Робин Йънг
Братството (1)

Пролог

От Книгата за Граала

От слънцето по-ярко е езерото тук,

и ври като дълбок казан,

и въпреки че нищо живо

в пещта, гореща като разтопен метал,

не може да остане,

съзира в нея твари Пърсивал.

Извиват се и гърчат страховити

и черни под кипящата повърхност,

сред огън от кармин, от кехлибар и злато,

крилати, с остри зъби, с нокти криви,

като от пъкъла излезли.

А на брега се е изправил рицар,

а мантията му е бяла като дреха на весталка

с извезан на гърдите кръст червен,

облян от свята светлина.

С ръка посочил езерото този рицар

и строгият му властен глас

на Пърсивал извикал:

„Хвърли съкровищата там!“

 

От мястото си Пърсивал не мърда,

на камък станал с вледенени пръсти —

не иска ценните съкровища да хвърли.

Тогава рицарят отново проговаря,

дълбокият му глас като стрела пронизва:

С теб двамата сме братя, Пърсивал,

а братът не подвежда своя брат.

Изгубеното върнато ще бъде,

а мъртвото отново ще бъде живо.

И Пърсивал възвръща свойта вяра,

навежда се, съкровищата хвърля:

блестящият, от злато чисто кръст,

наподобяващ утринното слънце,

и свещника със седемте зъбци

от лъскаво сребро ковано.

Последен хвърля полумесеца оловен,

изсечен грубо, тъмен като сянка.

 

Веднага прокънтява песен

от много гласове като един.

Понесена от бриза, чиста и омайна,

изпълва тя небето като пукваща зора.

Изчезва в езерото огънят,

и водата в него се надига,

като спокойна, бистра синева.

От там сега излиза мъж от злато

със сребърни очи и власи от олово.

Тогава коленичил Пърсивал

и дълго плакал, от голяма радост.

Глава надигнал, три пъти извиква:

„Възхитата ми, Боже, приеми!“