Робин Йънг
Братството (8)

7. Новият храм, Лондон

13 октомври 1260 г. сл.Хр.

Жак взе гъше перо от глиненото гърне върху масата и започна да го върти разсеяно между палеца и показалеца си, докато наблюдаваше племенника си.

— Знаеш ли, че на твоята възраст с баща ти спечелихме два от тези турнири? Тук си от две години. Време е и ти да победиш.

Гарен вдигна глава, изненадан от споменаването на баща му. Жак рядко говореше за мъртвия си брат.

— Това ще бъде първата ми истинска възможност, сър — рече тихо той. — Миналата година бях болен, а по-миналата тъкмо бях започнал да се обучавам.

— Тази година ще бъде различно, нали?

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър.

— Гледай да го сториш. Тази сутрин споменах името ти пред нашите гости и приорите на нашите сродни братства очакват големи работи от племенника ми на арената.

Гарен преглътна, усетил сухота в гърлото си. Тази сутрин управителите на шотландския и на ирландския приорат бяха пристигнали със своите ескорти от рицари за общото събрание на ръководствата на приоратите, което щеше да се състои след четири дни. Събранието се свикваше всяка година за обсъждане на дейността на Ордена в Англия, а на следващия ден щеше да има турнир в негова чест.

— Борбата ще бъде много оспорвана, сър. Уил е добър боец и…

— Камбъл е селянин — сряза го Жак и стисна перото в юмрука си. — Ти си от фамилията Дьо Лион. Когато кандидатстваш за поста военачалник, постиженията ти трябва сами да говорят за теб. Камбъл никога няма да бъде военачалник. За него не е важно да спечели, но за теб е задължително.

— Да, сър. — Гарен започна да гризе нокътя си, но после скри ръце зад гърба си. Чичо му мразеше този негов навик.

Жак въздъхна и се облегна назад в стола, като захвърли перото на масата.

— Ти имаш дълг към семейството. Кой друг ще прославя името ни сега, след като баща ти и братята ти са мъртви? Дните на моята слава отминаха. Майка ти загуби съпруга и синовете си и заедно с това и надеждата семейството да заеме отново полагащото му се място в редиците на благородниците в кралството. Тя е смела жена и се държи с достойнство, Гарен, но Сесилия ми каза, че всяка вечер плаче, преди да заспи в онзи влажен бордей. Някога тя имаше накити, парфюми, рокли и изобщо всичко, което трябва да има една жена с нейното положение. Сега има само спомени.

Гарен с мъка сдържаше сълзите си. Никога не беше виждал майка си да се държи с достойнство за каквото и да било. Лицето й винаги му показваше чувствата й — гняв, мъка, ожесточение, отегчение. Изпита почти физическа болка, когато си я представи да плаче нощем в спалнята, уплашена от тракането на птиците по покрива или от скърцането на дъските по пода. В малкото имение в Рочестър, което поддържаше с малката пенсия, която получаваше от Ордена, тя имаше три прислужнички, които да й готвят и чистят, но Гарен знаеше, че те са жалки заместители на армията от слуги, които Сесилия имаше на разположение в Лион, където баща й беше богат, уважаван рицар, преди да се присъедини към Ордена.

— Аз ще подобря положението й, обещавам, сър — прошепна младежът.

Гласът на Жак стана малко по-мек.

— С майка ти отделихме много време и усилия, за да те направим годен да носиш това бреме. От шестгодишна възраст си имал най-добрите домашни учители, които тя можеше да си позволи, а сега имаш привилегията да те възпитавам аз. През годините, прекарани в служба на Ордена, събрах голям опит. Можеш да се възползваш от него, ако имаш желание да се учиш.

— Имам желание.

— Браво, момче! — рече Жак и се усмихна, а окото му леко намигна.

Този негов израз стресна Гарен. Неволно отстъпи крачка назад, когато чичо му заобиколи масата и се приближи. Жак сложи ръце върху раменете на племенника си.

— Знам, че през последните месеци бях твърде строг към теб. Но това е за твое добро, разбираш ли?

— Да, сър.

— Тук за теб има значителни възможности, Гарен, дори по-големи от тази да станеш военачалник.

— По-големи ли, сър?

Жак не отговори. Свали ръцете си от раменете на Гарен, отстъпи назад и усмивката му изчезна.

— Сега върви. Ще се видим на поляната за тренировката.

Гарен се поклони.

— Благодаря ви, сър. — Обърна се да си върви и усети, че краката му трепереха.

— Гарен!

— Да, сър?

— Направи така, че да се гордея с теб.

Когато момчето напусна соларната зала и се отправи към помещението си, не си правеше илюзии какво точно имаше предвид чичо му. Да се гордея с теб беше просто друг начин да се каже, да не ме изложиш.

Когато завари спалното помещение празно, Гарен затвори вратата и се облегна на нея. Една от котките на приората се припичаше на слънце под прозореца. На пода до нея лежеше птичка. Малките й очи бяха полузатворени и безжизнени, а червеникаво-синкавите й вътрешности висяха от корема. Гарен се наведе, когато котката го приближи и се отърка в краката му.

— От теб се иска да ловиш мишки — скара й се той, вдигна я, отиде при сламеника си и седна върху него. Полегна назад, а котката се протегна, докато той галеше меката й черна козина. Той се гласеше да става военачалник в Ордена, но завиждаше на сержантите, които нямаха подобни големи амбиции. Гарен прехапа устна, но не можа да спре сълзите. Зарови лице в топлата козина на котката и се разплака.

 

 

Уил мина пряко през двора на параклиса по посока към помещенията на рицарите, заобикаляйки надгробните плочи, които стърчаха като зъби в тревата. Прескочи ниската стена, която отделяше параклиса от овощната градина, и едва изминал няколко крачки се сепна, чувайки да пее младо момиче. Въпреки че не разбираше думите, разпозна езика на родния край на Оуен. Момичето вървеше между дърветата. Спря на огряно от слънцето място и се наведе, посягайки към една ябълка в тревата. Уил беше чувал за женски приорати във френското кралство, но според Устава беше строго забранено жена да влиза в главните приорати на Ордена, затова му се стори, че момичето сякаш се беше промъкнало тук от някакъв друг свят. Загледа се в нея и разбра, че я беше виждал веднъж. Преди осемнадесет месеца, малко след като баща му замина.

Джеймс Камбъл се беше върнал наскоро от кратко пътуване, придружавайки Умбер дьо Перо в приората на Ордена в Париж, когато беше извикал Уил в стаите си и беше казал на момчето, че заминава за Акра. Уил го беше помолил да му разреши да тръгне с него, но Джеймс не се съгласи. Три седмици по-късно в утрото на заминаването му той хвана само за миг ръката на момчето, а после, без да каже дума, се изкачи по дъската, свързваща брега с бойния кораб, който беше хвърлил котва край кея на Темза. Уил остана да седи на пристана дълго след като корабът беше отплавал и реката от сива беше станала черна.

На следващия ден започна чиракуването му при Оуен. Рицарят се отнасяше със съчувствие към положението на момчето, но само няколко дни по-късно той също внезапно замина. Нямаше го повече от месец и Уил временно премина под наставничеството на Жак. Момчето нямаше представа на какво се дължи безкрайната омраза на рицаря към него, но през тези няколко седмици, а и след това, той беше дал ясно да се разбере, че гледа на Уил като на нещо мръсно, което трябва да изчегърта от подметката на ботуша си. Отношението на Жак към него допълнително се усложняваше и от факта, че Оуен и баща му харесваха рицаря. Това караше Уил да се чувства предаден от тях.

Когато Оуен се върна късно една вечер, младежът работеше в конюшните. Уил с изненада видя, че върху дестриера — бойния кон — зад наставника му седи момиче приблизително на неговата възраст. Двамата бяха посрещнати в двора на конюшнята от Умбер дьо Перо. Момичето, което скочи без чужда помощ от грамадния кон, беше високо и слабо и се губеше в диплите на изцапана от пътя роба, с няколко размера по-голяма. Косата й висеше в сплъстена маса на гърба й, а бледата й кожа беше опъната върху скулите на бузите. На Уил тя се стори като някакво студено, диво същество, което непрекъснато върти големите си, искрящи очи във всички посоки, дори и към магистъра, в който се взираше втренчено, като че ли имаше право на това. На следващата сутрин замина. Когато Уил попита коя е, Оуен беше отвърнал, че е негова племенница, която не можела да остане повече в Поуис, но отказа да се впуска в повече подробности.

Колко различна изглеждаше сега племенницата на Оуен! Беше по-скоро стройна, отколкото мършава, бузите й бяха по-пълни, а кожата в разрез с модата и скромността имаше бронзов загар от лятното слънце. Докато повечето момичета носеха косите си хванати с фиби под шапките, нейната се спускаше свободно върху раменете, лъскава като медно златна монета. Когато Уил се приближи към нея, момичето вдигна глава и спря да пее. Изправи се, събрала с ръка полите на бялата си рокля, пълни с плодовете, които беше събрала.

— Здравей.

За момент Уил запази мълчание, без да знае какво да каже.

— Ти си племенницата на сър Оуен.

— Да. — Очите й, доста по-бледозелени от неговите, искряха. — Въпреки че предпочитам да ме наричат Елуен. А ти кой си?

— Уил Камбъл — отвърна той, притеснен от изпитателния й поглед.

— Сержантът на чичо ми — рече тя с лека усмивка. — Чувала съм за теб.

— Така ли? — рече, като се опитваше да се направи на безразличен, Уил. Той скръсти ръце на гърдите си. — И какво си чувала?

— Че си дошъл от Шотландия и непрекъснато имаш неприятности, защото баща ти е в Светите земи и ти липсва.

— Ти не знаеш нищо за мен, а и чичо ти не знае! — рече троснато Уил.

Елуен отстъпи крачка назад, стресната от гнева на момчето.

— Извинявай. Нямах намерение да те разстройвам.

Уил извърна очи, като се мъчеше да потисне внезапно обзелия го гняв.

— Ти си просто едно момиче — рече замислен той и подритна една паднала ябълка. — Какво изобщо можеш да знаеш?

Елуен се изправи.

— Повече от едно момче, което си прекарва дните, като удря разни неща с пръчка!

Те мълчаливо се изгледаха. Някой извика и ги накара да се обърнат и двамата. Уил тихо изруга, когато видя свещеника, който беше отслужил сутрешната служба, да крачи към тях, като влачеше черните си одежди по тревата.

— Какво е това, за Бога? — изръмжа той и изгледа гневно Уил.

— Просто разговаряхме — отвърна момчето. С крайчеца на окото си забеляза, че Елуен го наблюдава с каменно лице.

— И защо, сержант, разговаряш, когато има да се върши работа? — попита сърдито свещеникът. — Зад тези стени трябва да има дисциплина, ако не искаме да станем като неверниците. С нахалство и неподчинение ще намериш дявола. Това са негови работи и са в разрез с това, което правим в служба на Бога.

Елуен се размърда.

— Ние просто…

— Мълчи, момиче! — озъби се свещеникът, като се обърна, за да я погледне за пръв път. — С голямо нежелание се съгласихме да изпълним молбата на сър Оуен да те приютим тук.

— Моят настойник е болен, няма къде да отида.

— Рицарят ни увери, че ще стоиш само в стаята си. Обаче виждам, че присъствието ти е… — Свещеникът млъкна, когато забеляза събраните плодове в полите й, а под тях голите й загорели крака.

Уил с радост видя как бузите му се покриха с плътна червенина.

— А какво е това? — изсъска той, като посочи с пръст ябълките. — Крадеш, така ли?

— Да крада? — престори се на изненадана Елуен. — Не, разбира се. — Надявах се, че прислугата може да направи нещо сладко от тях за наставника ми.

Объркан, свещеникът отвори уста да каже нещо, но пак я затвори.

— Ще е жалко да бъдат оставени да изгният, нали? — рече мило Елуен и подаде една ябълка на духовника.

Уил трябваше да прикрие усмивката си с ръка. Когато Елуен срещна погледа му, изразът на лицето й стана малко по-мек.

Свещеникът изгледа и двамата, подозрително повдигнал едната си вежда.

— Веднага се връщай към задълженията си, сержант! — заповяда накрая той. После се обърна към Елуен: — Що се отнася до теб, ще те заведа до стаята ти, където ти е мястото. Наставникът ти, Бог да го пази, може и да нарушава Устава, когато си поиска, но аз няма да търпя такова грубо незачитане на неговото гостоприемство.

Той протегна ръка към нейната, но се спря на сантиметри от кожата й, сякаш се страхуваше да я докосне. Нямаше нужда да я води. Елуен, с пола все още пълна с ябълки, закрачи пред него.

Уил поклати глава, възхитен от дързостта на момичето, прескочи оградата на градината и навлезе в главния двор. Преди следобедната служба трябваше да свърши нещо, което отлагаше твърде дълго. Пиши на майка си, му беше казал баща му, преди да замине. Това беше единствената му молба, но до този момент Уил не я беше изпълнил. Споменът от раздялата им в Шотландия, когато майка му с едва забележима усмивка го беше целунала леко по бузата, все още не го напускаше. Обаче времето продължаваше да тече и сега поне имаше да й съобщи нещо хубаво — че беше носил щита на наставника си по време на разговора с краля.

Уил почука на вратата на соларната стая, като се надяваше да я отвори Оуен, а не Жак. Изчака, а после почука отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор. Огледа коридора, отвори предпазливо вратата и надникна вътре. Стаята беше празна. Тъкмо се канеше да я затвори, когато спря, забелязал пергаментите върху масата. Кацналият върху перваза на прозореца гълъб отлетя, когато влезе.

Свитъците бяха разделени на три купчини. Уил бързо ги прегледа, като търсеше празен лист. Всички бяха използвани. Някои бяха изписани с плавния почерк на Оуен, а други с нервните драсканици на Жак. Спря, когато в ръцете му попадна един пергамент, върху чийто червен восък забеляза кралския печат. Уил погледна към вратата, а после отново към листа. Плъзна бързо поглед по редовете. Писмото беше адресирано до Умбер дьо Перо и представляваше молба, в която рицарите се призоваваха да преразгледат искането си да бъдат заложени при тях скъпоценните камъни на короната. Загубил интерес още след първите няколко реда, Уил прерови и последните пергаменти. Бяха сметки за дълговете на Хенри и бяха малко по-интересни. Леко подсвирна през зъби, когато видя какви големи заеми е взел от Ордена кралят на Англия през последните няколко години. Обаче след малко си наложи да остави листовете на масата. Погледът му се спря на шкафа. Отиде при него, разтвори двойните врати и намери малка купчина празни листове върху един от рафтовете. Посегна да вземе един, но без да иска събори купчината. Когато се наведе да ги събере, забеляза, че върху един от тях имаше нещо написано. Сгъна празния лист и го пъхна в панталона си, а после извади смачкания, жълт пергамент, любопитен да разбере защо беше сред купчината празни листове, а не сред другите на масата. Писмото беше на латински, но това, което привлече вниманието на Уил към красивия наниз на редовете беше, че написаното изглеждаше някак неестествено, като че ли пишещият нарочно беше искал да скрие своя почерк. Огледа листа, за да види дали има печат върху него, и отново се изненада, когато видя, че няма. Освен това писмото не беше адресирано до никого. Обаче имаше дата.

1 април 1260 г.

Извинявам се, че не ти писах по-рано, но досега нямаше какво да ти съобщя. След като пристигнах благополучно през есента на миналата година, свързах се с нашето Братство в Акра. Те изпратиха поздрави до своя магистър и ме помолиха да ти съобщя, че тук работата продължава добре, макар и по-бавно, отколкото бихме искали. Един от нашите братя се спомина през зимата и поради отсъствието рязко намаляхме. Другите питат кога ще се върнеш, за да изберем още хора в нашия кръг.

Има и други фактори, които направиха мисията ми тук по-трудна за осъществяване, отколкото се предполагаше. Тази година започна с война и продължи по същия безмилостен начин. През януари монголите превзеха град Алепо, а към март завладяха Дамаск. Миналия месец научихме, че техният генерал Китбога заповядал на войските си да превземат град Наблус и нашите сили се оказаха обкръжени. Те не направиха опит да воюват с нас, обаче заплахата принуди Великия магистър Берар да укрепи позициите на Ордена. Опитахме се да влезем в преговори, но до този момент не сме постигнали някакъв успех.

Въпреки тези пречки аз успях да изпълня задачата си. Връзката, която установих в мамелюкския лагер, се оказа много полезна и научихме много. Братята са настроени оптимистично какво може да означава това в бъдеще. Той заема високо положение в един от техните полкове — по-високо, отколкото бихме могли да се надяваме — и ще направи каквото може, за да помогне на работата ни тук. Сигурен съм, че скоро ще научиш чрез обичайните средства, но сега мамелюците се готвят за битка с монголите в…

Уил чу някакво движение в коридора и рязко вдигна глава. Пъхна листа обратно в купчината и изтича бързо зад дървения параван, който разделяше стаята, миг преди вратата да се отвори. С разтуптяно сърце момчето се сниши, когато чу стъпки, а после шумоленето на пергамент. След няколко секунди се осмели да погледне иззад паравана и сърцето му заби още по-силно, когато видя Жак дьо Лион наведен над ръкописите върху масата. Рицарят взе един от купа и се накани да излезе, но после се спря, погледна назад и се намръщи, когато видя вратите на шкафа отворени. Бавно прекоси стаята, като се оглеждаше наоколо. Уил замръзна на мястото си, но беше твърде далеч под полезрението на Жак и остана незабелязан. Рицарят се надвеси над рафта, където бяха листовете, а после без колебание измъкна писмото от купчината. Като продължаваше да се мръщи, той го постави между пергаментите, които държеше в ръка, а после решително затвори вратата на шкафа и я натисна два пъти, за да се увери, че се е затворила добре. Уил изчака вратата да хлопне и стъпките да заглъхнат и едва тогава се показа иззад паравана.

 

 

Дворецът Уестминстър, Лондон, 13 октомври, 1260 г. сл. Хр.

Крал Хенри погледна през прозореца, а цветното стъкло озари лицето му като със сини и червени диаманти. От блатата, които ограждаха плетеницата от сгради, се спусна ниска мъгла.

Римляните бяха основали на острова селище, оформило се на мястото, където двата ръкава на Тайбърн се вливаха в Темза. От времето на Едуард Изповедника остров Торни приютяваше кралете и разнообразието от архитектурни стилове на сградите показваше разликата във вкусовете им. Зад двореца белите стени на Уестминстърското абатство се издигаха в небето, а многобройните постройки се бяха сгушили в подножието им като малки деца, седнали при нозете на своя мъдър дядо. Хенри предпочиташе това място пред всичките си резиденции. То не беше толкова мрачно като Тауър и беше близо до града.

Зад него се чу леко кашляне.

— Искал сте да ме видите, милорд?

Кралят се извърна от прозореца и видя канцлера да го гледа в очакване. Черните, прости дрехи на мъжа и бледото му лице бяха в рязък контраст с ярките цветове в стаята, където стоеше. Дългите й двадесет метра стени бяха украсени с картини и гоблени. Прозорците бяха с цветно стъкло, а покритият с плочи под беше застлан с разкошни килими. В големи урни имаше различни растения, а по средата стоеше дъбова маса с пет стола с богата дърворезба. Когато влезеше за първи път в тази стая, човек имаше чувството, че е попаднал в съкровищница. Кралят беше пръснал доста злато по много от имотите си, но за стаята с картините беше похарчил цяло състояние.

Хенри отиде до дъбовата маса и взе един свитък, който лежеше върху нея.

— Това пристигна преди час. — Подаде го на канцлера.

Докато той го четеше, вратата се отвори и влезе Едуард. Русата му коса беше прилепнала върху главата от пот, а бричът за езда и ботушите бяха изцапани с кал.

— Татко — поздрави той и леко се поклони, затваряйки вратата след себе си, — канех се да поведа една група на лов, но вестоносците ми казаха, че е спешно.

Хенри посочи към пергамента, който държеше канцлерът.

— Прочети това — той се отпусна тежко на един диван.

— Те искат да ги занесат в приората си в Париж! Предполагам, че според тях е най-добре скъпоценните камъни да бъдат държани колкото може по-далеч от погледа и влиянието ми, да ги вземат дяволите!

Едуард взе свитъка от канцлера и му хвърли бегъл поглед.

— Трябва да поискаме нова среща — каза той и погледна баща си. — Да се опитаме отново да преговаряме.

Хенри прекара ръка по оредялата си коса.

— Каква ще е ползата? Вече помолих тамплиерите да преразгледат позицията си. — Той посочи към свитъка. — Отговарят ми любезно, че предаването на скъпоценностите трябва да стане в срок от девет дни!

— Как ще постъпите, милорд? — попита канцлерът.

Хенри се облегна назад върху възглавниците и притвори очи, усетил, че главата му започна да пулсира.

— Ако се опълча срещу настояването на рицарите, какво мислиш, че ще направят?

— Не може да се каже със сигурност, милорд, но бих предположил, че ще се опитат да получат одобрението на папата за искането си. Очаквам, че ще се възползват от сегашното положение в Утремер като главен довод, за да застане папата на тяхна страна. После той може да отправи лична молба към вас.

— Тогава няма да имам избор и ще трябва да се съглася.

Едуард сбърчи вежди.

— Твърде лесно отстъпваш пред натиска им. Трябва да си по-твърд с рицарите. Опълчи им се както го стори в приората. Ти си кралят, а не те.

— С влиянието, което имат, може и да са те.

— Скъпоценните камъни на короната са наши, татко. Наши.

Хенри рязко отвори очи и изгледа ядосан сина си.

— Да не би да си мислиш, че искам да го сторя? Какъв избор имам? Да чакам папския указ, да не го изпълня и да бъда отлъчен от църквата? — Хенри се изправи и притисна челото си с ръка. — Ще върнем парите, когато можем, а после ще поискаме да ни върнат съкровището. Дотогава нека да стои при рицарите. Поне няма да ми досаждат повече. — Той се запъти към вратата, като влачеше по плочите края на кадифения си плащ. — Уведоми рицарите, канцлер. Кажи им, че приемам условията им. Не искам повече да мисля за това.

Крайно недоволен, Едуард се опита да тръгне след баща си, но канцлерът го хвана за ръката. Едуард погледна ръката, а после и човека, който го държеше. Бледосивите му очи гневно проблеснаха.

Канцлерът беше в кралския двор от една година, но вече беше виждал този поглед на принца. Беше вървял през коридорите на двореца на път за съвещание с щаба си, когато видя как един млад паж, който носеше купа със супа, се спъна и разля съдържанието й върху пода. Принц Едуард вървеше точно пред момчето и супата изцапа края на дрехата му. За наказание принцът, когото до този момент канцлерът бе смятал за приятен и решителен млад човек със собствено мнение, беше накарал ужасения паж да изближе супата от пода, а после и ботушите му.

Канцлерът пусна ръката на Едуард.

— Простете ми, принце, но според мен баща ви е прав. Няма друг избор, освен да предаде скъпоценностите на рицарите.

— Баща ми е стар и болен — каза с леден тон Едуард. — Кой мислиш, че ще отговаря за дълга, когато си отиде? Докато бъде изплатен, рицарите ще държат скъпоценностите, с които би трябвало да бъда коронясан. Отказвам да им позволя да вземат нещо, което по право е мое.

— И аз не искам тамплиерите да вземат това съкровище — рече канцлерът. — Но за вас може би има начин да използвате тази ситуация във ваша изгода, без да се разстройвате повече или да замесвате баща си. Въпреки че според мен това вероятно ще изисква помощта на вашия… — канцлерът се опита да измисли по-любезно обръщение — … слуга.

— Продължавай.

— В обителта намерих нещо, което бихте могъл да използвате.