Робин Йънг
Братството (10)

9. Новият храм, Лондон

18 октомври 1260 г. сл.Хр.

Уил отметна назад глава и махна косата от очите си. Вниманието му беше съсредоточено върху широкоплещестия сержант пред него, който беше с една година по-голям и се казваше Брайън. Беше свикнал с дървените мечове за обучение и железният тежеше в ръката му. Носеше къс елек от твърда, сурова кожа с метални плочки на гърдите, метални предпазители за ръцете и краката. Обиколи около сержанта, с когото преди не се беше сражавал. Беше му нужен един кръг, за да го прецени. Брайън беше силен, но бавен.

Без да обръща внимание на окуражителните викове отстрани, Уил остана на мястото си, като само пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката. Брайън атакува. Уил парира първия удар, наведе се, за да избегне втория и стовари с две ръце меча си върху гърба на сержанта. Мечовете бяха притъпени като предпазна мярка срещу сериозно нараняване, но от силния удар Брайън изохка и падна на колене. Уил повдигна меча и насочи острието му надолу към врата на момчето с движение, което би го убило, ако беше нанесъл удара. От краищата на арената се чуха одобрителни викове, от които няколко птици, кацнали на близкия дъб, излетяха, тежко размахвайки крила. Глашатаят извика името на Уил, а Брайън с мъка се изправи на крака и прегърна за миг победителя, преди да напусне арената.

Възгласите стихнаха, когато Умбер дьо Перо се изправи. На пейката редом с приора на Англия седяха приорите на Шотландия и Ирландия. На грубо скованата маса пред тях бяха оставени наградите: меч за победителя от групата на по-големите, а за възрастовата група на Уил — месингова плочка, на която бяха изобразени двама рицари, възседнали кон — трофейно копие на клеймото на Ордена. Уил се поклони на тримата приори.

— Обявявам Уилям Камбъл, сержант на сър Оуен ап Гуин, за майстор на арената — прогърмя гласът на Умбер. — Камбъл ще се сражава във финалния дуел. — Той погледна Уил. — Можеш да напуснеш арената, сержант.

Уил отново се поклони и бързо изтича към издигнатата отстрани палатка.

Само преди час той беше пети в класацията на тридесетте сержанти от неговата група. Стана четвърти след серията, в която се използваше копие срещу въртяща се мишена, като за малко не падна от коня и три пъти пропусна халката с копието си. Обаче, когато Гарен спечели и Уил видя победата да му се изплъзва, той се амбицира и излезе първи в пешия бой, като победи последователно и тримата си противници в дуелите. Ръката, която беше държала меча, беше изтръпнала, но обхваналата го възбуда му помогна да преодолее умората. Беше спечелил последния дуел и сега се намираше само на една схватка от възможната победа. Искаше му се баща му да е тук.

Когато Уил влезе в палатката, видя Гарен да стои до масата, където бяха струпани оръжията. Изпробваше тежестта на един меч, като го размахваше насам-натам. В единия ъгъл стоеше по-голям сержант, който разкопчаваше ремъците на елека си. Навън подготвяха арената за следващия дуел.

Гарен остави меча на масата и огледа Уил.

— Добре се справи.

— Благодаря — отвърна той, без да обръща внимание на сдържания тон на приятеля си. Избърса потта от челото си с опакото на ръката. — Противникът ми беше много ожесточен, не мислех, че ще го надвия. — Той се усмихна. — Ако спечелиш дуела си, ще се срещнем във финалната схватка.

Гарен разсеяно кимна. — Какво се е случило?

— Нищо — отвърна той, когато Уил го погледна намръщен. — За класиралия се на второ място няма награда.

— Това няма значение — веднага побърза да каже Уил. — Ако се сражаваме във финалния дуел, и двамата ще бъдем героите на деня, независимо кой от нас ще победи. — Той се огледа наоколо, когато по-възрастният сержант свали елека си и се отправи към вратата. — Къде беше вчера? — попита, снишавайки глас, Уил.

— Никъде — отвърна бързо Гарен. — Искам да кажа, че бях в оръжейната — добави той и отиде да вземе друг меч от пейката.

— Търсих те. Исках да те питам нещо. — Уил млъкна за момент. — Кога беше чичо ти в Светите земи?

— Върна се, след като беше ранен при Хербия и след като сарацините завзеха Йерусалим. Защо?

Уил засмука едната си устна.

— Поддържа ли той връзка с някой, който е там, може би някой чужденец, някой, който му е идвал на гости?

Гарен се обърна към него.

— Защо питаш? — Посочи към арената. — Всеки миг ще трябва да изляза и да се бия. За какво става дума?

Уил се огледа, когато чу глашатаите да викат името на Гарен.

— Нищо особено. Просто ме интересува нещо за Светите земи. Чудех се дали да не попитам него. По-добре е да вървиш. — Той сложи ръка на рамото на приятеля си. — Желая ти късмет.

Гарен остана дълго на входа на палатката, загледан в арената, а после се отправи към нея, стиснал здраво меча в ръка.

Първоначалната му атака беше яростна. Нанесе поредица от мощни удари с меча, които накараха другото момче да отстъпи. Но после противникът му се съвзе, съсредоточи се и на свой ред атакува. Двамата се сблъскаха в центъра на арената. Настъпи напрегната тишина, нарушавана само от дрънченето на мечовете. Секунди след първоначалната атака Гарен беше срязал туниката на другото момче и на ръката му се беше появила червена резка. Отстрани се чуха одобрителни възгласи. Уил никога не беше виждал приятеля си да се бие толкова добре. Гарен се движеше плавно, всеки негов удар беше точен и мощен. Противникът му бързо се уморяваше.

Отби няколко къси мушвания на момчето с меча, завъртя се леко на пети и атакува отляво сержанта. Две светкавични негови мушвания бяха отбити и сержантът се завъртя тромаво за контраатака. Гарен направи лъжливо движение вдясно, но противникът му не се хвана на трика и пристъпи напред да го посрещне. Последва тежък сблъсък между двамата, Гарен загуби равновесие и падна на колене. Битката не беше приключила. Като блокира ударите на сержанта, Гарен с мъка си изправи на крака и нанесе удар, който накара момчето отново да отстъпи. Докато сержантът отстъпваше, Гарен за миг погледна към съдиите на пейката. Жак разговаряше оживено с приора на Ирландия.

Сега мечът стоеше някак нелепо в ръката му. Китката му не беше вече така отпусната, за да му позволи да прави плавни движения с меча, както в началото. Наложи се да го стисне здраво, а това означаваше, че всеки негов удар беше по-бавен и всяко париране — по-разтърсващо. Уил видя как той пропусна една възможност за страничен удар и едва успя да блокира едно рязко посягане ниско към бедрото му. Противникът му също беше забелязал промяната и се хвърли в атака. Сержантите започваха да подвикват въодушевено, предчувстващи победа. Гарен замахна вяло с меча. Уил видя как той се изплъзна от ръката му и падна на земята. Опита се да го вземе отново, но не беше достатъчно бърз. Противникът му се втурна напред и му нанесе удар напреко през елека. Сержантът победоносно извика и вдигна нагоре меча, когато глашатаят обяви края на схватката. Уил наблюдаваше как Гарен дори не си направи труда да вдигне меча си. Стоеше там, загледан в Жак. Рицарят се беше изправил на крака, а изражението му беше студено като смъртта. Гарен се запъти към палатката с наведена глава. Уил разбута тълпата от ликуващи сержанти и го последва, но спря, след като чу, че викат името му за финалния двубой. Поколеба се, а после се отправи към арената.

Когато Гарен влезе в палатката, разкопча елека си и го остави да падне на пода. Опря длани върху пейката, а буцата в гърлото му стана още по-голяма и направо го задушаваше. Очите му се замъглиха от напиращите сълзи и той ядосано ги изтри с ръка, решен да не допусне да се покажат. Ако започнеше да плаче, нямаше да може да спре.

— Излез!

Гарен се обърна по посока на гласа. Жак се беше изправил на входа на палатката, изпълвайки го целия с високата си фигура. Светлината зад него беше твърде ярка и Гарен не можеше да види лицето му, но това не беше нужно, защото момчето знаеше какво е то. Личеше си съвсем ясно по гласа му. Страхът скова слабините му като студена змия, стегнала ги в обръча си.

— Сър — успя да каже той, — съжалявам…

— Спести си извиненията — рече Жак, като продължаваше да говори със същия тих, смразяващ глас, който Гарен ненавиждаше. — Тръгвай с мен.

— Но турнира… — Гарен се отдръпна назад и се блъсна в пейката, когато Жак пристъпи напред.

Сграбчи го за ръката и го измъкна от палатката. Като ту се препъваше, ту подтичваше, за да не изостава от дългокракия си чичо, Гарен погледна през рамо, докато го водеха към сградите на приората, и видя как Уил подскача напред-назад из арената на турнира и размахва меча си.

Дворът беше почти пуст. Само няколко слуги ходеха насам-натам. Някои от тях погледнаха с любопитство Гарен и Жак. Момчето искаше да ги извика и да ги помоли да го спасят. Но гърлото му се беше стегнало, а и не би го сторил, защото гордостта не му позволяваше. Когато стигнаха помещенията на рицарите, Жак го избута нагоре по стълбите и отвори вратата на всекидневната.

— Влизай! — каза той и блъсна Гарен вътре.

Момчето се обърна, като разтриваше ръката си, докато чичо му затваряше вратата.

— Сър, аз…

Думите му бяха рязко прекъснати, когато Жак го удари жестоко през лицето с опакото на ръката си. Гарен отхвръкна назад и се блъсна в масата, която се обърна, а гърнето с перата се претърколи и се разби с трясък на плочите. Гарен удари бедрото си в острия й ъгъл и извика от болка, излязъл от вцепенението от първия удар. Вторият последва миг по-късно, когато Жак пристъпи напред и го удари в главата с юмрук. Гарен вдигна ръце да се защити.

— Моля те, чичо! — примоли се той, като се пазеше, доколкото може от продължилите да се сипят удари. Въпреки че бяха силни, а кръвта беше започнала да се стича от носа и устната му, той успя да се задържи на крака. Ако паднеше, щеше да стане по-лошо, защото чичо му щеше да използва и ботушите си. — Моля те!

— Казах ти, че искам да спечелиш! — изкрещя Жак, задъхан от усилието. — Какво ти казах?

— Да спечеля — извика Гарен. — Каза ми да спечеля. Но не можах… аз…

— Видях те, безочлив хлапако! Загуби нарочно схватката! За да ме ядосаш, нали? — Жак сграбчи Гарен за раменете и грубо го разтърси. — Нали?

— Не!

През прозорците от арената долетяха силни ликуващи викове. Жак пусна Гарен. Сред глъчката чуха глашатаите да обявяват името на Камбъл. Лицето на Жак, което беше станало тъмночервено от гняв, потъмня още повече. Изруга на глас и се обърна към племенника си:

— Чуваш ли това? Остави онова сукалче да победи!

Гарен, чието внимание беше отклонено от виковете, отново вдигна ръце, но беше твърде късно. Чичо му го удари с отворена длан през лицето. Гарен политна назад, опирайки се в ъгъла до прозореца. Остана там за миг като някакъв замръзнал свой образ, а след това бавно се свлече на пода. Бузата му пламна и върху кожата тутакси се появиха червените отпечатъци от пръстите на рицаря, които прикриха по-сериозните наранявания, чиито следи щяха да си проличат по-бавно. Лицето му беше каша от кръв и два реда сополи, провиснали от носа му.

— Стани!

— Ти дори не гледаше — извика Гарен. Произнесе с мъка думите, защото още не можеше да си поеме дъх.

— Какво?!

Гарен погледна чичо си, без да се опитва да избърше сълзите си.

— Ти не ме гледаше, когато се биех. Видях те! Разговаряше с приора на Ирландия!

— Казвах му колко доволен съм от теб! — отвърна с презрение Жак.

Гарен поклати глава. Вече открито плачеше.

— Не беше само днес. Така е непрекъснато. Искаш да правя всичко за теб. — Той се подпря на стената и се изправи разтреперан, но предизвикателен. — Но дори когато успея да направя нещо, ти не си доволен. Как мога да ти угодя? Никога не си ми давал възможност да го сторя!

— Дал съм ти всички възможности, момче! Всички възможности, каквито аз и твоят баща никога не сме имали, когато бяхме…

— Аз не съм като теб! — извика Гарен и пристъпи напред, стиснал юмруци, а сините му очи блестяха от болка, унижение и гняв. — Не съм като теб, не съм като баща си, нито като братята си! Знам, че не съм достатъчно добър, за да бъда. Знам! Но винаги съм правил всичко, което е по силите ми!

Жак се вгледа в племенника си, когото никога преди не беше чувал да говори така открито и пламенно. Докато гледаше сълзите и отпечатъка от ръката си върху лицето на момчето, в съзнанието му изплува образът на Раул дьо Лион.

Раул лежеше, умирайки, на една прашна улица в Мансура. Гръбнакът му беше счупен, а гърдите му бяха пронизани от три стрели. Конят го беше хвърлил от гърба си, скоро след като група мамелюкски войници, командвани от Байбарс, бяха съборили дървените греди от покривите, за да блокират тесните улици, хващайки в капан рицарите в зоната на унищожението. Наблизо лежаха мъртви двамата по-големи синове на Раул. Битката се беше преместила по-нататък, оставяйки улицата осеяна с трупове, и след далечните бойни викове и дрънченето на сабите Жак беше коленичил до брат си, прихванал осакатеното му тяло с ръце.

— Погрижи се за жена ми и сина ми, братко — бяха последните думи, които Раул изрече. Умря, преди Жак да успее да му отговори.

— Правя го заради теб — каза той малко по-спокойно, като продължаваше да гледа Гарен. — Трябва да го разбереш.

Гарен се беше разридал твърде силно, за да може да му отговори.

— Гарен — Жак се приближи и сложи ръце върху раменете на момчето, — погледни ме. — Гарен се опита да извърне лицето си, но чичо му хвана брадичката му с ръка. — Мислиш ли, че ми е приятно да те наказвам така? Ти ме принуди да го сторя, когато не изпълни това, което знам, че си способен да постигнеш.

Гарен погледна към Жак. Дясното му око се беше подуло и беше започнало да се затваря.

— Аз ще стана рицар, чичо — каза с дрезгав глас той. — Не е нужно да правиш това. Аз ще възстановя семейната чест и ще направя майка си щастлива. Няма да се наложи да живее винаги в онова място. Ще направя всичко това, кълна се!

— Нямам предвид да станеш рицар — отвърна с нетърпение Жак. — Има други неща, които искам за теб. Неща, за които не знаеш нищо. — Той отиде до прозореца и постави длани върху перваза. Още чуваше ликуващите викове откъм арената и непрекъснато повтаряното име на Уил. Обърна се към племенника си: — В Ордена има още неща, за които ти не знаеш. — Той замълча за момент. — Аз принадлежа към група мъже, братя в рамките на Ордена. Сега сме малко, но въпреки това сме силни. През изминалия век от създаването на групата много хора съзнателно или несъзнателно са помогнали за каузата ни. Известно време един от нашите патрони беше крал Ричард Лъвското сърце. Обаче ние работим тайно и дори Великият магистър не знае нищо за нас. Наричат ни Анима Темпли — Душата на Храма.

Гарен поклати в недоумение глава.

— Не разбирам. Какво прави тази група? Какво е участието ти в нея?

Жак вдигна ръка.

— Още не мога да ти кажа всичко, но с течение на времето ще го сторя. В настоящия момент всички ние сме в голяма опасност. От групата ни беше откраднато нещо много ценно. Попаднало в лоши ръце, то може да се окаже фатално за нас, а може би и дори за самия Орден.

— Какво е то?

Жак се поколеба. Несигурността се изписа ясно на лицето му.

— Кажи ми, чичо! — замоли го Гарен. — Ако не знам какво искаш от мен, никога няма да мога да ти угодя.

Жак го изгледа. След дълга пауза заговори с тих глас:

— Казва се Книгата за Граала. Тя е нашият устав и съдържа церемонията за посвещаването ни, както и подробности за плановете ни за бъдещето, които никой не трябва да узнае, докато не станем готови. След като помогна в съпровождането на скъпоценностите до Париж, ще остана в града, за да участвам в търсенето на книгата. — Той се приближи до Гарен. — Искам да останеш там с мен и да се срещнеш с ръководителя на групата ни, Еверар. Винаги съм се надявал, че един ден ще заемеш мястото ми в нашия кръг, но за да бъдеш член на Братството, се изискват някои качества. За да бъде впечатлен Еверар, нужен е човек с голяма сила и характер. Съжалявам, Гарен. Не ми беше лесно да съм учител. Страхувах се да не проявявам покровителствено отношение към теб. Може би се отнасях към теб по-сурово, отколкото с другите. Но приемането в организацията ни означава поемане на по-големи отговорности, такива, на които малко мъже могат да издържат. Тъкмо затова бях много взискателен към теб и затова исках да бъдеш по-добър от момчета като Камбъл. По тази причина направих и това — прошепна той и докосна бузата на племенника си. Въздъхна тежко и прегърна Гарен.

Младежът стоеше загледан в пода и чуваше в ухото си как сърцето на чичо му бие бързо и глухо. Затвори очи и чу гласа на принц Едуард. „Ако кажеш на някого за срещата ни… ще се погрижа ти и семейството ти да прекарате следващия живот на мястото, откъдето се открива хубава гледка от Лондонския мост.“ Кръвта от разбития нос на Гарен се стичаше по брадичката му и цапаше бялата мантия на чичо му.

 

 

Новият храм, Лондон, 19 октомври 1260 г. сл.Хр.

Елуен ходеше напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Беше облечена в закопчана плътно на ръкавите бледозелена ленена рокля, украсена с колан от плетена златиста коприна. Роклята беше прилепнала върху стройната й фигура, а от дългата пола изглеждаше още по-висока. Вечерята й стоеше недокосната върху масата до леглото. Слугата я беше донесъл преди час и върху повърхността на яхнията се беше появила тънка мазна корица. Елуен сбърчи нос. Стаята в пристройката към сградата за рицарите, в която се намираше гардеробът на приората, беше малка и оскъдно обзаведена. Оуен беше казал, че е била използвана за склад, в който шивачът да държи материалите си. Миришеше на вълна и стара кожа. В ъгъла при прозореца напречно беше поставен прът, на който висяха окачени няколко рокли и тъмносиньо наметало. На масата до подноса с храната бе оставен малък гергеф за бродиране, а до него — купчина цветни конци. Бродерията върху гергефа беше наполовина завършена: два тъмносини хълма, а между тях лъкатушеше светлосиня река.

Елуен отиде при масата. По небето се гонеха облаци. За момент слънцето се появи зад тях и тя притвори очи, заслепена от блясъка му. Обърна се, когато на вратата някой силно почука.

— Елуен!

Като чу приглушения от дебелото дърво глас на чичо си, Елуен дръпна резето и отвори вратата.

— Чичо! — поздрави го усмихната тя.

Оуен влезе и затвори вратата след себе си. Придърпа я към себе си и я целуна по главата. Когато се отдръпна, погледът му попадна на подноса с храната.

— Не си докоснала яденето.

— Не съм гладна.

Оуен докосна с ръка челото й.

— Не ти ли е добре?

Елуен се отдръпна.

— Не, чичо, аз просто… — Момичето тежко въздъхна. — Колко дълго трябва да остана тук? Чувствам се като в затвор. Вчера дори не ми беше разрешено да наблюдавам турнира. Чух да викат името на сержанта ти. Той ли спечели?

— Трябва да стоиш в стаята си — рече тихо, но твърдо Оуен. — Не трябва да злоупотребяваме с гостоприемството на приора. Ако не се беше съгласил да се подслониш тук, нямаше да знам къде да те изпратя.

— Благодарна съм му за гостоприемството. — Елуен отиде при масата и се престори, че разглежда бродерията. — Но ще полудея, ако трябва да стоя още дълго тук.

— Всъщност затова дойдох, Елуен. Скоро ще напуснеш тази стая.

— Настойницата ми? Тя по-добре ли е?

Вместо отговор Оуен я хвана за ръката и я поведе към леглото.

— Боя се, че не — рече той, като я накара да седне. — Настойницата ти е починала, Елуен. Този следобед получих съобщението от лазарета в града. Била повалена внезапно от някаква болест и лекарят не бил в състояние да направи нищо. — Оуен седна до племенницата си и сложи ръка върху слабите й рамене. — Съжалявам, момичето ми. Знам, че се чувстваше щастлива там. Елуен се загледа в ръцете си.

— Да. — Известно време остана мълчалива. После пое дълбоко въздух и избърса сълзите си. — Какво ще стане с мен? Тук ли ще остана?

Оуен стисна рамото й.

— Това жилище е само временно, Елуен. Приоратът не е място за жени.

— Имам предвид Лондон. — Елуен го погледна с големите си, искрящи от сълзите очи. — Не искам да се връщам в Поуис, чичо.

Оуен се усмихна.

— Няма да се наложи. Писах на един мой другар в Бат. Преди няколко години поради раняване Чарлс се оттегли от активна служба за Ордена и сега управлява една от нашите ферми, в които се отглеждат коне за Ордена. Той има имение извън града и съм сигурен, че ще те приеме да живееш заедно с домашните му.

— Бат? — Гласът на Елуен потрепери. — На мен ми харесва тук.

Оуен я погали по косата.

— След три дни заминавам за Париж. Не знам кога ще се върна и няма да мога да обикалям града, за да ти търся квартира, в която да пребиваваш през това време. Бат ще ти хареса. В имението на Чарлс ще имаш повече удобства, от тези, с които си свикнала тук. — Той насърчително й се усмихна. — Чарлс има три дъщери, едната от които е на твоята възраст. Под неговите грижи ще получиш нужното за една млада дама образование.

Елуен повдигна края на одеялото си и задърпа една разхлабила се нишка.

— Колко дълго ще остана там?

— Най-много година, докато станеш на подходяща възраст.

— На подходяща възраст? — рече бавно тя. — Подходяща за какво?

— За женитба, когато ти намеря достоен кандидат.

— Чичо! — Елуен се опита да се усмихне. — Не искам да се омъжвам!

— Не сега, разбира се — успокои я той.

— Не! — викна разпалено Елуен. — Никога!

— Постепенно, с течение на времето ще свикнеш с тази мисъл — рече твърдо Оуен.

— Това ли е единственият ми избор?

— Можеш да избираш или да се омъжиш, или да бъдеш изпратена в женски манастир и да живееш като монахиня.

— И това не искам — побърза да каже тя. — Позволи ми поне да остана в Лондон, докато… — тя пое дълбоко въздух, — докато ми намериш кандидат.

Оуен отдръпна ръката си от раменете й.

— Съжалявам, Елуен, но не можеш да останеш тук. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да отидеш да живееш в Бат. Предлага най-добри възможности за бъдещето ти. Не си могла да живееш под надзора на баща и знам, че си свикнала да си независима, но вече си минала възрастта, когато можеш да правиш каквото си поискаш и да ходиш където пожелаеш. Трябва ти твърда ръка, която да те насочва и да ти дава съвети, подходящи за една млада жена. Обещах на майка ти да се грижа за теб като за мое дете. — Елуен отвори уста, за да заговори, но Оуен я прекъсна. — Няма да ме разубедиш. — Той стана от леглото. — Очаквам вест от Чарлс през следващите няколко седмици. Ако всичко е наред, когато се върна от Париж ще заминеш за Бат. — Той отиде при вратата и я отвори. Погледна я, като че ли за да каже още нещо, но после излезе, без да произнесе дума и бързо затвори вратата след себе си.

Останала сама, Елуен скръсти ръце на гърдите си и застана в средата на малката стая. Стените сякаш я бяха затиснали. Когато поради все по-голямата й бедност нейната овдовяла майка беше принудена да постъпи на постоянна работа при един земевладелец, Оуен беше качил Елуен на коня зад себе си и я беше довел в Лондон. Тогава тя се беше разплакала и чичо й беше помислил, че плаче от мъка, но истината беше, че сълзите й бяха от облекчение.

В Поуис майка й всяка сутрин излизаше призори, бледа и мълчалива, за да работи през целия ден като слугиня. Елуен растеше, оставена сама да чисти двете стаи на влажната, тъмна къщурка и да храни капризната свиня и няколкото рошави пилета, които имаха. Когато свършеше, отправяше се навън към полето, за да търси нови дървета, на които да се покатери, или деца, с които да играе. През онези студени следобеди наблюдаваше как фермерите и техните синове се прибират от пасищата и си подвикват приятелски. С течение на времето майка й беше станала още по-затворена, докато не се превърна в нещо като сянка, която стоеше някъде в периферията на живота на дъщеря си. Повишаването на глас или смехът й причиняваха болка и Елуен се беше научила да живее в мълчание. Когато пристигна в Лондон, стоеше първите три дни на прага в къщата на настойницата си, за да слуша шумовете на града.

От годините, прекарани в миене на подове, за да имат какво да ядат, от бедната й майка се носеше неприятната миризма на жена, която нито можеше да даде, нито да получи любов, защото беше забравила да изпитва чувства и да мечтае. Оуен не би могъл да я разбере. На него му беше известна само една смърт — тази, която идваше от острието на меча.

 

 

— Уил Камбъл!

Уил, който носеше две ведра с вода към конюшнята, за да напълни коритата, видя двама сержанти от групата под неговата да се приближават.

— Наблюдавахме те как се биеш на турнира — рече единият — дребно, луничаво момче с чип нос.

— Е, и какво от това?

— Можем ли да видим плочката? — попита другият.

Уил въздъхна нетърпеливо, но остави ведрата на земята и пъхна ръка в джоба на туниката си. Извади медната плочка, която беше наградата му от турнира.

— Ето — рече той и я подаде на луничавото момче.

То внимателно я пое и се наведе заедно с приятеля си да я разгледа. Уил видя, че в сградата отсреща се отвори врата. Беше лечебницата. От нея излезе един сержант.

— Как направи онова последното движение? — попита луничавият.

Уил не отговори. Сержантът, който излезе от лечебницата, беше Гарен. Уил го позна по косата, но лицето на Гарен беше почти неузнаваемо.

— Пресвета Дево! — прошепна той, а сержантите се стреснаха от богохулството. Уил грабна плочката от ръцете им и се затича. Дясното око на приятеля му беше подуто и затворено, а клепачът — зловещо зачервен и опънат. Кожата около него беше оцветена в тъмночервено и жълтеникаво с петна по краищата. Устната му беше също подута, а там, където беше спукана, кожата беше разтворена и цялата дясна страна на лицето му беше издута, като че ли беше натъпкал кърпа под бузата си.

— Гарен! Как…

— Остави ме — промълви с неузнаваем колкото и лицето му глас Гарен.

Уил сложи плочката в джоба си и стисна рамото му.

— Циклопът ли го направи?

— Не го наричай така! — Гарен рязко се отдръпна и се затича по коридора, който водеше към пристаните на приората. Уил го последва.

„Ендюърънс“ — корабът, който щеше да ги отведе до Париж, се поклащаше, завързан с въжетата за кея, и стържеше стената му. Тумбестата галера с две мачти, висок корпус и надстройки беше тромав кораб, построен да пренася товари. Не беше като бойните кораби. Над палубата се виждаше такелажът, разпрострял се като кръстосани паяжини, а от предната мачта се развяваше черно-бялото бойно знаме на Ордена. Застаналите на пристана моряци, които пазеха кораба, погледнаха за миг към двамата сержанти, които тичаха покрай стената на кея, и продължиха да играят на дама.

Гарен застана напрегнат, със стиснати юмруци, а после се смъкна по стената и седна на пристана.

Уил седна до него. Погледна към водата. Темза отразяваше слънчевите лъчи като счупено огледало, повърхността беше изпъстрена с хиляди късчета светлина, толкова ярки, че очите му се навлажниха.

— Как е могъл да го направи? Та ти си негова плът и кръв.

— Загубих турнира. Беше ядосан.

— Кога стана това?

— Вчера.

Уил кимна.

— Не те видях на вечеря. Разтревожих се.

Лицето на Гарен остана безизразно.

— Раните не ме притесняват. Заслужих си ги. Провалих се.

— Заслужил си ги? — Уил поклати глава. — Какво каза фелдшерът?

— Че ще мога да виждам отново, когато окото ми се отвори.

— Господи!

— Може би ще трябва да си намеря някаква превръзка за него — рече Гарен и погледна встрани. Извади от джоба на туниката си една платнена торбичка. Беше пълна с тъмнозелена мас с остра миризма. — Брат Майкъл ми даде мехлем за отоците. — Гарен погледна за момент торбичката и замахна да я хвърли в реката.

Уил хвана ръката му.

— Недей! Това ще те излекува.

Гарен го изгледа, а след това се засмя.

Пресиленият, дрезгав смях изнерви Уил и той се зарадва, когато рязко спря.

— Мога да отида при Оуен. Той може да поговори с чичо ти и да го накара да престане.

— Това са семейни работи — рече троснато Гарен. — Нямат нищо общо с Оуен… или с теб. Недей да се месиш.

— Този път копелето е прекалило — промърмори Уил. — Иска ми се да си по-твърд с него.

— Както ти постъпи с баща си ли? — подхвърли Гарен.

— Това е различно — рече троснато Уил. — Баща ми никога не ме е бил.

— Веднъж ми каза, че би искал да го прави — отвърна Гарен. — Тогава каза, че би било по-добре да те налага с юмруци, отколкото да мълчи.

Уил стисна зъби и погледна встрани.

— Сега не говорим за мен.

— Чичо ми просто иска да ме научи как да стана командор. Той също като мен иска само това, което е най-добро за семейството ни. Наказа ме, защото сбърках. Не е лош човек. Вината е моя, че не правя нещата както трябва.

— Как можеш да говориш така? Той промени всичко. Ти се промени. Преди се забавлявахме, не помниш ли?

— Вече съм почти на четиринадесет, Уил. Ти също. Ако Оуен не беше толкова снизходителен към теб, щяха още преди месеци да те изгонят от приората за това, че нарушаваш Устава, за да се забавляваш. Трябва да започнеш да се държиш като мъж.

— Ако да си мъж означава да загубиш чувството си за хумор, ще си остана такъв, какъвто съм. А и повечето от правилата са безсмислени. Учат ни как да режем сиренето на масата, когато се храним! За един рицар това не е важно.

— Понякога ми се струва, че ти изобщо не искаш да станеш рицар — рече Гарен и подсмръкна.

— Престани да сменяш темата — сряза го Уил, ядосан от насоката, която започваше да взема разговорът. — Чичо ти не трябваше да постъпва така. Това далеч не е обикновено наказание, за каквото се опитваш да го представиш.

Гарен тъжно се засмя.

— Да не мислиш, че той е първият човек, който ме е бил? Майка ми ме удряше с пръчка, когато правех нещо, което не й харесваше, а учителят ми… той пък използваше друго. Когато не си бях научил добре урока, предпочиташе колана. — Гарен гневно го изгледа. — Не знаеш какво е, когато имаш име, което трябва да възстановиш, и когато трябва да правиш всичко, за да бъдат доволни останалите. Ти нямаш никаква представа от тези неща, Уил. Абсолютно никаква.

— Чуй ме, Гарен — каза тихо Уил, — може би има начин да го накараме да престане да се отнася така с теб. Мисля, че той крои нещо. Първо на първо, дал е на заем коня си на един човек, който…

— Те не разбираш защо се отнася по този начин с мен — прекъсна го Гарен, без да го слуша. — Просто ми желае доброто. Ако Оуен се отнасяше по-строго с теб, щеше да бъдеш по-добър сержант.

— Какво? — възмути се Уил.

— Всичко ти се разминава, защото си добър с меча. Не приемаш нищо сериозно, но ти няма да ставаш командор като мен. Ти си просто никой! — Думите му увиснаха във въздуха. Той тежко въздъхна, а после промърмори: — Не исках да кажа това, обаче чичо ми е на това мнение. Казва, че не си добра компания за мен и би ми забранил да разговарям с теб, ако не бяхме партньори в тренировките. Обвинява теб за много неща, които правя не както трябва.

— Аха — рече Уил и прехапа устна. Взе камък от земята и го запрати в корпуса на кораба. Той се удари с мек звук в дървото и падна във водата.

Уил стана от земята. Пъхна ръка в джоба на туниката си и докосна медната плочка, неговата награда. Канеше се да я даде на баща си като доказателство, че заслужава да се гордее с него, че е достоен да бъде негов син. Обаче баща му не беше тук. Не го беше наблюдавал как тренира всяка сутрин с часове, не го беше видял как печели турнира, не го беше виждал да седи буден нощем, хванал проклетата сабя в ръка, и да се взира в тъмното, опитвайки се да забрави. Задържа ръката си за момент, а после извади плочката от джоба. Прекара пръст по двамата медни рицари, а след това я подаде на приятеля си.

— Вземи.

Гарен се изправи и погледна плочката.

— Не ти искам наградата — рече рязко той.

— Вече не е награда — каза Уил, взе ръката му и сложи плочката в дланта му. — Това е подарък.

За момент Гарен не каза нищо, а после стисна плочката в ръката си.

— Благодаря — рече тихо той.

Уил кимна и отново пъхна ръце в джобовете си. Гарен отвори уста, като че ли да каже нещо, но после се обърна и се отдалечи. След като приятелят му си отиде, Уил остана подпрян на стената да наблюдава как една търговска ладия се плъзга нагоре по реката. Тук Темза винаги беше много оживена. Корабите докарваха подправки, стъкло, сукно и вино от Брюж, Антверпен, Венеция, дори от Акра за търговия в Англия. Миналата пролет една генуезка галера беше минала толкова близо до пристана, че от нея хвърлиха на Уил два големи портокала и шепа фурми. Същата вечер с Гарен си устроиха кралски пир.

Уил взе нов камък от стената и го запрати в реката. Той падна във водата и изчезна, оставяйки кръгове по повърхността. Гарен грешеше. Той не нарушаваше правилата, за да се забавлява. Безкрайните всекидневни задължения, многобройните молитви и ходенето на храна — всичко се изпълняваше с някакво почтително мълчание, което го караше да се затваря в себе си и му оставаше време да мисли. Само схватките на поляната, свързаното с тях напрежение и голямото съсредоточаване пропъждаха тези мисли. Същото беше и когато направеше нещо забранено. Вълнението от това караше сянката да изчезне и спомените да избледнеят.

С наближаването на вечерта температурата спадна. Уил бавно се отправи надолу по тясната пътека, която водеше към обителта. Мина покрай оръжейницата и продължи към параклиса. Една фигура, загърната в тъмносиньо наметало, седеше върху ниската стена, която ограждаше гробището. Беше Елуен. Гледаше към овощната градина, а вятърът развяваше дългата й коса. Помисли да я подмине, но после промени решението си.

— Елуен? — Дори в здрача Уил видя, че тя плаче.

— Какво искаш, Уил Камбъл? — отвърна момичето и погледна встрани.

Той сви рамене и се обърна да си върви.

— Почакай! — извика тя. — Остани! Компанията ти ми харесва.

Уил седна на стената до нея.

— Какво се е случило? — попита той и се вгледа в тъжното й лице.

— Заминавам. — Елуен зачовърка нокътя на пръста си и му разказа какво й беше казал Оуен.

— Съжалявам — рече сковано той, когато тя свърши.

Момичето настръхна.

— Защо ще съжаляваш? Ти няма да се жениш за някой грозен дъртак!

— Имах предвид настойницата ти. Съжалявам, че е починала.

Елуен изтри с ръкав лицето си, като избягваше да го погледне.

— Аз също, но… — Тонът й стана по-мек. — Не искам да ходя в Бат. — Тя горчиво се засмя. — Сега няма да мога да видя Светите земи.

Уил се изненада.

— Искаш да отидеш на поклонение?

— Не на поклонение. — Тя го погледна, като приглади гънките на наметалото си върху полата. — В селото, в което живеех, имаше един човек, който беше ходил в Светите земи. Разказваше, че там има градове със замъци и кули от злато, а морето е толкова синьо, че очите те заболяват, когато го гледаш. Каза също, че има места, в които никога не вали. В Поуис вали непрекъснато. — Очите на Елуен заблестяха, осветени от последните отблясъци на залеза. — Искам да ги видя. Да видя всичко, за което са ми разказвали. Ако бях останала в Поуис, нямаше да мине много време и майка ми щеше да ме даде за жена на някой фермер. Щях да отглеждам свине и деца и нямаше да виждам нищо повече от полето, откриващо се от коптора, в който щях да живея. В Поуис имах една приятелка на моята възраст, която беше сгодена за мъж с двадесет години по-стар от нея. Предполагам, че вече се е омъжила и търка подовете му. Тук ме очаква същата участ. — Елуен се изправи и се загърна с наметалото. — Искам да пътувам, да видя други места, а не да остарея нещастна и бедна като всички, останали там, откъдето идвам. Като майка ми. Предпочитам да умра — добави гневно тя. — Наистина. — Уил отвори уста да каже нещо, но тя го прекъсна. — И не ми казвай, че само мъжете могат да пътуват. В Светите земи са ходили много жени, а също и момичета. Настойницата ми разказа за детския кръстоносен поход.

— Той не се брои. Те са успели да стигнат само до Марсилия, където са били продадени като роби. Но аз нямах намерение да кажа това. Исках да ти кажа, че те разбирам. Ако можех, щях да тръгна още утре. Повярвай ми, щях да го сторя — каза развълнуван той.

— За да отидеш на война, нали? — отсече тя.

— Не.

— Тогава защо се учиш да се биеш?

Уил въздъхна.

— Когато отида в Светите земи, ще бъде на война — съгласи се той, — но не за това искам да отида.

— Тогава за какво? — настоя да узнае тя.

— Искам да видя баща си — отвърна тихо Уил.

— Значи бях права, когато го казах, нали? Той ти липсва.

Уил се надигна.

— Не се знае дали няма да видиш Светите земи. Оуен каза, че ще останеш в Бат само една година.

— Мислиш ли, че съпругът ми ще ме пусне? Не — въздъхна тя. — Предполагам, че ще бъда прекалено заета с гледането на бебета и месенето на хляб. Нали това правят съпругите? Това им е работата.

— Невинаги — рече не много убеден Уил.

— Не? Майка ти не върши ли тези неща?

— Просто казвам, че човек не знае какво ще се случи — отвърна той. Огледа се и забеляза наблизо да минава група сержанти. Няколко от тях погледнаха с любопитство към Елуен. — Трябва да вървя.

Той направи няколко крачки и се обърна.

— Веднъж Оуен ми каза, че мъжът кове сам съдбата си. Може би същото се отнася и за жената.

— Да — рече Елуен и леко се усмихна. — Може би е така.