Робин Йънг
Братството (19)

18. Отвъд стените на Сафед, Йерусалимското кралство

19 юли 1266 г. сл.Хр.

Омар погледна нагоре към сиво-бялата крепост, извисила се върху скалистата издатина. По назъбените парапети на сафедските бойни кули войниците изглеждаха не по-големи от мравки от това разстояние, но тези мравки имаха зъби и само при една атака мамелюците загубиха над петдесет души от стрелите им. Той огледа гладките непристъпни стени. Ако имаше нещо, което да се каже за франките, то беше, че знаят как да строят крепости. Архитектурата им не беше нито толкова красива, нито така усложнена като тази на мамелюците, но подобно на самите франки се отличаваше със строгост и здравина. Омар се обърна и се отправи към шатрата в центъра на лагера.

Когато влезе вътре, Байбарс вдигна глава. Двама от евнусите на султана му надяваха лъскавата ризница от метални брънки, а друг беше застанал наблизо с колана и сабите му. Като се изключат адютантите, шатрата беше пуста. Зад Байбарс тронът стоеше празен, главите на лъвовете на облегалките му лъщяха на светлината на фенерите. Омар чу някакво сумтене в тъмната страна на помещението. Различи фигурата на Кадир, свил се на кравай върху едно одеяло. Гадателят промърмори нещо насън, обърна се на другата страна и захърка.

— Господарю мой — рече Омар, приближи се до Байбарс и се поклони.

Той отпрати адютантите и затвори закопчалката на ризницата на врата си.

— Омар — поздрави намръщен султанът, — радвам се, че най-после дойде.

Омар леко се поклони.

— Спах, господарю. Съжалявам.

Байбарс се засмя и в сините му очи проблеснаха пламъчета. Прегърна Омар.

— Все още лесно се хващаш на въдицата ми. — Отдръпна се, оставяйки в ноздрите на Омар миризмата на благоуханното масло, с което беше намазана кожата му, и отиде до един прът, на който беше окачена златистата му мантия, върху която бяха извезани цитати от корана.

Омар го наблюдаваше как я намята върху мускулестото си тяло. През шестте години, откакто се беше възкачил на трона като султан на Египет, видът на Байбарс не се беше променил много. Като се изключат няколко сребърни нишки в косата и брадата му и по-дълбоките бръчки, които прорязваха страните му, той си беше все същият. Омар знаеше, че промяната беше станала най-вече вътре в него. Беше се надявал, че когато задоволи амбицията си да управлява и под тежестта на отговорностите, свързани със султанската власт, Байбарс постепенно ще се укроти. Но като султан той стана още по-решителен, невъздържан и непредвидим. Дори раждането на сина му не спомогна с нищо за успокоението му. Барака-хан, който беше на пет години и наследник на трона, се роди в годината на възкачването на Байбарс. Оттогава баща му изобщо не му обръщаше внимание, като казваше, че той принадлежи на майка си, докато стане достатъчно голям, за да бъде обучаван да се бие с франките.

Омар знаеше, че той все още беше негов приятел, но Байбарс сякаш се беше разделил на две. Едната част от него все още беше способна да върши добри дела, да цени красивото и да бъде дълбоко религиозен. Той възстанови както Кайро, така и Халифата и назначи бедуин за водач на исляма. Но тази половина все повече и повече беше затъмнявана от другата, за която бяха характерни безсърдечието, лукавството и абсолютната жестокост.

През годината от възкачването си на трона Байбарс беше екзекутирал Актай и останалите някогашни привърженици на Кутуз и беше освободил Алепо от губернатора, назначен от предишния султан, под претекст, че планирал бунт срещу него. Беше премахнал властта на предишните управници на Дамаск, Керак и Хомс и беше сключил съюз с един от генералите на монголите, разчиствайки пътя за война срещу християните. Оттогава беше тръгвал три пъти от Кайро начело на армия, за да се стовари като чук върху франките.

Омар не ги обичаше, искаше не по-малко от всеки друг те да се махнат, а по време на война смъртта беше неизбежна. Обаче го тревожеше удоволствието, което Байбарс изпитваше да причинява болка на жертвите си. Все по-често се безпокоеше за душата на приятеля си.

— Имаш угрижен вид, Омар — рече Байбарс, докато запасваше колана на кръста си.

— Не, садик. Просто съм уморен.

— Ако всичко мине добре, ще спиш по-добре довечера. Срещнах се с военачалниците. Полковете са заели позиции. Ще съсредоточим атаката си върху портата, която повредихме при последната атака, и върху външните стени в другия край на крепостта. Едновременните атаки ще разделят силите им и ще ни позволят да се приближим повече, за да предприемем трета атака в центъра. Ако успеем да пробием стените, един полк ще има готовност да навлезе във външната крепост. Те ще избият доста хора, преди рицарите да имат време да отстъпят във вътрешната кула. Имам и още една изненада за тях. Тя няма да ги убие, но ще сломи духа им. — Байбарс се спря и се вгледа в лицето на Омар. — Съмняваш ли се?

Омар избегна погледа му.

— Вече на два пъти ни отблъснаха. Ще можем ли да изпълним този план, без нашите хора да дадат още много жертви? Питам се дали не трябва да се съсредоточим върху не толкова силно отбранявана цел? После, когато войската на емир Калаун се присъедини към нас от Киликия, можем да се върнем с пълни сили и…

— Войната на Калаун срещу арменските християни ще отнеме твърде много време и не можем да чакаме. Когато потеглихме, нашата цел беше да унищожим центъра на властта на франките в Акра. Не успяхме да го сторим и сега хората се нуждаят от победа. Нарочно избрах да нападнем Сафед, защото крепостта е извънредно непристъпна. На победите ни над франките през последните години се отговаряше с предизвикателства и арогантност. Враговете ни са разтревожени, но все още не се страхуват истински от нас.

— Така ли? — усъмни се Омар, като си спомни ужаса по лицата на всички християни, които беше помогнал да бъдат избити.

— Спомняш ли си, Омар, когато се съгласих на размяна на военнопленници със западните барони? Тамплиерите и онези, на които викат хоспиталиери, отказаха, като заявиха, че мюсюлманите, които държат в плен, са твърде ценни като роби, за да бъдат освободени. — Байбарс закрачи разгневен из шатрата. — Те още не ме приемат сериозно. Но и това ще стане. Когато сринахме техните градове и селища, за тях това беше удар, но падането на една от най-големите им крепости ще ги сломи. — Той сви ръката си в юмрук. — Ще им докажа, че няма крепост и рицар, които да са недосегаеми.

Омар се приближи към него и сложи ръка на рамото му.

— Знам, че ще успееш, господарю мой.

След малко Байбарс сложи ръката си върху неговата и кимна.

— Хайде. Време е.

Двамата излязоха от шатрата, когато над долината на река Йордан пукваше зората. Присъединиха се към останалите от полка Бахри, качиха се на конете и поеха към предните редици. Очите на всички мъже бяха насочени към Байбарс Арбалета, когато той се надигна на седлото и вдигна сабята си към небето, а златистата му мантия се развя от вятъра.

 

 

Сафед, Йерусалимското кралство, 19 юли 1266 г. сл.Хр.

Джеймс беше с една рота войници на външните стени, когато видя султанът да язди в предните редици.

— Бъдете готови! — извика той на мъжете около него.

Стрелците се вторачиха във войските под тях с изпънати лъкове, а сирийските войници при катапулта стиснаха още по-здраво въжетата, които трябваше да освободят гредата. На изток се появиха първите слънчеви лъчи и топлината им ги заля като вълна. Джеймс погледна на юг и видя как планините порозовяха, а после се оцветиха в червено. Обикновено тези изгреви го изпълваха с голяма радост. Чувстваше, че стои в Божията земя и наблюдава как под него се ражда едно чудо. Но сега далечните планини бяха лош знак. Там преди седемдесет години под две кули от камък, наречени Рогата на Хатин, мюсюлманската войска беше разбила християнската армия. Още по на юг беше мястото, където се беше водила битката при Хербия и се беше стигнало до още едно християнско поражение. Във всички посоки имаше полета и градове, реки и крепости, където войските им са били разбивани от защитниците на исляма.

Джеймс улови погледа на Матиус, който стоеше малко по-настрани заедно с други войници. Той вдигна меча си. Джеймс отвърна на поздрава, а после пак се загледа във войската под него.

— Бог да е с нас! — прошепна той.

Гръмогласният рев на мамелюците заглуши думите му, когато воините отвърнаха на бойния вик на своя султан. Първата атака се стовари като буря върху Сафед.

Катапултите бяха изтеглени напред, прикривани от мамелюкските стрелци, които отвърнаха с облаци от стрели на войниците, които стреляха надолу към тях. Те полетяха със съскане във въздуха и попаднаха в скали, щитове, трева и плът. Джеймс рязко се сниши, когато една стрела прелетя над парапета и изтрака на пътеката зад него. След стрелите дойдоха камъните. Гредите на катапултите се вдигаха и падаха, удряха лостовете и изпращаха товара си срещу крепостта. Няколко камъка отскочиха от стените и се сгромолясаха върху скалите отдолу. Но един от тях се стовари от огромна височина и с голяма скорост върху кулата в далечния ъгъл на крепостта и Джеймс, който се намираше на известно разстояние от нея, почувства как стената под него се разтрепери. Камъкът се отърколи обратно на земята, като откъсна заедно със себе си и малка част от кулата. Джеймс видя как войниците, които сигурно са били на вътрешната й стълба, изпопадаха през отвора. Камъни и хора се стовариха върху скалите отдолу. Рицарят стисна юмруци, когато видя как един сержант, още почти момче, продължава да се търкаля надолу в пропастта. Затвори очи, преди момчето да спре в скалите. Искаше да се развика от парапета и да изкомандва всичко да бъде преустановено. Но всяка възможност за преговори беше отминала. Вече за никого нямаше връщане назад. Всеки мъж тук се биеше за живота си.

Таранът затрополя нагоре по пътеката към портата, теглен с въжета от мамелюците. Една стрела се заби във врата на един от мъжете, които теглеха въжетата. Той падна с вик назад и тялото му се запремята надолу по стръмнината, но неговото място зае друг. Таранът изчезна от погледа на Джеймс, след като измина разстоянието от пътеката до стените. Малко по-късно той чу глух тътен да отеква откъм кулата, която пазеше портата. Като че ли великан удряше по нея с юмрук.

— Сър!

Един от сирийците сочеше през парапета. След като проследи погледа му, Джеймс видя да прехвърлят седем катапулта към централния сектор, който беше охраняван от него. Ротата на Джеймс беше една от трите, които се намираха в района. Повечето от силите им бяха отклонени към портата и към далечния ъгъл на крепостта, върху които се съсредоточиха останалите двадесет катапулта на мамелюците. Той изруга и се обърна към войниците, които го гледаха в очакване на заповеди.

— Стрелците — готови! — каза спокойно Джеймс. После кимна към войниците при катапулта до него. — Стреляйте, когато дам заповед. — Обърна се към Матиус, за да го предупреди, но другарят му вече беше видял опасността и ротата я очакваше. Джеймс погледна отново към приближаващите се машини и вдигна ръка. — Изчакайте — рече тихо той на хората си, докато катапултите бяха подредени и мамелюкските войници застанаха зад тях. — Изчакайте още малко. Мамелюците хванаха въжетата и в този миг Джеймс свали надолу ръката си. — Огън!

Гредата на катапулта зад него полетя напред почти едновременно с тези на другите два катапулта, сложени край стената. Стрелите изсвистяха надолу пред трите огромни камъка, които прелетяха над парапета. Някои от мамелюците ги видяха и се опитаха да избягат, но беше твърде късно. Един от камъните не улучи целта си, но другите попаднаха право в стенобойните машини. Блесна ярка светлина и другите катапулти, както и хората около тях, бяха обгърнати в пламъци. Катапултите на мамелюците бяха натоварени с глинени гърнета, пълни с гръцки огън — запалителна смес от нафта, смола и сяра на прах. Запалената смес полепна по другите стенобойни машини и те заедно с хората около тях пламнаха като факли. Сирийските войници, които бяха при стената заедно с Джеймс, нададоха радостни викове, когато мамелюците започнаха да се търкалят по земята, а дрехите, косите и плътта им горяха.

— Бог го пожела! — ревнаха в един глас всички защитници на стената.

— Благодаря ти, Господи! — рече тихо Джеймс. Погледна към ротата на Матиус. Там всички също ликуваха. Приятелят му надаваше боен вик, оголил зъби и с изкривено в грозна гримаса лице. Джеймс разбираше как се чувства. Беше невъзможно човек да не ликува, когато животът му е пощаден, дори и когато цената за това е нечия друга смърт. Но колкото и доволен да беше, че все още е жив, не изрази гласно радостта си. Матиус се хилеше насреща му, отворил уста да извика нещо. Джеймс видя как изражението на приятеля му се промени. Усмивката изчезна от лицето му. Отвори широко уста, а очите му се разшириха. В същото време чу нещо да се приближава с тихо свистене. В мига, който му беше нужен да си обърне, звукът му напомни за внезапните пориви на вятъра по хълмовете близо до дома му в Шотландия. Видя нещо голямо и тъмно да лети срещу него. Не бяха успели да унищожат всички катапулти — един, зареден с огромен камък, беше продължил да действа. Джеймс се обърна и побягна, като едновременно извика, за да предупреди войниците около него, които продължаваха да надават радостни възгласи с вдигнати към небето юмруци. Усещаше движенията си бавни като в някакъв среднощен кошмар. Успя да направи само няколко крачки, преди да последва ударът. Дори не можа да извика, когато вълна от камъни и кръв го блъсна в гърба и той полетя напред. Падна ничком на земята, останал без дъх. След грохота на падащата зидария около него заваля кошмарен дъжд. Откъснати крайници с части от дрехи по тях, една ръка, раздробени кости и разкъсана плът. Това беше всичко, което беше останало от сирийските войници. Джеймс извърна глава на една страна и опря бузата си в камъка. Опита се да се повдигне на ръце, но не успя.

Не знаеше колко дълго беше лежал там. По-късно му казаха, че било само няколко секунди, но му се стори, че измина цяла вечност, преди нечии силни ръце да го подхванат и да го изправят на крака.

— Мъртъв ли съм? — попита той мъжа, чието белобрадо лице се взираше в неговото.

— Още не, хвала на Бога.

Главата на Джеймс започна да се прояснява. Обърна се към мъжа, който го държеше здраво и го влачеше по пътеката. Успя с мъка да преглътне. Устата и гърлото му бяха пълни с прах.

— Матиус — попита с дрезгав глас той, — какво стана?

Матиус продължаваше да го влачи.

— Не тук. Трябва да те закараме в лазарета.

— Не — рече Джеймс и спря. — Не — повтори по-категорично той. Махна ръката на Матиус от раменете си и се подпря на парапета. — Добре съм.

Под него стрелите и камъните продължаваха да летят нагоре от полето в другия край на крепостта, но тъй като шест от седемте катапулта горяха, мамелюците не можаха да предприемат успешна атака в централния сектор.

— Не съм лекар — каза Матиус и отново сложи ръка на рамото му, — но „добре“ не е диагноза, която бих препоръчал на човек, облян целия в кръв.

Джеймс се огледа и видя, че мантията му вече не е бяла, а червена и разкъсана.

— Кръвта не е моя — каза той и се обърна към мястото, където бяха стояли войниците. Каза шепнешком една молитва, когато разбра какъв късмет беше имал, че беше останал жив.

В парапета зееше огромна дупка. По краищата й стърчаха ръбовете на разчупените камъни, като че ли някакъв огромен звяр беше отхапал парче от стената. Пътеката беше осеяна със зидария и трупове. Някои бяха паднали отвън, други — в двора долу. Мамелюците бяха пробили стената, но не на място, което би им било от полза. Джеймс премигна от болка, когато Матиус го пусна и през едно разкъсано място на мантията си видя, че парче от камък се е забило в ръката му близо до рамото.

Матиус проследи погледа му.

— Изглежда зле, Джеймс. Хайде, ела. Ще те заведа в лазарета. — От стените над портата се чу вик. Матиус се надвеси над парапета. — Хванахме тарана!

Надникнаха през парапета и видяха група мамелюци да бягат надолу по пътеката. Отрядът с абордажните куки беше успял да закачи куките за тарана. Бяха го повдигнали нагоре, за да не може да се използва, а от черния дим, който се носеше, се разбра, че бяха прогонили с него мамелюците, които, скрили се под покрива на тарана, хвърляха горящи бали с кълчища, примесени със сяра. Матиус и Джеймс видяха как повечето от бягащите мамелюци паднаха на земята, пронизани от стрели на франките.

Чу се друг вик, този път откъм мамелюкския лагер. Първите редици на стрелците започнаха да отстъпват.

— Изтеглят се — рече Матиус. — Продължавайте, копелета такива!

— Почакай — каза Джеймс и го потупа по ръката. — Виж. Катапултите откъм далечния край на крепостта бяха презаредени. Джеймс и Матиус наблюдаваха мълчаливо как мамелюците изстреляха последния си залп за сутринта. Този път към стените не полетяха камъни, а тела. Тридесет трупа на християни, които бяха пленили от съседните села, се посипаха из външния двор на крепостта. В двора зад външните стени се разнесоха викове на селяните, разположили се там, когато телата започнаха да падат около тях. Върху всяко беше начертан червен кръст, като подигравка с християните в укреплението.

 

 

Отвъд стените на Сафед, Йерусалимското кралство, 19 юли 1266 г. сл.Хр.

Байбарс влезе в шатрата и разкопча колана със сабите. Погледът му попадна върху евнусите, които се приближиха, за да свалят мантията му.

— Махайте се! — изрева той.

Адютантите бързо изскочиха навън.

— Господарю мой — рече Омар, докато наблюдаваше как Байбарс се качи на платформата, седна в трона и сложи ръце върху лъвските глави, — не всичко е загубено. Това е само третата ни атака.

— Исках да стане днес.

— Стените им са дебели.

— Ако машините ни не бяха ударени, Сафед щеше да падне. — Байбарс забарабани с пръсти по лъвските глави. — Използваха добре силите си. — Той разтърси глава. — Също както глиганът използва глигите си.

— Бихме могли да изпратим копачите. Хълмът сигурно е осеян с тунели. Можем да ги изненадаме отдолу.

— Не. Ще отнеме много време, за да пробием проход под стените. — Байбарс продължи да барабани с пръсти по лъвските глави, но вече по-бавно. — Трябва да нападнем този глиган отзад, а не да рискуваме отново да осакати хората ни. Ще намерим слабото му място и ще нанесем удара. — Той се изправи и скочи от платформата. — Имам идея къде може да е това слабо място. — Байбарс се отправи към изхода на шатрата. — Извикай военачалниците! — изкрещя той на един страж, който седеше отвън. — И ми доведи вестоносците!

 

 

Сафед, Йерусалимското кралство, 19 юли 1266 г. сл.Хр.

Джеймс потрепери, когато сирийският лекар извади камъка от ръката му. Раната вече беше започнала да се затваря и кръвта отново потече, когато тънката корица беше разкъсана. Лекарят му подаде ленен тампон, който да притисне върху раната, и се отдалечи. Дворът в лечебницата беше пълен с войници, повечето с малки рани — ожулвания, слаби изгаряния и одрасквания от стрели. Тежко ранените бяха вътре в лазарета. Джеймс притисна парчето плат върху ръката си, за да спре кръвта. Облегна се на стената и взе камъка, който лекарят беше извадил.

— Трябва да си го запазиш — рече Матиус, като му подаде гърне с вино. — Занеси го вкъщи и го показвай на внуците си.

Джеймс се усмихна и пъхна парчето в кесията на колана си.

— Ще го дам на сина си. — Подпря глава върху стената и се загледа в небето, което беше станало тъмносиньо. Следобедът премина в разчистване на отломките от разрушенията и наблюдение на работата по ремонтите. Щеше да остане на стените и по-дълго, но Матиус го заплаши, че ще го отнесе на ръце в лечебницата, ако не тръгне сам. Единственият признак за живот, който идваше от лагера на мамелюците след битката, бяха напевните молитви на воините.

Кръвта по мантията на Джеймс беше станала лепкава. Искаше да се прибере в стаята си, но задълженията им още не бяха свършили. След вечерната молитва той и Матиус щяха да поемат първото дежурство при стените.

— Дали ще нападнат отново тази вечер?

Джеймс видя един сирийски войник да ги гледа уплашен.

— Не — каза му той, — ще им трябват няколко дни да прегрупират силите си и да планират следващата си стъпка.

Вдигна глава, когато чу някой да го поздравява и видя, че командорът се приближава заедно с шестима рицари. Джеймс се изправи и забеляза изражението на лицето му.

— Лоша работа — рече тихо командорът, когато спря пред него.

— Какво има, сър? — попита Матиус, който застана до Джеймс.

Командорът огледа сирийските войници, които разговаряха помежду си. После тихо заговори:

— Байбарс изпрати вестоносец. Предложи безусловна амнистия за всички местни войници, които му се предадат. Даде им две нощи да решат дали да напуснат и да си тръгнат свободно, или да останат тук с нас и да умрат.

— Боже Господи! — прошепна Матиус.

— След час всички тук ще чуят какво е обещал. Ако не успеем да въдворим ред, сутринта може да очакваме бунт.