Робин Йънг
Братството (40)

39. Стените, Антиохия

18 май 1268 г. сл.Хр.

Саймън взе един кафяв сбръчкан портокал от дажбата си.

— Колко ще продължава това? — внезапно попита той Уил.

Уил се изненада от резкия му тон.

— Ако Мансел успее да убеди командирите да се предадат, може скоро всичко да свърши. — Той седна на едно буре. Дежурството му току-що беше свършило и се чувстваше изтощен.

Навън се разсъмваше. Входът започна да се изпълва с бледа светлина, но кръглата стая без прозорци в основата на кулата щеше да си остане тъмна през целия ден.

— Макар че не съм сигурен, че ще го направи — добави Уил и се прозина.

Градоначалникът Мансел беше докарван на два пъти пред портите и два пъти гарнизонът на града беше отказал да се подчини на искането му да капитулира. Предишния ден мъжете по стените с тревога наблюдаваха как мамелюкската армия беше започнала да се разпростира около града. Някои полкове се бяха отправили на север към реката, а други на юг, към склоновете на планината. Един полк разположи стенобойните си машини точно срещу двете кули, заети от групата на Ламбер.

Саймън остави портокала на масата.

— Не говоря за битката — каза той. — Говоря за теб и мен.

Уил се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — промърмори сърдито Саймън. — Забрави какво съм казал.

— Не — настоя Уил и се приближи до него. — Ако имаш нещо да казваш, кажи го.

Саймън сведе очи.

— Няма нищо.

— Не, има — настоя Уил. — Не говориш с мен от дни. Всеки път, когато те приближа, си намираш някакво извинение да се махнеш. Продължаваш да ме обвиняваш, нали? За това, че сме тук.

— Не искам — каза Саймън и разтърси глава. — Не искам да се бия.

— Никога не съм те карал да идваш, Саймън.

— Не, мен ме изпратиха тук, не помниш ли?

— Не те изпратиха в Антиохия и Утремер. Още в Орлеан ти казах да останеш, ако не искаш да идваш, но за себе си бях взел решение.

— Беше взел решение да намериш Николас — каза Саймън и разтърси енергично глава. — Да вземеш книгата на Еверар. Това беше решил. Ти не дойде тук, за да водиш война!

— Е, сега водя. Ти също. — Уил посочи към стената, отвъд която беше мамелюкският лагер. — Тези мъже убиха баща ми. Може би дори този, който му е отрязал главата, е някъде там.

— Вече си станал толкова студен — каза тихо Саймън. — Не разговаряме и не се смеем, както преди.

— Не ми е до смях.

— С другите и с Робер го правиш. Тук се чувствам така, като че ли съм сам. Не можеш да си представиш колко страшно е да знаеш какво има отвъд стените и да си даваш сметка, че не можеш да се биеш. Нямаш представа какво е да не си в състояние да защитаваш хората, които… — Саймън наведе глава. — Хората, за които те е грижа.

— А защо ме избягваш, след като се чувстваш така?

Саймън извърна очи, а после пак го погледна.

— Искам нещата пак да бъдат както преди. — Той плахо се усмихна. — Както когато ме учеше да въртя сабята в Париж.

— Не могат да се върнат.

— Защо?

— Защото вече не притежавам това, което имах тогава.

— А какво беше то? — попита тихо Саймън.

— Имах баща си, или поне възможността да го видя отново. Имах Елуен. В себе си не чувствах омраза нито към човека, който някога беше най-близкия ми приятел, нито към хората, които никога не бях срещал. Не знаех нищо за войната или за… — Той не се доизказа и се отпусна върху бурето. — Не знаех нищо за това — завърши Уил и погледна към Саймън. — Имах надежди.

— Все още можеш да имаш — настоят Саймън и се приближи към него.

— Надежди за какво? Провалих се като брат и като син. Не мога да бъда същият, какъвто бях преди. Там не остана нищо за мен.

— Но какво ще правиш? Ще останеш тук и ще се биеш, докато не умреш?

Уил не отговори. След въпроса на Саймън се чу продължителен вой. Засили се и се превърна в остър зловещ звук, който прониза утринната тишина.

— Какво е това? — попита пребледнял Саймън.

— Не знам. — Уил се втурна надолу по стълбите, когато чу стъпките на бягащи хора и викове отгоре.

— Тръбите на стражата ли са?

В отговор последваха несвързани викове. После нещо удари стените. Цялата кула се разтърси, на улицата отвън се посипа зидария. Уил хукна нагоре по стълбите.

— Аз какво да правя? — извика след него Саймън.

— Иди при конете!

— Уил!

Уил спря на стълбите и се обърна.

— Какво?

Саймън го изгледа, а после преглътна с усилие и поклати глава.

— Нищо. — След като Уил изчезна, остана още малко на мястото си до следващия мощен удар по стените, а после, когато от кулата се посипа още мазилка и паднаха камъни, изскочи на улицата и влезе в грънчарската работилница.

Уил тичаше бързо нагоре по стълбите.

— Какво става? — попита той един сержант, който слизаше надолу. — Нашата част ли нападат?

— Навсякъде нападат, сър — каза, заеквайки, сержантът и бързо мина покрай него. — Атакуват навсякъде!

Уил излезе на пътеката покрай парапета на стената, където Робер полуоблечен помагаше на Ламбер и още двама рицари да заредят катапулта с един от камъните, които бяха изтеглили с помощта на въжета по стената на кулата. И четиримата изнемогваха под тежестта му. Уил се втурна да им помогне, но беше спрян от гледката отвъд парапета. Мамелюците, които под прикритието на нощта бяха заели позиции за атака, бяха покрили равнината и склоновете на планината с плътна маса от ярки наметала и тюрбани, коне, копия, стълби, тарани и катапулта.

Докато Уил ги наблюдаваше, бяха задействани трите най-близки до тяхното разположение катапулта. Лостовете удариха с все сила напречните греди и запратиха камъните към стената между двете кули. Те се стовариха в нея, разтърсиха кулите из основи, а на всички страни се разлетяха остри като бръснач каменни отломки. От съседната кула се чу вик и Уил видя един от рицарите да пада, ударен от смъртоносните парчета. Забеляза, че Гарен зареди катапулта. След като излезе от шока, Уил се втурна да помага на Робер и Ламбер, а в това време Гарен изстреля тежкото копие право в центъра на мамелюкската войска. Уил не дочака да види дали е улучил нещо, а грабна едно от въжетата на катапулта и освободи гредата.

Атаката беше започнала по цялото протежение на стените, с изключение на стръмния планински връх и скалистия бряг на Оронтес, където теренът беше непристъпен. Грохотът от падащите камъни вече пригласяше на барабаните и отекваше в долината при всеки залп като гигантска гръмотевица. Срещу стените хвърчаха гърнета, пълни с горяща нафта, които подпалваха хора и катапулта. Други мамелюкски групи изстрелваха с катапулта запалени бурета със смола, които излитаха от земята като комети. Те избухваха във върховете на кулите като огнени кълба, които озаряваха утринното небе. Из въздуха свистяха върхове на стрели, пълни с нафта и черна сяра, и се пръскаха в стените. Хората падаха на колене, поразени от тези ракети, други се сгромолясваха от стените с горящи коси и тела. На едно място падналият огромен камък премаза цяла група хоспиталиери. Защитниците на Антиохия оказваха силна съпротива. Чупеха стълбите на мамелюците, подпрени на стените, засипваха пехотата с градушка от стрели, а тя им отговаряше с глинени куршуми, изстрелвани от прашки. Хвърляха грамадни камъни срещу кавалерията, за да поразяват коне и хора. Обаче стените на Юстиниан, макар и внушителни с размерите си, не можеха да задържат една решена на всичко сила. През вековете те бяха отстъпвали пред перси, араби, византийци, турци и франки. Неизбежно беше да отстъпят и сега. Беше само въпрос на време.

— Там горе ни трябват хора — извика Ламбер и посочи нагоре по планинския склон към едно място на половин миля от тях, където нямаше войници. Мамелюците бяха съсредоточили срещу него седем катапулта и в центъра на стената вече се беше появила огромна дупка, въпреки че беше на твърде високо място, за да могат чакащите долу пехотинци да преминат през нея. Видели открилата се възможност, към мястото се насочиха още мамелюци, водени от група кавалеристи със златистожълти наметала.

— Бахри! — извика един от по-старите рицари от съседната кула и посочи ездачите.

— Боже Господи! — прошепна Ламбер и изтича към парапета. Той гледаше към един едър мъж, облечен в златиста роба и с блестяща ризница, който яздеше черен жребец начело на султанската гвардия.

— Кой? — попита задъхан Уил, който сложи нов камък в катапулта и отскочи назад, когато двамата рицари го изстреляха.

— Арбалета! — отговори Ламбер. — Къде са проклетите ни войници? — извика той и се надвеси от стената откъм града, където хората гледаха уплашени от прозорците на къщите си. Долу забеляза Саймън на входа на грънчарската работилница. — Оседлай конете! — извика той на коняря.

Саймън веднага изчезна вътре.

Уил отиде при парапета и видя, че Байбарс язди нагоре по склона към пробива. Изпита странно вълнение, докато гледаше мамелюкския султан, без да може да каже дали е страх, или някакво очакване. Няколко граждани, застанали на пътеката, която водеше към цитаделата, бяха съзрели опасността и тичаха нагоре-надолу, като размахваха ръце и викаха към групата на Ламбер. Офицерът едва чуто изруга.

В стената се появи нова дупка от камък, който мина през нея и падна на поляната от другата страна.

— Какво да правим? — извика Уил и се сниши, когато над главата му със свистене прелетя облак от стрели.

Ламбер се озърташе безпомощно.

— По дяволите!

Уил го сграбчи за раменете.

— Ламбер, какво да правим?

— Ще отидем там, горе — каза един глас.

Уил се обърна и видя Гарен. Косата му беше залепнала на главата от пот, а лицето и мантията му бяха мръсни. В ръката си държеше меч.

— Ще се качим на конете — каза Гарен на Уил и Ламбер — и ще отидем горе, за да ги отблъснем, докато дойдат още хора.

— Твърде късно е! — каза Ламбер. — Виж!

Тримата се обърнаха и видяха как стената се срутва. Чу се далечен тътен, когато тя падна, повличайки две кули сред облаци прах и отломки.

— Майко Божия! — каза тихо Ламбер, когато мамелюците, предвождани от Байбарс Бундукдари, се втурнаха напред сред облаците прах.

— Те преминаха! Преминаха! — започна да вика един от рицарите, застанал на стената.

От една рота хоспиталиери, които също видяха кулите да се срутват, някой изсвири с тръба. Други подеха звука и той се понесе над стените. Мамелюците идваха. Градът беше паднал.

Ламбер излезе от вцепенението.

— Долу! — извика той на рицарите и сержантите. — На конете!

Като изостави катапултите, ротата се втурна надолу по стълбите на кулата. Спряха само за да грабнат шлемове и щитове от една стая. Изтичаха на осеяната с отломки улица, където Саймън извеждаше три коня, които беше успял да оседлае. Беше блед, но продължаваше да говори тихо на животните, които тръскаха глави и пръхтяха. Четирима сержанти се втурнаха в голямата работилница, за да помагат за оседлаването на другите коне. Грънчарят беше там заедно с жена си и трите си дъщери, които се криеха зад него.

— Какво става? — попита той.

Ламбер рязко се обърна.

— Бягай да се скриеш, глупак такъв!

— Те идват — предупреди един от рицарите и посочи към планината. Когато погледнаха нагоре, където сочеше рицарят, видяха как мамелюкската тежка кавалерия се разгръща като ветрило по склона. Канеха се да ударят града от няколко страни. Със златистите, виолетови и яркочервени наметала приличаха на потоци лава, изригваща от вулкан. Някои носеха факли и лъкове, но повечето имаха дълги, блестящи саби, инкрустирани със злато и покрити с надписи на арабски. Грънчарят грабна ужасената си жена и дъщерите и ги избута през една малка вратичка в дъното на работилницата, която затвори с трясък след себе си. Другите хора, излезли на улицата, също се разбягаха. Застаналите по прозорците се развикаха ужасени, когато видяха мамелюците да се носят към града, разпръсквайки стада с овце и поваляйки семействата, които пъплеха по склона към цитаделата. Уил видя, че ръцете му треперят. Стисна дръжката на меча и треперенето спря.

— Хайде! — извика той повече на себе си, отколкото на другите. Изтича до един кон и се метна на седлото. Някой му подаде щит. Гарен и Ламбер го последваха, заедно с още двама рицари.

— Накъде да вървим? — извика един рицар на Ламбер. — Къде е сблъсъкът?

Пребледнял и стиснал устни, младият офицер се извърна на седлото:

— При нас е сблъсъкът! — Той вдигна меча си, когато първите мамелюци излязоха на улицата отпред. — Бог да ни помага! — Ламбер пришпори коня и се втурна да ги посрещне, размахвайки меча.

Уил чу, че Саймън вика след него, когато го последва заедно с Гарен и другите двама рицари. Осъзна, че не е сложил шлем, но вече беше твърде късно да се направи каквото и да било. Вдигна сабя и първите лъчи на изгряващото слънце се отразиха от стоманата. Това беше шотландска сабя, правена сред езера, хълмове и дъжд, далеч от тези прашни, огрени от слънцето планини. Беше семейна сабя, размахвана от баща му и от дядо му. Очите му се напълниха със сълзи. Пришпори коня си и извика срещу мамелюка, идващ насреща му.

— За клана Камбъл! За клана Камбъл!

Сблъсъкът беше страхотен. Всички упражнения на тренировъчната площадка бяха нищо в сравнение с него. Премереният удар, за да свалиш противника си от коня, изобщо не можеше да се сравнява с този, който имаше за цел да убие. Уил беше отхвърлен назад и едва успя да се задържи на седлото, като притисна с все сила колене в хълбоците на коня. Когато се изправи замаян и леко одраскан от сабята на противника си, мамелюкът беше отминал, а в щита му зееше дупка. В този момент налетя друг воин от полка Бахри. Уил замахна със сабята, наведе се напред и удари. Сабята му се вряза в рамото на мамелюка. Човекът изкрещя, когато кръвта бликна от раната. Загубил контрол над коня си, той беше отнесен от потока мъж, които се втурнаха около Уил, Гарен и другите тамплиери и продължиха да навлизат в града. Сред тях беше едър мъж на черен жребец. Уил зърна за миг сини очи и оголени зъби, когато Байбарс профуча само на метри от лявата му страна. В този миг видя над него да проблясва друга сабя. Тя събори щита му и се заби във врата на коня. Когато животното се изправи на задните си крака, в него се блъсна покритият с броня кон на друг мамелюк и го отхвърли настрани, а Уил падна от седлото. Стремето се заплете в крака му и той извика, когато конят падна назад върху него. Някъде над себе си чу вика на Ламбер.

Саймън беше на входа на грънчарницата, когато видя Уил и Ламбер да падат. Робер и другите рицари и сержанти, които нямаха време да оседлаят повече коне, се скриха в сградата, когато първите мамелюци се втурнаха в галоп през улицата. Извикаха на хората, които се опитваха да избягат от мястото, бързо да се скрият. Някои се вслушаха и се скриха в кулата или се притиснаха до стените. Други, обзети от паника, продължиха да бягат. Те бяха съсечени от първите войници и стъпкани от следващите. Робер извади меча си и застана пред Саймън. Един мамелюкски ездач замахна към тях, но повечето не обърнаха внимание на разпръснатите рицари и граждани и продължиха навътре в града. Сред тропота на копитата и писъците на жителите се чуха гръмогласни гласове:

— Аллаху акбар!

Саймън, който гледаше като ударен от гръм изпълнилата се с мамелюци улица, извика, когато видя Уил да пада от седлото. Втурна се покрай Робер и изскочи на улицата. Той му викна да го предупреди, когато двама ездачи връхлетяха върху коняря. Саймън падна на колене и закри главата си с ръце, а сабите им изсвистяха във въздуха на косъм от нея. Когато те отминаха, Робер изтича и го издърпа във входа. Саймън се съпротивляваше и повтаряше името на Уил.

— Не можеш да му помогнеш! — извика Робер, изненадан от съпротивата на коняря. Той притисна Саймън до вратата. — Ще те заколят като пиле, идиот такъв!

— Той не бива да умре! — извика Саймън, опитвайки се да отблъсне Робер, като го гледаше с безумен поглед в големите си, кафяви си очи. По бузите му се стичаха сълзи. — Аз съм виновен да дойде тук! Аз съм виновен!

Мамелюците продължаваха да преминават с грохот покрай тях. Отвсякъде се чуваха писъци. Появиха се и първите облаци дим от хвърлените от сарацините факли върху покривите.

— Какви ги говориш, по дяволите? — извика Робер на Саймън.

— Елуен нямаше да го напусне, ако знаеше, че е бил упоен. Аз я излъгах, за да го остави. Излъгах я, за да сложа край на връзката им. Щяха да го изгонят от ордена, ако се оженеше за нея. Но никога не съм имал намерение да идваме тук! — извика разплакал Саймън. — Знаех си, че той никога… само че аз… — конярят заудря Робер по гърдите, но вече нямаше сили. — Аз го обичах повече от нея!

Робер погледна объркан Саймън, а в този миг зад тях от улицата се чу вик. Саймън вдигна глава и позна гласа. През сълзи видя със замъгленото си зрение, че към тях се приближава ездач в бяло. Когато погледът му се проясни, разбра, че това са двама рицари, качили се на един кон. Отпред беше Гарен с окървавен меч, а зад него седеше Уил. Робер извика от изненада и радост. С тях идеше и един от двамата рицари, които се бяха отделили от тяхната рота, заедно с облечени в бели туники с черни кръстове десет тевтонски рицари, няколко от които бяха ранени. Сега на улицата нямаше мамелюкски ездачи, с изключение на лежащите мъртви сред телата на гражданите, опитали се да избягат.

— Ламбер? — попита Робер и пое юздите от Гарен, когато той спря коня пред него.

— Мъртъв е — отвърна Гарен и скочи от седлото.

Тевтонците също слязоха от конете, като някои помагаха на ранените си другари. Към тях се присъединиха и тамплиери от ротата на Ламбер, които бяха останали с Робер.

— Те ни се притекоха на помощ — каза Гарен и посочи германските рицари.

— Къде са мамелюците? — попита Робер, загледан в притихналата улица.

— Кавалерията отиде в центъра на града — отвърна един от тевтонците. — Нямаме много време. Скоро ще отворят портите и армията ще влезе. Не можем да направим нищо.

— Какво говориш? — каза Уил и се смъкна от седлото. — Да се предадем ли?

— Сарацините едва ли ще се съгласят, ако го сторим. Вече бяхме на хълма недалеч оттук. Това не беше сражение, а клане. Убиват всеки, който им падне. — Тевтонецът изтри кръвта от раната на главата си, която капеше върху окото му. Уил забеляза, че ръката му трепери.

— Трябва да се опитаме да стигнем до приората или до цитаделата — каза Робер.

— Твърде късно е — отвърна тевтонският рицар. Той посочи нагоре по улицата към мястото, откъдето се бяха появили първите мамелюци. Това беше единственият път, останал за цитаделата откъм тяхната страна. Сега стотици мамелюкски пехотинци се провираха през дупката в стената и се спускаха надолу по хълма. — Няма да успеем.

— Какво да правим? — попита ужасен един от сержантите.

— Ще бягаме — отвърна тевтонецът.

— Той е прав — съгласи се Гарен. — Нямаме никакъв шанс, ако останем. Ще влезем в един от тунелите.

— И ние сме се насочили натам — каза тевтонецът. — Има един недалеч оттук. Върви под стените и излиза в една пещера под склоновете на Силпиус. Може да успеем. Ще се скрием в тунела, докато настъпи нощта, после ще избягаме през долината.

— Или пък ще отидем на север — каза друг сержант, — към Баграс или…

— Байбарс изпрати натам войски — прекъсна го Робер.

— Да тръгваме! — извика един от тевтонците и удари с плоското на сабята си конете, за да ги разгони.

— Тръгвайте, ако искате да дойдете с нас! — каза рицарят на Уил, Гарен и Робер, присъедини се към братята си и те се втурнаха към стените.

— Ако си тръгнем, няма да има никой, който да помогне на тези хора — каза Уил на Робер. — Не можем да избягаме.

— А какво друго можем да направим? — отвърна рязко Робер. — Събуди се! — каза той на Саймън, който стоеше като вцепенен на входа. — Хайде! — обърна се рицарят към другите.

С извадени саби те излязоха на улицата след тевтонците, които бяха изчезнали в отсрещната кула. Един сержант подаде на Саймън чук, който той взе, без да се замисли.

— Искаш ли да живееш, Уил? — извика Робер. Той посочи с меча си към бързо приближаващата тълпа от мамелюкски войници — Време е да решиш!

Уил погледна окървавената сабя в ръката си. В Сафед баща му и рицарите бяха избрали смъртта. Но той знаеше, че няма да намери покой в гроба. Еверар, Оуен, баща му, Орденът, Анима Темпли, всички те го караха да върви ту в една, ту в друга посока. Вече се беше уморил да му казват за какво да се бие, по какви правила да живее, когато беше видял как тези правила се променят от един или друг човек, от една или друга група и как клетвите и обещанията могат да бъдат нарушавани. Мирът или войната, опущението или отмъщението, които той би избрал, нямаше да означават нищо, ако сам не решеше какъв да бъде изборът му. Той искаше да избере сам. Искаше да живее.

— Хайде! — извика му Робер.

Уил се затича.

 

 

Градът, който първите кръстоносци бяха успели да превземат от турците едва след седем месеца, беше паднал в ръцете на Байбарс само за четири дни. Гражданите се барикадираха в домовете си, скриха децата си в мазета и под креватите. Други, видели облаците дим на горящите сгради, напуснаха къщите си и се отправиха към цитаделата. Само шепа хора бяха успели да се промъкнат през мамелюкските редици. Няколко стигнаха до пещерата на Свети Петър в планината, където първите християни са се молили тайно на Бога, а по-късно са се крили от преследване. Те се бяха скупчили в нея: свещеници, войници, селяни, търговци, проститутки и деца. Спотайваха се там в тъмното, облени в пот, докато градските порти се разтваряха една след друга и мамелюците нахлуваха в града. Байбарс беше наредил портите да се затворят зад тях, за да попречи на когото и да било да избяга.

Рицарите и градските стражи бяха изоставили постовете си, след като надеждата и куражът ги бяха напуснали. Някои се опитаха да се предадат, но мамелюците имаха заповед всеки, който бъде намерен навън, да бъде заклан. Деца, изоставени и забравени, плачеха на входовете на къщите, докато кавалерията минаваше с грохот по улицата с окървавени саби. Мюсюлманите, които бяха живели заедно с християнските си съседи в продължение на поколения, се молеха на арабски да бъдат пощадени, но втурналите се да мародерстват войници бяха глухи за молбите им. Разгорещени от битката, изцапани от кръвта на приятели и врагове, заглушени от бойните викове, мамелюците превзеха Антиохия. След първоначалното клане и след като улиците бяха опразнени от живите, войниците се втурнаха в църквите и дворците, като избиваха свещеници и слуги, разграбваха стаи със съкровища, пикаеха по олтарите, чупеха разпятия и горяха евангелия. Наред с пожарите и убийствата имаше изнасилвания и мъчения. В катедралата „Свети Петър“ бяха отворени гробниците на патриарсите и телата им бяха изхвърлени. По пода заедно с костите дрънчаха тежки златни пръстени и скъпоценни камъни, стъпквани от краката на войниците. Един архидякон, скрил се в катакомбите, беше съборен на пода, когато мамелюците се втурнаха покрай него, за да отворят нова гробница. Той стисна крака на един от воините, молейки се да бъдат пощадени костите на баща му от поругаване. Войниците се изсмяха, измъкнаха скелета от гробницата и го разхвърляха из залата, а един от тях преби до смърт архидякона с кост на баща му.

Байбарс беше взел за своя база една голяма римска вила в центъра на умиращия град. Тъкмо се наведе над фонтана в двора, осеян с трупове, които хората му събираха накуп, когато при него дойде един от командирите. Ръката, с която беше държал сабята, го болеше. Усещаше остра болка и в бедрото, където един тамплиер го беше пробол с върха на меча си. Въздухът беше изпълнен с дим, а гърлото му беше пресъхнало.

Командирът изчака Байбарс да се измие и тогава заговори:

— Християните в цитаделата се предават, господарю.

— Кажи им, че приемаме. Трябва да сложат оръжие и да ни пуснат вътре.

Командирът се поклони.

— Ще ги освободим ли, господарю?

— Не! — отвърна Байбарс, гребна с шепи вода от фонтана и пи. — Всички, които са останали живи в града, ще бъдат превърнати в роби. Утре хората да изберат, които си пожелаят от тях, а останалите ще ги продадем. — Той погледна надолу, когато кракът му стъпи върху нещо. Беше малка парцалена кукла. Байбарс се наведе и се запита дали Барака ще я хареса. — А съкровищата? — попита той командира.

— Взехме толкова много, че според мен ще трябва каруца, за да ги натоварим — отвърна той.

Байбарс обърна куклата в ръката си. Реши, че играчката е по-подходяща за момиче. В момента, когато си го помисли, забеляза тялото на дете сред купчината трупове. Черната му коса беше изцапана с кръв. Изглеждаше по-малко от сина му. Забеляза, че командирът го гледа втренчено.

— Какво има?

— Ами аз току-що казах, господарю — започна предпазливо човекът, — че съкровището е твърде голямо, за да се носи на ръце, но съм сигурен, че ще се справим.

— Добре — каза Байбарс, — утре ще го разпределим сред хората заедно с робите.

След като военачалникът се поклони и си отиде, до него бързо се приближи Кадир. Гадателят имаше кръв по сивата роба.

— Господарю — каза той, като се хвърли в прахта и докосна коляното на Байбарс, — искам роб!

Султанът хвана гадателя за брадичката и повдигна главата му.

— Къде е заплахата, която видя? — Той посочи към обхванатия от пламъци град. — Изглежда си сбъркал.

Бледите очи на Кадир проблеснаха на слънчевите лъчи, пронизали облаците дим.

— Бъдещето не е благоприятно, господарю — каза мрачно той.

Байбарс се замисли за момент, а след това му подхвърли куклата.

— Ето ти тогава, вземи си роб!

Кадир се хвърли върху куклата като котка върху мишка. Седна на земята, сложи я в скута си, започна да я люлее в ръце и взе да й пее като на бебе. Байбарс даде знак на един от стражите, застанал на пост пред входа на вилата.

— Извикай писар и ми доведи Мансел! Градоначалникът ще предаде едно наше послание. Мисля, че принц Бохемон ще поиска да узнае каква е съдбата на града.

Стражът изчезна във вилата, а Байбарс посочи на мъжете купчината трупове. — Изгорете телата, преди да дойдат мухите! — нареди им рязко той.