Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

28. Градът, Париж

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за това? — попита задъхан Саймън, докато тичаше редом с Уил по улицата, като се стараеше да заобикаля тълпите от хора. Беше пазарен ден и търговската част на града беше пълна с търговци и продавачи. — Очевидно е, че не си ми казал всичко.

— Казах ти всичко, което мога — отвърна Уил и го погледна. Чувстваше се виновен, че въвлича Саймън в тази работа, без да му обясни подробно всичко, но Еверар беше настоял да вземе със себе си някого, който да пази гърба му, а Саймън беше единственият, на когото имаше доверието да повери тази отговорност. Чувстваше се малко по-сигурен с якия коняр до себе си.

— Не се изправяй сам срещу Дьо Навар — беше го предупредил старецът, докато Уил запасваше извитата сабя на кръста си. Беше сложил костеливата си ръка върху рамото му. — Разчитам на теб. Донеси ми книгата и се заклевам, че ще се погрижа да бъдеш посветен за рицар.

— Николас дьо Навар предател? — каза запъхтян Саймън, а лицето му беше зачервено и обляно в пот от усилието. — Не мога да повярвам. И каква е тази книга, която е откраднал?

— Един много ценен текст, който принадлежи на Еверар. Както ти казах, предполагаме, че иска да го продаде, затова трябва да побързаме.

— И той ни е изпратил да му я върнем? — Саймън поклати глава. — Не разбирам. Защо не изпрати въоръжени рицари? — Той погледна неспокоен сабята на бедрото на Уил. — Може ли да имаме някакви неприятности? Нали знаеш, че не мога да се бия.

— Няма да те карам да се биеш. Но ако Николас види, че сме двама, няма да иска да се изправи срещу нас. — Уил се надяваше това да е вярно. Знаеше, че е добър с меча, но нямаше представа за способностите на Николас и не считаше, че има много шансове, изправен пред арбалет. При това дори не знаеше дали Николас изобщо беше отишъл в манастира на хоспиталиерите. Ако го нямаше там, Уил нямаше представа къде биха могли да го намерят.

— На коне щяхме да сме по-бързи — каза му Саймън.

Уил не отговори. Когато с Еверар се върнаха от болницата за прокажени без двата коня, които бяха взели, Саймън не беше в конюшнята. Наложи се Еверар да обясни на началника на конюшнята, че конете са им били откраднати. След това им отказаха да вземат нови коне преди човекът да докладва на визитора, затова сега със Саймън тичаха към манастира „Свети Йоан“, вместо да яздят.

На Уил му беше неприятно, че излага на опасност приятеля си. Но като се изключи това чувство за вина, беше твърдо решен да изпълни задачата. Скоро можеше да бъде посветен за рицар и за пръв път от години имаше ясна цел пред себе си. Обещанието, което беше дал пред себе си — да отиде в Светите земи и да види баща си, вече не му изглеждаше така непостижимо. Беше напълно реално. Нещо повече, най-после той правеше нещо, за което знаеше, че баща му би се почувствал горд. Опрощението не само беше постижимо, то изглеждаше неизбежно. Какъв по-добър начин да му бъдат опростени греховете от това да спаси Анима Темпли и да допринесе за мира в Утремер? Каквото и да станеше, той щеше да вземе тази книга. Нямаше да позволи на Николас да му попречи, колкото и разбираем и оправдан да изглеждаше гневът на този човек. И той беше чакал този момент от много години.

Ускориха ход, като оставиха зад себе си тълпите около пазара. Отпред над покривите на сградите Уил видя стените на манастира, зад които се издигаха сивите му кули. Загърна се по-плътно с черното наметало, за да прикрие червения кръст върху туниката, и двамата поеха по една тясна алея, която излизаше на улицата, минаваща покрай манастира. Саймън с мъка го следваше. През тесен отвор Уил видя портите. Бяха отворени. Забави крачка, като дишаше тежко, но когато стигна края на улицата, през тях излязоха четирима рицари на бойни коне. Бяха наметнати с обикновени плащове за езда, но спрелият в края на уличката Уил забеляза, че под тях носеха дълги, черни сюртуци с извезаните бели кръстове на хоспиталиерите. Разпозна двама от тях. Единият беше Раскин, мъжът, когото беше предизвикал пред магазина за пергаменти. Сега не му изглеждаше пиян, а нащрек. Едната му ръка беше върху дръжката на меча, докато минаваше през портата, а копитата на коня му вдигнаха облаци прах. До него яздеше Николас дьо Навар. И той беше облечен в униформата на рицар на Свети Йоан.

Уил извика, когато минаха покрай него, но тропотът на копитата беше толкова силен, че никой от рицарите не го чу. Групата се спусна в галоп по улицата, разпръсквайки хората по пътя си. Отзад на седлата им бяха привързани торби и одеяла. Бяха се приготвили за дълъг път. Уил изруга, докато гледаше как изчезват зад ъгъла и улицата отново се изпълва с хора. Портите на манастира се затвориха.

Саймън се наведе напред и опря задъхан ръце на коленете си.

— Това беше Николас, нали? Защо беше облечен като хоспиталиер?

— Беше изпратен от техния орден да вземе книгата — призна, след като помълча малко, Уил. Преди Саймън да му зададе повече въпроси, той посочи една странична уличка, която граничеше със стената на манастира. — Ще влезем вътре. Ще разберем накъде са тръгнали.

— Не вървим ли в погрешна посока? — попита Саймън, когато Уил го поведе по страничната уличка. — Портите са отзад.

— Не знам кой друг вътре знае за Николас. Може всички да са замесени в тази работа. — Уил спря, погледна нагоре към каменната стена, зад която имаше редица дървета и се издигаше островърхата кула на параклиса. — Не можем да влезем просто така.

— Аз не мога да се покатеря там — каза твърдо Саймън, когато Уил започна да се изкачва, като се вкопчваше в издадените камъни. Стигна върха и се набра на ръце напрягайки до край мускулите си. Надникна през стената. Отвъд дърветата имаше голямо празно място, осеяно с каменни кръстове — гробището на рицарите. Зад параклиса видя двор и няколко високи сгради. Из двора ходеха хора, но стената, на която се беше покатерил, беше закрита от дърветата. Двамата със Саймън можеха да бъдат видени, само ако някой гледаше право към тях.

— Хайде! — подкани той приятеля си, който гледаше плахо нагоре.

— Господи! — прошепна конярят и след кратко колебание започна да се катери по стената. — Ще ме умориш — рече задъхан той и премигна, когато ожули кожата на ръката си в острите камъни. Успя да вкара крака си в една малко дупка близо до върха, но тя беше прекалено тясна за ботуша му и той се подхлъзна. Уил го сграбчи за китката и го задържа. Притисна здраво краката си в стената, задъхан под тежестта на Саймън. С мъка изтегли коняря още няколко сантиметра нагоре, докато Саймън успее да се хване за парапета. Няколко секунди конярят беше толкова разтреперан, че не можеше да направи нищо друго, освен да стои възседнал стената. Накрая Уил успя да го накара да се размърда и под прикритието на едно дърво двамата се спуснаха в гробището, след което тръгнаха покрай оградата.

— Не знам кой според теб би могъл да ни каже накъде се отправи Николас — промърмори Саймън, като потриваше ожулената си китка. — Ако всички са замесени в кражбата на тази книга, съмнявам се, че хоспиталиерите ще ти кажат нещо. — Той погледна към кулите на главната сграда. — По-вероятно е просто да ни хвърлят в тяхната тъмница.

— Няма да попитам някой рицар — отвърна Уил и тръгна покрай една дълга дървена сграда, която граничеше с двора. Пред нея бяха натрупани бали със слама. Беше конюшнята. Когато двамата със Саймън излязоха от гробището, видяха група рицари пред портата на една постройка точно срещу входа на конюшнята. Уил провери дали кръстовете върху туниките им са добре прикрити, след което тръгна право през двора. — Дръж се нормално — прошепна тихо той на Саймън, който гледаше страхливо към мъжете.

Рицарите не им обърнаха никакво внимание, докато младежите прекосяваха двора и изчезнаха в конюшнята. Когато влязоха, Уил се огледа, за да свикнат очите му с мрака. Едно момче на около дванайсет години седеше на пейка по-навътре в помещението и лъскаше няколко седла.

— Огледай останалата част на конюшнята — прошепна Уил на Саймън, докато наближаваха момчето.

— Да я огледам? — рече недоумяващ Саймън. — Защо?

— За да видиш дали е празна. — Уил се усмихна.

Момчето беше спряло да лъска седлата и се загледа в тях.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита то с писклив детски глас.

— Надявам се — отвърна Уил и продължи да се усмихва. — Току-що оседла четири коня за група рицари, нали така?

Момчето кимна:

— Да, сър.

— Можеш ли да ми кажеш накъде се отправиха?

То погледна към Саймън, който вървеше из конюшнята и надничаше през вратите на яслите.

— Кой си ти? — попита конярчето и се намръщи. — Не съм те виждал преди.

— Ние сме нови — каза Уил. — Кажи ми къде отидоха тези рицари.

Момчето остави, колебаейки се, кърпата.

— Мисля, че е по-добре да попитате маршала — каза то и се опита да мине покрай Уил. — Ще отида да го извикам.

Уил го сграбчи за ръката.

— Не е нужно да го безпокоиш.

— Пусни ме — каза то и го погледна уплашено. — Боли.

— Господи, Уил — прошепна Саймън, когато сержантът насила завлече ритащото момче навътре в конюшнята и го притисна към стената.

— Няма да те нараня — прошепна Уил, — но трябва да знам къде отидоха рицарите. Много е важно да ми кажеш.

— Моля те, пусни ме — проплака момчето. Устната му започна да трепери.

— Уил! — започна Саймън, докато ги наблюдаваше уплашен.

Уил го изгледа и Саймън млъкна, стреснат от погледа в зелените му очи. Той го плашеше.

— Кажи ми! — настоя Уил и разтвори леко наметалото си, за да може момчето да види сабята.

— В Ла Рошел — промълви то, поглеждайки уплашено меча. — Отидоха в Ла Рошел. Чух ги да говорят за Акра и за Великия магистър.

— Акра?

— Това е всичко, което знам — проплака то. — Честна дума.

Уил го изгледа изпитателно и кимна.

— Влизай вътре — нареди му той. Дръпна резето на една врата и бутна момчето вътре. То се подчини. Чуха го как продължи да плаче, когато напуснаха конюшнята.

— Не мога да повярвам, че направи това — прошепна Саймън, когато се върнаха през гробището към стената.

— Нищо му няма — отвърна разсеяно Уил.

Саймън спря.

— Не трябваше да го плашиш така!

Уил се обърна към него:

— Хайде, Саймън. Трябва да се върнем в приората. — Отиде при приятеля си и го сграбчи за рамото. — Не исках, но се налагаше. Ако беше избягало и беше отишло при маршала, къде щяхме да бъдем сега, а? Сигурно в някоя килия, както ти каза.

Саймън не отговори нищо, но го последва.

Когато преминаха през Храмовата порта и забързаха по улица „Тамплиерска“, вече беше ранен следобед. Вятърът се беше усилил и по небето от изток се носеха огромни бели облаци, които хвърляха сенки върху хълмовете. Когато наближиха приората, камбаната на параклиса заби.

Не беше бавният мелодичен звън, призоваващ за молитва. Биеше бързо като сигнал за тревога. Звънът изпълни Уил с мрачно предчувствие. Когато той и Саймън стигнаха до главния двор, видяха голяма група рицари да влиза в параклиса. Други бързаха през двора, за да се присъединят към тях. Камбаната продължаваше да бие.

— Камбъл!

Уил се обърна и видя Робер дьо Пари да тича към него. Робер отметна красивата си руса коса назад и кимна към параклиса.

— Знаеш ли какво става?

Уил поклати глава.

— Не. Бях навън, в града.

Група рицари, между които бяха визиторът, Еверар и Хюго дьо Перо се приближаваха към тях. С групата бяха и няколко рицари с прашни от дълг път мантии.

Уил направи крачка напред с намерение да извика Еверар, но нещо в лицата на мъжете го спря. Те минаха покрай него и влязоха в параклиса, но Хюго се спря, когато Робер го погледна въпросително. Отиде при него.

— Какво става? — чу Уил да пита Робер.

През отворената врата на параклиса се чуха силни викове на изненада. Въпреки врявата Уил чу Хюго да казва на Робер нещо, което го накара да забрави за Николас дьо Навар и за Книгата за Граала. Пристъпи бързо напред. Лицето на Робер беше разтревожено.

— Уил… — започна той.

— Нещо за Сафед ли каза? — прекъсна го Уил.

— Да — каза Хюго, отговаряйки на Робер.

Годините на обучение бяха свалили всичката тлъстина от тялото му, но в него все още имаше нещо свинско около малките му тъмни очички и чипия нос.

— Паднал е.

Уил отвори уста да заговори, но после разтърси глава и погледна Хюго, като че ли не беше чул добре какво казва рицарят.

— Брат Марсел пристигна от базата ни в Ла Рошел — продължи Хюго, като посочи към един мъж със загоряло от слънцето лице, който стоеше на прага на параклиса. — Той е капитан на един от нашите бойни кораби, които пристигнаха тази седмица в пристанището. Великият магистър Тома Берар го изпратил от Акра веднага, след като се разчуло. Сафед е бил превзет през юли от мамелюкския султан Байбарс. Никой не е останал жив.

— Как тогава разбрахте, че е паднал? — попита Саймън.

— Байбарс изпратил послание до Великия магистър Берар, в което подробно описал съдбата на нашите братя. Той обезглавил целия гарнизон и набучил главите им на копия, наредени по цялата крепостна стена — каза намръщен Хюго. — Явно, за да ни предупреди какво очаква всички нас. Капитан Марсел дойде с малка група от Акра. Останалите наши сили в Утремер са били изпратени да подсилят гарнизоните и градовете из Йерусалимското кралство. Колкото мъже можем да съберем, ще бъдат изпратени на Изток.

— Хюго — прошепна Робер, докосвайки рамото му.

Хюго го изгледа, но продължи да говори важно пред Уил и Саймън.

— Байбарс и армията му се оттеглили в базата си в Алепо, но е сигурно, че пак ще нападнат. Байбарс ни е обявил джихад. Ние сме във война.

— Хюго! — прекъсна го този път по-рязко Робер.

— Какво? — попита Хюго.

— Млъкни!

Те видяха как Уил изведнъж направи няколко крачки встрани и повърна в калта.