че онова, което той анализира, може да е за милиони. Прецених, че трябва да обясня.

— Разбирам, че е много важно, но той ми обеща да се върне… — Престани, Бианка, просто престани да говориш като някоя вечно мърмореща съпруга!

— Бианка… предупредих те, че може да има такива моменти. Не е ли крайно време да престанеш да разчиташ на Патрик за помощ вкъщи. Той вече не работи за семейната фирма.

— Много ти благодаря — каза тя. — Трябва някой път да споделиш и другите си идеи за личния ми живот.

— О, не бих си позволил такова нещо — отвърна той толкова сериозно, че тя прихна. — Нещо смешно ли казах?

— Не, но не се сдържах.

— Кажи — продължи той, — можеш ли да отложиш срещата с инвеститорите?

— Да. Не е чак толкова важна. Става въпрос само за няколко милиона. Не са толкова важни, колкото са твоите милиони.

— Щеше ли да се проточи?

— Вероятно цяла вечер, а сега разполагам само с половин час.

— Ясно. Ще ти остане достатъчно време да пиеш едно кафе с мен? Преди да се прибереш?

— Не — отсече тя и гневът и отново се надигна. — Не, няма.

— Жалко. Искам да разбера успя ли да заобиколиш проблема с парфюма и как точно?

— Не по най-добрия начин — отвърна тя и усети, че всеки момент ще си изпусне нервите и ще ревне.

— Какво стана?

— Хич не питай.

— Аз обаче питам. И ти, и онова, което вършиш, ми е безкрайно интересно. Сигурна ли си, че нямаш време за кафе? Преди да се прибереш и след като отложиш срещата.

— Господи — усмихна му се тя най-неочаквано, — ти наистина си невероятен, Сол.

— Всички така разправят — отвърна той. — Само че не разбирам това какво общо има с цялата работа.

Докато седеше с него в „Старбъкс“, ни повече, ни по-малко „Старбъкс“, не в готиното фоайе на някой готин хотел, тя отпиваше от двойното еспресо и преди да се усети, вече разказваше на Сол не само за конференцията и за намесата на лейди Фаръл, а и за своята великолепна идея. Остана изненадана, че споделя с него, но неочаквано се почувства странно спокойна и сигурна. Нямаше начин той да се разприказва пред когото и да било.

— Това е страшно хитро — зяпна я той. — Впечатлен съм. Ти наистина имаш невероятен ум, знаеш го, нали?

— Благодаря. Напоследък обаче не се чувствам по този начин.

— Сигурно.

Последва мълчание, след това той заговори отново:

— Искрено се надявам, че и през ум не ти минава да пропилееш идеята само за един или два аутлета.

— Може да се наложи.

— Това би било проява на пълна глупост.

— Благодаря. Алтернативата е да намеря още няколко милиона. Колкото и да е странно, оказва се, че не е никак лесно да ги намериш.

— Не, разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Мислех, че ти е ясно.

Тя въздъхна.

— Сол, имаш невероятно чувство за хумор, а?

— Това вече не го казват всички — отвърна той. След кратко мълчание заговори отново: — По този въпрос ли беше срещата ти?

— Да. И, разбира се, ти си прав. Всеки, който знае за идеята, а става въпрос за трима души…

— Това е добре — прекъсна я той.

— Да. Както и да е, всички казват същото. Трябва да се прицеля глобално. За съжаление това означава още пари. Много повече.

— А инвеститорите казват не.

— Точно така.

— Глупаци — заяви той. — Виж, много ми се иска да остана, но трябва да вървя. А ти трябва да намериш отнякъде парите. Наистина трябва.

— Благодаря ти за съвета — отвърна тя.

— Пак заповядай. Когато имаш нужда, просто звънни.

Докато чакаха навън за таксита, се случи нещо необикновено; той неочаквано пристъпи към нея и я прегърна. Беше предпазлива, кратка прегръдка, въпреки това си беше прегръдка; вместо да го отблъсне, както си му е редът, тя се притисна в него, обърна глава и я отпусна на гърдите му, усети прилив на чувства, не сексуални, просто вълнение, завладя я усещането, че се е случило нещо важно, макар самата тя да нямаше представа какво точно.

И тогава, докато чакаше нежни думи, думи на обич, тя усети как той я пусна, вдигна ръка и извика:

— Такси!

Тя прихна, защото нямаше какво друго да направи.

— Защо се смееш? — попита той почти обидено. — Мислех, че бързаш.

— Бързам — потвърди тя — и ти благодаря.

След това се вдигна на пръсти и го целуна съвсем лекичко по устните и преди той да успее да реагира, се качи в таксито и му помаха за довиждане.

Минута по-късно получи есемес от него. „Гледай да не се тревожиш. Всичко ще бъде наред. Обади ми се, ако искаш.“

Щеше да е хубаво, ако имаше някакъв романтичен, дори сексуален намек, но знаеше, че няма такова нещо. Все едно, докато таксито пътуваше през Хампстед, тя се отпусна назад и погледна през прозореца усмихната. В този момент й се прииска да има нещо — разбра го твърде неуместно.

 

 

Трябваше да се каже, трябваше да се направи. Повече от половин век си беше мълчала, не спореше, обръщаше другата си буза, когато и се подиграваха, затваряше си очите за екстравагантностите й, за грубостта, която проявяваше към всички, искаше й се баща му да го направи, да проговори, да се изправи пред нея. Той обаче така и не го направи и Бърти реши, че баща му е страхливец. Очарователен, красив, доста мързелив страхливец. Понякога беше грозна гледка да наблюдава как Корнилиъс не смее да се изправи срещу нея, как й позволява да обижда хората, да ги принизява, да не зачита чувствата им.

Помнеше разногласията им при покупката на апартамента в Брайтън, новата бавачка, която двамата с Каро ненавиждаха, изпращането му в пансион на осем години, всички неща, които баща му не одобряваше, но така и не намери сили да им се противопостави. Опита се да получи подкрепата му за проблемите си в училище, обърна се към него разплакан, призна, че е много нещастен, че му е мъчно за дома, че се напишква в леглото, че го бият. Не спомена най-лошото, защото дори не беше в състояние да намери думите, въпреки това…

— Стига глупости, мойто момче — отвърна Корнилиъс. — И аз не обичах кой знае колко частното си училище, поне отначало, но после свикнах. Не ми се отрази зле, само това мога да ти кажа със сигурност.

— Поне ще помислиш ли, моля те, татко. Поговори с мама.

Баща му обеща и очевидно бе говорил с нея, защото Атина дойде да говори с него. Попита какви били тези дивотии да се махне от „Сейнт Питърс“? Училището било изключително, директорът бил очарователен, а старшият учител много мил човек.

— Изобщо не е мил, отвратителен е! — изкрещя Бърти и избухна в сълзи, а тя го погледна злобно и заяви, че ако се държи като ревливо бебе в училище, нищо чудно, че не може да си намери мястото, никой няма да го уважава и да отделя време за него, затова той просто млъкна, не каза и дума повече за старшия учител и за ужасните неща, които правеше. Тя все едно нямаше да разбере.

Никой не се опълчваше на Атина и тя ставаше все по-ужасна, дори си позволяваше да унижава Корнилиъс в заседателната зала. Бърти, принуден да наблюдава и слуша, мислено се пренасяше отново в кабинета на господин Кийт, знаейки, че е безпомощен, че не може да направи нищо, за да спре всичко това.

Сега обаче можеше.

Обади й се, за да се уговорят да отиде до апартамента една вечер, когато е сигурен, че ще бъде сама и ще му обърне внимание, а междувременно продължи да си търси нова работа и адвокат, който да се заеме с развода му.

През останалото време кротуваше зад затворената врата на кабинета си, избягваше всички, най-вече Лара. Знаеше, че ако тя каже една-единствена дума, продиктувана от любезност и любопитство, ако само попита как е, той няма да може да замълчи. След като няколко пъти отказа предложения за обяд, питие и дори кафе, Лара се отдръпна.

 

 

Той не говореше сериозно, разбира се, че това не е сериозно. Хората, които разправят, че ще го направят, никога не го правят. Това просто беше зов за помощ. Той беше луд. Или най-малкото полудяваше.

Започна се на следващия ден, когато се върна в офиса след разговор с Бианка за идеята.

Есемесът гласеше: „Ако ме отритнеш сега, ще се самоубия. Говоря сериозно.“

Тя погледна написаното и в гърлото й се качи горчилка. Изтича в тоалетната и повърна. Това беше отвратително, ужасяващо. Чу пристигането на нов есемес и трепна. Добре че този беше от Джонджо.

„Здрасти. Свободна ли си довечера?“

Веднага пусна отговор. „Съжалявам, не съм. Утре?“

Просто не можеше да се види с него, не и докато се разиграваше този кошмар.

Щом се върна в офиса си, чу, че пристига нов имейл и погледна уплашено екрана.

Едва сега разбра какво е усещането, когато някой те преследва.

 

 

Мили слезе в кухнята. Изглеждаше ужасно. Личеше й, че е напълно изтощена, лицето й беше пребледняло, под тъмните очи се бяха впили тъмни кръгове. Освен това беше отслабнала много. Досега не беше забелязала, че блейзърът й буквално виси на раменете. Що за майка не забелязва подобни неща? Господи, да не би да е станала анорексичка?

— Миличка, хапни нещо за закуска.

— Не искам да закусвам.

— Миличка, трябва да похапнеш нещо. Искаш ли гофрета с кленов сироп?

— Казах ти, че не искам нищо. Не ме ли чу? Ще повторя. — Тя повиши глас: — Не искам нищо! Разбра ли? Сега тръгвам. Чао.

Когато входната врата се тръшна, Бианка скочи, за да я повика, след това осъзна, че няма никакъв смисъл. Погледна през прозореца и сърцето й се сви. Мили се влачеше по улицата с наведена глава. Трябваше да направи нещо, за да й помогне, помисли си Бианка, прободена от ново чувство за вина.

Ако я тормозят, то тогава в училище трябва да знаят — нали все приказват по тези въпроси, нали уверяват родителите, че непрекъснато следят за подобни прояви и не ги допускат. Дали да не направи свое разследване, но е толкова заета. По-късно днес ще пусне имейл на госпожица Съдърланд и ще поиска среща, но точно сега трябва да се заеме с работа…

 

 

Мили нямаше сили да посрещне още един ден, да издържи още един час, дори още една минута в „Сейнт Катрин“. Бяха я пречупили. Бяха я победили.

Тръгна по Хавърсток Хил, след това по Аделейд Роуд към Суис Котидж и влезе в мола, където двете с Джейс бяха прекарали много часове, и продължи към кафенето.

 

 

— Прекрасни са, лейди Фаръл. Наистина са много красиви.

Един господ знаеше колко й беше струвало, за да може сега да се възхити на прототипите за опаковката на парфюма, който Атина възкресяваше. Наистина беше красива: тъмна, тъмночервени букви на бял фон, думата „Страст“ надраскана небрежно върху кутийката.

— Много се радвам, че ти харесва. Това е шишенцето, което ти намери, напомня за дизайна на „Арпеж“. Ние, разбира се, трябва да направим нещо оригинално. Истинско престъпление е да поевтиняваме цялото това нещо с проста опаковка.

— За съжаление това ще утрои цената.

— По наше време щеше да се приеме като инвестиция. Както и да е… Сега много се извинявам, но имам среща в лабораторията.

Която не би трябвало да провеждаш, помисли си Бианка, както ясно казах неведнъж. Усмихна се немощно на Атина и се върна в кабинета си. Сузи искаше да се срещне с нея, а Майк и Хю щяха да пристигнат след петнайсет минути.

 

 

— Здрасти.

Мили скочи и вдигна поглед от телефона си. Пред нея бе застанала жена в полицейска униформа. На няколко метра зад нея стоеше още една.

— Здравейте — отвърна тя предпазливо.

— Днес не си ли на училище? — попита жената.

— Ами… да. Да, разбира се. Бях на зъболекар.

— Така. В кое училище учиш?

— В „Сейнт Катрин“. Челси.

— Доста далече оттук, нали?

— Да — отвърна Мили, — но там учат момичета от цял Лондон.

— След като си била на зъболекар, не трябва ли вече да отиваш на училище?

Мили започна да разбира защо я разпитват. Изглежда, двете жени от полицията мислеха, че е избягала от училище.

— Чакам мама — отвърна тя, неочаквано осенена от вдъхновение. — Тя ще ме закара.

— А тя къде е? Не беше ли с теб при зъболекаря?

— Ами… не. Тя е много заета.

— Ясно. Къде живееш?

— На П-примроуз Хил — отвърна Мили.

Започваше да й прилошава.

 

 

— Луси! Здрасти. Какво правиш, защо се луташ по коридора? Баща си ли търсиш?

Бианка много харесваше Луси; беше убедена, че има невероятен талант като гримьорка. Освен това беше трогната от предаността и обичта към баща й. Да, беше ясно, че обожава баба си, но никой не е съвършен.

— Добро утро, госпожо Бейли.

— Моля те, казвай ми Бианка. Госпожа Бейли е подходящо за много възрастен човек. Надявам се, че все още не си ме поставила в тази категория.

— Не, разбира се! Нали нямаш нищо против, че съм тук. Търся татко, но също така гледам да убия малко време, докато чакам бабчето. Тя, изглежда, има среща, а пък кабинетът й е заключен. Обеща да ме заведе на обяд. Ще… ще празнуваме. Току-що ме наеха за два дена за лондонската Седмица на модата през април. Направо не мога да повярвам! Стана благодарение на голяма благотворителна кампания, в която участвах — добре че се включих, — и се е разчуло, сигурно така е станало.

— Луси, това е страхотно! Хората са готови на всичко за такава поръчка! Браво. Ако не можеш да откриеш баща си, ела и седни в офиса на Джемайма и пийни едно кафе.

— Супер. Много ти благодаря.

Бианка влезе усмихната в кабинета си; ако и Мили беше очарователна като нея, с толкова лек характер, щеше да се радва много.

Джемайма, необичайно поруменяла, надникна в кабинета.

— Извинявай, Бианка, но тук има едни хора… дали би могла… може ли… моля те, излез. Важно е.

— Какво става, Бианка? Да не би лейди Фаръл да се е върнала?

— Не, не, няма нищо общо с нея. Това е… въпросът е личен.

— За бога! Добре, идвам. Бихте ли ме извинили — обърна се тя към Хю и Майк.

Излезе в приемната… и земята под краката и се олюля. Там чакаше Мили, лицето й обляно в сълзи, въпреки това изпънала дръзко гръб, а до нея бе застанала жена в полицейска униформа.

Как се е случило, питаше се Бианка? Как е възможно да отгледа дъщеря, която не само че е избягала от училище, не само че полицай я води в офиса й, ами крещи като обезумяла.

Каза й, че била тъпа, гадна, егоистична гаднярка, която пет пари не дава за нея, че ако наистина е забелязала, че нещо не е наред, е трябвало да отиде в училището и да разбере какво става, но тя била толкова заета със скапаната си работа, че дори не била забелязала какво преживява.

— Напротив, забелязах — повтаряше безпомощно Бианка. — Молих те много пъти да ми кажеш, но ти не…

— Значи не можа да забележиш, че вече не се срещам с приятелките си, че не ме канят никъде, че изобщо не излизам? Ами татко, напоследък е станал същият като теб, изобщо не разговаря с мен. Полудял е по онзи тъпак, кретен и скапаната си работа. Мразя те, мразя ви и двамата с вашето миличко това, миличко онова! Майката на Джейс с всичките й гаджета и разни там проблеми е по-добра майка от вас!

— Коя е Джейс?

— Приятелката ми. Единствената ми приятелка.

— Аха, значи става въпрос за момичето, с което си била, когато си срещнала Руби на Примроуз Хил…

— Да. Дебелото, пъпчиво момиче, което ти не би одобрила, което е мило, благородно и наистина го е грижа за мен, което ти не би допуснала у дома от страх какво ще кажат приятелите ти и другите майки, майката на Кари, на Сараджейн и Анабел и всички онези момиченца, които говорят толкова изискано и повтарят толкова сладко „Благодаря, че ме поканихте, госпожо Бейли“, заради които ми се иска да съм умряла и… господи, цялата ти ценностна система е отвратително противна!

Докато следеше този монолог, полицайката зададе въпроси, попълни формуляр и я накара да го подпише, след това си тръгна.

Мили спря да крещи.

Джемайма се върна.

— Много се извинявам, Бианка, но Майк иска да си кажете няколко думи набързо, след това ще тръгват, но договорът трябва да се подпише, очевидно не може да чака повече…

— Господи! — Договорът беше жизненоважен. — Мили, би ли ме изчакала пет минутки?

Мили сви рамене.

— На мен ми е все тая — отвърна момичето.

— Мили, ела, ако искаш, ела в моя офис, имам купища списания. — Каза го високото русо момиче, което беше с майка й, когато я доведоха.

— Предпочитам да остана тук, благодаря.

— Мили… — Заговори друго момиче, много по-младо. — Налага ми се да изчакам баба половин час. Искаш ли да отидем да пием шоколад? Може ли, госпожо Бейли?

— О, Луси, много мило. Сигурна съм, че на нея ще й хареса, нали миличка?

Мили отново сви рамене.

— Добре.

Тръгна след Луси и поради незнайно каква причина се почувства малко по-добре. Сигурно защото бе засрамила много майка си. Това бе нещо като отмъщение. Жалко, че не пушеше. Поне да бяха намерили трева у нея…

— Няма да те питам какво става — каза Луси, когато се настаниха на маса в „Старбъкс“, — но мога да си представя. Сигурно се чувстваш адски гадно. Но пък майка ти е много готина. Сигурна съм, че отношенията ти с нея не са чак толкова зле.

— Тя ли? Готина?

— Боже, и още как. Моята майка изобщо не е такава — добави Луси. — С баща ми е добре. Работи във „Фаръл“; беше в офиса, когато ти пристигна.

— И той ли работи тук?

— Ами, да. А, ние всички сме от семейство Фаръл. Баба и дядо са създали фирмата.

— Леле! — Мили забрави да се прави на нещастна и надменна. — Значи баба ти е лейди Фаръл? Чувала съм мама да говори за нея.

— Точно така. Тя е готина, въпреки че е на осемдесет и отгоре.

— И ти ли работиш за тях?

— Да. Не съм на пълен работен ден, само гримирам, създавам имидж. Това ми беше работата на търговската конференция. Гримьорка съм. Тази сутрин получих страхотна поръчка, да правя грима на така наречената лондонска Седмица на модата.

— Знам какво е — закима Мили. Изведнъж се почувства много по-добре. — Каква страхотна работа имаш. Гримьорка! Ето това е смислена работа. Хубава работа. Много по-добре от адвокат. Баща й много харесваше адвокатската професия.

— Да, супер е. Тежка работа, но на мен ми харесва. Бях в университета, но прекъснах, за да се запиша в школа за гримьори — ухили се тя на Мили. — Родителите ми пощръкляха, все едно бях излязла да си изкарвам прехраната на улицата.

— Какво? — ахна Мили. — Ама че жалка работа.

— Нали? Те обаче мислят праволинейно. За родителите говоря.

— На мен ли го казваш?

— Сигурна ли си, че не искаш мъфин?

— Ами…

— Хайде. И така… — Тя погледна небрежно Мили. — Кажи ми за училището. Как е там?

— Гадост — отвърна Мили. — Пълна гадост.

След тези думи избухна в сълзи.