Робин Йънг
Братството (41)

40. Приоратът на Акра

15 юни 1268 г. сл.Хр.

Саймън беше в двора на конюшнята и поеше с прясна вода конете, когато видя Уил. Конярят остави ведрото и изтри ръце в туниката си. Усети как сърцето му бие болезнено в гърдите. Единственото му желание беше да се вмъкне в конюшнята, докато Уил отмине, но днес не можеше да го стори.

Рицарят се огледа, когато Саймън го извика. Усмихна се и вдигна колебливо ръка за поздрав, ала преди това Саймън успя да забележи раздразнението, изписало се за миг на лицето му. Конярят усети пронизваща тръпка в стомаха. Чувството му беше познато. Изпитваше го всеки път, когато видеше Уил, откакто се познаваха като момчета в Новия храм, но сега то вече не беше така приятно и беше примесено със страх.

— Какво има? — попита Уил, докато се приближаваше към него през двора.

— Как си? — попита Саймън и продължи да се усмихва. — Не съм те виждал няколко дена. Откакто се върнахме.

— Добре съм. — Уил погледна към слънцето, което се беше спуснало ниско над хоризонта. Отминаваше още един горещ ден и въздухът беше задушен. От конюшнята идваше остра, силна миризма на тор и сено. — Искаш ли нещо?

Тонът му не беше враждебен, но думите, казани така официално, накараха Саймън отново да почувства остра болка в стомаха.

— Преди малко оттук мина Еверар, който те търсеше. Помоли ме да ти кажа да отидеш при него.

— Ще отида — рече Уил и се обърна да си върви.

— Каза, че било важно — добави след него, обзет от отчаяние, Саймън.

— Сигурен съм, че може да почака няколко часа.

Саймън прехапа устна.

— Защо? Къде отиваш? Почти е време за молитва.

— Имам работа.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не.

Саймън видя как Уил се отдалечава.

От известно време нещата между тях не вървяха, но след Антиохия положението беше станало по-лошо. Той имаше известни опасения каква може да е причината, но Робер го беше уверил в противното.

Сражението и последвалото пътуване се бяха отразили на всички, но докато с приближаването към Акра настроението на повечето мъже, избягали от Антиохия, се подобряваше, Уил се затваряше и ставаше все по-мълчалив. Изтощената и облечена в изпокъсани дрехи група се мъкнеше на юг през каменистата равнина, а през деня небето зад тях продължаваше да е оцветено от дима. След здрача всичко около тях пак потъваше в пълен мрак. Няколко нощи наред заедно със стоновете на ранените и шепота на хората, опитващи се да ги успокоят, Саймън чуваше Уил да говори в съня си. Можеше да се закълне, че споменава тихо, като въздишка, името на Елуен.

Елуен.

Това име тежеше като камък на шията на коняря. То го изпълваше с чувства за вина, страх и завист. Отиде да вземе ведрото, а после се изправи.

— Знаеш какво трябва да сториш — прошепна на себе си той. — И приключвай с това!

Саймън помоли един от другите сержанти да довърши работата му и отиде да потърси Робер, като преди това се отби в сградата на администрацията.

Робер беше в спалното помещение и си миеше ръцете преди молитва. Намръщи се, когато вратата се отвори и видя Саймън с перо и пергамент в ръце.

— Какво има? — попита той, когато конярят мина покрай него и влезе в стаята.

— Говорил ли си с Уил? — попита той и се огледа, за да се увери, че са сами.

— Видях го преди малко — отвърна Робер и затвори вратата.

— Не — каза Саймън и го погледна, — имам предвид за… — Той наведе глава, но после отново я вдигна. Вече нямаше защо да се преструва. Това, което беше крил дълбоко в себе си през всичките години, беше изскочило от клетката. Можеше само да се надява, че признанието, което беше направил пред Робер в онзи така близък до смъртта момент, нямаше да се върне и да му навреди. — За това, което ти казах в Антиохия.

— О! — възкликна, почувствал се неловко Робер. — Нали ти дадох дума, че няма да му кажа?

— Държи се така студено с мен.

— Би могло да се очаква. Уил понесе много загуби през последните няколко години. Баща му, Елуен, а после и предателството на Гарен. Нужно му е време, за да се примири с всичко това.

— Мисля, че му е нужно нещо повече от това. — Саймън се поколеба, а после подаде пергамента и перото на Робер. — Точно затова искам да направиш нещо за мен.

 

 

Църквата „Света Дева Мария“, Акра, 15 юни 1268 г. сл.Хр.

Уил вървеше през квартала на търговците от Пиза по улица „Тримата влъхви“. В розовото небе кръжаха птици, които бяха излетели от върха на църквата „Свети Андрей“, когато камбаните бяха започнали да бият за службата. Останалите църкви бързо подеха зова и целият град се изпълни с ехото на звъна, за който на Уил бяха казали, че се чува на миля навътре в морето. Прозорците на сградите от двете страни на улицата заблестяха така силно, отразявайки лъчите на залязващото слънце, че човек трудно можеше да издържи блясъка им. Уил продължи да върви, а звънът на камбаните започна да стихва. Пазарът беше празен, земята беше осеяна с тор и обелки от плодове, а един изгубен копринен шал се развяваше от горещия, солен вятър, който идваше от пристанището.

Уил прекоси един открит площад, чийто вход беше засенчен със сини и зелени платна, и навлезе във венецианския квартал. Като тамплиер можеше да преминава без проблеми през портите на отделните квартали, оградени със стени. Когато стражите кимнаха равнодушно и му махнаха да премине, той се отправи с бързи крачки към църквата „Света Дева Мария“. Когато пристигна, службата беше почти към края си и хората се причестяваха. Вмъкна се вътре и занарежда „Отче наш“ заедно с енориашите, а после ги изчака да се изнижат навън. Няколко души се забавиха и продължиха да се молят на колене, докато свещеникът прибираше от нишата купата с виното и подноса с трохи от нафората. Погледът на Уил се спря на богомолец, седнал със сведена глава на една от предните пейки. Тръгна по пътеката между тях, преминавайки покрай един олтар, посветен на Дева Мария, около който горяха дузина свещи. Подобна гледка можеше да се види навсякъде из Акра, след като принц Бохемон беше съобщил за падането на Антиохия. Новината беше стигнала в Акра малко преди Уил и другите рицари и когато те се появиха, градът беше вече в траур. Уил взе нова свещ от купчината на пода и я запали от пламъка на друга. Постоя малко в мълчание пред мраморната статуя на Мадоната, която гледаше нежно надолу към него, а след това отиде до пейката отпред и седна до свелата глава фигура.

— За кого се помоли? — попита Гарен и вдигна глава.

Уил не отговори на въпроса му.

— Готово ли е всичко?

След кратка пауза Гарен кимна.

— В преддверието е. Свещеникът ще ни пусне да минем.

— Можем ли да му имаме доверие?

— Видях го за пръв път тази вечер. Моят информатор поиска да го използвам. — Гарен снижи глас и погледна към свещеника, чиято глава се виждаше през вратата в съседство с мястото, определено за хора. — Но ми се струва, че има голямо желание да помогне. По време на гражданската война с генуезците, които бяха подкрепени от хоспиталиерите, тамплиерите помогнаха на Венеция. Спасихме един негов брат по време на улично сражение.

— Наистина ли мислиш, че планът ти може да успее?

Гарен се намръщи.

— Да не би да си се отказал?

— Не. Загубих толкова много заради тази проклета книга. Искам да приключа с това. Просто трябва да се уверя, че знаеш какво вършиш. Ами този слуга? Откъде знаеш дали няма да ни вкара в капан?

— Той доброволно предложи помощта си. Каза ми, че искал да стане сержант в Хоспитала, но го отхвърлили и много се разочаровал, защото бил работил двадесет години за Великия магистър. Беше стар, ожесточен и беден. Просто му предложих възможност да излее мъката си. — Гарен сви рамене. — Е, дадох му и малко злато. Всеки има някакви желания, Уил. Просто трябва да знаеш на кои струни да свириш, за да накараш хората да откликнат.

— На тези номера ли се научи, докато работеше за Рук?

Гарен тежко въздъхна.

— Това, което всъщност те интересува, е дали можеш да ми имаш доверие, нали така?

— Не, Гарен — отвърна Уил и срещна спокойно погледа му. — Никога няма да ти имам доверие. Но искам да съм сигурен, че всичко ще мине гладко. Ако слугата е прав и книгата скоро бъде преместена на по-сигурно място, това ще бъде единствената ни възможност да я имаме.

Гарен се вгледа в ръцете си.

— Не вярваш, че съм се променил.

Уил се облегна назад и с нетърпение въздъхна. Гарен се наведе по-близо до него.

— Не забравяй, че аз бях този, който дойде при теб с предложението.

— Еверар има свой план как да си върне книгата.

— Да, обаче от това, което ти ми каза, разбрах, че първият му план не е бил много успешен.

Уил не каза нищо. Когато се върна от Антиохия, разбра, че в негово отсъствие от Анима Темпли бяха изпратили двама наемници в Хоспитала, за да вземат Книгата за Граала. Те не се бяха върнали и седмица по-късно, по време на една среща на управниците на Акра, Хюго дьо Ревел беше предупредил останалите лидери, че крадци направили опит да разбият касата му. Той казал също, че тези мъже били задържани, за да бъдат разпитани, но се опитали да избягат и били убити. Въпреки огромното желание да си върне книгата, Еверар разбираше, че не може да изпрати други хора в Хоспитала толкова скоро след неуспешния опит и беше принуден да изчака.

— Моят план поне има възможност да успее — добави Гарен. Той погледна Уил. — Както и да е, ако се опитвах да взема книгата за себе си, мислиш ли, че щях да ти кажа? Щях да го направя сам, не е ли така?

— Ами Рук? Няма ли да се ядоса, когато разбере, че си ми помогнал да взема книгата за Еверар, вместо за него?

Гарен избегна погледа на Уил, който го гледаше с укор.

— Вече ти казах, че когато се съгласих да работя за него, нямах друг избор.

— Щом като те е заплашил, би могъл да кажеш на някого от Ордена. Те щяха да го спрат.

— Преди това той щеше да убие майка ми! — Гарен снижи глас. — Слушай, Уил, обясних ти, че съм приключил с него. Не знам какво друго мога да ти кажа.

— Можеш да започнеш с това да ми разкажеш истината. Не вярвам, че не знаеш нищо за него. Първо, как изобщо е разбрал за книгата?

— Не знам! — каза решително Гарен. Бръкна в кесията, която висеше на колана му. — Погледни — рече той и извади от нея малка медна плочка. — Помниш ли това?

Уил с неохота пое подадената му плочка. Вгледа се в нея с изненада. Беше печатът на Ордена. На плочката се виждаха двама рицари, възседнали един кон.

— Ти ми я даде след турнира. Спечели, а аз загубих, но ти ми даде наградата си. — Гарен погледна леко изнервен Уил с надеждата той да не забележи, че не е същата плочка. Преди години беше хвърлил в Темза тази, която му беше дал Уил. — Исках да ти я върна. Да ти докажа, че съм се променил.

Уил замълча за момент, а после му върна плочката.

— В Антиохия ти ми спаси живота и аз съм ти благодарен, но никога вече няма да бъдем приятели, Гарен, и не мога да ти простя за… — Той стисна зъби и погледна встрани. — За това, което се случи в Париж.

Гарен сви устни и прибра плочката в кесията си.

— Разбирам — каза той тихо. В този момент вратата на преддверието се отвори и свещеникът им кимна да се приближат.

В помещението, което беше изпълнено с дим от тамян, той им показа един голям сандък.

— Ето — каза свещеникът и им даде знак да се приближат още. Говореше със силен акцент. — Човекът дойде тази сутрин и ми го остави. Каза, че всичко, което ви е нужно, е тук.

— Благодаря — рече Гарен.

Свещеникът кимна.

— Ще ви оставя да се преоблечете. Можете да оставите дрехите си тук. Довечера ще оставя отключено. — Той посочи една малка врата. — Оттук можете да излезете. Следвайте улицата покрай стената. От нея ще влезете в еврейския квартал, а после ще минете покрай градската баня. Ще видите стената на Хоспитала.

Той излезе от стаята и Гарен отвори сандъка. Извади от него две прилежно сгънати черни туники с бели кръстове на гърдите и на гърба. Взе едната и подаде другата на Уил. Той свали бялата си мантия, а Гарен взе един навит пергамент от дъното на сандъка. Докато го разгъваше, от него изпадна малък предмет и издрънча на пода. Гарен се наведе и го взе. Беше ключ. Сложи го в кесията си, а след това разгледа не много умело начертания, но прост план на Хоспитала, на който ясно бяха обозначени стаята на Великия магистър Ревел и неговата желязна каса.

След като оставиха мантиите си в сандъка, Уил и Гарен излязоха на тъмната улица. Указанията на свещеника бяха лесни за следване и те скоро стигнаха стените на Хоспитала. Уил затаи дъх, когато ги спряха при портата, но като видяха облеклата им, стражите с фенери в ръце ги пропуснаха да минат.

Вечерята току-що беше свършила и в Хоспитала беше оживено. Уил и Гарен нарочно се движеха сред тълпата от слуги, момчета за поръчки и сержанти. Кимаха любезно на всеки рицар, покрай когото минаваха, а той им кимаше в отговор. Подобно на приората, Хоспитала беше голяма база, в която непрекъснато влизаха и излизаха много хора. Затова и мъжете в него често пъти не се познаваха.

Влязоха в главната сграда и спряха в един осветен коридор, за да направят справка с пергамента, но лесно откриха стълбите, които водеха нагоре през най-високата кула. На върха й беше стаята на Великия магистър. Изкачиха се без колебание по стълбите, за да не предизвикат подозрението на някой, когото можеха да срещнат по пътя си. Засега изглеждаше, че планът им работи твърде добре. Единственото нещо, което тревожеше Уил, беше какво ще правят, ако срещнат Николас дьо Навар.

Когато стълбите свършиха, стигнаха до сводест коридор, който се разклоняваше. Наляво и надясно водеше към двойни врати в дъното. Консултираха се с пергамента и свиха вдясно. В облата стена имаше високи прозорци, от които се откриваше изумителна гледка към града, осветен от факлите и от бледата луна.

Под затворените врати се процеждаше слаба светлина от свещи. Гарен кимна на Уил, който почука по тъмното дърво. Изчакаха. След малко Уил почука отново. Пак не последва отговор. Той бутна леко вратата, която със скърцане се отвори. Стаята беше осветена от две свещи, поставени по средата на голяма маса. В стената зад нея Уил веднага забеляза голямата каса. Мраморни колони в краищата на стаята поддържаха тавана, а зад тях се виждаха сводести високи прозорци като тези в коридора. Извън обсега на пламъка от светилниците беше тъмно.

Уил влезе и Гарен го последва, но спря, когато го видя да застива на място.

— Какво има?

Уил посочи бюрото. По него имаше разхвърляни пергаменти и пера, а други бяха разпръснати по пода.

— Може пък да е винаги така — прошепна Гарен през рамото му. — Те са хоспиталиери. Хайде… — Той мина покрай Уил, отиде бързо до касата и извади ключа от кесията си.

Уил сбърчи вежди, когато очите му започнаха да привикват с тъмното. Имаше няколко сандъка и един шкаф. Всичките бяха отворени и съдържанието им извадено навън. В стаята се усещаше миризма на застояла пот и влага.

— Гарен — предупреди го Уил.

Гарен посегна към касата с ключа в ръка, но спря и ръката му увисна над ключалката.

— Отворена е — каза той и се намръщи. Сложи ключа в кесията и дръпна вратичката, която изскърца. — По дяволите! — Той се обърна към Уил. — Не е вътре.

От дясната му страна иззад колоните изскочи сянка. Гарен извика ужасен, когато една приведена фигура се хвърли към него с развято червеникавокафяво наметало, оголени гнили зъби и с изваден кинжал.

Преди Гарен да може да помръдне, Рук го сграбчи, завъртя го и притисна кривия кинжал в гърлото му.

— Защото е у мен, глупаво малко лайно!

Уил погледна към подвързаната с кожа книга и изписаното със златни букви заглавие. Беше втъкната в колана на мъжа, който го беше измъчвал в публичния дом. По очите и гласа позна, че е Рук и посегна да извади меча си.

— Остави го — рече Рук и погледна към Уил, — за да не му прережа гърлото.

Уил се поколеба, а Гарен извика, когато Рук прекара леко острието на кинжала по кожата му, за да потече кръв.

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направя.

— Добре! — каза Уил и понечи да остави сабята на пода.

— Не там! — изръмжа Рук. — Остави я на сандъците. Не искам да се опиташ да я вземеш.

Уил го послуша.

— Сега се върни там, където беше.

Уил се върна на мястото си, като продължаваше да не сваля очи от Рук. Видя как той изтегля меча на Гарен и го хвърля отзад на килима.

— Я каква хубава гледка! — каза той на Гарен. — Знаех, че ще ме предадеш.

— Не съм те предал! — извика уплашен Гарен и погледна към Уил. — Използвах Камбъл, за да взема книгата, а после щях да се върна в Лондон, както се споразумяхме.

Уил присви очи и пристъпи напред.

— Стой там! — викна му Рук и повлече назад Гарен. — Той лъже. Никога не си бил добър в това, нали, Дьо Лион? Нямаш нерви за тази работа.

Уил остана неподвижен и забеляза как ръката на Гарен посегна едва забележимо към кесията на колана му.

— Но за разлика от теб мен много ме бива — каза Рук, без да забележи какво прави Гарен. — Би могло да се каже, че това е една от дарбите ми. — Той се засмя. — А също и да отварям ключалки.

— За какво говориш? — рече тихо Гарен.

— О, този вариант ще ми хареса! Можеш да го наречеш отплата за това, че трябваше да бия толкова път, за да оправя кашата, която забърка. Сега, след като ти го казах, ти и твоят приятел ще влезете в касата, а аз ще си вървя. — Той се засмя още по-силно. — Бих искал да видя физиономията на Великия магистър, когато ви намери, сгушени вътре! Предполагам, че задълго ще останете затворени в една от килиите им. — После добави с по-сериозен тон: — Бъдете благодарни, че ви оставям живи. Поне засега — прошепна той на Гарен. — За какво говорех? О, да. Помниш ли нощта, когато напуснахме Париж? Бях изцапан с кръв и когато ти ме попита от къде е, казах ти, че съм се порязал.

С периферното си зрение Уил забеляза, че Гарен бърка в кесията. Рук притисна четинестата си брада в бузата му.

— Излъгах те. Не беше моята кръв, а на онази кучка, Адела.

— Какво? — каза Гарен и замръзна на мястото.

— Намуших я като прасе — каза Рук и се ухили. — Но този път с кинжала си.

— Не ти вярвам — прошепна Гарен, но изражението на лицето му показваше друго.

Рук долепи устни до ухото му.

— И докато разсъждаваш по въпроса, само си представи какво ще направя с майка ти, когато се върна в Англия. — Горещият му дъх навлажни бузата на Гарен. — Мисля добре да се позабавлявам с нея.

Гарен извади ръката си от кесията.

Уил видя да проблясва метал, когато той рязко вдигна нагоре ръка. Разбра, че е плочката от турнира, когато Гарен заби иглата й в окото на Рук.

Бликна силна струя кръв, а Рук започна да пищи. Изпусна кинжала и залитна назад, като се хвана за лицето. Гарен пусна плочката да падне на пода и сграбчи кривия нож. Хвърли се побеснял върху Рук, като го мушкаше с кинжала, където му попадне. Рук се строполи, започна да вие и да се гърчи на пода, като с една ръка се държеше за окото, а с другата се опитваше да се предпази от ударите. Кръвта потече на дълги струи по копринения килим и изпръска бялата стена, а Гарен продължаваше отново и отново да забива кинжала в тялото на Рук. — Копеле, такова! Ти, мръсно копеле!

Виковете и на двамата се разнесоха из стаята.

— Гарен! — извика Уил и се спусна към него.

Гарен рязко се извърна с насочен към него кинжал. След като го позна, раменете му се отпуснаха.

— Трябва да го довърша.

Уил се поколеба, но после кимна. Гарен вдигна ножа и го заби още веднъж в Рук. Изпаднал в безсъзнание, той почти не усети, когато кинжалът прободе сърцето му.

Уил измъкна изцапаната с кръв Книга за Граала от колана на Рук и дръпна Гарен настрана.

— Вземи си меча.

Грабна сабята си и се втурна към вратата, но спря, когато Гарен не го последва. Рицарят гледаше тялото на Рук. Уил изтича до него, сграбчи го за ръката и го поведе след себе си през вратата, оттам по коридора и надолу по стълбите. Когато стигнаха на най-долната площадка, чуха бързо приближаващи се стъпки. Уил бутна една врата и двамата се вмъкнаха в празна стая. Открехна леко вратата, когато стъпките заглъхнаха, и видя гърба на един рицар да изчезва нагоре по стълбите.

— Хайде! — подкани той Гарен, който го последва сковано в тъмната нощ.

 

 

Николас дьо Навар беше в главния двор, когато до него стигнаха слаби викове от кулата. Повика двама рицари със себе си и се втурна в централната сграда и нагоре по стълбите към стаята на Великия магистър. Когато влязоха вътре, един от рицарите извика, видял трупа със забития в гърдите кинжал, защото помисли, че е тялото на Великия магистър.

С изваден меч Николас претърси стаята, докато другите двама разглеждаха убития.

— Кой е той? — попита рицарят, като прибра меча в ножницата и отиде при другите, уверил се, че в стаята няма никой.

— Не е от нашите — отвърна един от хоспиталиерите.

Николас се намръщи и се наведе по-близо до тялото. Лицето и горната част на трупа бяха покрити с кръв и ужасно насечени.

— Вдигнете тревога — каза Николас на другарите си и изтича към касата. — Който го е убил, може още да е тук. — Той отвори касата и изруга, като видя, че е празна. Николас претърсваше тялото, когато пристигна Великият магистър.

— Какво се е случило? — попита Дьо Ревел, втурвайки се в стаята, но спря като закован при вида на окървавения труп.

Николас се изправи.

— Взели са Книгата за Граала, сър — каза той.

— Остави ни — нареди Великият магистър на другия рицар. — Кой я е взел? — попита, когато мъжът излезе. — И кой е този? — Той посочи трупа.

Николас се обърна към Дьо Ревел:

— Може би е още един наемник, изпратен от тамплиерите.

— Не знаем със сигурност дали тамплиерите изобщо са пращали някого, братко.

— Че кой друг би могъл да бъде, сър? — не отстъпваше Николас. — Еверар е в града. Видях го. Знае, че книгата е у нас. Логично е да се предположи, че ще се опита да си я вземе обратно. — Той прекоси стаята.

— Къде отиваш?

— Ако тръгна веднага, може би ще успея да заловя крадеца. Не може да е отишъл далеч.

— Не!

— Сър?

— Не мога да ти позволя да се занимаваш повече с това. Ако натрапниците са били тамплиери или работят за тамплиерите, те са дошли да си върнат нещо, което е принадлежало на техния Орден и което е било откраднато. — Дьо Ревел отиде при бюрото и се наведе, за да вдигне падналите листове. — Не трябва да рискуваме и да започваме препирня с тамплиерите. Особено когато положението е толкова опасно след онова, което се случи в Антиохия. Байбарс няма да престане, докато не умре или докато не си отидем. — Той се изправи и остави листовете на масата. — Аз спазих клетвата си пред Дьо Шатоньоф. Обаче се провалихме. Сега единственото, което можем да сторим, е да се съсредоточим върху това, което остава да бъде направено. — Дьо Ревел се обърна към Николас, който го наблюдаваше в мълчание. — На раздора между нашите два ордена трябва да бъде сложен край. Трябва да се опитаме да загърбим миналото заради бъдещето.