Робин Йънг
Братството (7)

6. Равнината Шарон, Йерусалимското кралство

9 октомври 1260 г. сл.Хр.

— Наближаваме последния етап, емир.

Байбарс едва чу думите на султана. Въздухът наоколо трептеше от тътена на барабани. Когато мамелюците се завърнеха в Кайро, този знак на тяхната победа щеше да продължи седем дни. Барабаните, които бяха взели от монголите, бяха нацепени и висяха безмълвни, окачени на колове.

— Както и предполагах, връщаме се у дома като победители — продължи Кутуз, като повиши глас, за да преодолее шума.

— Градът ще пее песни за възхвала на името ти, мой султан — каза Байбарс. Спокойният му глас не издаваше обърканите му мисли.

Кутуз се усмихна.

— Сега, когато засилихме влиянието си над Сирия, монголите ще трябва добре да си помислят, преди да решат да ни предизвикат отново.

— Да, господарю — рече Байбарс, като погледна през рамо.

Зад него мамелюкската войска беше изпълнила пътя по протежение на няколко мили. Знамената бяха издигнати високо над талигите, натоварени с плячка, а каруците бяха натъпкани с роби. Султанските съветници и офицерите от личната му гвардия пречеха на погледа на Байбарс. За момент редицата им се разкъса и той успя да зърне Омар на известно разстояние зад него начело на полка Бахри.

Байбарс се върна назад по пътя. Почти се здрачаваше. Слънцето приличаше на зачервено око, което бавно се затваря, скривайки се зад хоризонта. В далечината широка зелена ивица прорязваше равнината Шарон, през която течеше река и се вливаше в морето на двайсетина мили на запад. Пътят пресичаше реката в най-тясната й част и продължаваше да се вие на юг. Войската бързо приближаваше Газа, където щяха да направят кратка почивка, преди да предприемат тежкото пътуване през Синайската пустиня и да навлязат в Египет.

Байбарс наблюдаваше султана с крайчеца на окото. Кутуз седеше вдървено на седлото, сбърчил вежди. Беше прав. Прибираха се като победители. Мамелюците бяха постигнали това, което никой друг не беше се осмелил да постигне — бяха се изправили срещу монголската армия и я бяха разбили. Но за Байбарс победата имаше вкуса на пясък. Беше загубил нещо повече от Алепо в тази битка. Беше загубил възможността за отмъщението, което беше планирал и за което беше мечтал години наред. След като започнаха похода към дома, беше се опитал да се съсредоточи върху плановете си за Кутуз. Времето течеше с всяка измината миля, но засега не се беше появила възможност да подготви подробностите за премахването му.

Пет дни след битката при Айн Джалут мамелюците бяха влезли в Дамаск и монголите се бяха предали. Оттам се бяха придвижили на север до Хомс и Хамах, където избягалите при монголското нашествие емири се бяха върнали и мюсюлманското управление на градовете беше възстановено. В Алепо монголите се задържаха повече от месец, но накрая мамелюците преодоляха съпротивата им и превзеха града. Когато сражението приключи, Кутуз мина тържествено по улиците. Мюсюлманите, страдали под монголското иго, излязоха плахо от домовете си, за да посрещнат победителя. Благоденстващите християни бяха избити.

Докато султанското шествие стигне до главния пазар на Алепо, новината за идването на мамелюците се беше разчула и стотици ликуващите граждани мюсюлмани се бяха събрали на площада, за да приветстват новия властелин. Байбарс стоеше мълчалив до Кутуз, когато той най-тържествено предаде управлението на града на друг мамелюкски губернатор. Когато церемонията приключи и големците на града и офицерите на полковете се събраха около Кутуз, за да поздравят своя победоносен водач, Байбарс изчезна незабелязано в тълпата. След като поговори с един от войниците си, той се отправи към издигнатата насред площада платформа за робите.

Стори му се, че не беше много отдавна времето, когато беше стоял окован във вериги на тази платформа, взрян надолу в мъжете, които го разглеждаха така, сякаш беше животно от стадо добитък за продан. Отвъд пазара, някъде на юг от градската джамия, беше домът, в който беше прекарал шест месеца като роб.

Байбарс се изкачи по дървените дъски, а виковете на войската отекнаха в ушите му.

— Аллаху Акбар! Бог е велик.

Два часа по-късно Омар го намери седнал на ръба на платформата.

— Емир!

Байбарс вдигна глава, леко изненадан, като видя колко далеч е отишло слънцето над града. Омар седна до него.

— Търсих те — рече той, като оправяше колана, на който висеше сабята му. — През цялото време ли беше тук?

— Да.

— Имам новини. Платих на офицерите. Имаш подкрепата им.

Байбарс кимна, но не каза нищо.

Омар продължи:

— Разбирам защо предпочете да стоиш тук, вместо да се върнеш в лагера. Кутуз е опиянен от победата и непрекъснато хвали управника, когото назначи. Мисля, че е разочарован, че ти не остана там, за да станеш свидетел на злорадството му.

Байбарс погледна към края на площада, обагрен в златистата светлина на ранната вечер. Тълпите се бяха разпръснали, но един ескадрон мамелюци беше останал, за да обхожда улиците, а останалата част от войската се прибра в лагера. Байбарс се обърна към Омар:

— Не заради султана не се прибрах заедно с хората си. Днес Алепо може и да не премина в мои ръце, но когато Кутуз умре, новият му губернатор няма да чуе похвали от мен. Скоро градът ще бъде мой. — Той погледна настрани и добави: — А и не само той.

— Тогава защо се криеш тук? Ела, ще си организираме наш пир.

— Не се крия, Омар. Чакам.

— Чакаш? — попита намръщен Омар. — Кого?

— Един стар приятел. — Байбарс стана и погледна към улиците, които се разклоняваха от площада. Минарето на джамията беше голямо, а от плоския бял покрив висеше позлатена камбана.

Омар също се изправи и проследи погледа му.

— Не си ми казвал, че познаваш някого в този град. Колко време мина? Преди осемнадесет години ли беше тук?

— Деветнадесет. — Байбарс скръсти ръце зад гърба си. — Върни се в лагера. Скоро и аз ще дойда.

— На офицерите беше платено. Но времето и мястото още не са определени. Докато имаме възможност да разговаряме насаме, трябва окончателно да…

— Ти не се подчиняваш на заповедта ми, офицер! — сопна му се Байбарс, без да го погледне.

— Прости ми, емир — отвърна Омар. По гласа му личеше, че се е почувствал изненадан и обиден. — Не разбрах, че е заповед.

Той се обърна да си върви, но после спря, когато Байбарс скочи от платформата. Един мамелюкски офицер се приближи на кон от близката улица. Огледа се и като забеляза Байбарс, насочи в лек тръс коня си към него.

— Емир! — каза той, като слезе от коня и се поклони.

— Намери ли къщата?

— Да, емир, но човекът, когото ме изпрати да потърся, не беше там.

— Какво?

— От известно време къщата е изоставена. Поразпитах наоколо, въпреки че малко хора познаваха семейството, живяло там. Имаше един търговец, който смътно си спомни, че някога имотът принадлежал на рицар. Според него рицарят умрял, а семейството му се завърнало на запад преди десет или повече години.

Байбарс отстъпи крачка назад и се хвана за платформата.

— Това ли е всичко, емир? — попита офицерът.

Байбарс му махна с ръка да си върви.

Войникът се поклони, качи се на коня си и се отдалечи.

Омар скочи от платформата до Байбарс.

— Кой е този рицар?

— Върни се в лагера!

— Приятелю, разкажи ми! — настоя ядосан Омар. — Никога не си ми казвал какво ти се е случило, когато си бил в Алепо, но съм забелязал как споменът за това място не те напуска. Да не би този рицар да е бил твоят господар тук?

Омар ахна от изненада, когато Байбарс го сграбчи за раменете, завъртя го и го притисна към платформата.

— Казах да тръгваш! — Омар се вгледа в очите му, като дишаше тежко. Байбарс го пусна и отстъпи назад. — Скоро ще говорим, Омар — рече тихо той, — обещавам ти. Но не днес.

После се отдалечи, като остави Омар сам на пазарния площад. В този миг от джамията се чу призивът за вечерната молитва.

Байбарс хвана юздите на коня си. Около него барабаните продължаваха да бият бързо и глухо, като разтуптяно сърце. С усилие на волята си наложи да се съсредоточи върху въпроса, който му предстоеше да реши. Той беше командир на мамелюкската армия. Беше се сражавал с християните и монголите и беше победил. В живота и по име беше станал роб, но нямаше намерение да бъде роб на спомена. Неуспехът да стори в Алепо това, което беше планирал толкова много години, го беше разстроил, но нямаше повече време да мисли за миналото. Рицарят или беше заминал, или беше мъртъв. Нямаше да получи възмездие.

— Днес си мълчалив, емир. Нещо лошо ли се е случило? — попита го Кутуз.

— Не, господарю.

Кутуз изгледа внимателно командира, но изражението на Байбарс беше непроницаемо. Все едно че гледаше стена, тъй като очите бяха лишени от всякаква емоция.

— Естествено, когато стигнем в Кайро, ще бъдеш възнаграден добре за заслугата ти за нашата победа.

— Оценявам щедростта ти, господарю.

— Господарю мой, султане!

Един разузнавач се приближи в галоп към тях покрай колоната. Поздрави, спря коня си, обърна го и продължи да язди редом с Кутуз.

— Пътят минава близо до едно село на около три мили на изток, господарю.

— Още едно християнско селище, така ли?

— Да, господарю, има църква.

— Ще изпратя муизията.

— Хората ти са уморени, господарю — намеси се бързо Байбарс. — Това ще е четвъртото селище, което плячкосват в продължение на пет дни. Чувствам, че имам нужда да се поразтъпча, нека да отида с полка Бахри.

Кутуз се замисли за момент, а после даде съгласието си с кимване на главата.

— Върви тогава. Ние ще продължим към Газа. Мисля, че не е нужно да ти напомням как да постъпиш.

— Не, господарю. Бъди спокоен, всичко ценно ще ти бъде донесено.

Байбарс заби пети в хълбоците на коня. По негова команда петстотин мъже се отделиха от основната войска и го последваха. След тях от пътя се отклониха няколко каруци. В дървените клетки на покривите им имаше място за още роби.

 

 

Селището се беше сгушило сред полегатите склонове на два хълма, които се простираха от долината Шарон, покрити с гъсти маслинови горички. Шестдесетте къщи бяха защитени с ограда от дървени колове. Край три по-големи каменни сгради и една църква имаше колиби, изградени от кирпичени тухли. В розовото небе се виеше дим от огнищата. Земеделците, които обработваха маслиновите горички, се връщаха за вечерта в каруци, теглени от добитъка.

Щом стигнаха селището, мамелюците се заловиха да рушат оградата. Няколкото селяни, които ги бяха видели да яздят откъм равнината, бяха вдигнали тревога и селището беше залято от вълна от паника, която обхващаше къща след къща, докато камбаната на църквата продължаваше да бие. Някои мъже побързаха да се въоръжат, с каквото попадне — камък, коса, метла. Други предлагаха селището да бъде напуснато, а някой да отиде и да преговаря с натрапниците. Но през това време мамелюците влязоха вътре.

Малкото селяни, които бяха застанали зад редицата от каруци, за да отблъснат нападението, бързо се разпръснаха на всички страни, след като конниците ги атакуваха. Облечените в брони войници размахваха саби и боздугани срещу голите глави и гърбове на бягащите хора. Под ударите на сабите падаха мъже и момчета, които биваха стъпквани от конете на идващите отзад войници. Един селянин, който успя да се наведе навреме, за да избегне удара на сабята, побягна. Трима войници го последваха с викове, въодушевени от преследването. Из въздуха се разнесе острият мирис на маслини, когато каруците бяха обърнати от преминаващите през оградата все нови и нови войници. Плодовете се пръснаха по земята като мъниста от скъсана броеница.

Байбарс влезе с коня си в селото. Жителите му бягаха пред него, за да се скрият в паянтовите хижи. Той огледа улиците пред себе си, докато войниците му избиваха и последните обитатели.

Из Палестина имаше много такива селища след масовото заселване с копти — арменски и гръцки православни християни, чиито семейства обработваха земята от поколения. Когато от Запад пристигнаха първите кръстоносци, сравнително мирното съжителство между местните християни и техните мюсюлмански домакини беше изместено от войната. Херцозите и принцовете на франките завзеха Антиохия, Йерусалим, Витлеем и Хеброн и скоро им станаха подвластни обширни части на южна и централна Палестина и северна Сирия. Те разделиха тези територии на четири провинции, които заедно представляваха една нова империя — Утремер — земята отвъд морето. Нарекоха ги кралство Йерусалим, княжество Антиохия и графствата Едеса и Триполи. Начело на всяка провинция стояха всемогъщите управи на западните благородници, а над всички стоеше новият християнски крал на Йерусалим. Оттогава мюсюлманите бяха успели да си възвърнат някои земи, включително Йерусалим и Едеса, но за Байбарс тези победи не бяха достатъчни.

Погледна към църквата. Солидната сива постройка беше символ на мощта на Запада и на религията на римската църква на неверниците.

— Какво ще заповядаш, емир? — попита един от офицерите му, който спря коня си пред него.

Байбарс махна с ръка към кирпичените колиби.

— Изгорете ги. Там няма да намерите нищо ценно. — После посочи към каменните сгради около църквата. — Тези претърсете.

Офицерът препусна в галоп, за да предаде заповедите.

Скоро колибите пламнаха, след като мамелюците преминаха на конете си по улиците и хвърлиха запалени факли върху ниските покриви. От къщите започна да излиза дим и мъжете, жените и децата изскочиха навън, за да не се задушат, но бяха посечени или пленени от войниците. От центъра на селището се разнесе силно думкане, когато войниците започнаха да разбиват вратите на каменните къщи. След като отвориха вратите, се чуха викове. Управителят на селището, чиито прадеди бяха дошли от Запад, беше извлечен на улицата заедно с жена си. Разплаканите им деца бяха качени на каруците, а родителите им бяха съборени на земята и обезглавени от мамелюците.

Байбарс скочи от коня, когато видя Омар да язди към него. С приятеля му беше един офицер от полка Бахри — висок, строен мъж с красиво, изразително лице на име Калаун. Двамата дръпнаха юздите на конете си и скочиха от тях.

— Бях започнал да се питам дали ще дойдете — каза Байбарс.

— Трябва да поговорим, емир — рече тихо Омар.

— Не тук. Султанът има очи навсякъде. Откакто напуснахме Айн Джалут непрекъснато ме държи под око. Няма ми доверие.

— В такъв случай — рече леко усмихнат Калаун, — той не е толкова глупав, колкото го мислех.

Тримата се обърнаха, когато една жена побягна с писъци от отсрещната колиба. Част от покрива й се беше срутил навътре сред безброй искри, които полетяха към небето. Жената стискаше малък бял вързоп до гърдите си. Когато един войник се затича към нея, тя побягна встрани и се опита да го заобиколи, но той беше по-бърз. Сабята му се заби в корема й и се показа от другата страна червена от кръв. Вързопът падна от ръцете на жената, когато тя се свлече в прахта, и войникът погледна изненадан, когато чу слаб плач. Отмахна встрани бялата пелена с върха на сабята си и видя увито бебе. Войникът се огледа объркан и забеляза Байбарс.

— Емир? — провикна се той, като посочи детето, което сега плачеше силно. — Какво да правя?

Байбарс се намръщи.

— Да не би да имаш намерение ти да го кърмиш?

Някои от мамелюците наблизо се засмяха.

— Не, емир — отвърна с пламнало лице войникът и вдигна сабята. Омар извърна очи, когато острието се спусна надолу. Може би да се убие детето, което би умряло много по-бавно от глад, ако беше оставено живо, беше един вид проява на състрадание, но той не искаше да гледа. Когато отново отправи поглед нататък, войникът се отдалечаваше, а около детето се беше появила локва кръв, от която бялата пелена почервеня.

Байбарс се загледа в църквата. Вратите бяха затворени. Никой още не беше влизал в сградата.

— Елате — рече той на Омар и Калаун и се отправи към нея. Вратите на църквата се разтвориха със скърцане, когато той ги бутна, а после се натъкнаха на нещо от другата страна. Вътре Байбарс чу един разтреперан, но предизвикателен мъжки глас:

— Назад, дяволи такива!

Байбарс блъсна вратата с рамо и успя да влезе вътре. Пейката, която я подпираше, се обърна с трясък върху пода. Извадили сабите си, Омар и Калаун последваха емира. Байбарс огледа помещението. Църквата беше малка и гола, като се изключи паянтовият олтар в единия й край, над който висеше издялано от дърво разпятие. Зад олтара, размахващ тежък железен свещник, стоеше облечен в протрито расо свещеник. Помещението беше осветено от отблясъците на полкарите в селото, чиято светлина се процеждаше през двата тесни прозореца в стените.

Свещеникът насочи свещника към Байбарс.

— Казвам ти, назад! — На вид беше слабичък човек, но имаше силен глас. — Нямаш право да влизаш тук. Това е Божи дом!

— Твоята църква, свещенико, е на наша земя — отвърна Байбарс. — Ние сме в пълното си право.

— Това е Божия земя!

— Ти и такива като теб сте като мравки, непрекъснато строите вашите църкви и крепости, без да се замисляте къде се намирате, нито какво правите. Вие сте напаст.

— Аз съм роден тук. Родителите ми също! — изкрещя свещеникът и посочи към прозорците, през които се чуваше прашенето и съскането на пламъците от полкара.

— Вие сте синове и дъщери на франки. Във всички ви тече западна кръв. Това е зараза, която не можете да отречете.

— Не! — извика свещеникът. — Това е нашият дом! — Пристъпи иззад олтара и замахна със свещника.

Байбарс се хвърли напред с високо вдигната сабя. Свещеникът се наведе, но мощният удар не беше насочен срещу него. Острието преряза тънкото въже, което държеше разпятието и то с трясък падна на пода пред олтара. Байбарс го стъпка с крак. Тежкият му ботуш пречупи фигурата на Христос на две.

Свещеникът го погледна ужасен, когато той се наведе и взе едно от парчетата.

— Ти може и да си роден по тези земи, но разнасяш заразата на Запада! — Байбарс захвърли настрана парчето. — Това, което правим тук сега, ще го направим в цяла Палестина. — Той пристъпи към свещеника и изби свещника от ръката му с плоското на сабята. Духовникът пребледня и се разтрепери, когато острието опря в гърлото му. — Твоят бог, свещенико, ще ридае, когато види църквите и реликвите си в пламъци. Пепелищата на християнството ще бъдат разнесени от ветровете и миризмата им ще бъде като сладък аромат за всички мюсюлмани.

— Докато се опитвате да направите това, ще загинете — прошепна духовникът. — Воините на Христа ще ви смажат.

Байбарс натисна острието на сабята и то проби гърлото на човека, а после премина през костта и плътта. Свещеникът се задави за миг и тялото му се свлече, когато стоманата се показа от другата му страна. Байбарс завъртя дръжката и кръвта рукна от устата на жертвата. Изтегли обратно сабята, а когато тялото на свещеника рухна настрана и събори олтара на земята, я вдигна и започна да сече тялото. Ударите продължаваха да се сипят един след друг, докато плочите на пода се покриха с кръв. Поемаше рязко въздух, а в очите му се четеше дива ярост. Ще получи своето възмездие! Ще си го вземе от всички тях! Извърна се рязко, когато почувства, че една ръка го стисна силно за рамото и видя Омар. Отстъпи назад, като дишаше тежко.

— Той е мъртъв, емир — рече Омар.

След като се извърна от насечения труп, Байбарс бръкна в една кесия отстрани на колана си и извади парцал. Погледна към въпросителните физиономии на Омар и Калаун, докато бършеше сабята си.

— Е? Искате ли да говорим?

Калаун пристъпи напред.

— Омар ми каза за плана ти, емир. Ще бъда на твоя страна, когато моментът настъпи.

Байбарс му благодари с кимване. Калаун беше постъпил в полка Бахри две години след него и Омар. Следваше ги в издигането по йерархичната стълбица и се беше проявил при Дамиета, когато помогна да бъде убит Тураншах.

— Верността ти ще бъде възнаградена.

— Няма да е лесно — рече Омар. — Султанът рядко остава без стражата си. Може би ще е най-добре да изчакаме да стигнем в Кайро.

— Не — каза твърдо Байбарс, — трябва да стане, преди да пристигне в града. На Кутуз не трябва да бъде позволено да стигне до крепостта. Там ще стане още по-неуязвим за нападение.

— Може би с отрова? — предложи Омар. — Можем да подкупим някой от придворните му.

— Твърде рисковано е. Освен това нямам намерение да плащам на друг за нещо, което мога да свърша сам.

Байбарс избърса сабята си и я сложи в ножницата.

— Какво предлагаш, емир? — попита Калаун.

— Ще нападнем, когато стигнем Египет. След като прекосим Синай ще направим лагер при Ал Сахия. Градът е само на един ден път от Кайро и Кутуз ще е по-малко нащрек толкова близо до града си. Ако успеем да го отделим от повечето от стражите му, може да имаме някакъв шанс.

Омар бавно кимна.

— Съгласен съм, но все още не ми е ясно как ще получиш трона, след като султанът умре. Някой от военачалниците му със сигурност ще…

— Кадир ще се погрижи за това — прекъсна го Байбарс.

Омар се разтревожи още повече от тези думи.

— Най-добре ще е да държиш твоя гадател за каишка, емир. Чух, че от Ордена на асасините са го изгонили, защото бил прекалено кръвожаден дори и за тях. Опасен е.

— Той ще свърши работата. С мен ли сте?

— Да, емир — рече Калаун.

След кратка пауза и Омар кимна.

— С теб сме.

— Емир Байбарс!

Тримата се обърнаха, когато на вратата се появи един войник.

— Селото е завладяно — рече той и се поклони. — Товарим каруците.

— Елате — каза Байбарс на Омар и Калаун, когато войникът изчезна. — Нека да занесем на султана неговата последна плячка.

Тримата излязоха от църквата. В небето се издигаха пламъци, когато последните жени и деца бяха натоварени в клетките, побутвани от мамелюците с остриетата на сабите.

 

 

Кутуз се извърна в седлото и се загледа в мрака. Хълмовете, които се издигаха от равнината, бяха озарени от слаб, оранжев ореол. Той едва различи езиците на полкарите, които му подсказаха, че Байбарс е превзел селището. Кутуз отново погледна пътя и потърка врата си. Чувстваше плещите си сковани, и то не само от дългата езда.

От няколко седмици го измъчваше безпокойство, което се беше засилило, след като бяха напуснали Айн Джалут. И преди беше имал съмнения. Но безочието на Байбарс да поиска губернаторството на Алепо не остави у него никакво съмнение за размера на амбициите му. След като отказа да изпълни молбата му, Кутуз беше очаквал, че Байбарс ще се разсърди или ще се натъжи, затова спокойствието на военачалника го разтревожи още повече. Кутуз пое дълбоко въздух и огледа редиците, докато забеляза своя главен военачалник през няколко реда зад себе си.

— Ела да ти кажа нещо, Актай! — извика го той.

Един пълен мъж с маслинен тен на кожата вдигна глава при повикването и подкара коня си в тръс през редиците.

— Какво ще заповяда моят господар, султанът?

— Имам нужда от съвета ти — рече Кутуз, когато началник-щабът застана редом с него.

— Как бих могъл да помогна, господарю? — попита с мазен глас Актай.

— Под кожата ми се е забила една треска. Искам да я махнеш.