Робин Йънг
Братството (20)

19. Парижкият приорат

20 юли 1266 г. сл.Хр.

В стаята беше горещо и задушно. Малката група рицари се потяха във вълнените си наметала и се стараеха да не се движат много. Само Еверар, кацнал върху високия си стол като качулат ястреб с черното си наметало и с качулка, като че ли не усещаше жегата. Той обаче с нетърпение чакаше да узнае защо ги бяха повикали в покоите на визитора, точно когато беше на път да преведе един сложен пасаж от гръцки текст, над който си беше блъскал главата няколко седмици.

Въпросите, свързани с всекидневните дела, се обсъждаха на седмичния съвет, на който присъстваха всички братя. Доколкото Еверар си спомняше, среща насаме с няколко избрани рицари, свикана без предупреждение или обяснение, беше нещо нечувано. Беше се опитал да отгатне от какъв характер ще е тя, по това кой присъства на нея, но в петимата рицари, въпреки че бяха с висок ранг, нямаше нищо необичайно. Ако трябваше да посочи някой, който правеше изключение от групата, това беше той.

Еверар и рицарите погледнаха към вратата, когато тя се отвори и един слуга внесе табла с високи чаши и кана с вино. След него влезе и визиторът — висок и достолепен с прошарената си подстригана във формата на тризъбец брада. Заедно с него влезе млад човек на не повече от двайсет и няколко години, чийто вид накара Еверар да се намръщи. Младият мъж имаше безлично, слабовато лице и тъжни очи като на куче. Черното му расо беше изцапано и с кръпки, краката боси и покрити с прах, а на врата му висеше голям дървен кръст. Приличаше на обикновен просяк, но се държеше като господар. Беше доминиканец, хрътка на бога, инквизитор.

— Добър ден, братя — поздрави визиторът и затвори вратата, след като прислужникът излезе. Посочи на доминиканеца един празен стол близо до масата. — Моля, седнете, отец Гиле. — После заобиколи голямата маса и се настани в подобния на трон стол зад нея, като остави доминиканеца да стои изправен и спокоен в центъра на събралите се рицари. — Извинявам се, че не ви предупредих — рече визиторът, като се обърна към тях, — но отец Гиле не може да остане дълго. Дойде лично да ме уведоми по един въпрос, но се съгласи да продължим дискусията си в негово присъствие, защото вашето съдействие може да е необходимо. — Визиторът погледна към Еверар. — Братко Еверар, имайки предвид големия ти опит, поканих те тук в качеството на съветник.

Еверар не каза нищо, само се намръщи още повече.

— Ако обичате, отец Гиле — рече визиторът и даде знак на доминиканеца.

Гиле пристъпи малко напред, за да го виждат добре всички рицари. Огледа ги с изпитателния си поглед и Еверар се намръщи още повече. Очевидно монахът има опит в ораторството, защото, без съмнение, скоро е завършил теология в университета в Париж, помисли си с презрение свещеникът. С ораторското си майсторство и агресивност доминиканските монаси приличаха повече на адвокати, отколкото на духовни лица.

— През последните няколко месеца — започна Гиле — моят Орден разследва един трубадур, който пътува в южната част на кралството и се прочу с изпълненията си на така наречения романс за Граала, основаващ се на историята за Пърсивал.

— Пиер дьо Понт-Евек ли имате предвид?

Въпросът беше зададен от Николас дьо Навар.

— Чувал ли си за него, братко? — осведоми се визиторът, като погледна към Николас.

— Бегло — отвърна той. — Интересувам се от романси — обясни рицарят.

Гиле изгледа с кучешките си очи мъжа с черната брада.

— В такъв случай може би ще ви е интересно да узнаете, че ние възнамеряваме да го арестуваме за ерес.

— Ерес?

— Когато в един от нашите манастири на юг научиха за непристойните неща, които се съдържат в изпълненията на трубадура, те се свързаха с главата на нашия Орден тук, в Париж. Обърнахме се към съда в Акитен, където той беше поканен да изнесе представление, и успяхме да уредим забрана за представлението. Някои от братята се надяваха да го спипат там, но той трябва да е бил предупреден, защото така и не дойде. Наскоро научихме, че крал Луи го поканил да изнесе представление през есента в двореца. — Гиле повдигна едната си вежда. — И то в един свят ден. Помолихме краля да оттегли поканата си, но той отказа да се вслуша в съвета ни. Братята ни из цялото кралство бяха уведомени, че Понт-Евек трябва да бъде арестуван, но страната е голяма, а ние сме малко на брой, за да се справим с тази задача. Ако не успеем да арестуваме трубадура предварително, ще го направим, когато пристигне в двореца. И тъкмо затова се нуждаем от помощта ви — обърна се Гиле към рицарите. — Ако Орденът ни подкрепи по този въпрос, кралят ще бъде принуден да отстъпи пред общото ни искане.

Еверар се размърда на стола си.

— Понякога романсите за Граала могат да се сторят на едно чувствително ухо прекалено непристойни, но етикетът не позволява на трубадурите да преминават границите на приличието. Наистина съм учуден, че инквизиторите се занимават с този въпрос. Нямат ли хрътките на Бога по-важна работа от тази да преследват един обикновен актьор?

— Братко Еверар! — смъмри го визиторът.

Гиле вдигна ръка.

— Не, брат Еверар е прав. Обикновено ние наистина не се занимаваме с подобни дреболии. Обаче този случай влиза напълно в задълженията ни. Изпълнението на Пиер дьо Понт-Евек е повече от непристойно. Както казах, то е еретично. В него той говори за мъже, които удрят, плюят и уринират върху кръста и пият едни от други кръвта си от чаша за причастие. Цели пасажи от изпълнението му описват езически ритуали: магьосничество, идолопоклонничество, жертвоприношения на хора и животни и други ужасни дейности, прекалено небогоугодни, за да бъдат споменавани. — Той огледа присъстващите. — Може би помните, че намерихме за виновни хиляди катари за подобни нарушения при пречистването на тяхната секта. Пиер дьо Понт-Евек е привлякъл доста последователи на юг, а мога да добавя, че това е районът, в който първо се разпространи катарската ерес. Той не спазва етикета за поведение, но въпреки това нарушаването на правилата не го прави по-малко популярен. Напротив, става все по-известен и харесван. Опитът ни е научил, че селяните са привличани от вулгарния материал като мухи от тор и наш дълг на Божии люде е да се погрижим за душите им, като не позволим да бъдат покварени от такова престъпно поведение. Не е нужно да ви напомням, че преди да смажем сектата им, катарите бяха започнали да съперничат на Църквата по популярност. Ако не бяхме действали така решително, Бог знае колко много от стадото щяха да бъда изгубени заради техния гностицизъм. Ние бяхме създадени от нашия основател свети Доминик специално, за да изкореним катарите — продължи той. — След смъртта му нашата численост и задълженията ни се разраснаха значително. Сега орденът ни е в предните редици на борбата срещу ереста. Ние сме отговорни да прочистваме християнството от вредни дейности и идеи, колкото и да изглеждат на пръв поглед безобидни на някои хора — подчерта Гиле и хвърли смразяващ поглед на Еверар. — В интерес на Ордена на тамплиерите е този човек да бъде спрян.

Заговори друг рицар:

— Сигурен съм, че никой в тази стая няма да оспори дали този трубадур трябва да бъде спрян, ако това, което казвате, е вярно. Но защо това да е в интерес на Ордена?

— Отговорът е прост — отвърна Гиле и изгледа рицаря. — В представленията си той говори за рицарски орден, който води Пърсивал през поредица от все по-порочни ритуали на посвещаване. Тези рицари са описвани като хора, които носят бели мантии, украсени с червени кръстове.

Някои от тамплиерите неспокойно се размърдаха на столовете си. Еверар избърса челото си с ръка. Беше се изпотил.

— Значи възнамерявате да го арестувате, когато пристигне в Париж, така ли? — попита Николас.

— Да.

— Имате ли някакви доказателства, с които да подкрепите обвиненията си?

Гиле повдигна едната си вежда.

— Освен хилядите хора, станали свидетели, че той е изричал подобни нелепости? — Монахът замълча за момент. — Всъщност, да. Това е нещо, което открихме съвсем наскоро. Не вярваме, че Пиер дьо Понт-Евек сам е написал този романс. Преди десет години той е бил на служба в кралския двор, но не е бил харесван актьор и кралят го е уволнил. Нашите източници се съмняват, че е написал толкова… — Гиле изскърца със зъби — … добре композирано произведение. Но знаем, че той притежава една книга, от която чете по време на част от представлението си. Твърди, че му била дадена от ангел, който я взел от едно зазидано подземие под Църквата на Божия гроб в Йерусалим. Това, разбира се, е богохулство, но ние подозираме, че тъкмо от тази книга той черпи по-голямата част от материала си. Тя ще бъде доказателството, с помощта на което ще го съдим. В нея може дори да има някакви следи от катарите.

— Имате ли описание на тази книга? — попита визиторът.

— Изработката й е добра и е подвързана с кожа. Вътре думите явно са написани с червено мастило, а заглавието й е с позлатени букви.

— Заглавие? — полюбопитства Еверар.

Гиле го погледна.

— Да. Казва се Книгата за Граала.

— Чувал ли си за нея, братко? — попита визиторът Еверар.

Свещеникът се прокашля.

— Не, не, не съм чувал.

— Това е твърде обезпокоително — рече визиторът и се облегна назад в стола. — Орденът съществува благодарение на дарения от крале и благородници от много страни. Не бихме искали да ги загубим заради накърняване на репутацията ни по някакъв начин, особено сега, когато положението на Изток е толкова несигурно. — Той се обърна към Гиле: — Имате пълната подкрепа на Ордена на тамплиерите по този въпрос, отче.

 

 

Два часа по-късно Еверар, който се беше отказал от всякакви опити да работи върху превода и ходеше нервно напред-назад из стаята, изпухтя с облекчение, когато чу някой да чука на вратата. Миг по-късно вратата се отвори и вътре се вмъкна една фигура, облечена в сиво.

— Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш — рече припряно Еверар и отиде до една малка маса до прозореца. Взе голяма чаша и бързо я забърса с пеша на расото си.

— Дойдох възможно най-бързо — каза Хасан и затвори вратата след себе си. — Какво има, братко? — попита той, като наблюдаваше как Еверар наля вино в чашата и разля малко, защото беше непохватен с ръката с отрязаните пръсти.

— Изглежда, че ще се окажеш прав — рече рязко Еверар.

Хасан го погледна изненадан.

— За трубадура. Дяволите да го вземат! — Еверар се отпусна тежко върху перваза на прозореца. — Седни, Хасан, познаваш ме от твърде дълго време, за да спазваш церемонията.

— От доста дълго — съгласи се Хасан и леко се усмихна, като седна до свещеника.

Еверар му разказа за срещата с доминиканския монах.

— Трябваше да те изпратя след трубадура още преди седмици, когато дойде, за да ми разкажеш за него.

— Тогава нямаше никакво доказателство, че неговият романс има нещо общо с твоя кодекс. Според това, което ми казаха източниците ми, имало е само известни сходства. Беше логично да искаш повече потвърждения.

— А сега — рече Еверар — инквизиторите са по петите му.

— От това, което ми разказа, оставам с впечатлението, че те ще искат да заловят Понт-Евек, когато пристигне в Париж, и няма да се опитат да го намерят преди това.

Еверар изсумтя, но изглежда малко се поуспокои.

— Как, според теб, трубадурът се е сдобил с Книгата за Граала? — попита Хасан.

— Мога само да предположа, че той е човекът, подкупил писаря да я открадне от съкровищницата ни.

Хасан не беше много убеден.

— На времето си помислихме, че човекът, който я е откраднал, трябва да е някой, който знае за Анима Темпли и плановете ни. Страхувахме се, че този, който я е откраднал, ще я използва като доказателство срещу нас. Ако инквизиторите са прави, трубадурът просто е пригодил части от кодекса, които да използва в романс за Граала. Така не би постъпил някой, който би искал да ни разобличи или да ни навреди, особено пък, ако не се опитва да я свърже с Ордена на тамплиерите, като казва, че му я е дал един ангел.

— И аз като теб не съм съвсем наясно, Хасан, но ако трубадурът е отговорен за кражбата й и знае за нас, когато го заловят, той може да даде на доминиканците сведения, които ще бъдат фатални за нас. Те имат някои много убедителни методи за извличане на признания. — Еверар се изправи и започна да ходи нервно напред-назад из стаята. — Трябваше да чуеш отец Гиле. — Лицето му се изкриви от яд. — Те наричат ерес всичко, с което не са съгласни! Човек би си помислил, че доминиканците, а не Бог е написал Библията. Помисли за всички, които изгоряха на кладата затова че са имали различно мнение от тяхното. Тъкмо те трябва да бъдат изгорени! — Страните на Еверар се зачервиха, а белегът му стана тъмночервен. Той повиши глас: — Колко още бащи и синове трябва да бъдат изпратени да се бият за тяхната арогантност? Колко жени трябва да останат вдовици и деца сираци в служба на нашия Бог? — Той поклати глава: — А те да си пълнят джобовете.

— Братко! — опита се да го успокои Хасан.

Еверар се обърна към него.

— Кой друг би могъл да стори това, което направи Анима Темпли, Хасан? Никой, казвам ти. Те са прекалено вглъбени в собствените си желания, собствената си политика и собственото си мнение. Дори нашият Орден. — Еверар леко сниши глас: — Ако книгата ни попадне в ръцете на доминиканците и разберат за плановете ни, те ще ни унищожат. Това, което се надяваме да постигнем, противоречи на всичко, в което Църквата, а и всеки християнин, вярва. Те няма да разберат, Хасан. Знаеш го много добре.

— Имаме на разположение няколко месеца преди Понт-Евек да дойде в града. Разполагаме с много време.

— Трубадурът трябва да бъде намерен. Въпреки могъществото на Ордена ни, не съм сигурен, че дори той ще бъде в състояние да се изправи срещу инквизиторите и да остане незасегнат. Папата може и да е единственият авторитет на тази земя, пред който Орденът е отговорен, но той се вслушва в това, което му казват доминиканците. — Еверар отиде до един голям сандък, от който извади кесия с монети. — Ако този Понт-Евек има Книгата за Граала, тогава трябва да я вземеш от него. — Той подаде кесията на Хасан. — И ако е отговорен за кражбата…

— Разбирам, братко — прекъсна го Хасан. — Трубадурът няма да стигне до Париж. — При вратата той се спря. — Има нещо, което исках да ти кажа. Сега ми се струва уместно.

— Какво е то?

Хасан се поколеба.

Еверар се намръщи.

— Ако имаш нещо за казване, кажи го, Хасан.

— Твоят слуга. Мисля, че трябва да го посветиш в делото. Със сигурност ще ни е нужна повече помощ, а сега, когато се върнах в Париж, пътищата ми с него без съмнение ще се пресичат. Когато дойдох тук последния път, той продължи да се отнася с подозрение към мен.

Еверар махна пренебрежително с ръка.

— Просто е любопитен. Сигурен съм, че за нищо не се досеща. Казал съм му същото, което съм казвал на всеки, който е попитал. Ти си приел християнската вяра и ми помагаш да издирвам арабски ръкописи за превод. Защо някой ще се усъмнява в това? В Акра е често срещана гледка. В тамошния приорат вземат араби за секретари.

— Прости ми, ако не съм прав, но Камбъл ти служи вярно вече шест години, въпреки че ти отлагаш без причина посвещаването му в рицарство.

— Посвещаването е нещо, с което не трябва да се бърза, колкото и младите хора днес да мислят обратното.

— Ти ми каза колко ценен е станал той за теб.

— Обучението на Камбъл още не е приключило — рече рязко Еверар. — Докато не реша, че е готов, няма да участва в това.

— Той никога няма да може да се докаже, ако не му дадеш възможност. Ти го задържаш. Може да бъде от полза и за теб, и за всички ни. Знам, че Джеймс би бил доволен, ако Камбъл бъде поканен в нашия кръг. Освен това, братко — продължи кротко Хасан, — ти не си вече толкова млад, колкото си мислиш. Кой ще продължи работата тук, когато теб вече няма да те има? Аз не мога. Не и на Запад. Нашата работа — събирането и разпространяването на знанието — е важна, но ти скоро трябва да се върнеш на Изток. Другите се нуждаят от ръководителя си, особено сега, когато разприте там се разрастват. Трябва да имаме повече избраници, които да бъдат издигани.

— Не е нужно да ми напомняш това, Хасан — рече уморено Еверар. — Ако книгата не беше открадната, още преди години щях да съм се върнал в Акра. Знам, че съм нужен там и че трябва да бъдат намерени други, които да заемат местата на онези, които загубихме. Но заради доброто на сержанта продължавам да мълча. След като даден мъж стане един от Братството, той вече никога няма да живее пълноценен живот в този свят. Винаги ще се чувства като нещо отделно от него.

— А може би, понеже твърде дълго си пазил тайните ни, ти се страхуваш да ги разпространиш? Внимавай да не държиш нашите идеи прекалено близо до себе си, защото може да ги задушиш. — Хасан сложи качулката на главата си. — Ти се опари от Великия магистър Арман. Разбирам те, братко. Обаче е време да забравим миналото и да погледнем към бъдещето. Целите на Братството ще бъдат реализирани, само ако има мъже, които да ги преследват. Ако не бъдат привлечени нови членове, Анима Темпли ще умре с това поколение.

 

 

Слънцето почти залязваше, когато Уил свърши превода. Стоя затворен в спалното помещение през целия ден и ръката му се беше схванала и го болеше. Остави перото, взе двете подвързани папки с пергаменти. Страниците на едната бяха изпълнени с равен, непрекъснат текст, а тези на другата — с тъмнокафяви редове, изписани с неговия отривист почерк. Напусна стаята. Уил работеше върху този арабски трактат от седмици, като се трудеше до късно през нощта на светлината на една-единствена свещ, а скърцането на перото му контрастираше с хъркането на другарите му. Тъй като днес беше бързал много, мастилото на последните няколко страници се беше позацапало и някои редове бяха леко изкривени. Имаше намерение да ги огради със сложните линии, които Еверар харесваше, но след вчерашната му среща със Саймън беше обзет от някакво нетърпение. Свършването на работата по трактата беше за него добър претекст, с който да се изправи пред свещеника.

Уил излезе от сградата, в която бяха помещенията за сержантите. Небето беше кървавочервено, а въздухът — влажен и задушен. Когато приближи главния двор, видя една облечена в сиво фигура да върви към тъмницата. Уил забави ход, като продължи да наблюдава Хасан, който се беше отправил към прохода, минаващ покрай тъмницата. По него се отиваше до входа на приората. След малко Хасан изчезна от погледа му. Намръщен, Уил продължи пътя си. Когато стигна помещенията на рицарите, протегна ръка към вратата, но преди да успее да я докосне, тя се разтвори навън. Отвътре излезе един рицар, който за малко не се блъсна в него. Беше Гарен дьо Лион.

Той отстъпи назад.

— Уилям! — Не каза нищо повече и двамата останаха да се гледат в мълчание.

Гарен изглеждаше по-възрастен за своите деветнайсет години — по-възрастен и по-красив. Брадата му беше по-тъмно руса от косата, която имаше същия златист оттенък, както преди. В отражението на тъмносините очи на Гарен Уил видя себе си — черна туника, изцапана и смачкана, протрити ботуши, коса, паднала върху очите. Когато тишината стана непоносима, той се помъчи да се усмихне и протегна ръка:

— Саймън ми каза, че си дошъл. Отдавна не сме се срещали.

След кратко колебание Гарен пое ръката му.

— Така е. Добре ли си?

— Да. А ти?

— Да.

Настъпи нова пауза.

— Как е Лондон? — попита Уил, когато не можа да измисли какво друго да каже.

— Мръсен, смрадлив и претъпкан. — Крайчецът на устните на Гарен се изкриви в усмивка. — Същият, какъвто си е бил винаги.

— Какво правиш тук? — Уил разбра, че беше изрекъл думите по-настоятелно, отколкото възнамеряваше.

— Помолих да ме преместят. В Лондон има много малко възможности да се напредне. Тук при визитора имам повече шанс да стана командир. — Гарен огледа за миг туниката на Уил. — Сега съм рицар. Чух, че работиш като писар?

Уил си наложи да не покаже никакъв признак, че се срамува.

— Да, наставникът ми Еверар е свещеник тук.

— Еверар? — Гарен сбърчи вежди.

Уил остана с впечатлението, че името му е познато и дори може би го свързва с нещо неприятно.

— Познаваш ли го?

Гарен поклати глава, а изражението изчезна.

— Не. Помислих за някой друг. Е, добре. — Той мина покрай Уил. — Имам среща с визитора. По-добре да вървя.

— Слушай, Гарен — рече бързо Уил, — знам, че беше преди доста години, но никога не съм ти казвал, че съжалявам за това, че те ударих в онзи ден там, на гробището.

— Забравено е. — Гарен замълча. — Тогава и двамата направихме неща, за които съжаляваме. — Той кимна към Уил, а след това рязко се обърна и краят на бялата му мантия се повлече по земята.

Уил изпрати с поглед отдалечаващия се Гарен. Разкърши рамене, изненадан от това колко напрегнат се беше почувствал. За него беше направо потрес да види бившия си приятел много по-възрастен. Като че ли не беше толкова отдавна времето, когато се катереха по дърветата, за да крадат плодове в Новия храм.

Когато стигна до стаята на Еверар, Уил почука три пъти на вратата и изчака да го извикат. Преди много време Еверар му беше казал да чука така, за да знае, че е той. Беше решил, че това е още един от начините на свещеника да му показва къде му е мястото.

След малка пауза отвътре се чу дрезгав глас:

— Влез!

Еверар беше един от малкото, които имаха собствена стая и Уил така и не можа да разбере защо той се ползваше с този лукс. На отсрещната стена над тясното легло беше закачена карта на Светите земи с Йерусалим в центъра, а над него бяха градовете Акра и Антиохия. Винаги, когато погледнеше рисунката, тя напомняше на Уил за един рицар в Новия храм, който беше разказвал за Антиохия — едно от петте най-свещени места на християнството, където първите християни са се молили тайно на Бога воглаве със самия свети Петър. Рицарят беше разказвал за огромен град, пълен с богатства и ограден от стени, дълги осемнадесет мили, с цитадела, издигаща се толкова високо на върха на една планина, че докосвала облаците. Уил не беше повярвал, че може да има нещо толкова високо, че да докосне облаците, но първия път, когато беше видял рисунката с крепостта, която се издигаше от планината, си беше помислил, че в края на краищата това може би беше вярно.

Еверар седеше на масата и работеше върху преводите си, наведен над една книга. Белите му коси се спускаха като разкъсана паяжина около лицето. Единствената свещ потрепваше от лекия вятър, който проникваше покрай краищата на гоблена, покриващ прозореца. Свещеникът вдигна глава и се намръщи, когато Уил затвори вратата след себе си, а после отново сведе поглед върху страниците.

— Какво искаш, сержант?

Уил му подаде пергаментите.

— Преводът ми на трактата на Ибн Исмаил. Завърших го.

Еверар продължи да чете още няколко секунди, а после остави книгата и кимна на Уил.

— Дай ми го.

— Хасан защо е тук, сър?

— Изпълнява една моя поръчка. — Еверар щракна с пръсти. — Хайде, хайде!

Уил беше любопитен защо Хасан е в Париж. Не беше го виждал повече от година, но разбра, че няма да получи тази вечер отговор от Еверар. Свещеникът явно беше в по-лошо настроение от обикновено. Уил се забави при вратата, докато си мислеше, че може би моментът не е много подходящ да разговаря с богослова за посвещаването си в рицарство. Обаче Еверар чакаше. Уил се приближи и му подаде пергаментите.

Старецът постави оригинала внимателно върху масата, а после прелисти набързо превода на Уил. Погледна към оригинала.

— Исках да говоря с вас за едно нещо, сър — започна Уил.

— Кажи ми какво означава арабската дума асал, сержант.

— Какво?

Еверар го погледна.

— Мед — отвърна след кратка пауза Уил.

— Тогава защо вместо мед, смесен със зехтин и карамфил, в твоята работа се казва, че зехтин, смесен с крило от лешояд, подхожда за лекуване на треска? — попита Еверар, повдигайки едната си вежда. — Може и да не съм експерт по тези лекарства, но съм твърде скептичен, че треската ми ще намалее, ако употребя такава чорба.

— Нали ви казах, че текстът едва се чете.

— Може би на дневна светлина думите щяха да се виждат по-ясно. Не се съмнявам, че преводът ще е пълен с подобни грешки, като знам, че бързаше да го довършиш в такава тъмнина, че едва ли би различил и края на носа си. — Еверар хвърли пергамента в краката на Уил. — Направи го отново.

В този миг на младежа му се прииска да го удари. Наложи си да говори спокойно:

— Прекарах дълги часове с този…

— Бил ли си вчера в някоя пивница, сержант?

— Какво? Не.

— Колко странно! Разговарях с визитора, когато един млад мъж, един коняр, дойде да докладва за пристигането си от Лондон. Чух го да говори с маршала. Изглеждаше много развълнуван от срещата си в града със своя стар приятел Уил Камбъл, който бил, човек би казал, доста пиян. А и двамата знаем, сержант, колко много си падаш по пиенето. — Еверар посочи с ръка вратата. — Тръгвай. Остави ме.

— Защо никога не мога да завърша до край един разговор с вас?

Еверар вдигна глава, стреснат от вика на Уил, а после удари с длан и малката маса се разтресе:

— Ти изглежда си забравил кой е господарят и кой — чиракът! — Стана и се запъти с колебливи крачки към Уил. — Веднъж вече те бих с камшика, момче. Готов съм отново да го сторя.

Уил не отстъпи.

— Мислите ли, че една еднократна болка може да се сравни с шест години служба при вас?

Очите на Еверар се разшириха, а после той избухна в смях, което го накара силно да се закашля.

— Е, добре — рече едва поемайки си дъх той, — ако… боят с камшик ти се струва твърде малко… наказание, тогава може би трябва да те… — пое с хъркане дълбоко въздух — … изпратим в някой забравен от Бога гарнизон в пустинята на предната линия на войната!

— Имате ли предвид под предна линия мястото, където се сражава баща ми? Ако е така, тогава моля да ме изпратите там. За мен това няма да е наказание, а истинско щастие.

Еверар се хвана за ръба на масата. По челото му избиха капчици пот, а кожата му заприлича на топяща се лой.

— Глупаво момче — прошепна той. — Ти не си виждал какво е война. Не си стоял на бойното поле с ръце, изнемогващи под тежестта на меча, потънал в кръвта на другарите си, без да знаеш кога последният удар ще те изпрати в царството небесно.

— Бях на тринадесет, когато убих човек — тихо рече Уил.

— Нищо, което си видял и сторил в краткия си живот, не може да те подготви за това. — Еверар се отпусна тежко в стола си.

— Тогава научете ме — каза Уил и се приближи до свещеника. Сложи ръце на масата. Разстоянието между тях беше по-малко от две стъпки. — Кажете ми как да се подготвя. Искам да знам.

— Не — прошепна Еверар и обърна страницата на книгата си с ръката с отрязаните пръсти. — Още не си готов да знаеш.

— Какво съм сторил, за да заслужа презрението ви? Дали съм сторил нещо не както трябва? Ако е така, кажете ми, за да се поправя. Единственото нещо, което съм искал, е да застана до баща си като рицар на Ордена на тамплиерите. Защо ми пречите? Не мога да разбера. Каква полза ще имате от това?

Еверар не отговори.

— Правех всичко, което ме карахте — продължи с дрезгав глас Уил. Усети с ужас как очите му се пълнят със сълзи, обаче продължи. — Метях пода, чистех стаята ви, когато можехте да накарате слугите да правят това. Изпращах ваши писма, изпълнявах ваши поръчки. Преведох Бог знае колко лошо написани, нечетливи, досадни трактати за… — Уил грабна книгата, която четеше Еверар. — „Да разберем любопитната същност на дъжда“. Господи! — Той я хвърли на масата.

— И как — изсъска Еверар — изпълняваше своите задължения? С покорство ли? Без да се оплакваш?

— Ако съм се оплаквал, то е било, защото очаквах да бъда обучаван за рицар. Вие не ми оставихте друг избор, освен да бъда ваш писар. Трябваше или да го правя, или да напусна Ордена. Това не означава, че работата, която вършех, трябваше да ми харесва!

— Ха! — Еверар насочи пръст към него. — Значи всичко е било, защото си бил мой подчинен, така ли? Ами какво ще кажеш за предишния си наставник? Подчиняваше ли се на сър Оуен? Уважаваше ли го? Никога ли не си възразявал срещу заповедите му?

Уил погледна встрани.

— Тогава бях млад. Сега се промених. — Той премести погледа си върху Еверар. — Знаете, че е така.

— Проблемът ти — изръмжа Еверар — е, че се мислиш за по-добър от всеки друг. Твърде добър да миеш пода, ето какво си ти. Разбрах го в момента, когато те видях. Казах си: ето един надменен малък господинчо, който иска нещата да стават както той пожелае!

— Това не е вярно! Аз съм син на дъщеря на търговец и рицар, чийто баща е платил за приемането ми в Ордена и се гордея с това. Правех с удоволствие всичко, което ми се възлагаше.

— И продължаваш да си горд! — изкрещя Еверар. — Затова те е яд, че все още не си станал рицар. Заради наранената ти гордост!

— Не! Това не е…

— Ти гледаш на рицарството като на някакво повишение. Яд те е, че си на по-ниско стъпало от приятелите си.

— Да, това е трудно за понасяне, но не затова искам да положа клетва. Казах ви, че баща ми…

— Баща ти! Баща ти! — Еверар разпери ръце. — Той не е тук, момче! Защо искаш да бъдеш рицар? Само заради баща ти и за да си в същото положение като приятелите си? Защо искаш да бъдеш рицар? — Когато Уил не отговори, Еверар поклати глава. — Тогава защо — рече тихо той — аз трябва да те предложа за посвещаване?

Уил остана така, загледан в сбръчканото лице на Еверар, а настъпилата тишина кънтеше в ушите му. Всичко, което искаше, беше да види баща си, да го помоли да му прости и да бъде отново негов син. След смъртта на сестра му се чувстваше като откъснат — от семейството, от положението си в Ордена. През последните седем години единственото нещо, което го крепеше, беше мисълта да възстанови тази връзка. Ако го направеше, вярваше, че всичко останало щеше да си дойде на мястото. Щеше да стане рицар, както беше искал баща му, щеше да скъса с миналото, да започне отначало с чиста съвест, неопетнен и с опростени грехове. Единственото нещо, което му пречеше, беше този немощен, безмилостен стар човек, който стоеше пред него.

Уил бавно вдигна превода до краката си. Изправи се и срещна погледа на Еверар.

— Защото ако не ме предложите, аз ще отида при визитора и ще помоля да ме изпратят в Сафед. — Уил се изненада от спокойната решителност в гласа си. — Ще кажа, че искам да се бия със сарацините, че искам да приема кръста за Бога и за християнството. Там винаги има нужда от хора. Ако откажете да ми разрешите да отида там като рицар, аз ще отида като сержант.

— Не ставай смешен! — скара му се Еверар.

Но Уил му обърна гръб и се отдалечи. Излезе от стаята и затръшна вратата с такава сила, че касата се нацепи.