Робин Йънг
Братството (4)

3. Айн Джалут (Блатата на Голиат), Йерусалимското кралство

3 септември 1260 г. сл.Хр.

В лагера на мамелюците цареше голямо оживление. Възбудените воини вдигаха голяма врява, докато войската се подготвяше да отпразнува победата си с песни, а офицерите даваха нареждания на висок глас и държаха под строг контрол положението, което на пръв поглед приличаше на хаос.

Когато стигна шатрата на султана, Байбарс дръпна юздата на коня и скочи на земята. Спря да завърже животното за един кол, забит в земята, и погледна към клисурата, която се виждаше далеч под него. Слънцето се беше скрило зад хълмовете и хвърляше сянка над долината. Чу далечното, приглушено ехо от удари с брадви върху дърво, с които войниците сечаха обсадните машини на монголите, за да направят клади за техните мъртви. Проследи с поглед върволицата от ранени мамелюци, която лъкатушеше бавно нагоре по хълма, напускайки полесражението. Онези, които можеха да вървят, бяха подкрепяни от другарите си, а останалите, с по-малък късмет, бяха натоварени на каруци, които се тресяха и трополяха по каменистия път. До разсъмване лекарите щяха да се изморят много, но и на гробокопачите нямаше да им е никак лесно.

Байбарс се отправи към палатката. Входът се пазеше от двама войници с бели наметала от полка Муизия — личната гвардия на султана. При приближаването му те се отдръпнаха встрани и се поклониха.

Въздухът в шатрата беше изпълнен с миризмата на сандалово дърво, а пламъците в маслените фенери хвърляха вътре мека, бледа светлина. На Байбарс му беше нужно малко време, за да свикнат очите му със сумрака, а след това погледът му беше привлечен от трона, сложен върху дървена платформа с балдахин от бяла коприна. Беше великолепен, покрит с извезан плат, с изсечени от злато две лъвски глави на страничните облегалки, които се зъбеха на всички, застанали под тях. Беше празен. Байбарс се огледа и погледът му се спря на нисък диван, закрит отчасти от дантелен параван. Полуизлегнал се върху него сред куп възглавници и дантели той видя султан Кутуз, повелителя на мамелюците и властелин на Египет. Огромната му фигура беше плътно загърната с брокатена мантия от нефритовозелена дамаска, а дългата му черна брада лъщеше от благоуханно масло. Както обикновено, султанът не беше сам. Байбарс бързо огледа другите мъже в шатрата. Имаше навик, когато влиза в затворено пространство, да преценява кой е вътре и колко са въоръжените хора. В присъствието на султана това бяха всички, които имаха някакво значение, с изключение на слугите. Байбарс отдавна беше на мнение, че статутът на Кутуз се определя не толкова от тясната златна лента, която опасваше челото му, а от свитата, която винаги го заобикаляше. Слуги с подноси, пълни с плодове и бокали с ободрителна напитка от каркаде сновяха сръчно между султанските съветници и военачалниците на различните мамелюкски полкове, които стояха на малки групички и тихо разговаряха. В полутъмните ъгли на шатрата едва се забелязваха още стражи от султанската гвардия.

В помещението нахлу струя прохладен въздух, когато вътре с бързи крачки влезе вестоносец и се отправи към един от пълководците. Течението разнесе на гъсти облаци дима от запаления тамян. Кутуз вдигна глава. Черните му очи се спряха на Байбарс.

— Емир — каза той и му кимна, — приближи се. Изчака Байбарс да се приближи до дивана. — Поднасям ти почитанията си — каза той, докато гледаше как Байбарс се покланя. — Благодарение на твоя план спечелихме първата си победа срещу монголите. — Кутуз се отпусна върху възглавниците и взе един бокал от предложените му подноси. — Каква, според теб, трябва да бъде следващата ни стъпка? — Той хвърли бегъл поглед към групата мъже, застанали в отсрещния край на палатката. — Някои от съветниците ми предлагат да се оттеглим.

Байбарс не свали очи от султана.

— Мисля, че трябва да се придвижим, за да се справим и с останалите монголски сили, господарю. Те са побягнали на изток и съобщенията от границите сочат загриженост за трона на Монголия. Ще е добре да ги ударим, докато сред тях цари объркване.

— Това може да се окаже трудно — обади се един от пълководците. — Пътят на изток е дълъг и…

— Не — прекъсна го Кутуз. — Байбарс е прав. Трябва да нанесем удар, докато можем, ако искаме да затвърдим успеха си. — Той посочи към един писар, който седеше зад маса в ъгъла. — Подготвих писмо до владетелите на Акра, в което ги уведомявам за победата ни и моля да продължат да ни подкрепят в кампанията. Накарай един от офицерите ти да го отнесе в града и да го предаде на Великия майстор на Тевтонския орден.

Байбарс неохотно взе писмото. Молбата към враговете им за разрешение да преминат през техните територии, които бяха откраднати от тях, никак не му се понрави. Кратката почивка, която мамелюците направиха в Акра при преминаването им през Палестина, само беше засилила омразата му. Докато войската беше на лагер край стените на Акра, тевтонските рицари — един военен Орден на рицари от Германия — бяха поканили Кутуз на пир в крепостта им, където султанът им беше предложил да сключат военен съюз против монголите. Преговорите между християни и мюсюлмани не бяха нещо необичайно. След първия кръстоносен поход, организиран по призива на папата за изгонване на неверниците от родното място на Христос, който беше популяризиран с обещания за опрощаване на греховете в следващия живот и перспективата за получаване на земи и богатства в настоящия, бяха сключвани много такива съюзи. В новите земи самите кръстоносци се бяха превърнали в неверници и с течение на времето се бяха научили да преговарят с противника си, а до настъпването на решителния сблъсък търгуваха и дори установяваха приятелски отношения с него. Обаче в онзи ден, въпреки че западните владетели разрешиха на мамелюците да преминат през земите им, те категорично отхвърлиха предложението за военен съюз.

Докато седеше мълчалив от едната страна на султана по време на пиршеството, Байбарс мрачно наблюдаваше как слуги мюсюлмани разнасят подносите с храна по масите. В Акра властваха франки, на които мюсюлманите викаха ал фиринях. Това беше обобщаващо определение за войнстващите класи на Запада, независимо от тяхната националност, като двете общи неща, характерни за франките, бяха, че изповядват християнството на римската църква и че са дошли на Изток неканени. В градовете, попаднали във властта на франките, на местните християни, евреи и мюсюлмани им беше позволено да изповядват своята религия и да имат своя администрация. Обаче това, което за франките беше проява на толерантност, беше обида за Байбарс. Западните християни, които бяха дошли със сила в Свещените за тях земи, бяха поробили неговия народ и живееха в охолство от заграбеното. Владетелите на Акра може и да се опитваха да се прикриват зад заучената си изтънченост, напарфюмираните си коси и шумяща коприна, но въпреки това Байбарс виждаше в тях мръсотията на Запада, която всичкият сапун на Палестина не би могъл да измие. Той изгледа втренчено Кутуз.

— По-скоро бих обявил война на франките, вместо да им нося писмо, господарю.

Кутуз забарабани с пръсти по облегалката на дивана.

— Засега трябва да съсредоточим силите си само срещу един враг, емир. Монголите трябва да заплатят пълната цена за обидата, която ми нанесоха.

— И — вметна Байбарс — за осемдесетте хиляди мюсюлмани, които избиха в Багдад, нали?

— Да, наистина — рече след кратка пауза Кутуз. Пресуши бокала си и го подаде на един слуга. — Франките поне ми показват уважението си.

— Показват го, господарю мой, защото се страхуват да не загубят земите си от монголите. Тъй като не желаят да вдигнат мечовете си срещу тях, те ни оставиха ние да водим битката.

Байбарс спокойно издържа погледа на Кутуз. Възцари се напрегнато мълчание, прекъсвано само от стъпките на прислугата и приглушените звуци, идващи от лагера навън. Кутуз пръв отмести погледа си.

— Вече получи заповедите ми, емир.

Байбарс не каза нищо. По време на сегашната кампания щеше да има достатъчно време да накара Кутуз да промени решението си.

— Остава въпросът за наградата, господарю мой.

Кутуз кимна и се облегна назад, а напрежението в палатката мигновено изчезна.

— Военната плячка винаги е за онези, които са се сражавали, за да я спечелят, Байбарс. — Той даде знак с ръка на един от съветниците си. — Напълни едно ковчеже със злато за емира.

— Злато не ми е нужно, господарю.

Кутуз се намръщи.

— Така ли? Тогава какво искаш?

— Управлението на град Алепо, господарю.

В продължение на няколко секунди Кутуз запази мълчание. Зад него съветниците неспокойно се размърдаха. Султанът се засмя.

— Искаш град, който е в ръцете на монголите?

— Няма да е за дълго, господарю. Не и след като сега разбихме една трета от войската им и се готвим за поход срещу техните крепости, за да довършим това, което сме започнали.

Усмивката на Кутуз изчезна от лицето му.

— Каква игра играеш?

— Никаква, господарю.

— Защо искаш такава награда? Какво ще правиш с Алепо, когато най-голямото ти желание е да поведеш армията ми на война срещу християните?

— Положението на губернатор ще ме възпре от тази кауза.

Кутуз скръсти ръце на гърдите си.

— Емир — каза той с мек глас, който никак не подхождаше на студения му поглед, — не разбирам защо искаш да се върнеш в място, толкова пълно със спомени.

Байбарс се вцепени. Знаеше, че Кутуз има навика да научава всичко за офицерите си, включително и за миналото им. Но не предполагаше, че някой, дори и султанът, знае за времето, което беше прекарал в Алепо.

Като видя, че е напипал слабото му място, Кутуз леко се усмихна.

— Служа на теб и на предшествениците ти от осемнадесетгодишен — каза Байбарс и гласът му проехтя из огромната палатка, като накара прислужниците и съветниците да прекратят заниманията си и да се заслушат. — През това време всявах страх във враговете на исляма и се борех за победата на нашето дело. Водих авангарда в битката при Хербия и избих пет хиляди християни. Помогнах за пленяването на краля на франките Луи при Мансура и избих триста от най-добрите му рицари.

— Благодарен съм за всичко, което си сторил за мен, емир Байбарс, но дори и да стане мой този скъпоценен камък, не бих се отказал от него, за да ти го дам.

— Благодарен ли, господарю мой? — каза леко усмихнат Байбарс, но ръцете му се свиха в юмруци. — Ако не бях аз, ти нямаше да имаш трона, на който да седиш.

Кутуз рязко стана от дивана и разхвърли възглавниците.

— Ти се забравяш, емир! В името на Аллаха трябва да заповядам да те набият с камшик! — Той тръгна към трона и изкачи платформата. Обърна се и седна на него, като стисна главите на лъвовете с ръце.

— Моля да ми простиш, господарю, но мисля, че съм заслужил тази награда.

— Вън! — изсъска Кутуз. — Веднага излез и не се връщай, докато не си дадеш сметка какво е положението на един султан спрямо това на един военачалник и не придобиеш по-ясна представа кое е по-високо. Никога няма да получиш Алепо, Байбарс. Чуваш ли ме? Никога!

С крайчеца на окото си Байбарс видя, че няколко души от стражата на султана пристъпиха напред с ръце върху дръжките на сабите. Наложи си да се поклони на Кутуз и бързо излезе от шатрата, стиснал писмото в ръка.

Докато вървеше през лагера на мамелюците, мъжете се отдръпваха, когато го виждаха начумерен като облак. Слънцето беше залязло и в долината лумнаха кладите, върху които изгаряха мъртвите монголи. Пламъците им се издигаха високо в червеното небе. Студеният въздух на пустинята отнасяше надалеч смеха и ликуващите викове на мъжете и писъците на жените. Когато стигна до палатката си, Байбарс отметна встрани краищата на входа и спря. Насред шатрата му стоеше един мамелюкски офицер — строен мъж с открито, честно лице и леко извит нос.

— Емир! Изгубих те в битката, но вече чух най-малко десет разказа за храбростта ти.

Байбарс подаде сабите си на един слуга наблизо, а офицерът пристъпи напред и го прегърна.

— Докато преминавах през лагера, навсякъде чувах хората да те хвалят. Те те величаят. — Офицерът посочи към един нисък диван, пред който имаше софра, отрупана с подноси, пълни със смокини и меса с подправки. — Свали доспехите си да пием, за да отпразнуваме победата.

— Времето за празнуване отмина, Омар.

— Как така?

Байбарс погледна слугите си. Този, който взе сабите му, се беше заловил да ги лъска. Други двама разпалваха въглени в мангалите, а четвърти наливаше вода в сребърен леген.

— Оставете ни сами.

Слугите го погледнаха изненадани, но като видяха изражението върху лицето на господаря си, прекратиха работата и побързаха да излязат. Байбарс хвърли пергамента върху софрата и свали окървавеното си наметало, като го остави да падне върху пясъка. Отпусна се тежко на дивана и взе един бокал с кумис. Отпи бавно от ферментиралото кобилешко мляко, за да успокои пресъхналото си гърло.

Омар седна до него.

— Садик! — каза той. Сега, когато слугите бяха излезли, премина към по-фамилиарното обръщение — „приятелю“. — През всичките осемнадесет години, откакто те познавам, никога не съм те видял разгневен от победа. Каква е причината?

— Кутуз.

Омар го изчака да продължи и запази мълчание, докато Байбарс не му разказа за отказа на султана да изпълни молбата му. Когато той свърши, Омар се облегна назад и поклати глава.

— Очевидно Кутуз се бои от теб. Славата ти говори сама за себе си, а той е напълно наясно как войската може да свали един султан. В края на краищата, сам се качи на трона със сила. Кутуз царува само от година и още не се ползва с пълната подкрепа на всички полкове. Мисля, че според него ти ще получиш твърде голяма власт, ако ти даде Алепо. Власт, която на свой ред можеш да използваш срещу него. — Омар разпери ръце. — Обаче не знам как да постъпиш. Думата на султана е закон.

— Той трябва да умре — рече Байбарс толкова тихо, че Омар не беше сигурен, че го е чул правилно.

— Садик?

Байбарс го погледна.

— Ще го убия и ще поставя на трона по-подходящ владетел, който знае да награждава офицерите си. Владетел, който ще им донесе победите, които те желаят.

Омар погледна към входа на палатката. Краищата й бяха разтворени и на светлината на факлите отвън се виждаха сенките на хората, които домъкваха в лагера взетата плячка.

— Дори не си и помисляй подобно нещо — прошепна той. — Наспи се. Утре е нов ден и гневът ти може да стихне заедно със сънищата.

— Ти може да си един от най-висшите ми офицери, Омар, и може да си ми като брат, но ако вярваш в това, тогава може би изобщо не ме познаваш. Беше там, когато убихме Тураншах от династията на Аюбидите. Моята ръка замахна със сабята, за да отнеме живота на този султан. Мога отново да го направя.

— Да — рече тихо Омар. — Бях там. — Той се вгледа в очите на Байбарс и не съзря в тях дори най-малък признак на съмнение или колебание. И преди беше виждал този поглед.

В онзи ден, преди десет години, той почиваше заедно с другите офицери на полка Бахри след победа срещу франките при Мансура, победа, спечелена от Байбарс. По онова време бахрите бяха личната гвардия на султан Аюб, чиито предци бяха събрали и сформирали мамелюкската армия. Малко преди битката при Мансура Аюб беше умрял и на трона се беше възкачил неговият наследник Тураншах. Управляваше мамелюците, като сложи свои хора на най-важните постове, и командирът на Бахри, Айбек, нареди на Байбарс да поправи положението с доводите на хладната стомана. Късно същата нощ той беше отишъл при Омар и другите офицери, докато Тураншах даваше угощение. Със саби, скрити под наметалата, групата се беше втурнала в залата на пиршеството. Тураншах избяга в една кула на брега на Нил, но Байбарс продължи да го преследва упорито и даде заповед да подпалят кулата. Когато пламъците обгърнаха дървената постройка, султанът скочи в реката и като полуудавен плъх се примоли да му бъде пощаден животът. Байбарс се спусна по брега и с един удар на сабята си сложи край на воплите на султана и на династията на Аюбидите. Така той откри за мамелюците пътя към властта и направи от робите господари. Омар никога нямаше да забрави мига, когато Байбарс заби сабята си в корема на Тураншах, и израза на лицето му, изкривило се до неузнаваемост от завладялото го вълнение. Той поклати глава.

— Този път няма да стане. Кутуз винаги го пазят. Ще те убият.

Един глас в тъмното ги накара да се обърнат като ужилени, а Байбарс посегна към кинжала в ботуша си.

— О, ще стане. Ще стане и още как!

Думите бяха последвани от смях и Байбарс се отпусна.

— Ела тук.

Миг по-късно нещо пропълзя в тъмнината. Беше стар човек с беззъба усмивка, сплъстена бяла коса и сбръчкана като изсъхнал плод тъмна кожа. Беше облечен в протрита памучна роба, с боси и изранени крака с пожълтели нокти. Очите бяха побелели от развилото се перде. Омар малко се успокои, когато позна Кадир, гадателят на Байбарс. Около кръста му на верижка висеше кинжал в златна кания и с ярък червен рубин, инкрустиран на дръжката. Кинжалът беше единственото указание, че тази жалка фигура някога е била воин в ползващия се със зловеща слава Орден на асасините — елитна група от бойци с радикални цели, основана в Персия малко преди първия кръстоносен поход. Привърженици на шиитското течение на исляма — мюсюлманско малцинство, отцепило се от традиционалисткото сунитско течение заради спорове относно това кой да се приема за наследник на пророка Мохамед — асасините целяха да унищожат враговете на тяхната вяра и го правеха с жестока ефикасност. Промъкваха се незабелязано от тайни крепости високо в планините на Сирия, за да връхлетят подобно на черни, безмълвни отровни паяци върху избраните жертви. Предпочитаните средства за убийство бяха отровата или кинжала. С течение на годините арабите, кръстоносците, турците и монголите се бяха научили да се страхуват от тях, и то с основание. Обаче от време на време те ги използваха за собствените си цели, заплащайки висока цена, защото в изкуството да се убива нямаше по-добри от тях.

Омар не знаеше защо Кадир ги беше напуснал. Доколкото му беше известно, гадателят е бил изгонен от Ордена, но като се изключат няколко не особено убедителни слухове, причините за изгонването му си оставаха неясни. Той знаеше само, че старият човек беше пристигнал в Кайро, облечен в същата протрита роба, с която беше сега, малко след като на Байбарс беше поверено командването на полка Бахри, и му беше предложил услугите и верността си.

Когато Кадир се приближи към горящите мангали, Омар забеляза на светлината на танцуващите пламъци, че върху ръката на гадателя има навита усойница.

— Говори — изкомандва Байбарс.

Кадир приклекна върху пясъка, вглеждайки се като хипнотизиран в навитата около китката му змия, а после рязко скочи на крака. Очите му се вторачиха в Байбарс.

— Убий Кутуз — рече спокойно той. — Ще имаш подкрепата на войската.

— Сигурен ли си?

Кадир се засмя, седна върху пясъка и кръстоса крака. Като стисна главата на змията между палеца и показалеца си, той я свали от китката си и й прошепна нещо, преди да я пусне на земята. Усойницата се плъзна по пясъка, оставяйки тънка лъкатушеща следа, и се отправи към дивана. Омар с мъка потисна желанието да вдигне краката си, когато тя се плъзна по ботуша му. Беше още много малка, но отровата й беше силна.

Кадир плесна с ръце, когато змията се приближи до Байбарс.

— Виж! Тя ти сочи отговора!

— Магьосничеството му е обида за Аллаха — рече тихо Омар. — Не трябва да му позволяваш да го прави.

Кадир се вторачи в Омар и той отмести погледа си, защото не можеше да издържи да гледа побелелите очи.

Байбарс наблюдаваше как змията се плъзга между краката му, устремена към тъмнината под дивана.

— Аллах му е дал тази дарба, Омар, и той никога не греши. — Преди усойницата да изчезне, Байбарс вдигна ботуша си и го стовари върху главата й. Изрита мъртвата змия по пясъка и погледна към Кадир. Гадателят чешеше едно зачервено място на крака си.

— Казваш, че армията ще ме подкрепи в това действие, но как ще реагира полкът Муизия? Султанската гвардия сигурно ще застане зад Кутуз.

Кадир сви рамене и се изправи на крака.

— Може би, но голяма част от тяхната преданост може да бъде купена със злато, а днес твоите хора пазят плячката. — Той отиде до дивана и вдигна мъртвата змия. След като погледна с тъга смачканото й тяло, старецът я пъхна в робата си. Изгледа Байбарс с почти бащинска гордост. — Виждам за теб голямо бъдеще, господарю. Държави ще падат и крале ще гинат, а ти ще продължаваш да стоиш над всички тях върху мост от черепи над река от кръв. — Гласът премина в шепот, когато той коленичи в краката на Байбарс. — Ако ръката ти държи ножа, който убие Кутуз, ти ще станеш султан.

Байбарс избухна в смях.

— Султан ли? В такъв случай Алепо ще е на последно място сред богатствата ми. — Смехът му секна, когато тази мисъл стисна мозъка му като менгеме.

Когато Байбарс беше премахнал Тураншах, правото да седне на трона се падна на човека, наредил да бъде извършено убийството — тогавашният командир на полка Бахри Айбек. Байбарс не получи достатъчна награда за участието си и като отказа да служи на човека, за чието издигане беше помогнал, напусна Кайро. Беше се върнал преди година, след като Кутуз свали наследника на Айбек, надявайки се, че новият султан ще бъде по-верен на хората и делото. Горчиво се разочарова.

Байбарс се надигна от дивана и отиде при входа на шатрата. Навън небето беше почервеняло от заревото на кладите. Луната, извисила се над пустинята, също беше червена. Пясъчните хълмовете ту се издигаха, ту се снишаваха, а улеите между тях се сриваха в мрака, стигайки равнината, разпростряла се под него. На юг Блатата на Голиат блестяха като стомана на лунната светлина. Веднъж франките бяха дошли в тази равнина, за да предизвикват египетския султан Салах ал-Дин със своите кръстове и мечове. Тяхната войска беше обградена и пътищата им за снабдяване прекъснати, но те бяха оцелели, като ловяха риба в блатата, за да се хранят. След като не можа да превземе лагера им, Салах ал-Дин беше принуден да се оттегли. В продължение на почти два века франките ядяха храната им, избиваха хората им и се разхождаха из техните свещени места. Там, където някога беше почитан Аллах, сега свинете ровеха в изпражненията си.

Докато седеше там, загледан в блатата, някакво ново очакване замени ненавистта на Байбарс. Думите на Кадир се бяха врязали в мозъка му като огън. Той беше предопределен от съдбата, трябваше да играе роля в погубването на франките. Чувстваше го дълбоко в себе си.

— Ако бях султан — прошепна той, — щях да се бия против варварите франки с такава ожесточеност, че дори лешоядите нямаше да могат да се хранят от труповете им.

Омар се приближи и застана до него.

— Знам, че копнееш да пролееш кръвта им, но не гледай на франките като на безмозъчни диваци. Те са опитни воини и лукави стратези и няма да е лесно да ги разгромиш.

Байбарс се обърна към него.

— Грешиш. Те са варвари. На запад франките живеят като свине. Къщите им са колиби, а те са прости и недодялани. Насочиха поглед на изток, видяха колко са красиви нашите градове, колко са изискани хората ни и какви велики школи на познанието имаме. Видяха Изтока, пожелаха го за себе си и започнаха кръстоносните походи. Не заради своя бог, а за да грабят. — Байбарс притвори очи. — Всеки ден, прекаран от тях в нашата страна, трябва да бъде отмъстен.

— Султанът даде заповедите си — рече Омар. — Ще се сражаваме с монголите.

— Няма да е нужно много време, за да ги смажем. След като веднъж бъде направено, ще се заемем с плановете за Кутуз. — Байбарс стисна рамото на Омар. — С мен ли си?

— Не е нужно да ме питаш.

— Вземи златото ми — рече Байбарс и посочи един малък сандък — и се погрижи да бъде платено на офицерите. Плати им добре, защото ако предприема някакви действия срещу Кутуз, трябва да обвържем колкото може повече хора за делото ни.

— И тогава?

— Тогава? — Байбарс погледна към Кадир, който беше приклекнал на пясъка, с очи втренчени в горящите мангали. — Тогава ще се подготвим за война.