Робин Йънг
Братството (27)

26. Парижкият приорат

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

— Чувал ли си за Жерар дьо Ридефор? — започна Еверар.

Уил тежко въздъхна и се обърна, но не затвори вратата на стаята.

— Той е бил Велик магистър на Ордена на тамплиерите преди почти цял век. Защо ме питаш?

— Седни — нареди Еверар и посочи стола. Намръщи се, когато Уил остана при вратата. — Искаш ли да чуеш това, или не?

Уил затвори вратата и седна.

— Ако кажеш за това на някой — рече Еверар, като допи виното си и изгледа втренчено Уил с кървясалите си очи, — кълна се в Бога, в Иисус и във всичко свято на тази земя, че ще те убия. — Той потрепери и придърпа одеялото върху себе си. — Жерар дьо Ридефор е бил приет за тамплиер, след като прекарал няколко години в Светите земи като рицар на Раймон III, граф на Триполи. За пръв път чух за него, когато постъпих в Ордена преди повече от петдесет години. Според онези, които са го познавали, Ридефор станал член на Ордена, защото имал зъб на граф Раймон, който не изпълнил обещанието си да му даде земя. Чувал съм, че Ридефор бил агресивен, сприхав човек с прекалено високо мнение за себе си както в Ордена, така и извън него. Може би тъкмо благодарение на тази негова арогантност и склонността му да командва, успял да се издигне в Ордена. Вероятно заради това и общото събрание в Йерусалим, който по онова време все още бил в ръцете на християните, го избрало за Велик магистър след смъртта на предшественика му. Година по-късно кралят на Йерусалим починал. Приемникът му, неговият племенник, бил още дете, и за да защитава интересите на младия рицар, Раймон III, граф на Триполи и бивш господар на Ридефор, бил назначен за регент. Скоро след това контролът на графа върху трона отслабнал, когато новият крал умрял, без да остави наследник, ако не се смята майка му Сибила — принцеса, омъжена за френски рицар, чието право да наследи престола било подложено на съмнение. Тя веднага осигурила подкрепа за претенциите си и бързо грабнала короната за себе си и съпруга си Ги дьо Лузинян в Йерусалим — център на върховната власт за четирите християнски държави в Утремер. Основният й поддръжник бил Жерар дьо Ридефор, който с готовност й помогнал да отнеме короната от Раймон. По това време нашите сили имали примирие с мюсюлманския владетел Салах ал-Дин. Обаче то било нарушено с нападение от страна на един от новите поддръжници на кралицата срещу арабски търговски керван. — Еверар силно се закашля и се изплю в шепата си. После подаде празната си чаша. Уил отново я напълни.

След като накваси гърлото си, старецът продължи:

— Граф Раймон, който за разлика от Ридефор бил учен човек, запознат с обичаите на арабите, се опитал да сключи отново примирие със Салах ал-Дин. Въпреки че все още бил бесен от нападението срещу търговския му керван, той се съгласил при условие че графът позволи на сина му и на един батальон египетски войници да преминат през територията, която Раймон владеел в Галилея! Район се съгласил и предупредил хората си да не нападат мюсюлманския отряд. Обаче една група, която пътувала през района начело с Ридефор и Великия магистър на хоспиталиерите, научила за това споразумение и по настояване на Ридефор решила да изненада египтяните въпреки заповедта на Раймон.

Твърди се, че египетският отряд наброявал почти седем хиляди души. Дьо Ридефор и Великият магистър на хоспиталиерите били само сто и петдесет. Според един от оцелелите, хоспиталиерите искали да се оттеглят, но Ридефор се присмял на техния магистър, че е страхливец и предизвикал сражението, като нападнал с хората си мюсюлманската войска. Дьо Ридефор бил един от тримата, които единствени успели да останат живи. В битката загинал и Великият магистър на Ордена на рицарите на Св. Йоан — още един тежък удар за нашите два ордена.

— За двата ли? — усъмни се Уил, когато Еверар спря, за да отпие от чашата. — Не искам да прозвучи твърде безсърдечно, но едва ли би могло да се каже, че хоспиталиерите са най-близките ни съюзници.

— В такъв случай ти не знаеш нищо нито за историята на твоя Орден, нито за неговите традиции. Под чие знаме ще застанеш по време на битка, ако нашето бъде пленено? — Еверар не изчака отговора му. — Знамето на Свети Йоан. Не, сержант, ние сме съюзници от много години, въпреки нашите различия, или по-точно прилики. И ние все още сме, ако не за… — той замълча и се намръщи. — Искаш ли да чуеш това? Тогава не ме прекъсвай повече!

Уил не каза нищо.

— След нападението, извършено от Ридефор, крехкият мир между нас и Салах ал-Дин бил нарушен. Граф Раймон нямал друг избор, освен да се откаже от споразумението с мюсюлманския водач и Салах ал-Дин се приготвил за война. Кралят на Йерусалим Ги дьо Лузинян обявил мобилизация из целия Утремер и обединените сили на империята тръгнали на бой с армията на Салах ал-Дин, която се била събрала при град Тибериас. Граф Раймон, чиито жена и деца били държани в плен в града от Салах ал-Дин, посъветвал краля на Йерусалим да изчака лятната жега да разпръсне мюсюлманската войска, макар да знаел, че животът на семейството му е изложен на опасност. Дьо Ридефор се отнесъл с презрение към съвета му, обвинил го в предателство и накарал краля да продължи и да нападне. Крал Ги дьо Лузинян, който бил слабохарактерен мъж и заедно с жена си бил подкрепен в претенциите им за трона от Великия магистър, се поддал лесно на внушението и приел съвета на покровителя си. На следващия ден армията настъпила през голите хълмове, където нямало капка вода. Бойците й станали лесна мишена на мюсюлманските стрелци, непрекъснато атакуващи редиците им. Когато в късния следобед авангардът, изтощен от непрекъснатите атаки на стрелците и от жегата, наближил Тибериас, той се установил в една висока равнина между Роговете на Хатин над Галилейското езеро. На бреговете на езерото ги чакал Салах ал-Дин с четиридесет хиляди бойци — Еверар пресуши чашата. — След като прекарали нощта без вода, когато се събудили, нашите войници видели тревата на равнината да гори. Сред настъпилата суматоха и гъстия дим хората на Салах ал-Дин атакували на последователни вълни през целия първи ден, а и през следващия. Накрая ни победили. Мнозина паднали от жажда, а не от сабите на врага. Граф Раймон и хората му успели да избягат, но другите били избити или взети в плен. Този ден безсмислено загинали безброй войници и от двете страни.

— Безсмислено? Защитавали сме земите и хората си. Сарацините са избивали мъжете ни, изнасилвали са жените ни и са превръщали децата ни в роби.

— А ние не сме ли правили същото? — попита рязко Еверар. — Кой е започнал войната, момче? Мюсюлманите ли? Не. Ние сме я започнали. Отишли сме по тяхното крайбрежие, ограбили сме градовете им, прогонили сме семействата от домовете и поминъка им, избивали сме мъже, жени и деца, докато улиците почервенели от кръвта на невинните. На мястото на техните джамии сме издигнали църквите си, защото сме се смятали за по-достойни от тях да се прекланяме там пред Бога, смятали сме нашия Бог за единствения истински бог.

— Мюсюлманите мислят същото — възрази Уил, — а и евреите. Всички смятат своя Бог за истинския. Кой е прав?

— Може би всички — рече Еверар и въздъхна. — Не знам. Обаче знам, че по време на война всички сме еднакви. Изнасилваме, грабим, убиваме, оскверняваме. При Хатин ние не сме защитавали нашите земи и хората си. Защитавали сме личния кръстоносен поход на Жерар дьо Ридефор срещу граф Раймон. Това е била причината нашата войска да отиде в онази равнина. Изобщо не е трябвало да бъдат там! Нямало и да бъдат, ако не е било войнолюбството на нашия Велик магистър. Между другото, той оцелял като пленник на Салах ал-Дин, а над двеста наши мъже били обезглавени. Тъй като в този ден загинали извънредно много наши войници, Салах ал-Дин и мюсюлманите успели да си вземат отново Йерусалим. Радвам се само, че дьо Ридефор е живял достатъчно дълго, за да види как Светите земи са били освободени от алчните му ръце — разгорещи се Еверар.

Уил беше изумен, че се говори по този начин за един бивш Велик магистър. Той никога не беше виждал ръководителя на Ордена, но за него сегашният Велик магистър Тома Берар беше някаква далечна, богоподобна фигура, за която всички без изключение говореха с най-голямо уважение. Струваше му се, че е богохулство да се критикува един човек, при това мъртъв, който е заемал този пост.

— Начинът, по който Ридефор е ръководил Ордена, не ни е донесъл нищо друго, освен многобройни жертви, но смъртта му стана повод за появата на нещо изключително. Приблизително по времето, когато съм се родил, след битката при Хатин за негов заместник е бил избран един мъж на име Робер дьо Сабле. Той е бил другар на английския крал Ричард Лъвското сърце и е имал много от неговите качества, особено едно истинско уважение към Салах ал-Дин, който след Хатин установява властта си над Йерусалим с далеч по-малко кръвопролития, отколкото нашата войска, когато нахлува през портите на града един век преди това. Войната облагодетелства само победителя, но от мира печелят всички. Робер дьо Сабле разбирал това. Разбирал и бремето, което е носел на плещите си заради поста си.

Тогава, както и днес, Орденът е бил най-могъщото братство на земята. През изминалия век и половина, откакто нашият основател Хюго дьо Пайен пръв слага мантията, ние сме качвали и сваляли редица крале, водили сме и сме печелили войни, помагали сме за създаването на кралства и сме изградили една империя. Орденът на тамплиерите е отговорен само пред папата и като Божии воини, ръкоположени от Пресветата църква, упражняваме ефикасно властта на Бога на земята. Ние сме Небесният меч, а Великият магистър е ръката, която го държи. Това е голяма отговорност. Ридефор е използвал тази власт за себе си, за собственото си отмъщение срещу друг човек, която става причина за гибелта на хиляди хора и за дестабилизирането на Утремер. Дьо Сабле е искал да бъде сигурен, че това няма отново да се случи, че магистърът няма да може да използва властта си над Ордена за лични цели и политически придобивки. Той е искал да ни върне отново в ръцете на Бога. За да защити почтеността на Ордена, Дьо Сабле създава тайна група от братя. Нарича ги Анима Темпли — Душата на Храма. Той лично е избрал членовете на Братството измежду по-изтъкнатите рицари на Ордена. Това са били учени и уважавани хора, способни да използват положението си, за да постигнат целите на Анима Темпли без знанието на другите рицари от Ордена. Групата се е състояла от деветима рицари, двама свещеници и един сержант: дванадесет апостоли на Христа и подобно на тях, върху които е лежала отговорността за запазване и продължаване на вярата, задължението на тези мъже е да пазят и да водят Ордена. Имало е и тринадесети член — пазителят. Пазителят е доверен човек, избран извън Ордена, който може да бъде използван за посредник в спорове между братята, както и за съвет или помощ, било то финансова или военна. Дьо Сабле е избрал своя добър приятел Ричард Лъвското сърце. Първоначалните намерения на Дьо Сабле били да пази Ордена от онези, които биха използвали влиянието му за постигане на собствени цели. По-късно той започнал да го използва за запазване на мира. Както вече казах, Сабле е разбирал, че от войната се облагодетелства само победителят, но мирът може да е от полза за всички. Той се стремял да помага за разширяване на търговията между Изтока и Запада и за обмена на знания, а арабите са далеч по-напреднали от нас в области като медицината, геометрията и математиката. Затова Братството установява приятелски връзки с влиятелни мъже от много култури и събира познания, с които да обогати нашата култура. Орденът става прикритието, зад което те се спотайват, а средствата им са неговите пари, възможности и влиянието му. Те шептят в ушите на нужните хора, когато примирията биват разклатени, дават пари от съкровищниците на Ордена, за да обезщетят едната страна заради нарушенията на другата, посредничат за постигането на споразумения и предлагат компромисни решения. Да, все още продължават да се водят битки, но благодарение на обединените усилия на Братството много повече са избегнати. След Жерар дьо Ридефор братята спомагат за по-голямата стабилност на едно кралство, разпокъсано от суетността на нашия Велик магистър. Три години по-късно дьо Сабле умира, но завещанието му остава. След него никой друг Велик магистър не е знаел за съществуването ни, докато Арман дьо Перигор не взе властта преди тридесет и четири години.

— Защо Анима Темпли работи тайно? — попита Уил, който искаше свещеникът да разказва, но не можа да се сдържи да не му зададе въпроса. — Дейността й изглежда добра и полезна, защо тогава се крие от другите?

— Без тази секретност ние бихме били заплашени да бъдем корумпирани от останалите в Ордена, от хора, жадни за власт, като Дьо Ридефор, и за да запазим неподкупността си и работата си както от вътрешни, така и от външни врагове, трябва да действаме тайно. Когато нашите цели започнаха да се доразвиват и променят, тази тайнственост беше нужна, за да се предпазим. Знаем, че много хора в нашия Орден, а и извън него, не биха разбрали какво се опитваме да постигнем. За тях нашите цели ще бъдат анатема. Ако основните ни намерения бъдат разкрити, ние ще бъдем унищожени и по всяка вероятност заради връзката ни с него, Орденът също ще бъде унищожен. А Братството не би могло да просъществува без Ордена и без властта, която той ни дава.

— Анатема? — рече Уил. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш? За какви намерения говориш?

— Търпение — каза Еверар и допи виното си. — Когато Арман беше избран да оглави Ордена, той вече беше един от Братството и си остана такъв като Велик магистър. По онова време братята бяха доволни от издигането му на този пост. Те бяха убедени, че след като Великият магистър е на тяхна страна и работи заедно с тях, могат да постигнат дори повече. Арман беше… — Еверар се намръщи — … енергичен водач. Възхищавах се от ентусиазма му. — Той тъжно се усмихна. — Въпреки че бях два пъти по-стар, отколкото си ти сега, трябваше да бъда по-недоверчив. Това беше първото ми пребиваване в Утремер и бях направо очарован. Господи, та това беше раят. Акра — градът, в който бях изпратен, беше град на чудесата с неща, които грабват окото на всяка крачка и всеки завой на улиците. Синевата на морето. — Той поклати глава. — Когато Бог е създавал земята, той е започнал от Палестина и всички цветове в четката му са били топли и ярки, а не разводнени и сиви, каквито са станали, когато е дошъл да рисува на Запад. Бях пристигнал в Акра, за да търся един рядък трактат по астрология, писан от благороден арабски учен. Докато учех в университета в Париж, започнах да проявявам интерес към съчетаването на познания от различни области и имах щастието да продължа да го следвам, когато бях ръкоположен и приет в Ордена на тамплиерите. Реших да съставя книга, в която да бъдат събрани всички подробности за всяко познание, известно на хората от всяко кралство на земята. Разбира се, много по-изчерпателна от опита на Селсус.

— Кой? — попита Уил.

— Точно така — подчерта Еверар и изкриви устна. — Въпреки младежката ми амбициозност, скоро разбрах колко безнадеждно огромна е тази задача и вместо това се заех да събирам, запазвам и превеждам ръкописи единствено от полза за Ордена. Точно по това време за пръв път чух за Анима Темпли. Въпреки големите му усилия да запази в тайна дейността си както в Ордена, така и извън него, Братството не беше успяло да я скрие напълно и с течение на времето бяха започнали да се разпространяват слухове. Хората говореха за група рицари, свързани с Ордена, които играят основна роля за това къде ще бъдат кръстоносните походи. Хора, които с една дума могат да спрат войната или да я започнат. Говореше се, че тази тайнствена секта не е лоялна към никого, освен към своите членове и работи за постигането на някаква крайна, но неизвестна цел. Ръководството на Ордена упорито опровергаваше тези твърдения и отричаше съществуването на такава група, като заявяваше, че неговите рицари са верни единствено на Бога и на Ордена. Дори започна и разследване. Обаче не бяха открити доказателства и най-вече благодарение на Арман то бе прекратено като безполезно.

Арман дьо Перигор беше впечатлен от работата ми и след като прекарах шест месеца в Утремер, когато умря един член, той ме въведе в Анима Темпли, която се оглавяваше от него. Беше се отказал групата да има пазител и беше предпочел информацията за нашата дейност да си остане в рамките на Ордена. Имаше няколко членове, включително и един свещеник, човек по-стар, отколкото съм аз сега, които съставляваха първите дванадесет членове, положили клетва пред Дьо Сабле. Те помнеха Хатин и Дьо Ридефор. Но Арман ги безпокоеше. Той беше започнал да заличава границата между Ордена и Анима Темпли, които до тогава бяха две съвсем отделни организации. Обаче за мен той беше амбициозен и енергичен човек, който ни води към една нова епоха на просвещение. Споделяше интереса ми към събирането на различни познания и ми помагаше да развивам дейността си, като ми даваше по-голяма свобода и привилегии, отколкото на другите членове. Тогава аз още не бях наясно, че той вече ме подготвя за една задача, която е планирал от доста време.

Арман беше обзет от мания, нещо обичайно и за много други мъже, проявяващи интерес към разни чудеса, по разказите за крал Артур. Той си представяше едно кралство, създадено само за Ордена, в което той да управлява анонимно. Искаше да изгради в Палестина Камелот и виждаше себе си в ролята на крал Артур, а Анима Темпли — нещо като Кръглата маса, която да отстоява идеалите на Ордена през бъдещото съществуване на човечеството. До тогава потенциалните членове биваха набелязвани и преценявани от Братството, а после с тях се установяваше предпазлив контакт и ги канеха да се присъединят. Обаче Арман искаше да има официално посвещаване.

Няколко години след моето приемане в Братството той ми възложи задачата да напиша устав, в който да бъдат посочени нашите идеали и който да служи за пътеводител на идните поколения. В него трябваше да бъде описано и посвещаването на нови членове. То трябваше да има за основа историята на Пърсивал и алегория, подобна на много балади за Граала, трябваше да прикрива целите и намеренията на Анима Темпли. Когато биваше посвещаван послушник, той вече трябваше премине през ритуал, преповтарящ тези цели. Трябваше безрезервно да се осланя на вярата, както Пърсивал в търсенето на неговия Граал. И като Пърсивал той трябваше да бъде подлаган на някои изпитания, всички свързани с това, към което ние като група се стремим. — Еверар въздъхна, забелязал недоумението, изписано върху лицето на Уил. — Например, трябва да му бъде дадена чаша за причастие, като му се каже, че е пълна с кръв от братята му — хората, с които той ще бъде равен пред Бога. После ще му бъде наредено да я изпие.

— Да пие кръв?

Еверар поклати глава.

— Чашата е пълна с вино. Както казах, посвещаването, описано в Книгата за Граала, е алегория. Ние нямаме предвид буквално тези неща. Обаче послушникът не го знае. Той трябва да има вяра в това, което го караме да направи. — Еверар поклати глава. — Не бях съгласен с Арман. Смятах всичко това в най-добрия случай за кабалистични глупости, а в най-лошия — за излагащи на риск нашата секретност. Но не можех да му откажа. И затова я написах. — Той леко се усмихна. — Книгата за Граала е най-изящната ми творба. Търках телешката кожа с пемза, докато стана почти прозрачна и изрязах всяка страница с една и съща дължина и ширина. Използвах червено мастило за текста и изписах всяко заглавие със злато и сребро. Всяка страница е оградена със сложни илюстрации. Отне ми четири години. През това време Арман започна да се променя. Това ставаше постепенно и малцина го забелязваха. Но след известно време не можехме да не видим какво става. Стремежът и амбициите на Арман да запази нашите по-висши идеали прерастваха в неотклонно желание за върховенство в Братството, в Ордена, а и в самия Утремер. Започна да посвещава усилията по-скоро на победата, отколкото на запазването на мира, да предпочита силата пред приятелството. Кулминацията на всичко това се изрази в ожесточена атака срещу нашите съюзници, рицарите на Свети Йоан.

В правителството в Акра, съставено от благородници, търговци и рицари от различни западни кралства, които колективно управляваха града, възникна спор по повод претенциите на германския император Фридрих II върховната власт да бъде негова. Хоспиталиерите начело с техния Велик магистър Гийом дьо Шатоньоф подкрепиха претенциите на императора. Орденът под ръководството на Арман му се противопостави. Разпрата загрубя и завърши с това, че Арман, демонстрирайки могъществото си, нареди да бъде обсадено седалището на хоспиталиерите в Акра. Тази обсада продължи шест месеца, през които не позволявахме да влизат храни и лечебни средства в крепостта, нито на някой от рицарите да излиза от нея. — Еверар се намръщи и отмести погледа си. — Спомням си, че нашите хора се смееха на това как хората в крепостта идваха при портите да се молят за храна и как нашите войници им подхвърляха гнили плодове. Много умряха от глад или болести, но ние продължавахме да им отказваме помощ. Те никога не ни го простиха. — Той отново погледна към Уил. — Някои от нас протестираха срещу тези действия, но други от нашия кръг ги подкрепяха. Арман изключи двама членове за това, че са говорили срещу него, а останалите от нас, които му се противопоставяха, не можаха да направят нищо, освен да наблюдават. Тъй като нямахме пазител, който да посредничи, схизмата между нас се задълбочи дори и след като обсадата срещу хоспиталиерите беше прекратена. Докато през 1244 година не се стигна до сражение, което почти ни унищожи. То можеше да бъде избегнато, ако на Братството беше разрешено да преговаря с тогавашния владетел на Египет султан Аюб. Обаче Арман вече беше сключил съюз с принца на Дамаск, враг на Аюб, срещу това някои наши крепости да ни бъдат върнати и да бъдат прекъснати всякакви връзки. По това време не бях в Акра. Ако бях, мисля, че нямаше да се подчиня на заповедта. Бях в Йерусалим, който бяхме превзели отново от мюсюлманите преди няколко години. Докато бях в града, по заповед на султан Аюб хорезмианската армия ни нападна. Благодаря на Бога, че не съм бил там, за да видя какво става. — Еверар погледна отрязаните си пръсти. — Спаси ме повече късметът, а не способностите ми. Същата нощ срещнах Хасан. Беше дезертирал от хорезмианската армия и се съгласи да ме придружи, докато стигна в Акра в безопасност. — Лицето на Еверар се натъжи и мина известно време преди да проговори отново. После каза с дрезгав глас: — Когато стигнах в Акра, разбрах, че Арман заминал с останалата част от армията за Хербия. Пясъците отвъд това селище видяха най-голямата християнска армия, събирана от битката при Хатин, и станаха свидетели на също толкова катастрофално поражение. Загинаха над пет хиляди наши воини. Арман не се върна. Беше пленен от Байбарс, който тогава командваше мамелюците. След Хербия аз и няколко други се опитахме да възстановим Анима Темпли. Обаче разривът, предизвикан от Арман, беше твърде голям, за да бъде преодолян. Това беше краят на нашата група и тя беше разтурена. Или поне така си мислеха другите. Обаче аз не исках да оставя делото на Дьо Сабле да умре. Знаех, че от дванайсетте има петима, на които можех да имам пълно доверие и които бяха останали верни. Един от тях ти беше познат. Жак дьо Лион.

Уил беше изумен.

— Жак? Чичото на Гарен?

— Тези петима мъже се съгласиха да ми помогнат да продължим нашето дело. Бях избран за ръководител на Братството и се върнах тук с Хасан, за да се съсредоточа върху събирането на ръкописи за нашето продължаващо трупане на знания, а няколко години по-късно бях последван от Жак. Другите останаха в Акра. Хасан поддържаше връзката ми с тях, като изпращаше и получаваше съобщения. Обаче след смъртта на Жак и поради изпадането ми в изолация вече бяхме твърде малко, за да развиваме дейността си както преди. През изминалите години видях как мостовете, които бяхме успели да построим, бавно се срутват под тежестта на войната, водена от Байбарс, и на егоизма на нашите водачи, които отказват да преговарят с него. Щях отдавна да се върна в Акра и да се опитам да възстановя загубеното, да вербувам нови членове и да назнача друг пазител, обаче Книгата за Граала беше открадната. Не знам защо я запазих. Дори никога не съм я използвал. Мисля, че някакво глупаво предчувствие ми подсказваше, че ако я унищожа, ще унищожа и Анима Темпли. Скрих я в подземията, в които държим съкровищата, като си мислех, че там ще е на сигурно място. Обаче някой, не знам кой, принуди един писар да я открадне и тя изчезна. Докато накрая трубадурът не се появи с нея. — Еверар поклати глава. Изглеждаше изтощен. — Снощи визиторът ми каза, че доминиканците арестували Пиер дьо Понт-Евек. Ако той е имал нещо общо с кражбата на книгата, Братството може би още е в опасност, след като сега книгата е в ръцете на доминиканците.

— Намерил я е брат му.

Еверар вдигна глава.

— Какво? Чий брат?

Уил му разказа какво беше чул от Елуен.

— В продължение на шест години е събирала праха в някаква винопродавница, така ли? — рече не много убеден Еверар. — И Понт-Евек не е имал нищо общо с кражбата й? А книгата? — попита след малко той. — Била ли е у Хасан, когато е умрял? Знаеш ли къде е тя сега?

— Елуен я дала на Хасан. Ако той е бил човекът, убит миналата нощ…

— Той е бил — прекъсна го Еверар. — Няма друга причина да не се върне при мен.

— Стражите закарали тялото в една болница за прокажени отвъд портата Сен Дени. Ако книгата още е била у него, предполагам, че или е бил, или скоро ще бъде погребан с нея. — Уил потрепери. — Освен ако стражите не са я намерили.

— В такъв случай по-добре да побързаме — рече след дълга пауза Еверар.

През цялото време, докато свещеникът говореше, Уил седеше, затаил дъх. Като си даде сметка, че няма да може веднага да осъзнае всичко, което му беше казано, той остави настрана многото въпроси, които се въртяха в главата му, и се съсредоточи върху един.

— Ако книгата е само едно допълнение за Анима Темпли, сиреч вашият устав, предаден под формата на алегория, защо някой друг би искал да я има? Защо са накарали онзи писар да я открадне?

— Както ти казах, тя съдържа целите и идеалите на Анима Темпли. Заедно с показанията на този, който е замесен в кражбата й, би могла да се използва като доказателство за съществуването ни и за онова, към което се стремим.

— И какво е то?

Еверар отметна одеялото и стана от леглото. Не обърна внимание на опита на Уил да му помогне и се затътри към кофата.

— Казах ти това, което мога. — Той смъкна панталона си и пусна тъмножълта струя урина в кофата. — Ще ми помогнеш ли, сержант? — попита рязко той.

— Как може да ме караш да се замесвам в тази работа? — рече Уил и се изправи. — След като вече веднъж използва Елуен по този начин, без да помислиш за безопасността й? Ти ми каза всичко и нищо. Анатема — това каза, че светът ще си помисли за целите на Анима Темпли. Защо ще трябва да ти помагам, за да спасиш нещо толкова ужасно?

Еверар се извърна, докато завързваше връзките на трикото си.

— Баща ти го направи!

Уил го изгледа с недоумение.

— Какво?

— Казах, че никога не съм използвал Книгата за Граала и това е вярно, но все пак посветих един нов член.

Уил поклати глава, но Еверар продължи преди той да заговори:

— Това е причината Джеймс да замине за Светите земи. Направи го заради мен, заради Анима Темпли. И затова те взех за мой ученик. С преводите, които направи за нас, ти вече шест години ми помагаш да върша работата на Братството.

— Не ти вярвам — прошепна Уил, почувствал как целият му свят се е обърнал с главата надолу и той пропада в някакво празно пространство, от което не знае как да излезе. Искаше да каже на Еверар, че баща му би го посветил, че Джеймс не би крил от него такава тайна. Но си спомни колко близък беше баща му в Новия приорат с Жак дьо Лион, спомни си пътуванията му из Франция и внезапното му заминаване за Палестина и не можа.

— Изпратих го там с една задача — продължи Еверар, като наблюдаваше вълнението, изписано на лицето на Уил. — Той замина, за да помогне тази война да спре. Постигна голям напредък в преговорите с мамелюците и установи важна връзка с човек от обкръжението на Байбарс. Тази връзка може би ще помогне да бъде сложен край на сегашната криза, която заплашва всички в Утремер. Трябва да сключим мир с мамелюците, или това ще бъде краят ни.

— Господи! — възкликна Уил и се отпусна тежко на стола, като си спомни за писмото, което беше намерил във всекидневната в Новия приорат. Спомни си, че в него беше видял думите „Братството“ и „нашия кръг“. — Това е бил той? — промълви младежът.

— Ако не си върнем книгата и не бъдем сигурни, че тя няма да попадне в други ръце, тогава това, за което твоят баща положи такива големи усилия, ще отиде напразно. Без Братството тази война ще продължи. За момента е достатъчно да знаеш само това. С течение на времето ще ти кажа и останалото, но дотогава те моля да ми имаш доверие. Не трябва да позволим тази книга отново да изчезне безследно.

Изведнъж Уил рязко вдигна глава.

— Казал ли си му, че не съм посветен в рицарство? Писал ли си му за това?

— Не сметнах за необходимо. Помежду си поддържаме минимални контакти, за да намалим риска някой да ни разкрие.

Уил се наведе напред, облегна лакти на коленете си и се хвана за главата. Почувства се така, като че ли живее в някакъв паралелен свят на онзи, който току-що се беше сгромолясал, за да разкрие истинския, който стои зад него. Нищо, което досега беше смятал за вярно, не беше такова. Всичко беше само отражение на реалността, а не самата реалност. Обаче през цялото объркване, потрес и гняв, които го бяха завладели, започна да прозира някаква малка надежда. Ако това беше вярно и баща му беше заминал със задача за Анима Темпли, в такъв случай той не беше заминал заради него. Тази слаба светлинка започна да се превръща във фар. Ако баща му не беше заминал заради него, тогава имаше възможност, истинска възможност, той да се поправи и отново да бъде синът на Джеймс Камбъл. Уил вдигна глава и се вгледа в Еверар.

— Ще ти помогна. Но в замяна ти ще ме посветиш в рицарството. След това ще замина за Утремер, за да видя баща си.

— Ще отидем заедно, Уилям — отвърна Еверар. — Имаш думата ми.

 

 

Гарен беше в двора точно срещу помещенията на рицарите, когато видя Уил и Еверар да излизат. Беше чакал там, изпълнен с нетърпение и безпокойство, откакто беше видял Уил да влиза. С разтуптяно сърце видя как двамата се отправиха към конюшнята, като свещеникът се подпираше на ръката на Уил. Когато изчезнаха вътре, той се приближи до дългата дървена постройка. Чу гласове. Бяха на Уил и на още някой, когото разпозна — на Саймън. През процепите между дъските ги видя да вървят навътре в конюшнята. Гарен отиде при входа и предпазливо надникна вътре. Саймън водеше Уил и Еверар към преградите, където държаха леките ездитни коне. Бяха с гръб към него. Чу приближаващи се отвън стъпки. Вмъкна се в една празна клетка и се притисна до стената. Вътре беше тъмно и нямаше опасност да го видят. Някой влезе в конюшнята, но не видя кой беше. Наблизо изскърца врата и се отвори. Минаха няколко минути, а после Гарен чу бавният тропот на копита и отново гласовете на Саймън и Уил. Погледна предпазливо през вратата на клетката. Саймън извеждаше два оседлани коня на двора. Сигурно е нещо, свързано с книгата, помисли си развълнуван рицарят. Може би Елуен я беше дала на Уил и сега той и наставникът му щяха да я занесат някъде. Еверар му изглеждаше твърде немощен, за да напуска приората, освен ако не беше нещо важно.

Това може би беше най-добрата му възможност да я вземе. Уил беше невъоръжен, а старецът изобщо не беше опасен.

Когато Уил възседна единия кон, Гарен напусна незабелязано празната клетка, взе едно седло от близката пейка и отвори вратата на друга клетка. Вътре имаше тежък боен кон — огромен и черен на цвят. Рицарят зацъка с език да го успокои, докато слагаше седлото на гърба му. Надникна през вратата. Саймън беше приклекнал и беше подложил ръце, за да помогне на Еверар да се качи на втория кон. Гарен се наведе, за да пристегне ремъците под корема на своя. Чу зад себе си шумолене на слама, последвано от слабо дишане. Надигна се, за да се обърне, когато нещо твърдо го удари отзад по главата. Изгуби съзнание и се строполи на земята.